Свобода Бъчварова
Опасен чар (3)

Глава трета

От тъмнината на софийските улици таксито навлезе в яркото сияние на обширния плац пред новия хотел. Лампите превръщаха нощта в ден. Ястребовски небрежно подаде двадесетлевова банкнота на шофьора.

— Моля задръжте остатъка…

Шофьорът опули очи и като докоснат от магическа пръчка, заприлича от млекопитаещо на безгръбначно същество. Мазна усмивка заличи всякаква индивидуалност от лицето му. Тялото му стана гъвкаво. Той ентусиазирано грабна големия куфар, но за негова изненада се поведе едва ли не двубой за малкото дипломатическо куфарче.

— Моля ви се, моля аз ще го нося…

Тук обаче щедрият клиент беше безкомпромисен и със сила изтръгна куфарчето. Смаяният шофьор направи несвойствен поклон като в куклен театър и все със същата лоена усмивка седна на кормилото и даде газ. Ястребовски огледа като военачалник залятия от светлина площад и каза:

— На това поле ще се разиграе Аустерлиц или Ватерлоо!

После вдигна нагоре поглед, за да обгърне изцяло величествената сграда. На върха мигаха червени светлини, предназначени да не се блъсне някой самолет.

Чак сега Ястребовски можа да оцени новия хотел от архитектурна гледна точка. След тия дни, прекарани в библиотеките, той гледаше с други очи всяка сграда и се чувстваше едва ли не новатор в тази област. Така еднаквите като две капки вода постройки в новите комплекси той оприличи на военновременен казармен стил — толкова силно блокове му напомняха унилите здания, заобикалящи плаца на 14-ти пехотен македонски полк, където той навремето бе изкарал военната си служба. Но в построеното нещо, което се извисяваше високо пред него, се усещаше японска простота, стремяща се към съвършенство на линиите. И тъкмо това, според Ястребовски, съживяваше хипотезата за душевната общност между българина и японеца, както навремето един български историк разпалено доказваше общия произход на Япония, Монголия, Китай, България и присъединилите се по-късно Унгария и Финландия, а в перспектива целия свят — една линия, която българската кинематография упорито продължи. Но не само в монументалната архитектура се чувствуваше японското влияние. Достатъчно бе да започне оборудването на хотела, за да се разкрие с пълна сила неподозирано сходство във вкусовете на двата народа, дори в дребните битови предмети! Единствено така може да се обясни мигновеното изчезване на вани, мивки, тапети, клозетни чинии, душове и разни части често пъти направо от рампата на гарата. Наложи се вътрешното оборудване на сградата да се повтори и потрети. Неизбродими са пътищата, по които се осъществява духовното преливане между народите. Умилително е да видиш в някой нов софийски апартамент японска порцеланова клозетна чиния, излъчваща не блясък, а вътрешно сияние като картина от Рембранд! Домакинът отваря вратата, светва лампите и оставя госта да се наслаждава на ефекта. Самотна, одухотворена клозетна чиния сред индиферентен интериор!

— От японския хотел е! — с гордост казва собственикът.

Но да се върнем към Ястребовски. На входа го посрещна портиер в бляскавата униформа на френски генерал в оставка. Липсваше му само кортикът. Една двайсетачка стопли изведнъж пъдарския му подозрителен поглед и върна цялата любезност на този суров ветеран.

Ястребовски като самолет от селскостопанската авиация сееше кълнове на надеждата за голяма реколта в тръпнещите сърца на земните наблюдатели. Всички се завъртяха около него. Цялата останала публика трябваше да отстъпи и ред, и място. Единственото, което й оставаше, е да чака, за да бъде обслужен по всички правила този странен джентълмен, който говореше български, но често го примесваше и с английски думи. Цените на хотелските апартаменти нямаха значение. Той само извади пачка двайсетачки и всичко се уреди неимоверно бързо. Две пикола заклещиха асансьора, като всеки теглеше куфара на Ястребовски към себе си. Целият персонал на рецепцията го изпрати чак до асансьора, където Ястребовски за последен път раздаде малко щастие, изразено в книжни парични знаци.

Той огледа със задоволство обширния апартамент на 20-ия етаж. После влезе в банята, изкъпа се, избръсна се и взе да се облича. Когато беше напълно готов, дръпна завесата. Пред очите му светнаха звездите на една вселена.

Там долу се стелеше София, разпростряла се като кисело тесто, чиито пипала упорито напредваха към единственото хигиенично, все още с чист въздух, ненапълно заето място — планината Витоша! Но предният отряд от огради с бодлива тел, дървените и тухлени вили безмилостно настъпваха. За това говореха многобройните светлини по склоновете на планината. Кой щеше да ги спре? В тази безкомпромисна битка безмълвната планина щеше да загуби! И един ден последните парцели около Черни връх щяха да бъдат раздадени за облагородяване под форма на бъдещи лимонови и портокалови горички на почти деветстотин метра надморско равнище. А какво всъщност се разбираше под думата „облагородяване“? Преди всичко строеж, премахване на горния плодоносен слой и заместването му с вар и парчета керемиди. После се издигаше малката триетажна спретната вила, ограждаше се яко с бодлива тел и съседите облагородители колективно се пазаряха с частно практикуващи служещи от електрификацията, водоснабдяването и пътните строежи за прокарване на ток, вода и асфалтови алеи. По тоя начин вече никой не можеше не само да се разхожда, но и въобще да проникне в планината. Така се създаваше новият, цивилизован способ за опазване на природата.

Още щом излезе в коридора с вълшебното си куфарче, навън го чакаха четири камериерки, усмихнати като кокичета на слънце. Те биха го чакали тук до сутринта. Той разбра и съответно им се отблагодари за внезапно изригналата любов към клиентите. Кой казва, че платената любов не е любов!… А слухът за интересния джентълмен се бе разпространил като готварска миризма във всяко кътче на хотела. Даже от парното запитаха по телефона дали няма да е добре да го пуснат, въпреки топлата вечер. Може би джентълменът има бронхит и кашля?…

Когато Ястребовски влезе в бара, зад него вървяха, както се изразяват неизвестните творци на народни песни, три синджира мъже и жени, готови на всичко. Те се суетяха, пречеха си и се бутаха да настанят джентълмена. Накрая избраха мястото пред подиума, където щеше да протече програмата, близо до оркестъра. В шпалир те изблъскваха всички останали. Келнерът, когато се наложи, е зъл… Докато друг път оркестрантите си разчекваха устата от прозевки, сега засвириха блус, който звучеше съвсем интимно… Ястребовски все още даваше и нищо не искаше. Пачката се свърши. Той отвори вълшебното куфарче. Келнерите извърнаха глава. За разлика от другите хора те имаха качеството да виждат и с бялото на очите си. Това, което забелязаха, върна цялата им бодрост и упование в бъдещето.

Така Ястребовски седеше самотен на своята маса и бавният блус усилваше дрямката му. Но ето, че публиката започна да напира. Отначало повечето бяха хора на хотела, които пускаха без куверт. По същия начин обаче влизаха и 90 на сто от външните посетители, без чужденците, за които бе задължителен. Особено бе голяма женската група, която не се числеше на щат към хотела, но си изкарваше прехраната от всяка институция, където не се знаеше кой пие, кой плаща. Тези прелетни птички на радостта летяха в нощния мрак и често пъти огънят опърляше крилата им, но останаха весели, вярваха в бъдниците и бързо забравяха лошите дни. Кой знае защо обаче, все още не ги пускаха. Врявата пред входа се засили. Ястребовски се разсъни. Погледна нататък. Групата на прелетните птички напираше. Сред тях погледът му се спря на една дама не съвсем първа младост, облечена фрапантно с голяма бяла шапка, украсена с изкуствени цветя, и къса пола, откриваща трогателно пълнички крачета на високи токчета. Ястребовски се разчувства. Тази жена все още не бе сломена, въпреки напиращата млада конкуренция. Тя беше къс от миналото. Очите на двамата се срещнаха. Той разбра и стана. Отиде към изхода. Портиерът му направи място с поклон.

— Заповядайте, Лили… — обърна се той галантно към дамата.

— Щефи — поправи го тя с леко пресипнал алт.

Той трепна. Една от теориите му се оправдаваше.

— Дамата е с мен — каза той на портиера.

Но останалите настъпиха към входа.

— И аз, и аз…

— Моля, пуснете всички. Плащам кувертите. Ето ви парите, уредете сметката!

За този мъж с фигура на пенсиониран касапин това беше умопомрачаваща постъпка. Лицето му засия и направи нов поклон до земята.

Чак сега помещението се оживи. Момичетата се бутаха около масата на Ястребовски. Тук на помощ дойдоха келнерите-преторианци. При него остана само задъханата Щефи с бялата шапка.

— Имате ли нещо против, ако ви наричам Лили? Щефи буди у мен нерадостни чувства.

— О, не, моля ви се!

— Това е заради незабравимата Лили Марлен. Ви хайст Лили Марлен… — и той тихо изпя куплета.

Тя трепна и взе да го гледа подозрително. Целият животински страх се върна у нея, тогава проговори и гласът й прозвуча като спукано ауспухово гърне:

— Кого ще мамиш бе, гълъбче?

— Но защо тази грубост, Лили? Успокой се, пуханчето ми…

Така, с нежни думи, той успя да върне щастието на това измъчено, белосано лице, видяло твърде много от тъй наречения живот. Темата за миналото той повече не засегна. Искаше само да я зарадва и успя. Няколко двайсетачки я накараха да чурулика като гургулица в брачния период. А когато сложи на врата й дебела златна верижка с масивен златен кръст, тя просто се разтопи и изчезна всякакъв страх.

— Позволете на един уморен от живота джентълмен да ви подари някаква дрънкалка от презрения метал…

— Ама това истинско злато ли е?

— Архитект-еколог-урбанист Ястребовски не подарява никога нито фалшиви чувства, нито фалшиви бижута!

— Аз само така…

Двама келнери неотстъпно стояха зад стола му, готови в миг да се притекат на неговия зов. Той вдигна ръка. И двамата наведоха глави.

— Шампанско!

— Каква марка?

— Каква — освен френска?!

— Имаме Шато Мум.

— А Шато Ротшилд? — Той се обърна към Лили. — Това е любимата ми марка. Не може един барон Ротшилд да се излага с лошо шампанско! Но като липсва, нека да е Мум!

Поръчката бе незабавно осъществена. Келнерите изпълниха целия ритуал по отварянето на бутилката. Другата оставиха в посребрената кофичка с лед. Лицата им изразяваха студената тържественост, с която вероятно американецът бе хвърлил атомната бомба над Хирошима. Прозвуча накрая и изстрелът, който цялото заведение очакваше със затаен дъх. Шампанското изскочи от гърлото на шишето. Чу се общ вик на радост от масата на момичетата.

— На тези дами, моля, също шампанско!

— Какво?

— Ястребовски, архитект, урбанист и еколог, никога не е черпел с друго! Това е един от неговите твърди принципи в живота!

Двамата келнери изтичаха към масата на момичетата и те притихнаха. Между тях тихо се поведе диалог, тоест, започна се сделка. Вместо бутилки Мум щяха да се поднесат бутилки „Искра“, а остатъкът от парите с надценката щеше да се раздели между всички. Преговорите преминаха в дружеска атмосфера. Всяка от страните отстъпи и беше доволна от постигнатото. Стимулираният с нови двайсетачки оркестър се ентусиазира. Цялото помещение се друсаше.

Ястребовски отпи съвсем малко от шампанското. Знаеше твърдо своята мярка. Три чаши коняк или четири шампанско. Защото иначе следваше нещо, което той не можеше добре да определи, по простата причина, че изчезваше най-ценният капитал на човека — спомените и житейският му опит. Беше радостно възбуден и се чувстваше човек-благодетел на хората, една роля, която го въодушевяваше!…

Лили Марлен обаче беше нащрек. Тя трябваше да отбива нахалната конкуренция на младите, освен това да забавлява и се усмихва на милия събеседник. А и обичаше шампанското. Чувстваше се задължена към този джентълмен, който от минута на минута й ставаше все по-близък. Когато той тръгна към тоалетната, каза й да пази куфарчето с парите. С това я спечели завинаги като едно домашно куче от най-обичливата порода. Завърна се скоро и за кой ли път си каза, че не трябва повече да прекалява с пиенето. Но дългите месеци на въздържание си бяха казали думата. Като керванджия, пресякъл Сахара с последни сили, който се бе навел над бистрото студено езерце, той пиеше, и пиеше не вода, а шампанско.

— Гебен зи мир айнен сигарет? — каза малко предвзето Лили.

— Авек плезир, керкенезчето ми…

Изобщо птиците постоянно присъстваха в лексикона на Ястребовски, сякаш без това не чувстваше себе си. После вдигна ръка и дойде продавачът с таблата цигари.

— Два кашона „Кент“! Или предпочитате други?

Тя се смути.

— Може би… „Арда“…

— „Арда-Дизел“?! В присъствието на Ястребовски?! Задръжте рестото! Ако дойдат цветарките, изпратете ги при мен.

Към тавана изхвръкна нова тапа от шампанско Мум. Оркестърът засвири.

— Хубаво парче! — каза Лили. — Луда съм по танците!…

Тя ритмично поклащаше рамене и барабанеше пръсти по масата.

— Светът, запомни, канарчето ми, според мен, тоест според еколога Ястребовски, се развива по низходяща спирала! Дойде ерата на диващината в танца! Ако стане покойният Франк Лойд Райт, моят незабравим приятел, от гроба и само подаде глава от трапа, ще каже: „Не! Това не съм очаквал!…“, и ще се прибере отново.

— Имах един Франк…

— О, да оставим настрани еротиката на окупацията… Ту-у-у, тая гюрултия!… — презрително каза той. — Не, не, не се трае!…

— Но, хер Ястребовски, на дансинга е божествено! Аз ви каня! Аз ще ви науча!

— Вие?! Мен?! Не се е явила танцьорка, на която Ястребовски да не може да партнира!

Той стана от масата и залитна. Лили го хвана подръка, но кавалерът й се насочи към диригента. Тихо нещо му прошепна.

След малко оркестърът спря и двойките започнаха да се разотиват. Когато дансингът се изпразни, музикантите засвириха фокстрот. Лили заигра всеотдайно. Ястребовски елегантно само й партнираше. Той бе на години, уморяваше се и се задъхваше, а и партньорката му не беше от първа младост. Едвам изкараха докрай танца, но издържаха. Всички ръкопляскаха. Ястребовски извика с пръст една цветарка. Взе няколко букета и първо даде на своята дама. После помоли цветарката да раздаде останалите на дамите по масите.

Гърмът от тапа шампанско наново огласи салона. Келнерът наля чашите, наведен под ъгъл от 45 градуса.

— Брудершафт! — възкликна Ястребовски.

Двамата с Лили кръстосаха по най-неудобния начин ръце. Тя изведнъж се разплака.

— Какво ти е, врабченцето ми? Пак спомени?…

— Не.

— Разбрах… Бедност! Предприятието не върви! Но ние ще зарадваме тази нощ лястовичката, ще я направим щастлива, за да носи радост по света с черното гръбче и бялото коремче, както е рекъл поетът Райт…

Той извади от куфарчето златен часовник и го сложи на ръката й. Последва златна гривна, пръстен и накрая — златна верижка.

— Не, не, не искам…

Макар и доста пийнала, тя смътно се боеше от мимолетното щастие.

— И запомни, кълвачето ми… Всичко това Ястребовски е спечелил с честен труд! А да даваш и правиш околните щастливи, ето тъй покойният Райт разбираше социализма. Това разбиране възприе и Ястребовски.

Нови цветарки пристигнаха и се наредиха около масата им. Той ги поведе към оркестъра. Ястребовски заповяда да наредят цветята на рампата. Държеше в ръката си неизменното куфарче. Беше вече доста пиян и с труд го отвори. Започна да раздава на продавачките, после на музикантите, а накрая на всички желаещи, които се тълпяха около него. На един подаде изкривен златен мост, на друг пръстен, на трети дамска гривна, а в една енергична женска длан положи шепа златни коронки. Музикантите се хилеха, шушукаха и побутваха. Ястребовски посочи микрофона. Диригентът услужливо му го подаде.

— Лейдис енд джентълмен, другари и другарки! Позволявам си да ви помоля за малко тишина…

Всички млъкнаха.

— Ако знаех, че тази вечер ще се съберат толкова симпатични хора, щях да направя подарък на всяка двойка! Не казвам семейство, защото още братя Гонкур преди един век предвидиха, че то се разпада! И аз съжалявам, че не мога да подаря на всеки по едно портативно кафезче с две говорещи папагалчета. Но ще имам предвид следващия път!… А сега нашият пианист ще изпълни за мене и за вас едно велико произведение на незабравимия Лудвиг Ван Бетовен — „Лунната соната“! Моля мислено да паднем всички на колене…

Той падна на колене. Не можеше вече да се държи на крака. Скръсти молитвено ръце. „Лунната соната“ започна. Ястребовски слушаше умилен.

На входа се появи главата на милиционер с фуражка. Лили го забеляза. Главата изчезна. Тя скочи истински уплашена, запромъква се към изхода и едва успя да излезе навън. Знаеше, че рано или късно някой щеше да се обади на милицията. После се установи, че е имало двайсет и седем сигнални обаждания.

Двамата келнери любезно го подхванаха под мишниците и го поведоха към изхода. Единият носеше куфарчето, черното дипломатическо куфарче. Ястребовски, мъртво пиян, все още държеше молитвено ръцете си нагоре. Опряха при портиера с лошите очи, който също се бе обадил на милицията.

— Моля, поръчайте такси — фъфлеше Ястребовски. — Предпочитам ролс-ройс. Смятам да напиша тези дни писмо до кмета на София. Поне два ролс-ройса трябва да има таксиметровата служба за личности като Ястребовски! И да ме отведе на Черни връх… там, където е чисто и светло, както се изразява покойният ми приятел Франк Лойд Райт…

Келнерите изчакаха, докато го поеха двамата милиционери. Единият взе куфарчето. Водеха го навън кротко и учтиво, както се води пиян нещастник. Ястребовски бе трогнат до дъното на душата си от тази братска помощ. Когато излязоха навън, той малко се окопити от чистия въздух. Скоро щеше да настъпи утрото. Опита се даже да целуне единия милиционер и два пъти повтори:

— О, хора, обичам ви!

В упоените му мозъчни клетки бе останала единствена мисъл, както навремето след като написал Апокалипсиса, свети Йоан Богослов, бидейки на сто години, повтарял в старческата си немощ само едно изречение: „Хора, обичайте се!“…

Милиционерската кола със синя студена светлина се приближи. Двамата внимателно го поставиха на задната седалка. В същия миг мрак обхвана съзнанието му и той захърка.

А Лили Марлен, чието птиче сърце щеше да изскочи от страх, не бе избягала. Тя се криеше зад един голям пикап сред другите гарирани коли и душата й се разкъсваше от скръб. Макар и отдалеч, тя все пак не остави своя приятел. Колата потегли. Пуснаха и сирената. С вой се понесе в нощта и мина покрай занемялата Лили. Една сълза за Ястребовски се плъзна по белосаното й уморено лице.