Рут Ланган
Гнездото на сокола (7)

Глава шеста

Фелисити се промъкна тихо в апартамента на лорд Фолкън и приседна край леглото му. Толкова много въпроси се въртяха в главата й. Чувстваше се неспокойна, трябваше да поговори с възрастния мъж веднага щом се събуди. Преди доктор Сейнт Джон да е направил ежедневното си посещение.

— А, скъпа моя! — лордът отвори очи и й се усмихна. — Сънувах прекрасен сън. Двамата с Роб бяхме тръгнали на поредното приключение. Той, разбира се, търсеше нови знания, а аз — други съкровища.

— И открихте ли ги? — нежно попита младата жена.

На устните му се изписа лукава усмивка.

— Казах ти, че беше прекрасен сън, а това означава, че имаше и щастлив край. Най-щастливият край — надигна се с усилие. Фелисити му помогна, подложи възглавниците под гърба му и го нагласи удобно. — А сега ми кажи, какво доведе моята красива гостенка в стаята на един старец, и то толкова рано?

— Чудех се защо сутрин изглеждате толкова добре, а толкова… объркан — следобед.

— Така ли изглеждам? Объркан?

Тя кимна.

— Значи страховете ми се потвърждават — въздъхна болният.

— Затова повикахте баща ми, нали?

Гласът на Оливър стана едва доловим шепот.

— Каквото и да ми дават, не са го купили от аптеката в нашето селце. Би предизвикало слухове — хвана ръката й. — Стоварвам върху раменете ти ужасно бреме, скъпа моя. Сигурно осъзнаваш, че животът ти е в опасност.

— Не повече от вашия, лорд Фолкън. Но въпросът е защо. Защо Ян Сейнт Джон, вашият собствен племенник, ще иска да ви причини зло?

— Може би е узнал за прегрешенията ми на младини и сега търси отмъщение. Аз едва не застанах между баща му и майка му. Обаче те уверявам, че се разкаях за греховете си. А и това се случи толкова отдавна. А може и просто да изпитва ревност, защото аз съм по-големият брат, наследих „Гнездото на сокола“ и титлата, докато за баща му остана едно малко имение наблизо.

Фелисити обхвана студените му ръце.

— Снощи видях Уилям.

— Как е моят син? Не съм го виждал от много време. О, скъпа моя… — нещастният лорд стисна силно ръцете й и тя усети ускорения му пулс. — Страхувам се повече за Уилям, отколкото за себе си.

— Ще го посетя след малко — прошепна Фелисити — и ако предчувствието не ме лъже, ще го намеря в по-добро състояние. А сега трябва да вървя, преди лейди Хонора да е станала.

На вратата Фелисити се обърна.

— Още един въпрос, лорд Фолкън. Може ли да откажете да вземете лекарството си?

— Доктор Сейнт Джон стои при мен, докато не го глътна.

Ревнивият племенник не оставя нищо на съдбата, помисли си тя. Когато излезе, на лицето й бе изписано мрачно изражение.

Огънят в стаята на Уилям отдавна бе изгаснал — тлееха само въглени. Свещта също бе догоряла. Стаята изглеждаше студена и влажна. Но лицето на мъжа в леглото лъщеше от пот. Дори и на сън той явно водеше жестока битка с враговете си.

Фелисити придърпа един стол до леглото и седна. Оправи полите на роклята си и когато вдигна глава, видя, че очите му са широко отворени и немигащо се взират в нея.

— Коя си ти? Не съм те виждал. Да не би да си ми донесла друго отвратително лекарство?

Тя поклати глава.

— Дойдох тук по молба на баща ви, лорд Фолкън. От Америка. Казвам се Фелисити Андрюс. Дъщеря съм на един стар приятел на баща ви — Роб.

Мъжът видимо се отпусна.

— Как е татко? Хонора ми каза, че бил на прага на смъртта.

— Не съвсем. Нито пък вие… — плахо добави тя.

— По-добре да бях, отколкото да съм прикован към това легло до края на дните си. За един Фолкън да бъдеш сакат е по-лошо от смъртта.

Младата жена погледна към завивките, които скриваха краката му.

— Опитвали ли сте се да ходите?

— Веднага след нещастието. Строполих се като камък.

— А след това?

Той сви рамене.

— Струва ми се, че понякога си спомням как ходя. Обаче когато се събудя, отново съм в това легло и разбирам, че е било само глупав сън.

— Какво друго сънувате?

— Все глупости — той се извърна, явно се срамуваше да срещне погледа й. — Сънувам една стара любов, тя е млада и красива, както когато бяхме още деца, шепне ми… — млъкна, засрамен, че е казал много. — Сънищата са жестоки. Но не толкова, колкото действителността! Защото действителността, мис Андрюс, е увереността, че никога повече няма да стана от това легло.

— Ами ако ви кажа, че това не е истина? Че вашите сънища са самата действителност?

Лорд Уилям протегна ръка, за да я накара да замълчи.

— Ако сте дошли, за да се подигравате на моето нещастие…

— Хванете ръката ми, Уилям и ще разберете дали ви казвам истината.

Един дълъг момент той се взира в протегнатата й ръка и тя видя как по лицето му пробягва цяла гама от чувства. Съмнение. Страх. Бавно надигащ се гняв срещу жестокостта на предложението й. Но накрая, решен веднъж завинаги да приключи с това, той я пое. Авантюристът Фолкън победи.

Отметна завивките. Пусна краката си на пода. За няколко секунди остана неподвижен със замаяна глава. Сетне пое дълбоко дъх, стисна силно ръката й и се приготви да се изправи.

В този миг вратата на дневната се отвори. Фелисити гневно изпъшка.

— Легнете, Уилям. Не споменавайте никому за посещението ми.

Бутна го отново върху възглавниците, зави го с одеялото, върна стола на мястото му и бързо се пъхна в гардероба.

През малката пролука на вратата видя как доктор Сейнт Джон влиза в стаята, последван от Хонора.

— Лекарството ти, Уилям — каза докторът. В ръката си държеше малко шишенце, пълно с някаква тъмна течност.

— Не! Не го искам — разнесе се приглушен глас.

— Май тази сутрин проявяваме характер, а? — това бе лейди Хонора.

Докато Фелисити ужасено наблюдаваше, тя повдигна главата на Уилям от възглавницата. Сейнт Джон поднесе шишенцето до устните му и го застави да изпие цялата течност. Уилям се задави, закашля се, но след няколко секунди притихна.

Малко по-късно, когато двамата вече си бяха отишли, Фелисити се измъкна от скривалището. Мъжът в леглото лежеше вцепенено, очите му бяха празни, а тялото — безпомощно отпуснато.

Щом излезе от спалнята на Уилям, Фелисити почувства трептящата топлина, която винаги предизвестяваше появата на Гарет. Тя спря и изчака да се покаже.

— Играеш си с огъня. Ако не внимаваш, ще изгориш. Едва не те хванаха!

— Трябваше да разбера дали предположенията ми са верни. Но след като вече знам, че лейди Хонора и доктор Сейнт Джон тровят Уилям и баща му, трябва да разбера защо желаят смъртта им.

Гарет поклати глава.

— Ти си по-невинна, отколкото си мислех, мое малко щастливо личице! Нима не разбираш? Ян копнее да притежава не само „Гнездото на сокола“, но и съпругата на Уилям.

— И Хонора ли чувства същото към Ян?

— Да. Тя се омъжи за Уилям единствено заради парите и титлата му. Когато той умре, Ян — единственият жив наследник, ще получи всичко. Това е проклятието на Фолкън. Не нашата любов към приключенията или фактът, че повечето от нас са умрели млади. Проклятието е, че тези, които най-малко заслужават да го наследят, го желаят най-силно — и те са готови да направят всичко, за да постигнат дяволските си цели — даде й знак да го последва. — Ела! Трябва сама да се увериш.

Фелисити го последва по коридора. Най-накрая спряха пред разкошния апартамент на Хонора. Вратата на дневната бе леко открехната. Вътре се виждаха силуетите на мъж и жена, сключени в прегръдка.

— Скоро, много скоро — промълви мъжът и устните му се впиха в тези на жената. — „Гнездото на сокола“ и всичките му съкровища ще бъдат наши.

— Наши… — като ехо отвърна женският глас и лейди Хонора го поведе към леглото.

Фелисити притисна ръка към устните си, за да възпре гневния си вик. Обърна се. Беше сама.

 

 

— За какво е цялото това вълнение, Бийн? — Фелисити вдигна глава от дневника на баща си. Тя бе прекарала цялата сутрин в стаята си в преглеждане на записките му и очите вече я боляха от напрежение. Не бе открила обаче нищо, напомнящо поне малко на лекарството, което д-р Сейнт Джон използваше.

До слуха й бяха достигнали забързаните стъпки на слугите и резките нареждания на мисис Атертън да се излъска до блясък замъка. Но до този момент не бе обърнала внимание на цялата тази суматоха.

— Ще има благотворителен бал — обясни младата прислужница. — Всички благородници от околността ще дойдат. Лейди Хонора е поканила приятели чак от Лондон — Бийн зашепна: — Тя е много раздразнителна. Каза, че ако открие само едно петънце върху някоя кристална чаша, утре всички ще си платим за това.

Фелисити усети как в гърдите й се надига гняв.

— Благотворителен бал? Докато съпругът и свекърът й лежат болни?

— Лейди Хонора казва, че животът си продължава и тя ще посрещне смело нещастието.

— Смело!

Гневният тон на Фелисити изненада Бийн.

— Мислите ли, че е грешно и че лорд и лейди Съмървил и дъщеря им Диана предават старите си приятели с присъствието си тази вечер на бала?

— О, не, Бийн — увери я Фелисити. — Аз дори съм убедена, че те са единствените истински приятели, които лорд Фолкън и Уилям имат — внезапно я прониза лошо предчувствие. — Ако нещо се случи в този дом, искам да отидеш при тях. Разбираш ли ме?

Момичето я изгледа втренчено. После покорно рече:

— Да, мадам — прекоси стаята, отвори гардероба и започна да вади бельо и рокли.

— Какво правиш, Бийн?

— Приготвям ви тоалета, мадам.

— Аз няма да присъствам на бала на Хонора.

— О, но вие трябва да отидете, мадам.

— Защо трябва да отида?

— Защото… — малката осиротяла прислужница сбърчи чело и се замисли. — Защото, ако не отидете на бала, лейди Хонора ще си го изкара на нас.

Фелисити омекна. Момичето бе казало единственото нещо, което можеше да я накара да промени намерението си.

 

 

— Надявам се, че това е нашият танц, мис Андрюс — лорд Съмървил галантно се поклони и понесе Фелисити сред лабиринта от танцуващи двойки.

Жените представляваха истински калейдоскоп от цветове с елегантните си вечерни рокли и разкошни бижута, които улавяха и отразяваха светлините на стотиците свещи в кристалния полилей. Около тях се носеше облак от скъпи уханни парфюми.

Мъжете бяха с изискани официални костюми, кланяха се, пристъпваха важно и наперено като пауни и по всякакъв начин се стараеха да привлекат вниманието на красивата си домакиня, която според Фелисити напълно успяваше в намерението си да посрещне нещастието с храбро лице.

Лейди Хонора бе центърът на празненството. Макар че танцува с много мъже, повечето от танците й бяха запазени за доктор Сейнт Джон. Фелисити наблюдаваше как двамата се полюляват плавно в такт с музиката, телата им се докосват, а главите им се свеждат, очевидно унесени в интимен разговор. Те не правеха усилие да скрият взаимната си страст, Ян каза нещо, което явно развесели лейди Хонора. Тя се засмя, погледна го в очите и му зашепна. Ръцете му я обгърнаха по-плътно и двамата се плъзнаха с танцова стъпка покрай Фелисити, а зад тях продължи да се носи заговорническият им смях.

Девойката изпита облекчение, когато танцът свърши. Тя се поклони леко на лорд Съмървил, мина през тълпата и се насочи към вътрешния двор. Пристъпи навън в студените сенки и затвори вратата зад себе си. След буйните смехове и оживените гласове, тишината й се стори като истинска благословия.

В душата й се бореха различни чувства — отвращение, страх и безкрайна умора.

— Нима се уморихме да танцуваме?

Фелисити рязко се обърна. Както винаги топлината затрептя и я обгърна като облак.

— Там няма никой, с когото бих искала да танцувам.

Той не каза нищо, само леко повдигна вежди.

— Ами навън? И тук ли няма никой, с когото да искаш да танцуваш?

Фелисити никога досега не бе флиртувала, ала нещо у този мъж я караше да се държи немирно и дори кокетно. Внезапно всички чувства, които бушуваха в нея, отлетяха. Освен едно — радостта от присъствието му.

— Може и да има…

Той се озърна с усмивка, после отново насочи погледа си към нея.

— Май сме само ние двамата. Възможно ли е да е това, което си мисля, мис Андрюс?

Тъй като тя не отговори, Гарет се поклони и каза:

— Мис Андрюс, ще ме удостоите ли с честта да танцувате с мен?

Фелисити се стегна, предчувствайки докосването му и топлината, която щеше да я облъхне. Но вместо да я привлече към себе си, той остана встрани. Странно, но дори и от разстояние тя усети как ръцете му се обвиват около кръста й. Нищо не я бе подготвило за чувствата, които като буен огън лумнаха в нея. При докосването им тя видя как мъглата от топлина край него затрептя по-силно. Знаеше, че и той го вижда и чувства.

Музиката се дочуваше през затворените врати. Мека, приглушена, сякаш специално за тях. Тя затвори очи, представяйки си как той я държи в обятията си. Задвижиха се като един. Телата им се полюшваха. Докосваха. Топлият му дъх разроши кичура, паднал на челото й. Той я притегли по-близо, притисна я до гърдите си и тя усети ударите на сърцето му.

Колко хубаво се чувстваше в прегръдките му! Колко спокойна и защитена!

Вдигна глава и видя, че той вече не се усмихва. Когато сведе поглед към нея, той бе толкова напрегнат и натежал от емоции, че дъхът й секна.

— Какво има, Гарет? Какво не е наред?

— Скоро ще трябва да те напусна.

— Да ме напуснеш? Но защо? Защо точно сега, когато знам кой причинява цялото зло в „Гнездото на сокола“? Въпрос е само на време да ги спра. Какво ще стане с нас, Гарет? Та ние току-що се открихме!

— О, моя скъпа Фелисити! Как ли се смеят боговете на своите бедни създания. Ние смъртните сме толкова глупави същества — лицето му стана тъжно. — Как ми се иска…

— Какво? Какво ти се иска?

Гарет поклати глава.

— Само тази нощ… Бих дал всичко само ако… — думите му замряха и тя се вкопчи отчаяно в него.

— Ако какво?

Гласът му тежеше от чувства.

— Само ако ти можеш да се върнеш назад във времето. Или аз да дойда в твоето. Но това е невъзможно. Зарът е хвърлен много преди и двамата да се родим.

Фелисити въздъхна, обгърна кръста му и притисна устни към гърлото му.

— Но ние имаме този миг. Нима това не е достатъчно?

Той я отдалечи малко от себе си, питайки се дали да й каже, че всеки път, когато си позволява да я докосне, губи по малко от себе си.

— Знаеш ли колко отчаяно те желая? — прошепна Гарет.

Сърцето на Фелисити спря. Никога досега не бе пожелавала да бъде с мъж. Тази мисъл никога не я бе изкушавала. Но с Гарет бе различно. Тук не важаха никакви правила, никакви принципи, никакви ограничения. Само едно негово докосване я караше да трепери, да копнее за непознати неща, да ги желае страстно и едновременно с това да се страхува от тях. Гласът й прозвуча дръзко:

— Това възможно ли е?

— Какво казваш? — той не можа да скрие изненадата си. — Ще ми позволиш да те любя? Истински? Както мъж люби своята жена?

Тя кимна бавно и стеснително.

Той обхвана лицето й с длани и се вгледа дълбоко в очите й. Устните му погалиха нейните. Дъхът му се смеси с нейния. Промълви:

— О, мое малко щастливо личице, с любов всичко е възможно!