Сандра Браун
Заложница на любовта (3)

Трета глава

В единия момент тя спеше и бе сама. В следващия бе будна и Хоук бе до нея. Безшумно като течен живак той се отпусна тежко и изцяло я покри с тялото си. Едната му длан плътно закри устата й, а другата ръка допря до шията й острието на нож.

Прошепна грубо в ухото й:

— Нито гък, иначе ще те убия.

Повярва му, че би го направил.

В тъмнината сините му очи блестяха с ледена, безчувствена светлина. Миранда леко кимна в знак, че го е разбрала, ала той не отпусна хватката си. Усети, че мускулите му даже се стегнаха още повече.

Причината за всичко това стана ясна миг по-късно, когато Миранда дочу шум от превозно средство, което приближаваше поляната откъм неравния прашен път. Чифт фарове проблеснаха през стволовете на заобикалящите ги дървета. Шофьорът наби спирачки и вдигна облак прах. Вратите се разтвориха със замах.

— Станете и вдигнете ръце високо над главите си.

Отривистата военна команда сепна Миранда. Очите й се отвориха широко, когато срещна погледа на Хоук. Устата му беззвучно избълва ругатни. Опасяваше се от същото, което си бе помислила и тя — че гласовете могат да събудят Скот.

Миранда трескаво замоли наум момчето й да продължи да спи при тази врява. Ако се събудеше и заплачеше, не се знаеше какво би могло да се случи. Можеше да го улучи заблуден куршум, ако се завържеше престрелка между похитителите и спасителите им. Или пък Хоук, разбрал, че се е провалил в мисията си и че няма какво повече да губи, можеше да ги завлече заедно със себе си.

Погледна мъжа, който лежеше върху нея. Дали той бе способен хладнокръвно да убие дете? Впила поглед в твърдата, здраво сключена линия на устните му, тя реши, че той е способен на всичко.

„Моля те, Скот, моля те, не се събуждай.“

— Кои сте вие и какво търсите тук?

Хоук очевидно беше подбирал хората си според актьорските им дарби. Те се преструваха, че току-що са ги стреснали от пиянските им сънища, макар Миранда да бе убедена, че щом главатарят им е бил известен предварително за приближаващата се кола, те са били вече нащрек. На вид изглеждаха напълно втрещени и шашнати от острите въпроси на представителите на реда и нечленоразделно мънкаха тъповати отговори. Накрая полицаите загубиха търпение.

— За бога, та това е проста сбирщина индиански пияндури — сподели единият с другия. — Само си губим времето с тях.

Миранда усети как всеки мускул по тялото на Хоук потрепна от стаена ярост. Близо до очите й една вена на скулата му пулсираше от гняв.

— Да сте видели някакви ездачи днес? Шестима или седмина на брой? — попита един от полицаите. — По всяка вероятност идващи откъм онази посока.

Последва кратка размяна на думи между индианците на родния им език, преди един от тях да покаже на офицерите, че не са забелязали нищо подобно.

Единият полицай шумно изпусна въздух.

— Е, много сме ви задължени. И да държите очите си широко отворени! Да докладвате, ако нещо ви се стори подозрително.

— Кого търсите?

Миранда разпозна гласа на Ърни, макар той умишлено да се опитваше да звучи тъповато и смирено.

— Жена и дете. Били са отвлечени от увеселителния влак на Силверадо днес следобед от банда ездачи.

— И как са изглеждали тези типове? — попита Ърни. — Да знаем за какво да гледаме де.

— Били са с кърпи на лицата си, но очевидно са доста подли и опасни мошеници. Главатарят им откраднал пари от един от пътниците, направо ги отскубнал от ръцете му. Подочухме, че жената яростно се е съпротивлявала, за да защити детето си, когато го смъкнали от влака. Обаче едрият мъжага, водачът с други думи, сграбчил и нея и я метнал на коня си. Не бих казал, че го виня за това — добави той, като се изхили. — Раздадоха ни нейна снимка за разпознаване. Засукано парче. Руса, със зелени очи.

Хоук погледна към Миранда. Тя извърна поглед.

Скоро се сбогуваха. Вратите на автомобила се затръшнаха. Фаровете отново се плъзнаха по поляната. Вдигна се облак прах, после отново се слегна в последвалата тишина. Накрая вече не се чуваше и шумът от двигателя на колата.

— Хоук, тръгнаха си.

Хоук отмести дланта си от устата на Миранда, но не стана от нея. Впи очи в устните й. Бяха бледи и ледени. Потърка ги с палец, сякаш за да възвърне цвета им поне отчасти.

— Хоук?

— Чух те — подвикна той нетърпеливо.

За няколко секунди над догарящия огън се възцари тягостна тишина. После се чуха звуци от завивки и затваряне на спални чували. После още тишина. А Хоук продължаваше да стои там, където беше досега, без да помръдва.

Отмести ножа от гърлото й. Когато Миранда съзря колко наточено бе острието му, в очите й проблесна гняв.

— Можеше и да ме убиеш с това нещо — просъска тя.

— Ако ни беше издала, щях да го направя.

— Ами Скот? Ако се беше събудил и се бе разплакал, и него ли щеше да убиеш?

— Не. Той е невинен — притисна тялото си още по-плътно към нея и с коляно разтвори бедрата й. — Обаче всички в този щат знаят, че ти съвсем не си такава. Чу какво каза онзи тип — засукано парче. Колко нещастника си съблазнила, докато чашата на търпението на съпруга ти преля и той се реши да те зареже?

— Махни се от мен.

Погледна я с присвити очи.

— Мислех, че ще ти хареса.

— Обаче не ми харесва. И ти не ми харесваш. Ти си крадец и похитител и…

— Не съм крадец.

— Взе парите на онзи мъж, като го заплаши с оръжието си.

— Той сам ми ги предложи, забрави ли? Буквално ми ги набута в ръцете. Не съм ги откраднал.

— Обаче ще ги похарчиш.

— Дяволски права си — отвърна той. — Приемам го като подарък от имащите за тези, които нямат достатъчно.

— О, я стига! За какъв се мислиш? За Робин Худ на двайсети век? Грешиш. Престъпник си. Нищо повече.

В желанието си да го отблъсне Миранда опря длани в раменете му. Това се оказа грешка. Раменете му бяха голи и гладки. Също и гърдите му. Сега, когато беше без риза, откри, че кожата му е гладка, стегната, бронзова на цвят навсякъде — с изключение на тъмните участъци около зърната на гърдите му.

Полагайки неимоверни усилия да възпре порива си да плъзне длани по тях, Миранда се опита да го отблъсне. Той сведе глава в ямката между рамото и шията й. Потопи пръсти в косата й. Те се сключиха около тила й и задържаха главата й неподвижна. Хоук пое меката част на ухото й между здравите си бели зъби и прокара език по нея.

— Недей — простена тя, останала без дъх.

— Защо не? Нервна ли си? За първи път ли ще ти бъде с индианец, госпожо Прайс?

Не беше способна да измисли достатъчно жлъчна обида, за да го срази.

— Ако не беше Скот, щях…

— Какво? Да се предадеш? Веднага, на място? Притеснява ли те това, че синът ти спи наблизо? Затова ли оказваш съпротива?

— Не! Стига! Престани! — извика тя приглушено.

— О, схванах. Това е част от клишето за секс с дивак. Ти се съпротивляваш, а аз те принуждавам насила. Така ли трябва да го изиграем?

— Престани. Моля те, престани.

— Хубаво. Това звучи добре. Можеш да кажеш на всичките си приятелки, че съм те изнасилил. Така това ще стане гвоздеят на салонното ви клюкарстване.

Той плъзна език по устните й. Ръцете й машинално стиснаха раменете му. Гърбът й се изви, принуждавайки тялото й да се допре до неговото.

— Чудесно, топла си — изрече той, стенейки, като се потърка в скута й. — Бас държа, че си и влажна.

После я целуна, потапяйки езика си дълбоко и чувствено в нейната уста, докато тазът му ритмично масажираше точката, в която се свързваха бедрата й.

— Хоук?

Главата му рязко се вдигна нагоре и той грубо изруга.

— Какво?

— Каза да те събудя на зазоряване — гласът на Ърни долетя някъде от тъмата, която беше започнала да изсветлява в сиви отблясъци. С тона си сякаш се извиняваше за прекъсването.

Докато се изправяше на крака, Хоук пронизваше Миранда с очи. Като се извиси над нея, той плъзна поглед по разбърканите й коси, по подпухналите от целувките устни и разтворените й крака.

— Както подсказваха и вестникарските истории, ти си просто една курва, госпожо Прайс. Слава богу, че отвлякохме и Скот. За теб нямаше да получим и пукната пара.

Той се прехвърли през страничния борд на пикапа и се отдалечи, придърпвайки припряно джинсите, които набързо бе обул, без да закопчее, нагоре, докато крачеше. Очите на Миранда се напълниха със сълзи на омраза и ярост. Трескаво ги избърса с длан. С крайчеца на грубото вълнено одеяло се опита да изличи от устните си вкуса от целувките на Хоук О’Тул.

Ала това не й се удаде напълно.

 

 

— Събуди се, Ранди^[1]. Пристигнахме.

Някой силно разтърси Миранда за рамото. Тя вдигна главата си, която бе опряна на страничното стъкло на мястото отпред до шофьора. От неудобното положение вратът й се бе схванал. Миранда направи няколко кръга с глава, за да раздвижи вдървената си шия.

Отвори очи с примигване и хвърли поглед към мъжа, седнал до нея зад волана. Изведнъж осъзна, че са само двамата в пикапа. Нададе тревожен вик.

— Скот! — и светкавично посегна към дръжката на вратата, обаче Хоук беше по-чевръст и я хвана за китката, преди да успее да скочи от колата.

— Успокой се. Той е с Ърни. Ето там.

Посочи й с пръст навън през напрашеното стъкло. Скот ситнеше след Ърни като доверчиво пале. Двамата вървяха по пътека, която водеше към къща на колела.

— Скот каза, че иска да отиде до тоалетната, затова му позволих да тръгне напред — Хоук разгъна един вестник и удари с длан по първата страница. — Всички пишат за теб, Ранди.

— Защо ме наричаш така?

— Така ли ти викаше съпругът ти галено?

— Не. Така ми викат от малка.

— Пък аз си помислих, че си получила този прякор заради похожденията си.

Миранда реши да не хаби приказките си да му отговаря. Вместо това плъзна поглед по заглавията. Статиите за отвличането бяха написани според показанията на очевидците. След разчистването на линията с любезното съдействие на неколцина от пътниците, влакът се бе върнал на гарата. Представители от ФБР, местни и щатски служители вече са били там, за да го посрещнат. Очевидно и представителите на средствата за масова информация бяха взели дейно участие.

— Твоят бивш е чакал влака на перона. Изглежда буквално потресен.

На първа страница имаше поместена снимка на сенатора Мортън Прайс. Кадърът показваше хубавото му лице, изкривено от неприкрита болка. Споменаваше се и цитат от изявлението му:

„Ще направя всичко възможно, всичко, което е по силите ми, за да си върна Скот. И Ранди, разбира се.“

Миранда се засмя с горчивина:

— Нищо ново под слънцето.

— Което ще рече?

— Подмазва се, та пушек се вдига. И както винаги, моето име се споменава между другото.

— Да не би да очакваш да ти съчувствам?

Тя го изгледа хладно.

— Нищо не очаквам и нищо не искам от теб, освен просташко държане. До този момент не си ме разочаровал, господин О’Тул.

— Нямам и намерение — отвори вратата и слезе от пикапа. Щом Ранди заобиколи предницата и се присъедини към него, той направи широк жест с ръка. — Добре дошла.

Тя плъзна поглед из селището. Състоеше се предимно от каравани, макар да имаше и няколко постоянни постройки, изградени от кирпич или от дърво. Единствената улица изглеждаше напълно пуста. Имаше сгради, които изпълняваха ролята на бензиностанция, бакалия и още една за поща, но и край тях нямаше жива душа. Друга постройка приличаше на училище, но и нейните врати бяха здраво залостени. Освен това нямаше нищо друго за гледане. Вниманието й бе привлечено от каменистия път, който се извиваше нагоре по склона на планината и изчезваше някъде зад превала.

— Мината? — попита Ранди и кимна в онази посока.

— Да — той втренчи циничен поглед в нея. — Градът май не отговаря съвсем точно на това, с което си свикнала, а?

Миранда реши да отвърне на предизвикателството му.

— Оценката ми на родния ти град значително ще се подобри, ако ме отведеш до някоя тоалетна или баня.

— Мисля, че Лета учтиво ще ти предостави своята.

— Лета? — Миранда се закова на място на крачка след него.

— Жената на Ърни. И можеш спокойно да си избиеш от главата мисълта, че ще ти се удаде случай да се обадиш по телефона. Те нямат телефон.

Телефонната кабина беше първото нещо, което бе потърсила с очи Ранди. Не бе видяла нищо, което да я наподобява. Това я бе разстроило почти толкова, колкото и способността на Хоук да чете мислите й.

Един козел, здраво вързан за оградата, ги възнагради с враждебен поглед, когато прекосиха прашния двор и се изкачиха по каменните стъпала. Хоук почука, след което отвори вратата на караваната. Аромат на готвено накара стомаха на Ранди да закъркори нетърпеливо. Щом очите й посвикнаха с полумрака, тя различи Скот, който седеше на масата в центъра. С достойни за оплакване остатъци от добри маниери той тъпчеше устата си с храната, която бе сервирана в чиния пред него.

— Хей, мамо, видя ли Джеронимо? Така се казва козелът. А това е Дони, моят нов приятел. Той вече е на седем. А това е Лета.

Ранди кимна на представените. Дони смутено извърна очи. А Лета, след като за миг се взря в белезите по бузата на Хоук, се вгледа в нея с любопитство. За изумление на Ранди, съпругата на Ърни беше не само много по-млада от него, но явно бе по-малка и от самата нея.

— Желаете ли да хапнете? — попита младата жена. — Не е кой знае какво, но…

— Да, благодаря — Ранди й се усмихна приветливо.

Лета престана притеснено да кърши ръце и също й се усмихна в отговор.

— Сигурен съм, че госпожа Прайс е много гладна — каза Хоук, като прехвърли крак през стола и го възседна наопаки. — Навярно е очаквала да й се поднесат котлети от бизон и препечен хляб за закуска. Като й предложихме да й купим френски кифлички, категорично отказа.

Ърни се изхили. Лета доби озадачено изражение. Ранди не му обърна никакво внимание. А на Лета каза:

— Може ли да използвам банята ви, ако нямате нищо против?

— Да, разбира се. В дъното на коридора е.

Хоук пъргаво се изправи на крака:

— Ще ти покажа пътя.

Ранди прекоси кухнята и пое по тесния коридор към задната част на караваната. Хоук я заобиколи и пръв отвори вратата на банята. Надникна в помещението и го огледа набързо.

— Какво очакваш да откриеш вътре?

— Прозорец, през който би могла да се измъкнеш някак.

Тя изсумтя пренебрежително и понечи да се промуши покрай него. Той не се помръдна от мястото си.

— Ще влезеш вътре с мен ли? — попита го с меден глас.

— Не мисля, че е необходимо, но ще те чакам отвън до вратата.

Миранда изпъна ръце до тялото си.

— Може би ще трябва и да ме претърсиш.

Ясните очи обходиха тялото й, после отново се взряха в лицето й.

— Може би наистина трябва.

Хоук я побутна с долната част на дланта си, така че гърбът й опря плътно в стената. Преди да успее да го отблъсне настрани, ръцете му се мушнаха отдолу под тениската й. Плъзнаха се по дантелените чашки на сутиена й, като леко и бързо пригладиха гърдите й. Оттам ръцете му се плъзнаха зад гърба й и той прокара длани надолу-нагоре по кожата й. После ги премести пак отпред и чевръсто разкопча копчето на късите й панталони, след което ги плъзна надолу по корема й, после около таза й и накрая обхвана в шепи задните й части.

— Няма нищо, което не би следвало да е там — каза той спокойно, след което отдръпна ръцете си.

Ранди бе прекалено шокирана, за да отвърне с каквото и да било. Лицето й бе пребледняло, макар кръвта й бясно и трескаво да препускаше по цялото й тяло.

— Никога не ме предизвиквай — предупреди я той меко, — дори и със заобикалки. Винаги мога да те изоблича — побутна я леко навътре в банята и затвори вратата след нея.

Ранди се подпря от вътрешната страна на вратата и остана в това положение, докато дишането й се нормализира. Трепереше цялата. Пристъпи към мивката, пусна водата и на няколко пъти наплиска пламналото си лице с шепи ледена вода. След като го избърса, се погледна в огледалото.

Тъжна гледка. В косата й цареше истински хаос. В нея още се виждаха заплетени клонки и листа — остатъци от дивата им езда предишния ден. Дрехите й бяха мръсни. Гримът й беше отпреди повече от двадесет и четири часа.

— Каква гавра! — отбеляза тя сухо. После, като се сети, че едва не се бяха погаврили с нея, се намръщи.

Взе сапуна в ръце и яростно затърка застоялия си размазан грим. С пръст изми зъбите си. Внимателно извади горските боклуци, които се бяха заплели в косата й, и с пръсти разреса упоритите плетеници в нея. След като се възползва от тоалетната и изтупа дрехите си от праха, доколкото можа, излезе от банята.

В крайна сметка Хоук не я чакаше пред вратата. Седеше на кухненската маса, пиеше бира и си говореше с Ърни. Беше я подложил на „претърсване“ само и само за да я оскърби, а не защото действително се опасяваше тя да не избяга. Щом я видяха на прага, мъжете рязко прекратиха разговора си.

— Къде е Скот?

— Навън.

Тя надникна през прозореца. Скот предпазливо потупваше Джеронимо, а Дони го подканяше да не се страхува. Като се увери, че не го грози никаква непосредствена опасност, Миранда се обърна пак към масата и седна на стола, който Лета й посочи. Денят клонеше към късен следобед, необичайно време за ядене. Бяха й предложили да закуси скоро след като напуснаха лагера на поляната, но тя бе отказала. Не бяха спирали за обяд, затова тя изяде до троха всичко, което Лета бе сложила в чинията й. Чашата със силно, топло кафе, която последва, възстанови силите й.

Отпи от нея, погледна Хоук през масата и го попита направо:

— Какво смятате да правите с нас?

— Ще ви държим като заложници, докато съпругът ти, кхъм… бившият ти съпруг получи гаранции от губернатора, че мината ще бъде отворена отново.

— Това може да отнеме месеци на преговори — възкликна възмутено.

Хоук вдигна рамене.

— Може би.

— Скот трябва да тръгне на училище след няколко седмици.

— Може да се наложи училището да почне и без него. Нима нямаш вяра в уменията на съпруга ти да убеждава?

— Защо просто не поискате пари, откуп, като всички нормални похитители?

Изражението му стана още по-сурово. Ърни се изкашля и заби поглед в сключените си пръсти. Лета неспокойно се размърда на стола си.

— Ако ни трябваше милостиня, госпожо Прайс — отвърна Хоук студено, — всички щяхме да живеем от социални помощи.

Прииска й се сама да се срита заради недомислената си забележка. Беше накърнила гордостта на Хоук. Макар сините му очи да бяха в разрез с типичните индиански черти, войнствената му гордост определено не беше.

Тя си пое дъх, за да се успокои.

— Не виждам как бихте могли да осъществите това, господин О’Тул. За преговори с представители на кое да е правителство е необходимо да се премине през огромен бюрократичен лабиринт. На Мортън по всяка вероятност ще му трябват седмици само за да си насрочи среща с губернатора.

Хоук посочи с пръст вестника, който сега лежеше, сгънат пред него на масата.

— Това ще ни помогне точно както бяхме планирали. Съпругът ти се кандидатира за преизбиране. Така той вече е сам по себе си новина. А отвличането на сина му го поставя на предно място в съзнанието на всички. Общественият натиск съвсем естествено ще принуди губернатора Адамс да отговори на нашите искания.

— Очевидно сте помислили за всичко. Откъде разбрахте, че двамата със Скот ще пътуваме в увеселителния влак на Силверадо?

Миранда светкавично долови, че невинният й въпрос бе докачил болезнена тема. Ърни и Лета сконфузено погледнаха към Хоук, който бързо се окопити и отвърна:

— Един похитител винаги притежава подходящи източници на информация.

Острият му отговор изобщо не задоволи Миранда, но тя разбра, че за момента няма да научи нищо по-съществено.

— И как смятате да се свържете с Мортън?

— Като начало с това писмо — Хоук извади обикновен, сгънат на две лист за пишеща машина от горния джоб на ризата си. — То ще бъде доставено по куриер със служебната му поща утре.

Миранда прочете писмото. Беше изкопирано буквално от телевизионните сериали за частни детективи, като буквите бяха изрязани от списание. То уведомяваше Мортън, че синът му е отвлечен за откуп, с условията, на който ще бъде запознат в скоро време.

— Запознат? По телефона? — попита Ранди.

— Служебният му телефон.

— Ще подслушват линията и ще записват. Много лесно ще успеят да проследят обаждането.

— Обажданията. Всяко с дължина от по едно изречение. Прекалено кратки, за да могат да ги проследят. Освен това ще идват от няколко различни западни щата.

Миранда вдигна вежди:

— Още веднъж — моите поздравления.

— Другите индиански племена съчувстват на нашето положение. Когато ги помолих за съдействие, те се съгласиха с готовност.

— За миг поне замислили ли сте се какво ще стане, ако ви хванат?

— Не. Това няма да се случи.

— И преди си имал търкания със закона, нали? Сега, след като имах време да размисля, май се сещам, че съм чувала името ти. Чела съм за това във вестниците. Създаваш проблеми от години.

Хоук стана от стола си и се наведе през масата, докато лицето му не се доближи на няколко сантиметра от нейното.

— И ще продължа да създавам проблеми, докато моят народ е подложен на страдания.

— Твоят народ ли? За какъв се мислиш, да не би да си вожд или нещо такова?

— Съм.

Думата прозвуча като изсъскване на капка студена вода върху нагорещен тиган. Тя моментално затвори устата на Ранди. Вгледа се в острите му правилни черти и осъзна, че няма работа с някой отчаян бродяга и хулиган. Хоук О’Тул бе избран начело на своето племе, свещен управител, миропомазан вожд.

— В такъв случай като вожд си допуснал непростим пропуск — промълви тя. — В мига, в който споменете името на мината Лоун Пума, цялата околност ще гъмжи от служители на ФБР и щатските власти.

— Без съмнение.

Тя широко разпери ръце и се засмя небрежно:

— И какво смятате да правите, щом те пристигнат, да се криете под леглата ли?

— Няма да сме тук.

След като каза това, той се оттегли от масата и тръгна към вратата. Отвори я с такъв замах, че едва не я изскубна от пантите.

— Тръгваме след десет минути.

Щом вратата с трясък се затръшна зад гърба му, Ранди постави длани на плота на масата и замоли Ърни и Лета:

— Трябва да ми помогнете. Може господин О’Тул и да е прав, каузата му да е справедлива и благородна, но той извършва сериозно престъпление. Федерално престъпление. Ще отиде в затвора заради това. А и вие ще го последвате — навлажни устните си. — Обаче аз мога да се погрижа да се отнесат справедливо с вас, ако ми помогнете да избягам. Помогнете ми да стигна до телефон.

Ърни се изправи и се обърна към младата си жена:

— Лета, всичко готово ли е?

— Да.

— Подреди чантите, които си опаковала, до вратата. Ще ги натоваря на камиона.

Раменете на Ранди се отпуснаха заради поражението. Не само че бяха отказали да й помогнат да избяга от Хоук О’Тул, но даже и не смятаха за необходимо да го обсъждат.