Сандра Браун
Заложница на любовта (12)

Дванадесета глава

— Ти си ги повикал! Защо?

Той посегна към джинсите си и ги обу.

— За да се предам — съобщи й го без никаква емоция нито в погледа, нито в тона на гласа си. — Най-добре се обличай. Чакат те да слезеш долу при тях.

— Хоук! — извика тя и го сграбчи за ръката, за да го принуди да я погледне най-сетне. — Какво става? Защо постъпваш така? Мислех, че ще пратиш копие от договора на губернатора.

Той отскубна ръката си и хвърли дрехите й към нея една по една.

— Още вчера изпратихме екземпляр в офиса му. След като му предоставих няколко часа, за да го прочете, му се обадих лично.

— Говорил си лично с него?

— Да, отне ми малко време, но след като изрекох няколко завоалирани заплахи по твой адрес, той се съгласи да говори с мен.

— И какво ти каза? — попита тя нетърпеливо, когато той пак й обърна гръб и продължи да облича останалите си дрехи.

— Каза, че ще отдели специално внимание на въпроса, ако, подчертавам, ако се предам на властите и освободя двама ви със Скот. Аз се съгласих, но само ако ми гарантира, че ще държат единствено мен отговорен за отвличането. Той ми го обеща.

— Хоук — промълви тя нещастно, като притискаше дрехите към гърдите си, — това не е справедливо.

— В живота има много несправедливи неща. А сега се обличай.

— Но…

— Казах ти да се обличаш, освен ако не искаш да те замъкна надолу гола. Не мисля, че бившият ти съпруг ще е особено доволен от това — не се беше държал толкова сурово и безапелационно от онази първа нощ във временния лагер непосредствено след отвличането им. Челюстта му се бе стегнала от решимост, а в очите му проблясваше омраза.

— А каква роля играе Мортън в твоето предаване?

— Не знам, но със сигурност ви чака отвън с отворени обятия.

— Значи искаш аз… ние… да се върнем при него?

Очите му излъчваха леденостуден безчувствен блясък, когато каза:

— Изобщо не ме интересува. Ти беше едно приятно развлечение. Приятна за гледане. Приятна на пипане. Приятна за… — брадичката му посочи разбърканите завивки на леглото. — Ако е вярно това, че не си имала любовници преди или след развода си, то тогава пилееш способностите си на вятъра.

Гърдите на Ранди се повдигнаха от желание да изкрещи от болка, но успя все пак да се сдържи. Обърна му гръб и здраво захапа долната си устна. Движенията й бяха толкова сковани, че едва успяваше да навлече дрехите си. Когато най-после бе облечена, се обърна към него. Той вече държеше вратата отворена с каменно изражение на лицето.

В края на пътеката, която водеше към колибата, ги чакаше Ърни заедно със Скот. Очите на малкото момче още бяха подпухнали от съня. Освен това бяха и тревожни. Щом двамата с Хоук ги наближиха, той изтича към нея.

— Мамо, Ърни казва, че вече трябва да си ходя вкъщи. Нали не трябва, а? Не можем ли да останем още малко?

Тя го хвана за ръка и му се усмихна вяло:

— Страхувам се, че не можем, Скот. Крайно време е вече да си ходим.

— Ама аз не искам да си тръгвам. Искам да остана и да си играя с Дони. Искам да видя тяхното бебе, когато се роди.

— Скот.

Името му, произнесено от Хоук, сложи край на неспирния поток от хленчене.

— Но, Хоук, аз…

Като срещна нетрепващия поглед на мъжа, Скот млъкна. Момчето покорно стисна ръката на Ранди и нещастно сведе глава. Ърни се изпречи на пътя на Хоук.

— Нека дойда с теб — каза.

— Вече говорихме за това сто пъти. Не върши глупости. Ти ще си необходим тук, за да се грижиш за синовете си. Гледай да пораснат умни и силни. Възпитавай ги да бъдат упорити и целеустремени.

Набразденото лице на Ърни сякаш се издължи. Той тъжно сложи ръка на рамото на Хоук. Размениха си продължителен, красноречив поглед. Накрая Ърни отпусна ръката си и отстъпи настрана.

С Ранди и Скот начело, процесията пое по главния път на селището надолу към портата. Ранди чувстваше как зад тъмните прозорци я сподирят сериозни и тъмни погледи. Отвъд оградата полицейските коли, които носеха знака на столицата на щата, образуваха натрапчив полукръг. Позна в лицето на човека, застанал в средата му, губернатора на щата. А до него бе Мортън. При вида му й се повдигна.

— Ха, татко — отбеляза Скот с тих, безразличен глас.

— Да.

— Той пък защо е тук?

— Сигурно си му липсвал и е искал да те види.

Скот не отвърна. Нито пък ускори крачка от нетърпение да види баща си. Напротив, дори като че ли се забави още повече.

— Мамо, какво правят тези полицаи тук? Страх ме е.

— Няма от какво да се страхуваш, Скот. Просто искат да ни направят полицейски ескорт до къщи.

— Какво означава това?

— Нещо, което обикновено правят за много важни хора, като президента например.

— Аха — идеята за полицейски ескорт, изглежда, също никак не го въодушеви.

Преди да стигнат портала, Хоук спря. Ранди се обърна и го погледна със замъглени и питащи очи.

— Очакват ти да минеш преди мен. Помолих ги да ви отведат двамата със Скот, преди да ме арестуват. За да не гледа момчето.

Хоук с белезници, качен насила в полицейска кола. Ранди вътрешно потрепери, като си представи Скот в ролята на свидетел на подобна сцена.

— Благодаря, че си се сетил. Така е най-добре, разбира се.

Въпреки грубите думи, които й бе казал преди малко, сърцето на Ранди се разкъсваше. Искаше да запечата лицето му в паметта си. Това можеше да е последният път, в който го виждаше в естественото му обкръжение, на фона на небето, което бе точно с цвета на неговите очи, на фона на планинския склон, който бе изсечен като неговия профил.

Тялото му бе високо и стройно като вечнозелените дървета в далечината. Вятърът развяваше косата му и това й напомняше черните лъскави крила на някоя великолепна хищна птица.

— Хоук, ти няма ли да дойдеш с нас? — попита го Скот с изтънял глас. Дори и да не разбираше напълно създалата се ситуация, все пак долавяше, че нещо не е наред.

— Не, Скот. Имам малко работа с тези хора там. Но чак след като вие си заминете.

— Предпочитам да остана с теб.

— Не може.

— Моля те — изхлипа той.

Един мускул подскочи на бузата на Хоук, но той успя да запази непреклонната си стойка.

— Къде са ножът и канията ти?

С насълзени очи и треперещи устни Скот докосна с ръка мястото, където коженият калъф бе прикрепен към колана му.

— Добре. Разчитам на теб да се грижиш за майка си.

— Обещавам.

Хоук стисна рамото му така, както Ърни се бе сбогувал с него, после отдръпна ръката си и отстъпи назад, сякаш движен от невидима сила. Прониза Ранди с очи.

— Върви. Преди да са изгубили търпение.

Имаше хиляди неща, които изпитваше нужда да каже и искаше да каже, ако й бяха предоставили време, за да ги изрече и ако Хоук бе пожелал да ги чуе. Събирайки всички сили, Ранди се обърна и поведе със себе си неохотно пристъпващия Скот.

Двамата заедно минаха през портата. Мортън изтича към нея и я хвана за раменете.

— Ранди, добре ли си? Той изпълни ли заканите си, нарани ли те?

— Махни ръцете си от мен! — тросна му се тя.

Мортън смаяно примигна, но за да не се изложи пред присъстващите, допълни, сякаш нищо не бе станало:

— О, Скот? Скот, добре ли си, синко?

— Добре съм, татко. Защо трябва вече да си ходя вкъщи?

— Ка…

— Губернатор Адамс? — обърна се Ранди към него.

Губернаторът беше надарен със забележителни ораторски способности и остър политически ум като компенсация за невзрачната му пълна фигура и преждевременно оредялата коса. Той пристъпи напред.

— Да, госпожо Прайс? Какво бих могъл да направя за вас? — изрече той, поемайки ръката й. — Осъзнавам, че сте преживели тежко изпитание. Ще ви помогна с каквото мога, само кажете.

— Благодаря ви. Бихте ли наредили на полицаите да приберат оръжието си, моля?

Губернаторът Адамс за миг изгуби самообладание. Беше очаквал молба за вода, храна, чисти дрехи, медицинска помощ, защита. Молбата на Ранди го свари напълно неподготвен.

— Госпожо Прайс, служителите са извадили оръжията си, за да ви защитят. Не можехме да разчитаме само на обещанието на господин О’Тул, че ще ви предаде доброволно и без да ви нарани.

— Защо не? — поиска да знае тя. — Нима изглеждаме наранени по някакъв начин?

— Не, но…

— Нима господин О’Тул не ви даде честната си дума, че нищо лошо няма да ни се случи? — изстреля тя наслуки, но изразът на смущение по лицето на губернатора й подсказа, че предположението й е правилно.

— Да, така е.

— Тогава накарайте ги да махнат оръжията, иначе няма да направя и крачка оттук. Пистолетите плашат сина ми.

Мортън сложи ръце на кръста си.

— Ранди, какво, по дяволите, си мислиш, че…

— Не ми говори с този снизходителен тон, Мортън.

— Да — намеси се и Скот. — Да знаеш само колко ще се ядоса Хоук, ако те чуе да крещиш на мама.

— Я виж…

Губернаторът Адамс вдигна ръка:

— Ако обичате, господин Прайс. Очевидно госпожа Прайс желае нещо да ни каже.

— Да, така е. Оръжието?

Адамс я измери с очи. Хвърли поглед над рамото й към мъжа, който бе застанал на една скала, ясно очертана на фона на небето над тях. С махване на ръка привика висшестоящия офицер от ФБР. Размениха няколко думи, които предизвикаха бурна дискусия. На Ранди й се наложи да доказва отново становището си пред него, както пред губернатора преди това, но заповедта да се прибере оръжието най-накрая бе дадена. Чак след като видя как прибраха пистолетите и автоматите си, стегнатият възел в гърдите й се поотпусна.

— Получихте ли вчера копирани материали от господин О’Тул?

— Да, получих — отвърна губернаторът Адамс. — Изключително любопитно четиво.

— И обсъдихте ли после по телефона лично с него естеството на материалите и предстоящото разследване?

— Да.

— За какво тогава е всичко това? — Ранди разпери ръце, за да обхване целия конвой от полицейски коли.

— Този мъж се съгласи да се предаде на властите.

— За какво?

— За какво ли? — възкликна Мортън. — Той е извършил федерално престъпление.

— Изпълнил го е. Но кой го е планирал? — изстреля тя в отговор. Лицето на Мортън пребеля. Възползвайки се от временната му обърканост, Ранди пак се обърна към губернатора, който неодобрително и подозрително бе сключил вежди: — Губернатор Адамс, Мортън е виновен изцяло за този инцидент. Той е заблудил господин О’Тул, като го е накарал да си мисли, че положението на резервата може да бъде подобрено и мината Лоун Пума да се върне на предишните собственици, ако той направи тази малка „услуга“ на Мортън. Няма нужда да казвам, че Мортън не е преследвал ничии други интереси, освен своите собствени. Инсценирал е отвличането заради публичния отзвук, който би му помогнал преди изборите през ноември.

Губернаторът едва не изпепели Мортън с погледа си. По очите му ясно се разбираше, че ще се разправи с него по-късно. Междувременно искаше да се погрижи за належащите неща.

— Госпожо Прайс, все пак си остава неоспорим факт, че господин О’Тул ви е отвлякъл от онзи влак двамата със сина ви.

— Ако заведете дело срещу него, ще се закълна, че не е имало подобно нещо. Ще свидетелствам, че сме го последвали доброволно — отвърна тя високомерно.

— Той е откраднал пари от един от пасажерите.

— Взе пари, които буквално му бяха натикани в ръцете от един фукльо, който си въобразяваше, че е много духовит. Ако нещата опрат до съдебната зала, убедена съм, че свидетелите ще дадат точно такива показания. Всички си мислеха, че задържането на влака е шега. Никаква опасност не е грозяла никого. Нито за миг.

— Никого, освен вас двамата със сина ви.

— Нито за миг — отвърна тя решително, тръсвайки глава.

— Получих разкъсана риза, по която имаше ваша кръв.

Ранди вдигна порязания си палец.

— Кухненска злополука — излъга тя. — А ризата не беше моя — това беше заобикаляне на истината. — Поставянето на моята кръв върху нея и изпращането й беше отчаян ход от страна на господин О’Тул, продиктуван от желанието му да привлече вниманието ви. Ние никога не сме били поставени под действителна физическа заплаха. Попитайте Скот.

Губернаторът Адамс сведе поглед към момчето, което се опитваше да следи разговора, доколкото му бяха познати думите. Губернаторът коленичи и зададе въпроса си:

— Скот, страх ли те беше от индианците?

Той сбърчи челцето си, като се замисли сериозно за миналото.

— Малко, когато за първи път се качих на коня с Ърни, но той непрекъснато ми повтаряше, че няма да ме изпусне за нищо на света. После малко ме беше страх от Джеронимо, който все се опитваше да ме намушка с глава.

— Джеронимо е козел — поясни Ранди.

— Все още не го обичам много-много — призна си Скот.

— Господин О’Тул причинявал ли ти е някаква болка? Заплашвал ли те е с нещо?

Озадачен от въпроса, Скот поклати глава.

— Не. Хоук е приятел — момчето погледна през рамо и ведро махна с ръчичка към нетрепващия силует. — Сега не ми маха с ръка, защото не му харесват всичките тези коли, които тъпчат тревата. Той казва, че хората понякога правят лоши неща на земята. Те затова копаят сребро по този начин, за да не се разваля нищо отгоре… на… повърхността.

Губернаторът очевидно бе изключително впечатлен от чутото, но все пак зададе на Скот още един въпрос.

— А да е наранявал майка ти господин О’Тул?

Скот заслони очите си с ръка срещу слънцето и вдигна поглед към нея.

— Не. Обаче имаше един нож…

— Нож?

— Ето този — Скот извади ножа от новия му калъф. — Той ми го даде и ми каза, че ако някога направи нещо лошо на мама, мога да го пробода в сърцето с него. Но той не й направи нищо лошо, така че не ми се наложи да го пробождам. Пък и не мисля, че бих го направил някога, защото Хоук казва, че ножовете са, за да се чисти и изкормва риба, за да се дерат животни, обаче никога не бива да се насочват срещу човек.

Мортън се извърна яростно към Ранди.

— Оставила си детето ми да си играе с ножове? Искаш и то да стане дивак като сегашния ти любовник? — попита злобно, сочейки с пръст Хоук. После посегна към ножа. — Дай ми това нещо.

— Няма! — изпищя Скот и се сви на две, за да запази ножа.

Мортън скочи към него и грубо сграбчи ръчичката му. Хоук скочи от плоската скала и се устреми напред.

Автоматите, които преди малко бяха прибрани, светкавично бяха извадени и насочени към него.

— Не стреляйте! — извика губернаторът Адамс и вдигна високо ръка.

След моментно напрежение губернаторът се обърна към Ранди.

— Госпожо Прайс, бяхте много полезна за разнищването на това… — той направи пауза и хвърли изпепеляващ поглед към Мортън, — недоразумение, което изобщо не ни прави чест. Но се опасявам, че не мога току-така да приключа случая.

— Защо не?

— Този епизод струваше доста на нашите данъкоплатци.

— Както и ненужното арестуване на господин О’Тул би довело до нови разходи.

— Общественото мнение ще очаква удовлетворителен отговор.

— Убедена съм, че вие ще можете да се справите с положението, губернатор Адамс. Помислете каква възможност ще ви се открие да изразите публично подкрепата си на индианската кауза, която — със сигурност мога да заявя — приемате присърце.

Той я изгледа внимателно.

— Много добре тогава, давам ви думата си, че лично ще се заема с измамата около мината Лоун Пума. А сега мога ли да си предложа услугите да ви закарам със сина ви у дома в столицата с лимузината си?

— Благодаря ви, губернаторе, но ние няма да се връщаме обратно.

— Искаш да кажеш, че оставаме, мамо? — извика Скот. — Урааа, отивам да кажа на Дони! — без да изчака разрешението й, момчето мина покрай баща си и хукна обратно през портата.

Мортън се опита грубо да се намеси, но губернаторът го спря с вдигане на ръка и насочи вниманието си отново към Ранди.

— В такъв случай бихте ли предали съобщение от мое име за господин О’Тул?

— С удоволствие.

— Кажете му, че ще организирам среща с членовете на Междуплеменния съюз, Бюрото по индианските въпроси и адвокати от моя екип, както и с настоящите собственици на мината. Убеден съм, че и данъчните служби ще проявят интерес към срещата. Щом определим датата и мястото, ще се свържа с господин О’Тул. Междувременно предлагам той заедно със своето племе да се върне в селището край Лоун Пума.

Ранди стисна здраво ръката му.

— Благодаря ви много, губернатор Адамс. Благодаря.

Тя дори не удостои Мортън с поглед, когато той я нарече с неприличен епитет, щом мина покрай него. Нито думата, нито презрението му имаха някакво значение за нея. Ранди бе приковала очите си в мъжа, който стоеше до вътрешната страна на оградата. Сърцето й биеше лудо, обаче стъпките й бяха уверени и целеустремени, като вървеше към него.

Когато помежду им останаха само няколко сантиметра, Ранди се взря в суровото му лице и каза:

— Свали ме насила от онзи влак и сега си обречен да бъдеш с мен. Знам, че ме желаеш. Подозирам, че дори ме обичаш, макар и да не искаш да си го признаеш. Но най-вече се нуждаеш от мен, Хоук О’Тул. Имаш нужда от мен да те прегръщам през нощта, когато се чувстваш самотен. Нуждаеш се от подкрепата ми, когато се чувстваш неуверен. Имаш нужда от любовта ми. И аз се нуждая от твоята — изразът на лицето му не се промени. Тя нервно прокара език по устните си. — Освен това ще ме накараш да изглеждам като пълна глупачка, ако ме върнеш обратно сега.

Забеляза как в погледа му пробягна развеселена искра. Той направи крачка напред, протегна ръка към нея и сграбчи в шепа косите й. Уви ги около юмрука си, после силно я целуна.