Рут Ланган
Гнездото на сокола (10)

Епилог

Фелисити бавно се разхождаше из градините. От време на време спираше, за да се възхити на съвършенството на някоя роза или да вдъхне аромата й. Всичко това щеше да й липсва. Стадата, които кротко пасяха по меките хълмове, безбрежните поля, над които свиреше вятърът; мрачният замък, ревниво криещ тайните си. И хората. Най-вече те. Бийн, Симънс, Мауд Атертън. Лорд Фолкън и синът му Уилям, хубавата и мила Диана, която скоро щеше да се омъжи за младия лорд.

И, разбира се, Гарет. Винаги щеше да го носи в сърцето си.

Когато приближи терасата, тя се обърна да погледне дърветата, където двамата с него се бяха скрили през онази вълшебна нощ. За кратко тя наистина бе повярвала, че това място може да стане неин дом. Но заедно с Гарет умря и мечтата й.

Нима той не я бе предупредил, че един меч ще прободе сърцето й? Никога не бе допускала, че толкова ще боли. Онзи меч, който го уби, разруши живота й. Никой нямаше да я докосва отново по този начин.

— Мис Андрюс — Чандлър Фолкън отвори френските врати и излезе на терасата. Въпреки преживените ужаси в джунглите на Амазонка сега той изглеждаше загорял и изпълнен със сили — истински господар на имението. Беше висок, с широки мускулести рамене и тесни бедра. Тъмната му коса се нуждаеше от подстригване и винаги изглеждаше разрошена, но това го правеше още по-привлекателен. Имаше горд, малко надменен профил, с волева брадичка, пълни чувствени устни и тъмни пронизващи очи, които докоснаха някаква струна в сърцето й, макар че не разбираше защо. — Слугите са се събрали в предния салон, за да се сбогуват с вас.

Фелисити кимна, но когато понечи да мине покрай него, той сложи ръка върху рамото й, за да я спре. Тя усети топла вълна и рязко се дръпна, раздразнена от жеста му.

— Последните няколко дни бяха изпълнени с много емоции и аз нямах възможността да ви благодаря за това, че спасихте живота на баща ми и брат ми. Проявили сте изключителна смелост. Както сигурно вече знаете, ние от рода Фолкън винаги сме се възхищавали на смелостта и приключенския дух.

— Няма за какво да ми благодарите. Нищо особено не съм направила — меко отвърна младата жена. — Само помощ от стари приятели.

— Нищо ли? Страхувам се, че сте прекалено скромна. Дори мисис Атертън не спира да ви хвали — очите му дяволито блеснаха. — А тя рядко хвали някого.

Фелисити не можа да сдържи усмивката си. Истина беше. Мауд Атертън се държеше много приятелски с нея, също както и Бийн, и Симънс. Икономката явно бе решила, че американката не е никакво допълнително бреме.

— Струва ми се, че не сте чули последните новини за Ян и Хонора.

Тя рязко вдигна глава.

— Новини ли?

— Успели да надхитрят пазачите и избягали с двуколката на Ян. Но докато прекосявали полето, нещо подплашило коня. Двуколката се обърнала. И двамата са мъртви — той се изкашля. — Някои биха го нарекли поетично възмездие.

Фелисити осъзна, че не бе почувствала нищо. Нито облекчение, нито съжаление. Само някакво смразяващо вцепенение.

Чандлър наруши настъпилото мълчание.

— Надявам се, че няма да ме сметнете за прекалено дързък. Много ми се иска да промените решението си и да останете още малко в замъка. Това не само ще направи баща ми щастлив, но и ще ни даде възможност да се опознаем по-добре.

— Съжалявам, но не мога да остана, лорд Фолкън — понечи да мине покрай него.

— Наричайте ме Чандлър.

— Чандлър — Фелисити спря до него. В гърдите й се надигна раздразнение. — Благодаря за поканата, но аз наистина…

— Вашето първо име е Фелисити, нали?

Тя кимна.

— Знаете ли — широко й се усмихна той, — че името ви на латински означава „щастие“? — хвана кичур от косата й и се взря в коприната, която се плъзна между пръстите му. Сетне я погледна с тъмните си очи и Фелисити замря. Сякаш времето се бе върнало! — Името ви отива. Имате щастливо лице.

Тя почувства как кръвта се отдръпва от лицето й и цялата се разтреперва. Опита се да заговори, но от гърлото й не излезе нито звук.

Малко по-късно лорд Фолкън, Уилям и Диана, следвани от слугите, се появиха на терасата, за да потърсят гостенката си. Откриха я заедно с Чандлър — двамата се държаха за ръце и се взираха един в друг.

— Каретата е готова — започна лорд Фолкън.

— Мис Андрюс няма да заминава, татко — Чандлър не откъсваше поглед от нея. — Аз я убедих, че тук, в „Гнездото на сокола“, я чака едно от най-големите приключения в живота й.

— Разбирам — лицето на възрастния мъж се озари от усмивка. Обърна се към Фелисити. — Нали ви казвах, че щастливият край е най-хубавото нещо в живота, скъпа моя — даде знак на останалите и всички влязоха вътре, откъдето продължиха да наблюдават двойката на терасата.

Чандлър и Фелисити не помръдваха, обгърнати сякаш от трептящо сияние. Уилям обясни на Диана, че това навярно е някаква игра на светлината.

В небето се рееше великолепен сокол. За миг извърна глава и погледна мъжа и жената. След това махна с мощните си криле и се стрелна високо нагоре.

Очевидци се кълняха, че птицата продължила да се издига все по-нависоко, докато не стигнала до слънцето.

Тази история се разказваше толкова често, че се превърна в една от легендите за тайнствения замък „Гнездото на сокола“.

Ала тя все пак не можа да надмине легендата за смелия авантюрист Чандлър, който се завърнал от Амазонка, за да открие Фелисити, жената от сънищата си.