Рут Ланган
Гнездото на сокола (5)

Глава четвърта

Фелисити тъкмо бе облякла роклята си, с която смяташе да слезе на вечеря, когато на вратата се почука.

— Влез, Бийн — тя отстъпи настрани, искрено зарадвана да види младата прислужница.

— Мисис Атертън ме изпрати да ви помогна — русата коса на момичето бе скрита под шапка, която приличаше по-скоро на ленена салфетка. Черната й рокля бе с два номера по-голяма и пристегната около кръста с бяла колосана престилка.

— Много мило. Но аз и сама мога да се справя.

— Ами, тогава ще се опитам да бъда полезна с нещо друго — момичето сложи още няколко цепеници в огъня и огледа стаята, за да види дали не се нуждае от подреждане. Искаше й се да остане още малко. — Защо не ми позволите да ви среша? — попита Бийн, когато Фелисити седна пред тоалетната масичка.

— Добре — младата американка й подаде четката.

— Имате разкошна коса.

— Благодаря. Разкажи ми за себе си, Бийн. Отдавна ли работиш тук?

Момичето бавно прокарваше четката през вълнистата маса и Фелисити притвори очи.

— Откакто навърших осем години, мадам.

— Била си много малка.

— Не чак толкова. Брат ми започна да учи занаят още на седем. Той работи в конюшните. След като родителите ни умряха, лорд Фолкън лично се погрижи да ни уреди на работа в замъка.

— Било е много любезно от негова страна.

— Да, мадам. Той е добър човек. Не знам какво щеше да стане с нас, ако той не ни беше прибрал тук.

— Значи си израснала на това място и познаваш Чандлър и Уилям преди нещастието?

— О, да. И двамата разтуптяваха сърцата на младите дами. Бяха много красиви. Но проклятието…

— Стига! Нима наистина вярваш в него? — устните на Фелисити се извиха в шеговита усмивка.

Прислужницата кимна сериозно и снижи глас.

— Вие още не сте видели лорд Уилям, мадам. Като го видите, сама ще се убедите, че е обладан от дявола. Гледа втренчено. Мърмори. Изглежда не познава нищо и никого.

Тя зави около пръста си една лъскава къдрица и се зае да я закрепи с изящния гребен, украсен със скъпоценни камъни. Ала той се изплъзна от пръстите й и падна на пода. Фелисити се наведе, за да го вдигне. Когато се изправи, видя лицето на прислужницата в огледалото. Бедното дете се бе свило от страх и съвсем побледняло.

— Съжалявам — с треперещ глас промълви Бийн. — Наистина съжалявам, мадам.

— Не е станало кой знае какво — нежно рече Фелисити. Видя как момичето се дръпва рязко при вида на протегнатата й ръка. — Какво не е наред, Бийн? Защо си толкова уплашена?

— Нищо. Само… — взе гребена и отново се опита да го закрепи. — Лейди Хонора щеше да ме удари, ако бях проявила такава несръчност. След това щеше да заловя да на мисис Атертън да ме накаже както подобава.

Фелисити с усилие потисна надигналия се в гърдите й гняв.

— И как щеше да те накаже?

— Щяха да ме изпратят в кухнята да мия мръсните съдове и един или два дена да не получавам храна.

Този път Фелисити не издържа.

— Но това е отвратително!

— Да, ама тя е господарката на „Гнездото на сокола“, мадам. Нейно право е да прави каквото си пожелае. Тя се закле да ни уволни всички, ако работата ни не й хареса.

— Знае ли лорд Фолкън как неговата снаха се отнася към слугите? — Фелисити се завъртя на стола си и се обърна с лице към момичето.

— О, мадам, какво би могъл да направи старият лорд? — Бийн страхливо се озърна и зашепна: — Има дни, през които той дори не знае собственото си име. Като сега.

— Сега? — Фелисити скочи.

— Да, мадам. Бях в стаята му само преди половин час. Със Симънс и мисис Атертън. Кожата на лицето му бе жълта като покривката на това легло и мога да се закълна, че той дори не ни позна.

— Тогава вечерята трябва да се отмени! — младата жена се запъти към вратата.

— О, не, мадам. Това е невъзможно! — извика след нея Бийн.

Фелисити се обърна.

— Защо?

— Лейди Хонора е поканила гости.

— Гости? След като свекърът й е толкова болен?

Момичето кимна и започна да върти нерешително края на престилката си.

— Кой ще дойде на вечерята? — рязко запита Фелисити.

— Доктор Сейнт Джон, разбира се. Той често вечеря тук. Също и лорд и лейди Съмървил и тяхната дъщеря Диана.

— Кои са тези хора?

— Стари приятели на лорд Фолкън — момичето отново понижи глас. — Те живеят в една много хубава къща съвсем наблизо.

— Приятели или не… — без да довърши, Фелисити отвори вратата.

— Къде отивате, милейди? — Бийн остави четката и забърза след гостенката.

— При лорд Фолкън. Искам лично да се уверя, че няма достатъчно сили, за да ме съпроводи на вечерята.

 

 

Гледката, която се разкри пред очите й, я смая напълно. Както й каза Бийн, кожата на лорд Фолкън беше пепелява, а дишането му — трудно и мъчително. Това не беше същият човек, който бе видяла сутринта. Само за няколко часа той се бе състарил до неузнаваемост.

Фелисити придърпа стола до леглото, седна и взе ръката му.

— Лорд Фолкън, чувате ли ме?

Клепачите на стареца трепнаха, но останаха затворени.

Фелисити пипна челото му. Влажно и лепкаво. Смъртта сякаш вече бе оставила отпечатъка си върху него. Тя се приближи и твърдо рече:

— Лорд Фолкън, аз съм Фелисити Андрюс, дъщерята на Робърт. Спомняте ли си своя стар приятел Роб?

При тези думи очите на болния се отвориха и той се втренчи блуждаещо в лицето, плуващо пред него.

— Роб, наистина ли си ти? О, благодаря на Бога! Знаех, че ще дойдеш. Ти си единственият човек на тази земя, който може да ме спаси.

Фелисити потръпна.

— Виж как съм наказан да плащам за греховете си — изхриптя старият мъж.

— Шшт, успокойте се — ласкаво промълви тя. — Сигурна съм, че нямате никаква вина за изкупване.

— Не, имам — гласът му още отслабна и той остана няколко минути със затворени очи. Гърдите му мъчително се повдигаха. Най-сетне отвори очи и се втренчи във Фелисити. Ръката му нежно стисна нейната. — Ти знаеше. Ти винаги си знаел, нали, Роб?

Тъй като тя не отвърна нищо, той затвори отново очи, сякаш искаше да се предпази от нов пристъп на болка.

— Разбира се, че знаеше. Ти винаги си прозирал моите малки измами — лордът въздъхна — дълбоко и тежко. Изглежда най-после се чувстваше облекчен и освободен от бремето на тайната си. — Не само страстта към приключенията ме накара да те убедя да дойдеш с мен в Африка. Знаех, че ти няма да устоиш на възможността да видиш с очите си как онези магьосници приготвят лековете си. Но аз имах… и други причини.

Фелисити изненадано възкликна и старецът побърза да продължи:

— А, няма да отричам нищо. Трябваше да се откъсна от съпругата на брат ми. Можеш да ме обвиняваш, и с право, че флиртувах с нея и се опитвах да я съблазня. Толкова се срамувах от себе си. Помислих, че ако замина някъде надалеч, тя ще ме забрави и ще спаси брака си. Но това беше глупав и егоистичен план, който едва не ни струва живота. Когато двамата с теб паднахме в онази пещера, аз дадох тържествено обещание, че ако оцелея, ще живея като почтен човек и ще положа всички усилия да поправя стореното.

Трогната от изповедта му, Фелисити нежно притисна ръката му към бузата си.

— Не е нужно да ми разказвате всичко това.

Той покри ръката й с дланта си.

— О, не, длъжен съм, Роб! Ти трябва да знаеш истината. Чувствам се така, сякаш цяла планина се е смъкнала от плещите ми. А сега ми обещай, че ще откриеш лекарството. Разбираш ли, те…

Внезапно се огледа наоколо. В очите му се четеше ужас.

— По-добре да си тръгваш, преди да са те открили…

— Те?

Вместо да отговори, лордът допря пръст до устните си и поклати глава.

— Но аз не мога да ви оставя — прошепна Фелисити. — Някой трябва да бъде с вас.

— Аз имам ангел, който ме пази.

— Ангел?

Старецът лукаво й намигна.

— И двамата го знаем. Сега върви, Роб. И целуни прекрасната си съпруга от мен.

Докато отиваше към вратата, в очите й запариха сълзи. Осъзна, че наистина се надява в този миг там, на небето, баща й да целува своята любима съпруга и двамата да са открили вечния мир.

Потънала в тези мисли, тя не чу леките стъпки зад гърба си. Когато стигна на стълбата, внезапно нещо я разтърси и сякаш нечии ръце я бутнаха грубо отзад. Фелисити нададе уплашен вик, крака й се закачи в полата и тя политна.

Стълбите бяха стръмни, а долната площадка — опасно далече. Падането можеше и да не бъде фатално, но със сигурност щеше да свърши със счупени кости и натъртвания. Това прелетя за миг в главата й и Фелисити закри лицето си с ръце, за да омекоти удара. Но тъкмо тогава две силни ръце се обвиха около кръста й. Обля я гореща вълна. Нежно бе изправена на крака. После също така внезапно топлината изчезна.

Фелисити закрачи по коридора по посока на гласовете. Когато застана на прага на салона, разговорите секнаха. Всички глави се извърнаха към нея.

— Най-после! — Ян Сейнт Джон се бе облегнал с една ръка на полицата на камината, а в другата държеше кристална чаша с бира. Изглеждаше отпочинал и доволен. В главата й изплуваха думите на Гарет: Това е мое право като господар на имението.

Докторът изглежда се чувстваше като у дома си в „Гнездото на сокола“.

— Накарахте ни да ви чакаме. Елате да ви запозная с нашите гости.

Хонора прекоси стаята, а копринените поли на роклята й прошумоляха. Очите й се впиха изпитателно в лицето на девойката.

Преди да дойде в салона, Фелисити се бе отбила за малко в стаята си, за да се успокои. Внимателно беше пригладила косата си и бе изчакала дишането й да се нормализира. Сега, докато се оглеждаше наоколо, младата жена се запита дали някой от присъстващите не се чувства виновен.

— Мис Фелисити Андрюс, позволете да ви представя лорд и лейди Съмървил и дъщеря им Диана.

Фелисити протегна ръка и лорд Съмървил галантно я целуна. Безупречно подстриганите му коса и мустаци вече сребрееха. Въпреки малкото коремче, все още притежаваше стегнатата стойка на военен.

Пълничката му съпруга бе с розова рокля, вероятно конфекция, твърде младежка за годините и фигурата й. На шията й блестеше огърлица с диаманти и перли, която навярно струваше цяло състояние. Усмивката й бе топла и искрена.

— Добре дошли в Англия, скъпа моя.

— Благодаря — Фелисити се обърна към дъщерята на лорд и лейди Съмървил. — Диана, радвам се да се запозная с вас. Надявам се, че ще станем приятелки.

— Би било чудесно! — Диана стисна ръката й и се усмихна.

— Разбрах, че сте стари приятели на лорд Фолкън — отбеляза Фелисити.

— О, да — лорд Съмървил енергично кимна. — Двамата с Оливър израснахме заедно, а след това бяхме заедно и в Оксфорд. Мюриъл и аз присъствахме на сватбата му в Индия. Тъгувахме заедно с него, когато любимата му Катрин почина преди две години.

— Изглежда е преживял много мъка? — Фелисити видя как очите на Диана плувват в сълзи и тя извръща глава.

— Да престанем с този сантиментален разговор — рязко се намеси Хонора, даде знак на прислужницата и си наля вино. Тонът й съвсем ясно показваше, че е раздразнена. — Какво ви забави, Фелисити? Да не би Бийн отново да е била несръчна?

Отново? Нима тази жена я шпионираше?

— Бийн е много полезна. Закъснях, защото отидох за малко в стаята на лорд Фолкън.

— Как е моят стар приятел? — лорд Съмървил взе чаша уиски от подноса.

— Тази вечер изглежда доста слаб. Обаче успя да поговори малко с мен. Мисля, че това му подейства добре.

— Да поговори? Вие сте го подтиквали да говори? — очите на Хонора сърдито блеснаха. — Настоявам да се въздържате от посещения при моя свекър, освен ако преди това не сте ги съгласували с мен — видя изненаданите лица на присъстващите и побърза да добави: — Като господарка на „Гнездото на сокола“, аз съм отговорна за бащата на Уилям — стрелна с поглед доктор Джон. — Не си ли съгласен с мен, Ян?

— Напълно — остави празната си чаша върху подноса и тя издрънча. — Възрастният човек е твърде болен. Прекалено изтощително е за него. Аз предложих на Хонора да ограничи и посещенията на Симънс само до едно или най-много две на ден.

— Но това е безсърдечно! — възкликна Диана. Всички обърнаха погледи към нея. С пламнали страни девойката добави: — Това ще разбие сърцето на Симънс. Ти си ми казвал, татко, че двамата са неразделни от деца.

— Така е. Симънс бе обучаван за този пост от баща си, който бе иконом на бащата на Оливър. Откакто се помня, Симънс винаги се е грижил за Оливър. Освен, разбира се, когато Оливър се запиляваше из някое забравено от Бога кътче. Всички мъже от рода Фолкън са били авантюристи — добави с въздишка лорд Съмървил.

Мауд застана на прага и обяви:

— Вечерята е готова, мадам.

Хонора кимна доволно и подаде ръка на лорд Съмървил, който я поведе към трапезарията. Доктор Ян Сейнт Джон съпровождаше лейди Съмървил, а Диана и Фелисити вървяха зад тях.

— Имахте ли възможност да видите Уилям? — меко попита Диана.

Фелисити поклати глава.

— Не. Още не.

— Може би така е по-добре — гласът на Диана затрепери и тя добави: — Изглежда отслабва с всеки изминал ден.

— Не е ли по-добре да бъде настанен в болница?

Младата жена поклати глава.

— Хонора няма да пожелае и да чуе за това. Тя иска Уилям да е близо до нея. Те току-що се бяха оженили, когато това се случи. Кой би могъл да я вини, че иска да прекарва колкото се може повече време със съпруга си, преди…

Гласът й заглъхна и тя прехапа треперещата си долна устна.

— Ето ни и нас — лорд Съмървил помогна на Хонора да заеме мястото си начело на дългата маса, Ян Сейнт Джон се настани от дясната й страна, а лейди Съмървил — от лявата. Диана седна до баща си, а Фелисити зае мястото до доктора.

Поднасянето на храната ставаше бавно и беше истински ритуал. При други обстоятелства Фелисити би го намерила за невероятно преживяване. Печеното прасенце, говеждото и овнешкото бяха приготвени съвършено. Плодовата пита на мисис Кук бе най-вкусната на света. Но вечерта й се стори дълга и скучна. Безкрайните разговори й действаха на нервите. От главата й не излизаше мисълта, че някой тук иска да я нарани, а може би и да я убие. В същото време на горния етаж лежеше един самотен възрастен мъж, който се надяваше на някакво чудо. Но защо бе повикал баща й? Опитът и уменията на Робърт Андрюс като лечител се ограничаваха единствено до използването на екзотични билки.

— Знам, че копнеете за вълнуващия живот в Лондон — обърна се лейди Съмървил към домакинята, — но се надявам, че ще започнете да гледате малко по-снизходително и на нашата мила английска провинция.

— Е, животът тук си има своите достойнства — отвърна лейди Хонора, отмести чинията си с плодов пай и взе чашата си с вино.

— Ами ти, Ян — намеси се лорд Съмървил, — мисля, че е облекчение да се завърнеш у дома след толкова години странствания.

Фелисити вдигна глава.

— Къде сте били, доктор Джон?

— В Африка — завъртя столчето на чашата, загледан в искрящата кехлибарена течност. — Очарователно място.

Фелисити усети как по гърба й полазват ледени тръпки.

— И какво сте правили в тези далечни земи?

Докторът вдигна глава и срещна погледа й. Усмивката му бе смразяваща.

— Изучавах екзотичните билки.