Сандра Браун
Заложница на любовта (2)

Втора глава

Устните му бяха твърди, езикът му обаче беше мек. Той се плъзна изучаващо по плътно стиснатата й уста. Когато нейните устни не се поддадоха на целувката, той се отдръпна назад и се взря в очите й. Съпротивата й на вид по-скоро го забавляваше, отколкото да го ядосва.

— Няма да се измъкнете така лесно, госпожо Прайс. Умишлено стъкнахте и подпалихте този огън в мен, така че сега ще ви се наложи да го угасите — Хоук сключи твърдите си пръсти около челюстта й и я накара да отвори уста под завладяващия натиск на езика му.

Миранда опря юмруци в мускулестите му гърди и вложи цялата си сила в опита да го отблъсне, но не успя. Беше подложена на най-дълбоката, интимна, хищна целувка, която някога бе получавала в живота си, и не можеше да направи нищо друго, освен да й се подчини. Мисълта за Скот нито за миг не напускаше съзнанието й. Ако похитителят им изпаднеше в ярост, искаше тя да бъде насочена към нея, а не да бъде излята върху Скот.

Обаче Миранда не се предаде напълно. Присви се, полагайки усилия да създаде някакво разстояние помежду им, макар и нищожно. Но той, изглежда, познаваше най-меките, най-уязвими точки на тялото й и се прилепи към тях, докато езикът му неотклонно продължаваше да гали устата й.

Миранда най-сетне успя да отскубне устните си от целувката му.

— Остави ме на мира — изрече с нисък, дрезгав глас. Не искаше Скот да ги забележи и да дотича през поляната, размахвайки ножа, който този варварин му беше дал.

— Или какво? — подигра й се той. Подхвана кичур коса с пръстите си и го прокара през суровите си, но възбуждащо навлажнени устни.

— Или ще взема онзи нож от Скот и ще го забия в сърцето ти собственоръчно.

Суровото му изражение не се промени, но в гърдите му заклокочи нещо като смях.

— Заради това, че си откраднах една целувка? Не беше зле, но едва ли си заслужава човек да умре за нея.

— Не съм искала да ме оценяваш.

— Ако не ти допадат целувките ми, съветвам те друг път да не се опитваш да отклоняваш вниманието ми с женските си прелести — плъзна ръка надолу, покри едната й гърда с дланта си и леко я стисна. — Изглежда добре, но не чак толкова, че да ме отклони от целта, която преследвам.

Тя блъсна ръката му встрани. Той отстъпи назад, но Миранда съзнаваше, че го беше направил, защото сам бе пожелал, а не заради опита й за съпротива.

— И коя е целта, която преследваш?

— Да накарам правителството да отвори отново мината Лоун Пума.

Отговорът му бе толкова далеч от това, което бе предполагала, че Миранда примигна трескаво и в недоумение прокара език по устните си. Най-тъмните кътчета на съзнанието й отчетоха, че устните й имаха вкус на целувка, вкус на мъж, на него. Ала смайването надделя над всички останали мисли.

— Да открият отново какво?

— Мината Лоун Пума. Това е сребърна мина. Да си чувала за нея? — тя поклати глава. — Не съм изненадан. Изглежда, не вълнува никого, освен хората, които си изкарват прехраната с нея. Моите хора.

— Твоите хора? Индианците?

— Точно в десетката — отвърна той саркастично. — Кое ме издаде? Глупостта или мързелът?

Нито беше направила, нито казала нещо, което да го кара да мисли, че има предразсъдъци или че е тесногръда. С нищо не бе заслужила такъв яростен отговор, затова му се и тросна.

— Сините ти очи — отвърна ядно.

— Генетична грешка.

— Слушайте, господин Ястреб, не…

— Господин О’Тул. Хоук О’Тул — Миранда за пореден път примигна объркана. — Още една иронична превратност на съдбата — допълни той, свивайки рамене.

— Кой сте вие, господин О’Тул? — попита тя меко. — Какво искате от мен и Скот?

— Моят народ разработва мината Лоун Пума от няколко поколения. Резерватът е голям. Имаме и други източници на средства, но приходите ни в по-голямата си част са зависими от мината. Няма да ви отегчавам с подробности за машинациите, които доведоха до това, но нашата собственост върху мината ни бе отнета чрез измама.

— И кой я притежава сега?

— Група инвеститори. Решиха, че икономически не е изгодно да бъде експлоатирана, затова я и затвориха. Ей така — той щракна с пръсти на милиметри от носа й. — Без предупреждение стотици семейства буквално останаха без средства за препитание. А никой не дава пет пари за това.

— И какво общо има всичко това с мен?

— Абсолютно нищо.

— Защо тогава съм тук?

— Както казах по-рано, ти си тук само защото вдигна голяма врява.

— Обаче вие се качихте на онзи влак, за да отвлечете Скот.

— Вярно.

— Защо?

— А ти как мислиш?

— Очевидно за заложник.

Хоук отривисто кимна.

— Ще го задържим за откуп.

— За пари?

— Не съвсем.

Най-после й просветна.

— Мортън — прошепна Миранда.

— Да. Съпругът. Вероятно ще има по-голям успех, когато се наложи да накара представителите на администрацията да се вслушат в думите му, като имаме предвид, че синът му е взет за заложник от банда диви индианци.

— Той вече не ми е съпруг.

Сините очи я огледаха язвително.

— Да, прочетох долнопробната шумотевица около развода ви във вестниците. „Сенаторът Прайс се разведе със съпругата си заради нейните изневери“ — отново се наклони напред и притисна гърба й към дървото, помръдвайки красноречиво тялото си. — От начина, по който ме притискаше на път за тук, мога да кажа, че добре е постъпил, като се е отървал от съпруга като вас.

— Задръж мръсните намеци за себе си.

— Знаеш ли — подхвана той, прокарвайки пръст по брадичката й, — че си ужасно високомерна и самонадеяна за заложничка.

Миранда рязко тръсна глава, за да се освободи от допира му.

— А ти си ужасно глупав. Мортън и пръста си няма да мръдне, за да ме спасява.

— Не се и съмнявам. Но освен теб, ние държим и сина му.

— Мортън знае, че сина ми не го грози никаква опасност, щом аз съм до него.

— В такъв случай може би ще трябва да ви разделим. Или да те пратим обратно и да задържим момчето — той внимателно преценяваше нейната реакция. — Дори и при мъждивата светлина на огъня забелязвам колко много те плаши тази идея. Ако не искаш това да се случи, бъди умна и спазвай това, което ти се каже.

— Моля те — изрече Миранда сподавено, — не наранявай Скот. Не ни разделяй. Той е само едно малко момче. Ще го е страх, ако не съм наблизо.

— Нямам никакво намерение да наранявам нито теб, нито Скот. Засега — добави заплашително. — Просто правете това, което ви кажа, неотклонно. Разбрахме ли се, госпожо Прайс?

Колкото и да й беше омразно подчинението, това бе най-разумната тактика, която би могла да предприеме за момента. Миранда кимна.

Хоук отстъпи встрани и с жест й показа да върви пред него към горящия огън. Тя го попита през рамо:

— Не се ли страхувате, че този огън може да бъде забелязан отдалеч? Без съмнение те вече ни издирват.

— Понеже действително съществува такава вероятност, взели сме предпазни мерки.

Миранда проследи посоката на погледа му. Всички коне бяха разседлани и в момента ги товареха в дълъг фургон.

— Ще заличим следите, оставени от копитата им, както и тези от гумите на камиона. Ако някой налети на нас тази нощ, ще види сбирщина от пияни рибари индианци, които не могат да се държат на краката си, камо ли да задържат цял влак, пълен с туристи.

— Обаче аз ще съм тук и ще крещя с цяло гърло за помощ — отвърна тя доволно.

— За това също сме взели предпазни мерки.

— Като например?

— Хлороформ.

— Ще ни упоите?

— При нужда, да — отвърна той небрежно, преди да се отдалечи и да подвикне на хората си да побързат с товаренето на животните и заминаването на фургона.

Миранда кипна от възмущение заради начина, по който той й бе обърнал гръб, като очевидно смяташе, че тя не заслужава внимание, защото е просто едно неудобство, а не истинска заплаха. Наранена от пренебрежението му, Миранда тръгна да търси Скот и го откри тъкмо когато поглъщаше пълна чиния с боб от консерва.

— Много е вкусно, мамо.

— Радвам се, че ти харесва — нервно погледна към Ърни, който седеше със скръстени крака до сина й. Колебливо се отпусна и седна на един пън до тях.

— Желаете ли да хапнете? — попита я индианецът.

— Не, благодаря. Не съм гладна — той само сви рамене и продължи да яде.

— Познай какво стана, мамо? Ърни каза, че утре мога пак да пояздя, само че този път съвсем сам, ако внимавам и се държа здраво. Каза, че неговото момче ще ме научи как става. Ще идем до тяхната къща. Те нямат видео у тях, но аз казах, че това не пречи, понеже си имат коне. Освен това и козел. Мен не ме е страх от козли, нали, мамо? Ърни вика, че те не нападали хората, само дето понякога обичали да дъвчат дрехите им.

На нея й се искаше да извика, да му напомни за опасността, в която се намираха, но се възпря навреме. Скот беше още дете. Невинното му неведение за истинското положение на нещата действаше като защита срещу него. Хоук О’Тул не беше заплашил нито нея, нито сина й с физическо насилие или смърт. Изглежда, беше напълно убеден, че Мортън ще се отнесе благосклонно към исканията му. Не смееше да си помисли какво би станало, ако не се окажеше прав в предположенията си.

Скоро натовареният с коне фургон с потракване напусна поляната и изчезна по прашния път. С помощта на одеяла мъжете заличиха следите от гумите му, докато видими останаха само следите от пикалите, паркирани наоколо.

След като отпиха по една-две глътки от манерка, пълна с евтино уиски, те напръскаха дрехите си с течността. Поляната замириса на долнопробна кръчма. Мъжете шеговито започнаха да репетират поклащаща се походка и пиянски начин на говорене. След като всички се нахраниха, хората насядаха около лагерния огън и поведоха оживен разговор, пушейки и подготвяйки спалните си чували за през нощта. Изобщо не приличаха на закоравели престъпници, които същия следобед бяха извършили тежко федерално престъпление.

Когато Хоук най-сетне благоволи да им обърне отново внимание, Скот вече сънливо се отпускаше на ръката й.

— Той е ужасно уморен — високомерно изрече Миранда.

Не й харесваше, че се налага да вдига глава и да плъзга поглед по стройното тяло на Хоук, за да го гледа в очите, докато се обръща към него. Грубо отказа помощта му и самостоятелно се изправи на крака. Той се наведе и вдигна Скот на ръце.

— Аз ще го нося — припряно се намеси Миранда.

— Аз ще го нося.

С широка уверена крачка той измина разстоянието по-бързо от нея. Когато го настигна, момчето вече бе настанено в спален чувал в задната част на пикапа, определен за тях.

— Да си кажа ли молитвата? — попита синът й, като се прозяваше широко.

— Мисля, че днес много ти се спи. Защо не я кажеш наум, в сърцето си?

— Става — измърмори Скот. — Я, мамо, виж колко много звезди има по небето тази нощ.

Миранда вдигна глава и с изумление видя небето, което приличаше на мастиленочерно кадифе, обсипано с безброй ярки звезди. Изглеждаха огромни и едва ли не на ръка разстояние.

— Прекрасни са, нали?

— Аха. Мисля, че Господ живее именно тук. Лека нощ, мамо. Лека нощ, Хоук.

Скот се обърна на една страна, сви колене към гърдите си и моментално заспа. На ръба на сълзите, Миранда се пресегна, вдигна спалния чувал до раменете му и го затъкна под брадичката на момчето. Когато се обърна с лице към Хоук, в очите й гореше твърда решимост.

— Ако му направиш нещо, ще те убия.

— Чух го вече. И както ти отговорих, нямам никакво намерение да му причинявам зло.

— За какво тогава е всичко? — извика тя, разпервайки широко ръце. — Нали трябва да си в по-силна позиция, за да получиш това, което си си наумил?

— Няма да му причиня болка — отвърна меко той, — но той може никога да не се прибере у дома. Ако бившият ти съпруг не ни послуша, можем просто да задържим Скот завинаги.

Надавайки яростно ръмжене, Миранда се хвърли срещу него с нокти. Одра го по лицето и видя как по страните му се появиха капчици кръв. Задоволството й не продължи дълго. Хоук сграбчи ръката й, изви я зад гърба й и я стисна, докато юмрукът й не достигна между лопатките й. Болката бе изключително остра, но Миранда не издаде звук. Само здраво стисна зъби. Спречкването обезпокои останалите. Те изникнаха от тъмнината, готови да се притекат на помощ на водача си при нужда.

— Всичко е наред — рече Хоук, като я пусна рязко. — Просто госпожа Прайс никак не ме харесва.

— Сигурен ли си? — попита Ърни, като се изсмя високо. Добави нещо на родния си език и останалите също избухнаха в гръмогласен смях. Хоук погледна към нея. Сграбчи едно одеяло от земята и грубо го хвърли в ръцете й.

— Качи се в камиона и се завий с това.

Гордостта й бе наранена болезнено също като ръката й… както и отмалелите й бедра и крака. Миранда се уви с одеялото и тромаво се качи в задната част на каросерията. Докато се настаняваше, Ърни направи още една забележка, която предизвика нов пристъп на смях, по-бурен дори от предишния.

Миранда не се съмняваше, че изреченото е грубо и определено се отнасяше за нея, затова легна до Скот и здраво стисна очи. Вслуша се в суетенето, с което мъжете се отдалечиха и започнаха да се настаняват в спалните си чували около огъня. Предполагаше, че би следвало да е благодарна, задето камионът бе още една преграда между тях със Скот и нощния студ, ала железният под на каросерията въобще не бе най-удобното легло на света. Размърда се под одеялото, опитвайки се напразно да открие по-меко място.

— Спалните чували стигат само за мъжете.

Очите й рязко се отвориха. С безпокойство откри, че Хоук стои досами камиона и я наблюдава втренчено. Беше избърсал кръвта от скулите си, но белезите все още се забелязваха отчетливо.

— А за индианките не стигат, предполагам.

— Не стигат за непредвидения заложник, който ни се натресе.

— Какво каза той?

— Кой? О, Ърни ли? — очите му се плъзнаха надолу към гърдите й. — С две думи каза, че или много ме харесваш, или ти е доста студено.

Късите панталони и тениската, с които се бе облякла сутринта, бяха подходящи за следобедна увеселителна разходка, но не и за нощ толкова високо в планините, и то към края на сезона. Кожата й бе настръхнала. Но не това бе имал предвид той. А ясно открояващите се под тънката материя настръхнали зърна на гърдите й. През тялото й светкавично се разля гореща вълна, която я стопли начаса, но не отпусна зърната на гърдите й, които продължаваха да приковават вниманието на Хоук.

— Предположих, че второто е вярно — той протегна ръка напред и прокара кокалчетата си напред-назад по едно от чувствителните връхчета. — Ако съм сбъркал в преценката си обаче, готов съм да ти предложа нещо друго — гласът му беше груб като ствола на дървото, към което я бе приковал по-рано, и едновременно с това мек като вятъра, който шумолеше в игличките по най-горните клони на боровете.

Миранда се сви, за да избегне еротичното му докосване.

— Какво още каза той? — попита тя през сковани и пресъхнали устни.

Хоук отмести ръката си, но не отклони завладяващите си очи.

— Каза, че ще спя на по-топло, ако остана заедно с одеялото. От друга страна — добави, като докосна издраната си буза, — аз му отвърнах, че по този начин може и изобщо да не мигна.

Миранда му хвърли унищожителен поглед и придърпа одеялото чак до ушите си, като затвори очи, за да не й се налага да вижда циничната му усмивка. Остана така дълго време, преди да посмее да отвори клепки. Когато го направи, него вече го нямаше, макар да не бе чула никакъв звук, нито пък въздушен полъх от движението му. Почуди се колко ли време беше стоял пред нея, гледайки я, преди да се отдалечи.

Ослуша се, но единственото, което можеше да долови, бяха равномерните вдишвания и издишвания на Скот и пращенето на дървата в огъня. Първото й донесе успокоение и упование в бъдещето и като чудодеен, сладък еликсир я приспа.