Рут Ланган
Гнездото на сокола (4)

Глава трета

Фелисити остана край леглото на лорд Фолкън, надявайки се, че той ще й разкрие нещо повече. Но старият лорд затвори очи, главата му се отпусна върху възглавниците и скоро дишането му стана спокойно и ритмично.

Когато Симънс влезе в стаята и видя, че господарят му е заспал, взе сребърния поднос и прошепна:

— Лорд Фолкън може би ще спи няколко часа, мис. Тъй като на мисис Атертън ще й бъде нужно известно време, за да приготви апартамента ви, може би ще пожелаете да се поразходите из градините.

— Благодаря, Симънс — Фелисити се изправи и двамата излязоха от спалнята. — С удоволствие ще се потопя в тази красота. Отивам да си взема пелерината.

Тя забърза към стаята си, но когато прекрачи прага, се закова на място. Големите й пътнически чанти бяха отворени и всичките й вещи се пилееха по пода. Рокли, бельо, книги, документи. Всичко бе разхвърляно.

Дали някоя от слугините не бе търсила скъпоценности? Или пък… Нима лорд Фолкън не я бе предупредил?

Вратата се отвори и девойката рязко се обърна. Бийн, младата прислужница, се оглеждаше смаяно.

— О, мадам, какво е това?

Фелисити бързо се съвзе.

— Страхувам се, че направих голяма бъркотия. Просто… търсех пелерината си — прекоси стаята и се зарови из пръснатите рокли. — О, да, да, ето я… Сега ще разтребя всичко!

Малкото момиче вдигна ръка.

— Мисис Атертън ще ми отреже главата, ако ви позволя сама да оправяте стаята си. Не, мадам. За две минути ще подредя.

Със свито сърце Фелисити се обърна и излезе. Докато се спускаше надолу по стълбите на древния замък, усети как по гърба й пропълзяват ледените пипала на страха. Пак изпита чувството, че някой я наблюдава. Обърна се, но не видя никого.

Отърси се от необяснимия страх и закрачи бързо към външните порти. Друг път щеше да разгледа градините. Сега й се искаше да се отдалечи за малко от това странно място.

Въпреки че слънчевите лъчи проникваха през облаците, утринният въздух бе студен и режещ. Фелисити се загърна по-плътно с пелерината. Беше се поотдалечила, когато по пътя затрополи някаква каруца. Щом приближи, Фелисити видя, че едно момче на около десет години се взира любопитно в нея.

— Към селото ли отивате, мадам?

— Да.

— Искате ли да се качите при мен?

— Благодаря — Фелисити се настани в каруцата. — Аз съм Фелисити Андрюс. От Америка. Дошла съм на гости на лорд Фолкън.

— Вие сте отседнали в „Гнездото на сокола“? — момчето я стрелна смаяно, преди да вземе поводите. Мършавата кобила наведе глава и бавно потегли.

— Друг път не ти ли се е случвало да срещнеш някой гост на замъка?

Детето поклати глава.

— Мама казва, че там се е вселил дяволът и над всички обитатели тегне проклятие.

— Едва ли вярваш в това? — усмихна се тя.

Но усмивката й се стопи, когато момчето сериозно заяви:

— Не можеш да не вярваш на истината. Лорд Чандлър изчезна, а младият лорд Уилям е жив мъртвец. Хората разправят, че следващият ще е старият лорд Фолкън. Това е проклятие — дръпна юздите и спря пред един магазин. — Аз съм дотук, мадам.

— Благодаря — Фелисити слезе и бавно тръгна из селото. Усмихваше се на младите майки, които вървяха забързано е бебета на ръце, на възрастните жени, които се движеха бавно или пък седяха пред къщите си на слънце и сплетничеха за съседите. Мина покрай фурната, бакалията, аптеката. Въпреки че хората й кимаха, когато минаваше покрай тях, Фелисити усещаше изпитателните им погледи. Никой не се спря и не я заговори. Имаше чувството, че те вече знаеха коя е тя и къде е отседнала и бяха решили да се държат на разстояние, в случай че вече е заразена от проклятието на Фолкън.

 

 

Фелисити е ускорена крачка приближаваше към замъка. Слънцето се бе скрило зад облаците и въздухът изстиваше. Въпреки че бе плътно загърната в пелерината, тя потръпна и си каза, че може би не биваше да се отдалечава толкова от имението.

Когато минаваше през външната порта, стъпките й се забавиха. Боязливо се огледа. Отново изпита чувството, че не е сама.

— Какво мислиш за нашето село?

Фелисити рязко спря, познала гласа на Гарет зад гърба си. Няма да се обърне и няма да му помоли да види страха й. Вдигна гордо брадичка и предизвикателно заяви:

— Защо не отидеш лично да го разгледаш?

— Не мога да изляза през тези врати — просто отвърна той.

И тя се обърна. Гърлото й се сви, когато видя болката в очите му. Инстинктивно вдигна ръка. Ала преди да го докосне, той отстъпи назад.

Значи не желаеше да го докосват. Щеше да го запомни.

— Селяните се страхуват — меко рече тя.

— Те не се страхуват от теб. Просто са чували за призрака, който обитава „Гнездото на сокола“. Съвсем естествено е да се боят от нещо, което не разбират — изгледа я за миг и продължи: — Ами ти, малко щастливо личице? Защо ти не се страхуваш от призрака на „Гнездото на сокола“?

— Може би се страхувам. Или може би просто не вярвам в призраци.

Погледът му се плъзна по зачервените й страни, по разрошените от вятъра коси. Завъртя го огромна вълна на желание. Запулсира. Усили топлината.

— О, аз съм достатъчно истински — с нисък глас изрече той. — Но ти няма защо да се страхуваш от мен. Никога няма да ти причиня зло.

— Какво те задържа тук? — меко попита Фелисити.

— Нещо недовършено — погледна към замъка и очите му се присвиха.

Тя проследи погледа му, но не откри нищо необичайно. Когато се извърна видя, че той я гледа по начин, който накара сърцето й ускорено да забие. Това бе жадният и изпиващ поглед на прегладнял мъж.

Фелисити вдигна полите си, решена на мига да се махне от него. Но преди да направи и крачка, той рязко изпъна ръка. Въпреки че не я докосваше, тя можеше да се закълне, че усеща пръстите му, обвити около китката си. Те я възпираха. Топлината, която я облъхна, бе смайващо силна. Тя пропълзя по ръката и се разля по тялото й, подобно на огнена лава.

Той видя как очите й се разширяват. В тях проблесна нещо. Макар че се страхуваше, не изпита паника, не се отдръпна. Просто стоеше, вперила поглед в него, който го предизвикваше да престъпи забраната.

Винаги бе обичал предизвикателствата. Това бе неговата слабост, неговото падение и неговият ад от няколко века насам.

Погледът му се задържа върху устните й. Какво би било, ако я целуне? Да докосне за миг тези меки устни?

Да види доколко може да прекрачи границата. Разбира се, това бе забранено, но нима винаги не бе нарушавал правилата?

Устните й бяха създадени за целувки. Опасно изкушение. Дали ще отвърне на целувката му или ще се възпротиви? Бе сигурен, че и в двата случая ще изпита наслада.

Фелисити никога досега не се бе чувствала по този начин. Въпреки че той не се опита да я докосне, тя бе напълно безсилна да помръдне. Напълно сигурна, че не иска да я целуне, все пак знаеше, че ако го направи, тя няма да се противи. И вероятно ще бъде погубена навеки — странни, завладяващи чувства, които я замайваха и омагьосваха.

Гарет бе ядосан на себе си. Не му стигаше да й въздейства с духа си. Жадуваше да я докосне. Но това щеше да означава да загуби властта си. И силата.

С необикновено усилие той овладя копнежа си и я пусна.

— Пази се, малко щастливо личице! — отстъпи крачка. После още една. Топлината постепенно се стопяваше.

— От какво? — примигна Фелисити. Беше сама.

 

 

До замъка оставаха само няколко минути, но на Фелисити й се сториха като цяла вечност. Не усещаше острия вятър, който брулеше дърветата, нито виждаше надвисналите облаци, напълно скрили слънцето. Пред погледа й бяха единствено очите на Гарет, стаили огромната болка на измъчената му душа.

Докато се изкачваше по стълбите, потръпна от внезапен студ. Преди да протегне ръка към дръжката на входната врата, тя рязко се отвори от една прислужница.

— Благодаря — разсеяно каза Фелисити. Момичето кимна и се поклони.

Фелисити се обърна, отметна назад качулката на пелерината и… се блъсна се в нечии широки гърди. Мъжът бе над метър и осемдесет, със силни ръце, които грубо я хванаха за раменете, тъй като тя политна назад.

— Опасявам се, че това не е най-подходящият начин да поздравя гостенката на „Гнездото на сокола“ — промърмори той.

Тя вдигна глава и видя две тъмни очи, които развеселено се взираха в нея.

— Извинете — пое дълбоко въздух. — Не ви видях.

— Очевидно — ръцете му се задържаха за миг върху раменете й. — Аз съм Ян Сейнт Джон, племенник на лорд Фолкън и негов личен лекар.

— Аз съм…

— Фелисити Андрюс — довърши вместо нея мъжът. — Тук всички говорят само за вас.

Той се обърна, когато една красива блондинка, облечена в разкошна рокля, слезе бавно по стълбите и застана до него.

— Мис Фелисити Андрюс, това е съпругата на Уилям, лейди Хонора Фолкън.

— Хонора, лорд Фолкън ми каза за вас — Фелисити протегна ръка. — Приятно ми е да се запознаем.

Устните на жената се извиха в някакво подобие на усмивка, но нито в очите й, нито във вялото й ръкостискане имаше топлота.

— Предполагам, че вече сте огладнели, мис Андрюс? — лейди Хонора замислено изучаваше гостенката си. Това, което видя, вероятно я обезпокои, тъй като веждите й се смръщиха недоволно.

Фелисити кимна.

— Трябва да призная, че мина доста време, откакто закусих заедно с лорд Фолкън.

— Той вече ни съобщи, че сте го посетили — тонът на Хонора стана леден.

Фелисити развърза пелерината си.

— Да. Прекарахме много приятно. Той е изключително очарователен мъж.

— Трябва да ви предупредя, мис Андрюс, че подобни неща го изморяват. Надявам се, занапред да се съветвате с мен, преди да нарушавате уединението му.

Пръстите на Фелисити застинаха върху връзките на пелерината. Усети как страните й пламват.

— Съжалявам. Нямах представа…

Хонора се обърна към икономката.

— Мауд, ще покажа на мис Андрюс апартамента, а ти се погрижи за обяда й.

Намусената жена се поколеба само за миг, но Фелисити разбра, че тази допълнителна работа никак не й е по вкуса.

— Елате, мис Андрюс. Сигурна съм, че ще искате да се освежите.

— Да. Ами… — Фелисити протегна ръка на Ян Сейнт Джон и той я пое. — Предполагам, че пак ще се видим, докторе.

— О, разбира се. Аз съм постоянно на разположение.

Хонора се спря в подножието на стълбите и се обърна.

— Надявам се, че ще се присъединиш към нас за едно питие, Ян.

— С удоволствие. Ще почакам в библиотеката — обърна се и се запъти нанякъде като човек, свикнал с обстановката.

— Последвайте ме, мис Андрюс.

Хонора пое нагоре по стъпалата с тежки колони, която водеше към втория етаж. Дървените перила бяха излъскани до блясък. От тавана висеше кристален полилей със стотици свещи. За Фелисити, която цял живот бе живяла в скромен апартамент в Бостън, подобен разкош бе нещо ново и необичайно.

— Имате много красив дом, Хонора.

— Благодаря. Макар че, трябва да ви призная, предпочитам да живея в Лондон, вместо в тази мрачна и затънтена провинция. Обаче се страхувам, че ще мине доста време, преди отново да видя любимия си град.

— Лорд Фолкън ми каза за нещастието с Уилям.

— Ян ме подготви за вероятността той никога да не напусне леглото.

Фелисити спря.

— Не знам как понасяте всичко това.

Младата жена сви рамене и продължи напред.

— Уилям от малък обича приключенията. Като всички от семейство Фолкън. Сигурно сте чули за по-големия му брат Чандлър?

Фелисити кимна.

— Това разби сърцето на стария лорд. А сега и Уилям.

Фелисити зави по коридора и последва домакинята през широките двойни врати. Озова се в прекрасна дневна. В камината гореше огън, изпълвайки помещението с уют. До нея имаше малка софа и две кресла, облицовани с червено кадифе. Подът бе покрит с екзотични светли килими. Върху бюфета искреше сребърен поднос, отрупан с кристални гарафи и чаши.

В съседната стая се разполагаше огромно легло с фини ленени завеси. Две бъбриви прислужници разопаковаха багажа на Фелисити. Вече бяха окачили роклите й в дървения гардероб с изящна резба. В мига, в който Хонора влезе в стаята, разговорът им секна. Двете жени бързо приключиха работата си, поклониха се и излязоха.

Фелисити се запита дали някоя от тях не е виновна за безпорядъка в предишната й стая. Макар че би могъл да бъде всеки един от обитателите на „Гнездото на сокола“.

Щом останаха сами, Хонора се приближи до бюфета, без да изпуска от поглед гостенката си, която с възхищение оглеждаше стаята.

— Какво предпочитате — вино или бира?

— Каквото и вие — Фелисити още не можеше да се опомни от заобикалящия я лукс. Докосна леглото. Необикновено меко. Дюшекът бе пухен, а ленените завеси — украсени с фино избродирания герб на рода Фолкън. Той се виждаше навсякъде — върху тежката златиста покривка за легло, върху завесите на прозорците, над полицата на камината, над леглото.

Хонора й подаде чаша вино.

— Ще ви освежи.

— Благодаря — Фелисити последва младата жена и двете се настаниха в креслата край огъня. — Вече се чувствам по-добре. След тясната каюта на кораба и дългото и уморително пътуване с каретата наистина имах нужда от глътка чист въздух — отпи от кехлибарената течност и усети как приятната топлина се разлива по тялото й.

— Аз предпочитам да пътувам с каляска. Дългата английска зима е ужасно досадна — Хонора отпи от виното си, внимателно наблюдавайки гостенката. — Особено тук, сред безбрежната пустош. Благодаря на Бога, че този сезон не е вечен. Може би през лятото ще се върна в Лондон. Доволна ли сте от стаята си?

— Доволна ли? — Фелисити кратко се засмя. — О, лейди Хонора, не бих могла да бъда по-доволна.

На вратата се почука и Бийн пристъпи плахо.

— Мисис Атертън ми нареди да ви предам, че е приготвила лек обяд.

— Благодаря, Бийн. Да вървим — каза Хонора и остави чашата си върху малката масичка. — Ще се присъединим към доктор Сейнт Джон в библиотеката.

Тя се спусна по стълбите и влезе в една стая, която миришеше на кожа и пушек. Едната стена се заемаше от масивна каменна камина. До нея бе поставена маса, покрита с колосана снежнобяла ленена покривка. Върху нея блестяха сервиз от фин китайски порцелан и сребърни прибори.

Фелисити с благоговение се втренчи в издигащите се от пода до тавана дървени полици, пълни с книги. Ян Сейнт Джон пъхна на мястото му някакво томче, което прелистваше, и побърза да се присъедини към дамите.

— Никога досега не съм виждала толкова много книги на едно място — изумено промълви Фелисити. — Баща ми щеше да бъде очарован.

— Вероятно е обичал книгите? — преди да седне, докторът издърпа стола на Хонора, след това и на Фелисити.

— Да. Той беше лекар. Чел е лекции в Харвард.

— Лекар? — Ян рязко вдигна глава.

— Неговата област бяха екзотичните лекарства — Фелисити не видя погледа, който си размениха докторът и Хонора. — Лорд Фолкън ще се присъедини ли към нас?

— Мислех, че знаете. Старият лорд никога не става от леглото си.

— Но той ми каза, че довечера ще вечеря заедно с всички в трапезарията.

— Това са просто бълнувания на един болен човек — съчувствено поклати глава Ян.

— Бълнувания? Не разбирам.

В този момент вратата се отвори. Слугите внесоха подносите с храна. Докторът и Хонора опитаха от супата.

— Великолепно — промърмори Ян, преди да продължи сухо: — През повечето от времето моят чичо дори не знае кой е. Силите го напускат и аз се съмнявам, че ще преживее пролетта.

Тревожното ахване на девойката бе единственият звук в стаята. Докторът и Хонора продължаваха да се хранят. Фелисити въздъхна, бутна настрани чинията си и отпи от горещия и силен чай.

Апетитът й се бе изпарил заедно с лекото и весело настроение.