Свобода Бъчварова
Опасен чар (7)

Глава седма

Автобусът се носеше по шосето точно над „Златните пясъци“, но те не се виждаха от гората. Сега, когато нямаше пукнат лев в джоба, в главата му се мяркаха хиляди възможности. Да имаш богатство и да го пропилееш по такъв начин!

— О, спри, миг! — извика тихо той и после се сепна.

Жената с голямата чанта до него не го бе чула. Тя спеше. Бе почти сигурен, че с тия думи Гьоте съвсем не е желал да опре времето, тъкмо като е обърнал всичко наопаки, а страстно е копнял едно: времето да се върне назад, когато всичко е било възможно да се развие щастливо и радостно. Ето какво е искал да каже Гьоте!… Но няма смисъл да се самоизтезава. Все пак успя да се измъкне от забърканата каша. Хрумването с некролога беше гениално!… Да, той все още е в апогея на умствените си възможности. Съчини го даже художествено. Той обичаше поезията, но нямаше никакъв талант за рима. Може би сега вече би могъл да нахлуе и в тази област, тъй като съвременните поети се бояха от римата като от чума. Ако, не дай боже, някоя сричка „се сожда“, както се изразяват шопите, това е абсолютен белег, че лицето може да е всичко на тоя свят, с изключение на едно — поет! Почти същото, както и с музикантите. Вече няма ноти, няма партитура, няма тактове, няма цели, половинки, четвъртинки и осминки ноти. Важното е да изкараш един сборен хор от петстотин души, двоен оркестър плюс духовата музика на гарнизона, говорящ хор, десетина четци със задгробни гласове и квартет солисти. И като му фукнеш едно заглавие, което да почва с думата „Реквием“ или „Апокалипсис“, после може да прибавяш каквото си щеш! Диригентът маха като бесен, оркестърът гърми, всеки от участниците влага своята интерпретация, тимпаните бумкат като в африканската савана, а чинелите създават неповторим нервен фон — капак на всичко! Изпълнителите се напъват да бъдат чути. Напъва се и публиката. Децибелите растат, докато накрая слушателят излиза от залата замаян и преди всичко тъжен, което значи, че авторът и участниците са постигнали целта си да стреснат човека и изпразнят главата му от мисли. Със седмици музиката звучи в ушите му, събужда го, ако изобщо успее да заспи, и той сяда в леглото, хълца и повтаря: „Олеле, мамичко, олеле, мамичко…“, докато се осъзнае и лека-полека се успокои. Еее, стига лоши мисли! Той е на свобода! Здрав е, животът е пред него, а и никой не загази! Наистина, сестра Янкова спешно му помогна. Извърши услугата точно, акуратно и окончателно, както се върши с любов и преданост. А той тържествено й обеща, че ще се върне, и да го чака!… Своята увереност и липсата на каквато и да е вина в него бе предал и на нея. Тя му вярваше безусловно! Беше напълно убеден, че няма да има последствия. В болницата щяха да мислят, че милицията си го е прибрала, а в милицията, че го е прибрал дядо господ. Така всички щяха да бъдат доволни, и нещо повече — щеше да ги мъчи съвестта. И никога вече нито капка алкохол! Беше се заклел, че щом се оправи материално, ще иде в Бачковския манастир, където да му прочетат нещо като молебен за изтрезняване. Не че вярваше в бога кой знае колко, но все пак искаше отношенията помежду им да бъдат колкото се може по-добри!… Защото църквата не пренебрегваше нито един човешки грях или слабости, както и природните бедствия. Затова, освен молебен за дъжд, против пожар, освещаване на дюкян, полагане на основен камък или завършване покрив с керемиди, имаше и четене за болест по хората и по добитъка, четене за прогонване на бяс, лудост и така нататък, та се стигаше чак до молебен за изтрезняване.

Автобусът излезе на височината при малкия парк. Оттук се виждаше цялото крайбрежие, включително и „Златните пясъци“ — единственото място, според Ястребовски, където човек се чувстваше като във френската Ривиера. После заслиза надолу към Кранево. В първата отсечка пред курорта „Албена“ го лъхна миризмата на серен двуокис от минералния извор. Но панорамата го очарова. Хотелите му приличаха на пирамидите в Гиза, начело с Хеопсовата. С болка си помисли за архитектурата. Каква неизчерпаема област, в която не можа да остави нищо след себе си!… Може би за добро?…

Пътят стана еднообразен и се виеше между жълти пясъчни хълмове. Ястребовски задряма. Когато първите слънчеви лъчи блеснаха право срещу него и той отвори очи, вече навлизаха в Каварна — крайната цел на това тъй дълго пътуване, изпълнено със страх, но и с надежди за нов живот… Защо Каварна? Защото никога не бе ходил там. Защото бе ново, непознато място, без спомени и само с вяра. Той слезе от автобуса. В ръка държеше кожената чанта — единствената елегантна вещ. Спирката бе на пазара. Там животът кипеше. Продавачите на зеленчук се надпреварваха да хвалят стоката си. Дървената барака-кръчма бе изпълнена, както и масите пред нея. Тук явно се пиеше душмански от ранна сутрин. Не си поплюват добруджанците… — помисли си Ястребовски. Седна на едно свободно място. Нищо не поръча. Провери парите си — не стигаха за нищо. Може би за едно бръснене?… Той спазваше принципа — по-добре гладен, но чист и бръснат! И тоя принцип винаги му бе носил успех. Но сега гладът, всеобхватният град го измъчваше. Чувстваше, че няма да издържи. Поне да купи две филии хляб. Но го беше срам. Наоколо хората плюскаха като невидели. А денят бе толкоз хубав! По синьото майско небе нямаше нито едно облаче. Вече беше топло. Той обиколи витрините на магазините. Всичко му напомняше глада. Ето, на открито пържеха мекици. Със завист спря пред тях. Погледна един дебел човек, който, обърнат с гръб към улицата по източен обичай, омете за кратко време двадесет мекици. Вкарваше в огромната си паст по две наведнъж. На Ястребовски му се догади. Но малко по-нататък се въртяха пилета на грил. В съседство продаваха шкембе-чорба и шерденчета. Е, как да не полудее човек!… Спря и почна да бърка по джобовете си. Извади няколкото си жалки стотинчици. Дълго ги брои, като гледаше сладоледаджията, който пълнеше на разни хора огромни купички сладолед. Стотинките не му стигаха. Едва когато видя един геврекчия, отново ги преброй и гордо се насочи към него.

— Един препечен геврек! — каза той и с достойнство остави стотинките в чинийката. После с бързи крачки се отдалечи зад един ъгъл и за секунди изгълта геврека. Но му заседна и взе да хълца. Влезе в градинката и пи вода от шадравана. След многократни опити хълцането спря. Седна на една пейка. Някакъв ваксаджия лъскаше обувките на един мъж с чанта. Ястребовски погледна своите изцапани обувки. Отиде отново при шадраванчето. Намокри кърпичката си и ги изчисти. Опъна измачкания си панталон. Не бе доволен от външния си вид… Този път седна на терасата на една сладкарница. Наоколо млади хора твърде смело, според него, поръчваха пасти, сладолед, кафе, пиене… Той извърна поглед от тях. Краката му бяха натежали. Дойде келнерът.

— Какво ще обичате?

— Дайте ми листа! — каза стреснат Ястребовски.

— Мога да ви кажа и устно.

— Предпочитам листа.

Келнерът се отдалечи и Ястребовски стана от масата. Неусетно той се върна на пазара, където бе спирката на автобуса. Седна до една маса на открито. Може би тук, в кръчмата, щеше да му се усмихне щастието. На съседната маса седеше един тих, бедно облечен човечец. Той мълчаливо държеше вдигната ръка, сякаш искаше да излезе на урок, но келнерът не му обръщаше внимание. Гладният Ястребовски бе обхванат от класов гняв. Значи ние, бедните и гладните, да мълчим!…

— Ало, келнера! — изрева той с прегракнал глас.

Сервитьорът, който носеше една камара чинии, замалко не се спъна.

— Какво има, бе!

— Веднага да обслужиш другаря! От половин час те вика!

— Ей сега… — каза той и отмина.

За учудване на Ястребовски келнерът пристигна след миг.

— Казвай бе, човек, какво искаш!

— Сметката!

Той извади омазнения тефтер, в който ужким пишеше. Такава бе играта, а мозъкът му работеше като персонален компютър, отчитащ и състоянието, и занесеността на клиента, и финансовите му възможности, за да му тури накрая балтията. Дребният беден човечец не притежаваше нито един показател, който да отговаря на келнерския идеал.

— Пиши — тихо каза човечецът.

— Е, айде де…

— Една чорба… Написа ли?

— Написах?

„Боже господи, тоя е по-нещастен и от мене“, си каза Ястребовски.

— Хлеб не съм консумирал… — каза човечецът.

Сърцето на Ястребовски се сви.

— Това ли е всичко?

— Не — каза човечецът. — Пиши седемнадесет малки гроздови ракии!

Отначало Ястребовски не можа добре да схване, дори се умили от прилагателното „малки“, но мозъкът му автоматично изчисли, че се касае за 850 грама алкохол. Какъв свенлив титан бе този дребен, плах човечец! Каква сила! Ненапразно първият български хан Аспарух бе опънал някъде тук наблизо шатрите на ордата си. Може би затова и до ден-днешен из добруджанските простори се скитат неговите скромни, но достойни потомци, които даже сега, след 1300 години, могат с една чорба без хляб да изпият 850 грама гроздова ракия в 9 часа сутринта!…

Ястребовски нищо не поръча, а тръгна да разглежда магазините около площадчето. Сега, когато нямаше пари, забеляза колко много неща му липсват. И започна играта, както в детските си години: „това на мене, и това на мене, и всичкото на мене“… А там, настрани в улицата, имаше голяма опашка. От любопитство отиде нататък. Беше фурна. Току-що бяха пуснали горещ бял хляб. Уханието му изпълни пространството. Ястребовски мъчително преглътна. Трябваше да иде някъде, където никой не ядеше. Но къде такова място в курортното градче?! Той тръгна по главната улица — от магазина на „Родопа“ се носеше влудяващата миризма на колбаси. Мина с безизразно лице край сладоледаджията, но не можа да не се спре пред сладкарницата. От товарна кола внасяха табли с чудесни пресни еклери. „Това красиво градче с белосани къщи е жестоко! — каза си той. — Да се махам някъде извън него!“ Той сви по каменното мостче и закрачи по шосето за плажа. Край пътя имаше старинна куполообразна минерална баня с открита пералня. Група жени перяха, но други бяха вече насядали под сянката на един орех и набиваха някаква храна, съблазнително поставена върху бели кърпи. Тия хора ще отъпеят от ядене! И тоя народ ще дегенерира! Тъпче се и не мисли за здравето си!… Доказано е, че слабият човек живее поне десет години повече от дебелия. Продължи по шосето, стигна до плажа и навлезе в зоната на кебапчетата, шишчетата, кюфтетата и бирата. И той, както кучетата, първо взе да подушва, а сетне да вижда. До самото море стърчеше голям ресторант — терасата му бе изпълнена с хора. Ястребовски бързо се отдалечи в посока към бахчите. От първото дърво набра малки кисели джанки. Доста излапа, стана му тежко на стомаха, но не залъга глада си. Седна под едно дърво, постави чантата за възглавница и се изтегна. Нямаше никой. Скоро заспа и сънува, че му правят операция на стомаха.

Събуди се късно следобед, когато слънцето вече преваляше. Извади огледалце от чантата. Лицето му бе брадясало и остаряло. С такова лице не можеше нищо да направи. Опъна доколкото можа панталона и избърса внимателно обувките си. Обратният път до градчето му се видя цяла вечност. Влезе в бръснарницата и тъй като нямаше клиенти, веднага го обръснаха. Когато подаде стотинките, които бяха само с пет над ценоразписа, бръснарят злобно го изгледа и се поколеба дали да не ги хвърли на земята.

— А ти какво искаш, с бръснарски нож да получиш лека кола за бакшиш!

Той гневно взе чантата. Отвори я. Подозрителният поглед на бръснаря се смени с изплашен. Тази чанта му внушаваше страх. Непознатият човек сигурно беше инспектор…

— Но, моля ви се, аз не съм свършил!… Вие платихте и за миене на глава…

Ястребовски седна отново на стола. Измиха главата му и обилно обляха лицето му с одеколон. Сложиха и брилянтин на косите му. Вече беше друг човек. Когато се сбогува, той рече:

— Бакшишът превръща човека в животно. Не смятате ли?

— Абселютно!… — отговори с мазна усмивка бръснарят.

Навън настъпваше нощта. По централната улица се движеха тълпи от младежи. Музиката разтърсваше тишината на градчето. Тя идваше от хотел „Карвуна“. А от ресторанта като смог се стелеше над Каварна димът и миризмата на скара. „Да, това плюскане погубва духа на народа, каза си той. Няма ли в тоя град нещо духовно?“ Зачете се в афишите. Филмите бяха американски. И дума да не става! Нямаше пари дори за един билет. Сега погледа му спря някакъв скромен афиш. Тази вечер в читалището щеше да има доклад за Йордан Йовков от някаква учителка по литература — Ястребовски не дочете името й. Незабавно се отправи и за негово учудване публиката в салона бе многобройна. Повечето бяха ученици и ученички от горните класове, въпреки че изглеждаше невероятно за конкурсен изпит в университета да се даде например темата: „Животните и човекът в Йовковото творчество“.

На сцената висеше портретът на писателя. Зад катедрата четеше доклад една учителка вече не първа младост, облечена малко старомодно. От лицето и движенията на ръцете й лъхаше наивност и непохватност. Това впечатление се подсилваше от големите й очила. Но гласът й бе чист и ясен, макар малко да трепереше от вълнение. Говореше на свеж, хубав български език.

— … в неговата Вселена имаше и зло, но имаше и много добро, защото той вярваше в добродетелите на българина. В този смисъл творчеството на Йовков е пророческо…

Ястребовски седна на първия ред. Той елегантно подпря лицето си с едната ръка и се взря в учителката. Скоро тя свърши да чете. Заръкопляскаха й. Тя стоеше смутено зад катедрата и събираше ръкописа, чиито листа се разпиляваха и все не можеше да ги подреди. Хората се разотиваха. Ястребовски също излезе. Поединично и на групи посетителите изчезваха в мрака. Като се огледа, машинално откъсна една роза от градинката, но в тоя момент излезе учителката и той скри цветето под шлифера си. Изглежда беше съвсем късогледа, защото се спъна в нещо. Ястребовски я прихвана да не падне. Те застанаха под светлината на лампата.

— Благодаря — каза учителката, свали си очилата и ги избърса с везана копринена кърпичка, която извади от чантата.

Сега лицето й, сякаш оголено, изглеждаше плахо и посвоему хубаво, каквито са лицата на някои залязващи девойки в провинцията, отгледани сякаш в клетка, без особен опит в живота, вярващи в доброто, душевно чисти и безпомощни.

— Казвам се Соколинов. Приятно ми е…

Той, без да се замисля, промени името си. Учителката си подаде ръката. Соколинов вместо да я стисне, елегантно я пое и целуна, а тя свенливо направи плах опит да я изтегли.

— Впрочем, аз ви чаках… — каза Соколинов.

Той измъкна под шлифера цветето и й го подаде.

— Ако розата е царицата на цветята, то вие тази вечер напълно я заслужихте! Отдавна не съм чул по-дълбок, по-лиричен доклад за нашия сърцеведец Йовков. Потресен съм и същевременно очарован. Още веднъж ви благодаря за прекрасните преживявания…

— Благодаря и аз за хубавите думи… — смутено каза учителката. — Извинете, става късно, трябва да се прибирам.

— Мога ли да ви изпратя, не чух името ви…

— Казвам се Боряна. Татко, който също беше учител и голям почитател на Йовков, ме е кръстил така…

Тя сякаш се извиняваше за името си.

— Той е човек с голям вкус и култура…

— Беше. Вече го няма…

— О, простете, а майка ви?

— Сама съм.

— Еднакви съдби… — въздъхна Соколинов. — Аз също рано загубих родителите си. Непрежалимият спомен и примерът им обаче ме е подкрепял в живота и ми е давал сили да се издигна. Но самотата е една поема. Вие ще ме разберете, нали не сте омъжена?

— Никога не съм била.

— Странно… когато ви видях да четете доклада, сякаш нещо като внезапен блясък мина през съзнанието ми. Аз също никога не съм се женил…

Но той, който винаги се владееше, когато лъжеше, този път се смути и млъкна. Така, докато разговаряха, те вървяха по смълчаните улички на градчето. Лекият ветрец караше листата на дърветата да шептят и уханието на цветята в тази майска нощ бе особено силно. Някъде пропя славей, заглушен за миг от далечен тътен на завод. Когато настъпи тишина, Соколинов хвана учителката за ръка. Тя спря. Двамата слушаха песента на славея. Най-неочаквано в сърцето му нахлу едно топло чувство. И той отново, както великите артисти, усети как в този миг ролята се бе сляла със самия живот. Те мълчаливо минаха край малки едноетажни и двуетажни къщички. От един двор прилая куче. Но Соколинов, уплашен, че тя ще си отиде, отново заговори:

— Глупаво е да се противопоставя Йовков на Елин Пелин. Това не са ЦСКА и „Левски-Спартак“, да речем, и кой ще бие два на нула. Вие като литератор разбирате това…

— Вече стигнахме… — каза учителката, като спря пред една старинна къща, може би от началото на века, с хубава желязна ограда, цъфнали дървета в двора и алея с цветя. Тук всичко се поддържаше в ред и чистота.

— Трудно ще ми бъде да кажа лека нощ… — каза той. — Не бих искал никога тази нощ да свърши… Ще имате ли нещо против, ако утре ви се обадя?

— Не… но…

— Засега не знам къде ще отседна… случи ми се малка неприятност… Куфарът с дрехите и паспорта ми изчезна. Казват ми от агенцията, че по погрешка са го свалили някъде, но това не е важно!…

— Вие не сте оттук?

— От София съм. В командировка. Аз съм банков инспектор. Една не много лирична професия. Цял живот да се разправяш с пари!… Ще трябва да събудя пазача на банката… Дано има някаква стаичка да преспя!… Аз от рейса — право в читалището. Нямаше какво да правя… А в хотел е излишно да ходя без паспорт и дрехи.

— Сигурно и парите са ви останали в куфара?

— Глупав навик, парите да държа при паспорта! Но, както и да е!… Времето е хубаво и топло! Няма да замръзна, докато има паркове, скамейки и славеи!…

Учителката още повече се смути. Тя пак свали очилата си и ги избърса.

— Извинете… тогава… може би ще преспите в нашата къща?

— О, не! В никакъв случай!

— Все пак…

— Не, не, не бих желал да ви безпокоя…

— Моля ви, елате. Не би било гостоприемно от наша страна, ние сме българи!

— И дума да не става… Още повече… личи, че се колебаете…

— Да, нали знаете — провинция, съседи… Но нищо! Заповядайте! Смятам, че никой не трябва да оставя ближния на улицата!

— Добре. Щом толкова настоявате… Вие сте една истинска българка!

Двамата влязоха в двора, който ухаеше на цветя. Листата на овощните дървета прошумяха от полъха на вятъра, идващ от морето. Някъде отдалеч се чу корабна сирена.