Сандра Браун
Заложница на любовта (6)

Шеста глава

— О! — възкликна тя тихо. — Просто предположих, че… Ами нали каза, че няма госпожа О’Тул и…

Развеселен от смутеното й заекване, Хоук се изсмя:

— Извънбрачни деца също нямам.

Тя го изгледа ядно, защото проумя, че той умишлено я беше подвел.

— Защо тогава ме остави да се правя на глупачка?

— Защото ти се удава лесно.

Гневът на Ранди бе искрен и тя търсеше повод за словесен двубой.

— Щом като си толкова загрижен за семействата изобщо, защо още не си си създал свое собствено? Няколко малки О’Тулчета няма ли да заздравят целостта на племето?

— Вероятно.

— Ами тогава?

— И без това имам достатъчно задължения. Защо ми е да се нагърбвам с допълнителни отговорности?

— Една подходяща жена би се грижила за децата ти вместо теб.

— Да нямаш някои подходящи кандидатки наум?

— Ами тя?

— Коя? Ааа, Януарска зора ли? — попита той, щом Ранди му посочи момичето, което още седеше в срещуположния край на широкия кръг. — Тя е още девойка.

— Хайде де! — отвърна Ранди присмехулно. — Сама ли ти каза или лично си се уверил?

На него никак не му допадна циничната й забележка. Изгледа я изпод вежди и добави:

— Прекалено съм стар за нея.

— Не мисля, че тя самата смята така.

— Та тя би могла да ми бъде дъщеря. Пък и така или иначе принадлежи на друг.

— Принадлежи?

— Един от нашите младежи, Аарон Търнбау, е влюбен в нея още от дете.

— И това има значение за теб?

Трепкащите езици на пламтящия огън бяха нищо в сравнение с пламъка, който проблесна в очите му.

— Да. Това има огромно значение за мен.

Ранди извърна очи, като мислено призна, че напълно си беше заслужила възмутения поглед, който й бе хвърлил Хоук. Нямаше никакви основания да обижда по този начин нито него, нито момичето. Единственото й оправдание бе, че се чувстваше потисната. И подозрителна.

След като беше живяла отначало с баща си, а после с Мортън Прайс, беше окачествила всички мъже като егоисти, които си взимат каквото поискат, когато пожелаят. Или Хоук О’Тул беше лъжец, който се опитва да я впечатли с благородството си, или бе рядък екземпляр, на какъвто никога досега не бе попадала.

Изключваше възможността да е хомосексуалист. Но що за човек би трябвало да бъдеш, за да пренебрегнеш откритата съблазън в погледите и държането на Януарска зора? Просто чак такова себеотдаване не би могло да съществува на този свят. На Ранди й беше по-лесно да приеме предположението, че Хоук я лъже, макар че изобщо не би могла да проумее какво би го подтикнало към това.

Разговорът помежду им секна. Двамата очевидно бяха доволни, че прекъсна. Уютно сгушена в одеялото, Ранди дълбоко вдиша студения планински въздух. Той като че ли я пречисти.

Тихите песни под звуците на китарите приспиваха слушателите. Повтарящите се мотиви в тях бяха изкусителни и омайващи. Разговорите станаха по-тихи, някои от тях замряха напълно.

Децата, и Скот заедно с тях, които доскоро играеха на криеница между стволовете на дърветата, най-после мирясаха. Скот се върна при одеялото и се сгуши между нея и Хоук. Ранди го зави с одеялото, с което бе наметната, и притисна главата му към гърдите си, като хвана ледените му ръчички между своите, за да ги стопли. Целуна го по върха на главата и леко разроши немирните кичури:

— Спи ли ти се?

— Не.

Тя се усмихна, като видя красноречивата му прозявка. Семейните двойки започнаха да събират децата си и една по една да изчезват в тъмнината извън осветения от огъня кръг. Ранди забеляза как Ърни се приведе и прошепна нещо в ухото на Лета, което я накара свенливо да сведе клепачи. Ърни подвикна на Дони да тръгва към хижата им. Ръка за ръка, двамата го последваха.

Хоук също ги наблюдаваше.

— Пустият му дърт мераклия.

— Затова ли си е взел жена, толкова по-млада от него?

Ъгълчетата на устните му потрепнаха от лека усмивка.

— Убеден съм, че и меракът си е казал думата, но не е бил само той. Първата съпруга на Ърни почина скоро след раждането на Дони. Тя му беше родила още три деца. Всички те вече са пораснали. Лета бе сираче и се нуждаеше от защита. Ърни бе самотен и имаше нужда от жена — сви красноречиво рамене. — Нещата се наредиха чудесно.

Ърни бе приближил глава към Лета, а ръката му нежно я обгръщаше през раменете. Индианците обикновено биваха описвани като неемоционални и твърди. Ранди бе изненадана от откритата привързаност, която Ърни показваше към младата си жена. Тя сподели тези си мисли с Хоук.

— За мъжествеността не се съди по това колко лошо човек се отнася към жена си, а напротив — колко добре.

— Вярваш ли в това? — Ранди бе напълно поразена от тази толкова нетипична максима, която той изрече.

— Самият аз нямам жена, така че няма голямо значение в какво вярвам и в какво не, нали? Просто е далеч по-добре за общността, когато жените не се чувстват като членове второ качество.

— Но не бяха ли индианските общества изключително шовинистични?

— Не са ли били всички? — с кимване на глава Ранди отбеляза правотата му. — Не трябва ли да се развиват тези общества?

— Категорично — отвърна тя. — Просто съм изненадана, че не се придържате по-здраво към традициите.

Той неопределено махна с ръка.

— Някои обичаи трябва да бъдат запазени. Но каква полза от общество, в което половината членове се чувстват непригодни за нищо друго, освен за готвене, чистене и отглеждане на деца?

Той бе противоречива личност. Кръгозорът му беше широк и мислите му сякаш имаха повече извивки от криволичещите планински пътища. Ранди бе прекалено уморена, за да ги следва тази вечер. Очите й отново се насочиха към Ърни и Лета. Гледа след тях, докато съвсем потънаха в мрака.

— Изглежда много се обичат.

— Тя го задоволява физически, а пък той — нея, предполагам.

— Имах предвид онази любов, която надхвърля физическите измерения.

— Такова нещо не съществува.

Ранди погледна Хоук загрижено. Той току-що бе потвърдил размислите й относно личните му връзки, особено с жени.

— Не вярваш в любовта?

— А ти?

Припомни си подлостта на Мортън и ада, през който трябваше да преминат чувствата й по време на бракоразводното им дело. Отвърна искрено на Хоук:

— На теория — да, вярвам. Но на практика — не — докосна гладката студена буза на Скот, който бързо се унесе върху гърдите й и дишаше тежко през уста. — Вярвам в любовта между родител и дете.

Хоук изсумтя с насмешка:

— Детето обича майка си, защото тя го храни. Първо с гърдите си, а после и с ръката си. То спира да я обича, когато няма повече нужда от нея, за да го храни.

— Скот ме обича — възпротиви се Ранди разпалено.

— Той все още е зависим от теб.

— И когато не се нуждае вече от мен, няма да ме обича?

— Нуждите му ще се променят. Като момченце то има нужда от мляко, а като зрял мъж — от секс — кимна към спящото дете. — Ще открие жена, която ще му го даде, и ще облекчава съвестта си, като й казва, че я обича.

Ранди се взря в него с почуда.

— Според извратената ти философия какво получава една жена, след като надрасне нуждата си от майчино мляко?

— Защита. Привързаност. Обич. Един съпруг задоволява инстинкта на жената да свие гнездо. Това минава за любов. Срещу сигурност и деца тя му предоставя своето тяло нощем. Ако са късметлии, и двамата считат това за равностойна размяна.

— Какъв коравосърдечен човек си, Хоук О’Тул! — каза тя, поклащайки глава смаяно.

— Да, много — изправи се рязко. — Да вървим — хвана я под мишниците и я вдигна заедно със Скот и одеялото със замах. Движението бе толкова изненадващо, че тя за момент изгуби равновесие. Той изчака да си го възвърне и чак тогава я пусна.

Ранди бе доволна, че заспалият Скот служеше като преграда между нея и Хоук. Вечерта бе изпълнена с чувственост. Пикантната храна, омайващите напеви, чистият хладен въздух, топлото одеяло — всичко това бе съживило възприятията й. Разговорът им, особено по-личните му аспекти, бе разбунил чувствата й и бе напрегнал сетивата й.

Ранди болезнено осъзнаваше присъствието на високата мъжка фигура до себе си, когато двамата вървяха рамо до рамо по пътеката. От време на време бедрата им случайно се докосваха. Лакътят му леко бръсваше края на гърдата й.

Почти бяха стигнали хижата, когато някаква сянка се отдели от стволовете на дърветата и застана точно на пътя им. Ръката на Хоук с плавно движение се стрелна към кожения калъф на кръста му и извади ножа оттам.

Сянката пристъпи напред и върху лицето й падна сноп светлина. Ранди въздъхна с облекчение, когато разпозна Януарска зора. Хоук обаче никак не изглеждаше доволен от срещата. Заговори й с рязък тон. Тя отвърна предизвикателно, сякаш оспорваше думите му. Той добави още нещо, като наблегна на него, махвайки нетърпеливо с ръка. Момичето хвърли към Ранди поглед, от който струеше омраза, и припряно изчезна в тъмнината.

Ранди изкачи стълбите на верандата и влезе в колибата. Придвижи се из стаята пипнешком, отиде до леглото на Скот, сложи момчето да си легне и го зави с одеяло. Никога преди не го бе оставяла да спи с дрехите, а сега това беше факт вече за трета поредна вечер.

След като го настани добре, върна се на прага до отворената врата. Хоук стоеше неподвижен като каменна статуя и се взираше в нощта.

— Тя тръгна ли си? — попита го Ранди.

— Да.

— Защо се навърташе наоколо?

— Чакаше.

— Какво?

— Да види, че си се прибрала.

— Съмнявам се моята безопасност или удобство да я вълнуват — отвърна Ранди саркастично. — По-скоро вероятно си е мислела, че ще спиш с мен.

— Може и да е имала право.

Очите й рязко се стрелнаха към неговите, като се чудеше дали той се шегува, или говори сериозно. Хоук бе напълно сериозен. Обърна глава към нея и чертите на лицето му бяха изострени от напрежение. Побутна я с нежно движение, което всъщност почти я прикова към рамката на вратата.

— Ще трябва първо да ме убиеш — изрече тя, останала без дъх.

— Не, няма — прокара лека, възбуждаща целувка по устните й. — Би изтъргувала тялото си в замяна на сигурността на сина си начаса, госпожо Прайс.

— Ти никога не би наранил Скот.

— Обаче не можеш да си сигурна в думите си.

Ранди преглътна мъчително и се опита да извърне глава.

— Ще ти се наложи да употребиш сила.

Хоук се изпъчи и многозначително притисна тялото си към нейното.

— Не мисля. Наблюдавах те тази вечер. В нашата култура има аспекти, които явно ти се струват доста стимулиращи. Точно в този момент твоята кръв е разгорещена не по-малко от моята.

— Не.

Немощният протест бе заличен с целувка. Леко притворените му устни се притиснаха в нейните, докато и те не се разтвориха. Гъвкавият му език завладя устата й с бързи, отривисти нахлувания, после се заигра с нея с бавни, томителни ласки.

Дишането на Хоук се бе ускорило, когато отдели устни от нейните и ги разтвори върху шията й, като придърпа нежната кожа между зъбите си.

— Харесва ти да седиш на земята, когато над главата ти няма друг покрив, освен нощното небе, обсипано със звезди. Допада ти да се загръщаш с одеяло, за да възпираш вечерния студ — той с целувки си проправи път надолу по шията й и отгърна настрана ризата й с носа си. Положи трескава целувка върху нежното гладко полукълбо на гърдата й. — Харесва ти и нашата музика с нейните древни езически ритми. Усещаш такта й. Ето тук — вдигна длан, за да обхване гърдата й в шепа. Замачка я агресивно, после по-нежно, като леко потъркваше втвърденото вече зърно под дланта си.

Разумът й повтаряше като в транс: „Не, не, не!“. Ала когато устните му пак се върнаха, за да я завладеят, тя им отвърна жадно. Езикът й потърси неговия. Ръцете й се вдигнаха, за да обхванат в шепи гъстата му тъмна коса. Той плъзна длан отзад към талията й и упражни натиск, за да долепи ханша й към цепката на джинсите си.

Хоук изстена:

— Защо те желая?

Ранди се съмняваше дали той бе осъзнал, че е изрекъл въпроса си на глас. И тя самата би могла да си зададе същия. Защо тялото й отвръщаше на ласките му, когато би следвало единствената й реакция да бъде отвращение? В кой момент желанието бе заменило страха? Защо й се искаше да се притисне по-плътно към него, вместо да се опитва да го отблъсне?

— Искам да се заровя в теб — прошепна той и тя потрепери от възбуда, а не от погнуса. — Проклета да си! — изруга. — Ти си мой враг. Мразя те. И все пак те желая — Хоук измърмори неприлична дума, изръмжа еротично като мъжкар и продължи да я притиска все по-плътно и по-плътно към себе си.

И тогава в следващия миг я отблъсна настрана. Избърса устата си с опакото на ръката.

— Колко преди мен вече са били там? — излая той. — Колко мъже са жертвали гордостта си, за да се насладят на мимолетна сладост между бедрата ти? — той заотстъпва назад, сякаш бе видял нещо отвратително. — Аз няма да проявя такава слабост, госпожо Прайс.

Хоук се извърна, прескочи стълбите на верандата и изчезна в мрака. Ранди, препъвайки се, влезе в колибата. Затръшна вратата след себе си и се облегна с гръб откъм вътрешната й страна. Закри очи с длани и зарида без сълзи. Гърдите й продължаваха да се надигат ускорено от останките страст. В същото време я заливаха вълни на отвращение към самата нея. Потрепери от ярост към него и неверните му обвинения.

Как смееше да я осъжда, без изобщо да знае истината? Как смееше да я целува по този начин?

Как смееше тя да му отвръща със същото?

Накрая Ранди свали ръце от лицето си и се взря в мрака на стаята, разпръскван единствено от немощната лунна светлина, която се процеждаше през малкия прозорец.

В едно бе напълно сигурна. Не можеше да чака със скръстени ръце Мортън да отвърне на исканията на индианците. Крайно време беше сама да поеме инициативата. Заради доброто на Скот, а и нейното собствено добро, беше наложително да избяга от Хоук О’Тул.

Ранди имаше план за бягство, но той бе така зависим от благоприятния шанс, че едва ли можеше да се окачестви като план въобще. От който и ъгъл да го погледнеше, за осъществяването му бяха необходими куп щастливи случайности. Такава голяма част от него зависеше от късмета й. И все пак това бе единственото, с което разполагаше. Като изгаряше от нетърпение да го осъществи сега, след като вече й бе хрумнал, тя реши да пренебрегне риска и да се заеме с него.

Беше го изработила след няколкочасово кръстосване из стаята. Благодари на музата, която управлява паметта, както и да се наричаше тя. Сякаш от нищото, съвсем изневиделица си спомни как младежът, когото Хоук бе нарекъл Джони, излиза изпод навес, който Ранди по-късно бе разпознала като гараж.

В един момент вечерта го бе забелязала да се измъква от сградата, притискайки бутилка уиски към гърдите си. Доколкото й бе известно, Хоук не го беше видял.

Вместо да се присъедини към останалите от племето, Джони бе останал насаме с бутилката някъде в тъмнината.

Зависимостта на младия мъж от алкохола бе трагична. Изпитваше угризения, че щеше да се възползва от тази му слабост, но това бе единствената възможност, макар и нищожна, която й се откриваше. Логично бе да се предположи, че Джони е бил достатъчно небрежен през този ден към задълженията си, за да остави ключовете поне в един от камионите в гаража.

Ако тя успееше да стигне до навеса, без да бъде забелязана, ако откриеше камион с оставени на таблото ключове, ако този камион не бе разглобен или непригоден за използване и ако успееше да го запали, можеше и да се измъкне, преди някой да открие изчезването й.

Съществуваха и куп други пречки. Не знаеше например къде точно се намираше, макар да предполагате, че е в северната част на щата, където релефът бе по-планински. Не знаеше колко бензин би имало в този пикап. Не разполагаше с пари, защото чантата й бе останала във влака от Силверадо. Щеше да се опитва да разреши всички тези проблеми в реда, в който изникнеха и ако това въобще станеше. Първо трябваше да избяга от селището.

Избра времето преди зазоряване, за да се опита да осъществи плана си. Не беше ли чела някъде, че именно през последните час-два преди разсъмване нормалните хора спят най-дълбоко? Хоук О’Тул изобщо не би могъл да се нарече нормален, но Ранди реши да не се оставя на това глождещо съмнение да стопи решимостта й. Освен това искаше й се да се възползва от прикритието на тъмнината, като все пак й бе необходима достатъчно светлина, за да вижда какво прави и накъде отива. Не искаше да използва изкуствена светлина. Щеше да разчита на това, с което би могла да разполага като природна даденост, което означаваше сивкавия полумрак преди изгрева на слънцето.

Една от първите пречки, с която се сблъска, бе събуждането на Скот. Той измърмори нещо и се зарови още по-дълбоко в завивките, когато се опита да го разтърси, за да го събуди. Не й се искаше да предизвика тревога у него, но всяка пропиляна минута беше ценна.

— Скот, скъпи, моля те, събуди се — продължи с нежна настойчивост, докато момчето не седна в леглото, хленчейки и тихо проплаквайки. — Шшт, шшшт — предупреди го тя, като го потупа леко по гърба. — Знам, че е много рано, но трябва да се събудиш сега заради мама. Много е важно.

Той измърмори нов протест и заразтърква очички с юмруци, защото сигурно му пареха. Ранди положи усилия да запази самообладание и не му се скара. Ако го направеше, вероятно щеше да предизвика бурен рев. Затова реши да възбуди интереса му към приключенията.

— Сега ще си поиграем на една игра с Хоук — прошепна тя.

Мрънкането му престана. Скот бързо изпъна гръбче и трескаво примигна с очички, за да се разсъни.

— Игра?

Боже, прости ми за лъжата, помоли се мислено тя. Никога досега не бе лъгала сина си, независимо колко болезнена би могла да бъде истината. Можеше само да се надява, че той ще бъде щастлив да се прибере у дома и ще й прости.

— Да, обаче играта е тиха. Не бива да издаваш никакъв звук. Нали знаеш, че индианците могат да чуват всичко.

— Както в гората чуват животните, които са в бърлогите си, и буболечките, които пълзят под земята ли?

— Точно така. Затова трябва да си по-тих от когато и да било, иначе Хоук ще ни открие и играта ще свърши.

— На криеница ли ще играем? Хоук ли ще мижи, а после ще ни търси?

— Да, той определено ще ни търси — това вече не беше лъжа.

Облече го с якето, което бяха взели от Дони, и завърза връзките на маратонките му. Погледна през прозореца и се опита да открие местонахождението на човека, който би трябвало да ги охранява. Най-сетне съзря увитата в одеяло фигура, която лежеше, подпряна до едно дърво наблизо. Очевидно бе заспал на поста си. Засега Господ бе чул молитвите й.

— Слушай сега, Скот — каза му тя, приклякайки до него, — първо трябва да минем покрай пазача. Аз ще те нося. Обаче не бива и дума да казваш, докато не минем покрай него. Даже не бива да шепнеш, ясно? — той само я изгледа втренчено с широко отворени очи. — Скот, разбра ли какво ти казах?

— Каза, че даже не бива да шепна.

Ранди се усмихна и го прегърна:

— На мама умното момче.

После го вдигна и бавно отвори вратата на колибата. Пантите й шумно изскърцаха. Тя се смръзна на място и изчака няколко мига, но нямаше признаци да се е издала. Излезе на верандата. Увитата фигура до дървото не бе помръднала.

Пипнешком се спусна надолу по стълбите. Като тръгна по пътеката, внимаваше да не залитне и да не подритне някой камък. Почувства се в по-голяма безопасност едва когато се отдалечиха на стотина метра от хижата. Тогава се стрелна напред, подтичвайки, като се придържаше в сенките на дърветата, доколкото беше възможно. Някъде излая два пъти куче, но тя продължи да тича, докато не стигна до навеса.

Вътре цареше непрогледен мрак. Тя пусна Скот да стъпи на земята.

— Остани тук до вратата. Аз ще потърся подходящ камион.

— Не ми харесва тук, мамо. Мирише на лошо. Освен това е тъмно и ми се спи. И ми е студено, мамо.

— Знам, знам, миличък — погали бузата му, за да го успокои. — Ти си толкова смело момче. Не знам какво щях да правя, ако те нямаше да пазиш на пост до вратата.

— Това ли ми е задачата? Аз на пост ли съм сега?

— Да, миличък.

Той се замисли за момент, после недоволно измърмори:

— Добре, ама искам да си играем на нещо друго. Хайде по-бързо да свършваме с тази игра.

— Скоро ще свърши. Обещавам.

Като остави Скот до вратата и му нареди „да не напуска поста си“, Ранди влезе навътре, за да потърси камион, на който ключовете да са на таблото. Късметът й проработи при втория пикап, към който се приближи. От това, което успя да различи в тъмнината, разбра, че бе камион за превози и теглене. Каросерията отзад имаше прикрепени високи дървени бордове.

Замисли се над възможността да пообиколи още наоколо в търсене на друг, по-малък, по-маневрен, но реши, че след като времето бе един от най-важните фактори и с всеки изминал миг ставаше все по-светло и по-светло, по-разумно би било да избърза.

Отиде до вратата, за да вземе Скот и го качи в кабината. Той никак не изглеждаше доволен.

— Мислиш ли, че Хоук ще ни намери в този камион?

— Това си е неговата задача в играта. А нашата е да се измъкнем от селото, без да ни забележи.

Преди това обаче трябваше да включи двигателя, рискувайки по този начин да събуди всички наоколо с грохота му. Само можеше да се надява Джони да е поработил над него, преди да се отдаде на пиенето. Изпрати мислено молба към Господ, избърса потните си длани в полата, посегна към ключовете и ги завъртя.

Шумът й се стори по-оглушителен и от пуск на ракета в космоса. Моторът изръмжа неохотно. Ранди натискаше педала на газта, като го подканяше:

— Хайде. Моля те. Хайде. Запали.

Камионът се събуди така внезапно, че за момент Ранди просто се взря сепнато във волана. Погледна Скот през рамо и каза:

— Запали.

— Ами нали това искаше, мамо?

— Да, просто… Както и да е. Да видим дали можем да излезем, без да събудим никого.

— Може ли да поканя и Дони да играе с нас?

— Не.

— Моля те?

— Сега не може, Скот.

Резкият й тон го накара да се нацупи. Съжаляваше, че го бе скастрила така, но точно в момента нямаше време за спорове и убеждаване. С мъка застопори лоста на скоростите на първа, даде газ и камионът бавно потегли напред.

Ранди почти очакваше да бъде посрещната от плътна стена индианци, въоръжени до зъби, като излезе изпод навеса, но отвън нямаше никой и никъде в селището не се забелязваше движение. Прехапа долната си устна от усилието, което й костваше да завие с камиона, но най-накрая се справи. Продължи напред, без да превключва от първа, право към изхода в оградата на селището.

Успя да устои на изкушението да допре палец на разтворена длан до носа си, когато минаваха покрай колибата на Хоук. Карането на тромавата машина изискваше съсредоточаване на цялата й физическа сила, докато очите й обхождаха пространството през предното стъкло. Макар утрото да бе леденостудено, по гърба й се стичаха ручеи от пот. Пръстите й машинално се свиваха и отпускаха, вкопчени здраво във волана. Всичките й мускули бяха сковани от напрежение.

Ето я! Порта с ниска бариера за животните, за да не излизат извън селището. Вратата бе отворена. Ранди се осмели да мине на втора и да даде газ. Щом камионът тежко премина през ниския вал, превключи на трета. Двигателят нададе протестен вой, но тя подаде газ и той се устреми напред.

— Колко далеч ще идем, преди Хоук да започне да ни търси, мамо?

— Не знам, миличко.

Ранди избърса потъналото си в пот чело с ръкава на ризата. Пътят бе толкова неравен, че представляваше едва ли не смъртна опасност. Камионът подскачаше рязко при всяка дупка по пътя, но Ранди изпитваше такова облекчение, сякаш от гърдите й бе вдигнат огромен товар.

— Скот, Скот, успяхме! Успяхме! — извика тя радостно.

— Победихме в играта?

— Така мисля, да. Определено така изглежда.

— Добре. Сега вече може ли да се връщаме?

Тя се разсмя и протегна ръка, за да го погали по главичката.

— Не, още не.

— Обаче съм гладен и искам да закуся.

— Ще трябва да почакаш малко. Играта още не е свършила.

Ранди измина няколко мили. Този път сякаш нямаше свършване. В крайна сметка би трябвало да води някъде, опита се да се ободри тя. Както показваше издигащото се по небето слънце, бяха поели в източна посока. Това бе добре, нали? Не знаеше. Засега целта й бе да стигне до главен път или магистрала. Тогава вече, все едно че си е у дома.

Слънцето изникна като експлозия над върха на планината и я заслепи за миг. Ранди вдигна ръка, за да заслони очи срещу блясъка му. Но когато отново бе способна да вижда, бе убедена, че насълзените й очи й изиграват лош номер.

— Това е Хоук! — възкликна Скот и скочи на колене на седалката. Хвана се с две ръце за таблото и започна да подскача трескаво — той ни откри. Той е умен, мамо. Следотърсач е. Знаех си, че ще ни намери. Хей, Хоук, ето ни и нас!

Ранди рязко изви волана. Камионът се наклони на една страна, като едва не удари мъжа, който бе възседнал коня си на средата на пътя. Нито човекът, нито конят изглеждаха впечатлени от това, че за малко не ги бяха блъснали. Никой от тях не трепна.

Камионът вдигна облак прах, когато Ранди закова спирачки. Преди да успее да го спре, Скот изскочи от кабината и изтича към Хоук, който слезе от коня. Ранди стисна волана с две ръце и примирено сведе чело върху тях. Почувства провала си от мозъка на костите си чак до напрегнатите окончания на всеки мускул.

— Излизай от камиона!

Ранди вдигна глава. Хоук бе просъскал думите през отворения прозорец. В мига, в който ги изричаше, отвори със замах вратата, сграбчи я за ръката и я свали на земята. Към тях се бяха присъединили още няколко конника, сред които бе и вечно верният Ърни. Скот подскачаше от крак на крак, явно доволен от мисълта, че бяха успели да отидат толкова далеч, преди да ги открият.

— Мама каза да бъда по-тих от когато и да било, защото индианците могат да долавят всеки звук. После бях на пост, когато тя взимаше камиона. После пък успяхме да се измъкнем, без да събудим никого. Обаче аз знаех, че ще ни намериш — той се извъртя, изтича към Хоук и го прегърна през коленете. — Хареса ли ти играта, Хоук?

Вледеняващите му очи се отместиха от бледото лице на Ранди надолу към момчето в краката му.

— Да. Беше много забавно. Обаче съм ти приготвил нещо още по-забавно. Какво ще кажеш да се върнеш обратно в лагера на гърба на това там? — той посочи на Скот едно пони, което Ърни бе завързал за предната част на седлото си.

Очите на Скот се окръглиха в почуда.

— Наистина ли? — прошепна той трескаво.

Хоук кимна.

— Ърни ще държи юздите, но ти ще бъдеш на седлото съвсем сам.

Преди Ранди да успее да изрази на глас своето мнение по въпроса, Хоук вдигна момчето и го сложи на малкото седло. Скот сграбчи предницата с побелели пръсти. Усмивката му бе колеблива, обаче очите му светеха.

Хоук кимна отривисто на Ърни. Той и останалите ездачи дръпнаха юздите на конете си и препуснаха обратно в посока към селището. Като се отклониха от пътя, те изкачиха хълма и изчезнаха зад билото.

Токът на ботуша на Хоук изора дупка в земята, когато той се обърна с лице към Ранди.

— Страхотна грешка, госпожо Прайс.

Нямаше да му се остави лесно. Брадичката й се вирна с няколко сантиметра нагоре.

— Защото се опитах да избягам от похитителите на сина си ли?

— Защото сега ще обърна лошата си страна.

— Което няма да е особено трудно, понеже така или иначе имаш само такава.

— Предупреждавам те. Внимавай как се държиш с мен.

— Не се страхувам от теб, Хоук О’Тул.

Очите му бавно се плъзнаха надолу по фигурата й. Не каза нищо, докато погледът му не прикова отново нейния. Тогава прошепна:

— Е, а би трябвало.

Той още веднъж се извъртя с най-пестеливи движения и прехвърли десния си крак през гърба на животното. До този момент Ранди не бе осъзнала, че е яхнал коня си без седло. Бедрата му стиснаха хълбоците на коня. Тя се качи обратно в кабината на камиона.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита я Хоук.

— Мислех, че трябва да върна камиона обратно в селото.

— Джони ще свърши тази работа.

Ранди скочи на земята и го изгледа с ръце, поставени на кръста.

— Значи в такъв случай ще трябва пак да яздим двамата. Така ли?

Хоук се наведе над шията на коня:

— Не. Ти ще вървиш пеш.