Сандра Браун
Да догониш мечтата (12)

Глава 12

Сърцето й подскочи и спря. Не можеше да си поеме дъх. Очите й се затвориха при внезапно обзелата я слабост, от която едва не се строполи върху дебелия килим. За миг сякаш земното кълбо бе изскочило от оста си и налудничаво започна да се накланя на една страна и после пак се върна към нормалното си състояние. Успя да се хване за ръба на бюрото и бавно се отпусна в креслото зад него.

— Иърин, чуваш ли ме? — попита Бети.

— Д-д-да…

Какво щеше да прави? Ланс бе тук. От другата страна на тази врата. Трябваше да се срещне с него. Но как щеше да понесе тази среща? Защо бе дошъл? Ами ако се досетеше за нейното положение? Въпросът непрекъснато отекваше в главата й, но там нямаше отговор за него. Налагаше се да го излъже най-безсрамно и да се надява, че всичко ще мине добре.

— Покани го да влезе, Бети — отвърна тя с увереност, каквато изобщо не изпитваше.

Прокара нервно пръсти по косата си, навлажни с език устните си и приглади с ръка платката на роклята, която бременността й издуваше леко напред. Той не трябваше да разбере. А сетивата му бяха толкова изострени. Беше обучен да забелязва всяка подробност.

Ланс застана на прага на двукрилата дъбова врата.

Ако някога бе считала, че в спомените си бе разкрасявала неговата физика, то бе грешила. Сега бе по-красив и по-мъжествен от времето на последната им среща. Косата му бе небрежно сресана, мъничко по-дълга и изсветляла под летните лъчи на слънцето.

Сините му очи не бяха загубили своя блясък, макар че изсветлелите вежди контрастираха очарователно с обгорилото му от слънцето лице. Около ъгълчетата на очите му имаше гъста мрежа от ситни бръчици, които тя не помнеше, но вероятно потъмнялата от слънцето кожа на лицето му сега ги правеше по-лесно забележими.

Трапчинката на брадичката му придаваше още по-мъжествено и по-дръзко изражение на лицето му. Когато й се усмихна обаче, Иърин забеляза една тъжна извивка в ъгълчетата на решително свитите му устни, каквато не бе имало през онзи февруари.

Но най-драстична беше промяната в начина му на обличане. Веднъж му бе направила иронична забележка, че носи само тъмни костюми, бели ризи и тъмни вратовръзки. Той се бе оправдал, обяснявайки й, че правителствените служители не трябва да привличат вниманието, а това би било неизбежно, ако носеха ослепителни спортни облекла и лъскави ризи, сътворени от прочути дизайнери.

Светложълтата му риза не бе ослепителна, но кройката на сакото му със сигурност бе европейска. Панталоните в цвят екрю прилепваха към бедрата и хълбоците му по начин, който говореше, че бяха шити по поръчка, а не закупени от магазин за конфекция. Вратът му не беше пристегнат от вратовръзка. Вместо това, яката на ризата му бе разкопчана и разкриваше част от тъмнорусия мъх, покриващ горната част на тялото му.

Нейната решимост да запази хладнокръвие и да се държи резервирано с него се изпари, когато той изпълни това женско убежище с мъжественото присъствие на вилнеещ варварин. Беше победена.

— Здравей, Иърин! — поздрави Ланс.

Трябваше да стане, да отиде при него и да му подаде ръка, но се страхуваше да излезе от прикритието си зад бюрото. Ако се изправеше, той можеше да забележи нейната бременност.

— Здравей, Ланс! — топло отвърна на неговия поздрав тя. Устните й трепереха, но бе решила, че ще се държи сърдечно, сякаш срещаше стар приятел. — Влизай и сядай — посочи му креслото пред бюрото. — Каква приятна изненада.

Също така непринудено като нея, той прекоси помещението, разглеждайки подредбата на кабинета със своите всевиждащи очи. Нищо не можеше да убегне от тях. Щеше да се придържа към своето мъдро решение и нямаше да става от мястото зад бюрото си.

— Много е хубаво тук, Иърин — каза той, посочвайки кабинета с кръгов жест на ръката. — Впечатлен съм.

Усмихна й се, докато сядаше, и сърцето й затанцува в гърдите. Зъбите му бяха ослепителнобели на фона на слънчевия загар на лицето му. Беше прекрасен.

— Благодаря. По това време на годината нямаме много клиенти. През лятото забавяме темпото. Всъщност ще заработим наистина под пълна пара едва наесен, когато клиентите ни започват подготовката за коледните празници.

Дотогава щеше да е навлязла в напреднала бременност. Как щеше да издържи на умопомрачителния ритъм на работа?

— Вероятно трябваше да се обадя предварително, но си помислих, че ще бъде по-добре да се срещна лично с теб.

Думите му бяха почти дословен цитат на казаните от нея при пристигането й в дома на Лаймънови. Той я погледна. Тя дали си спомняше? Да, помнеше. Усмихнаха се един на друг.

— Имаш право. Радвам се, че потърси направо мен — повтори тя казаното от него преди няколко месеца. Двамата се засмяха сконфузено. Известно време се гледаха напрегнато, потънали в мълчание. Ланс разкопча сакото си и това й даде повод да забележи:

— Изглеждаш променен.

— Как?

— Дрехите. Не са толкова консервативни като онези, които носеше преди.

Той бе доловил нейното смущение и се усмихна с онази своя самоиронична усмивка, която тя така добре познаваше.

— Искаш да кажеш, че не изглеждам толкова глупаво, нали?

Тя се засмя и призна:

— Да, глупаво. Да не би финансовото министерство да е приело нови униформи?

Той повдигна рамене и като наблюдаваше каква щеше да бъде нейната реакция, каза:

— Не знам. Вече не работя за него.

Тя остана слисана.

— Какво? — очите й се бяха разширили от многото неизречени въпроси.

— Напуснах преди известно време. Всъщност днес съм тук, за да изпълня последната си служебна задача. Вече работя за себе си заедно с мой приятел.

— Ланс… — не можеше да намери думи, — не знам какво да кажа. Радваш ли се? Това ли искаше и ти? Беше толкова добър в работата си.

— Благодаря — усмихна се той. — В сегашната си работа използвам опита, натрупан от службата ми в Министерството. Този мой приятел напусна преди няколко години и регистрира собствена фирма. Посещава банки, бизнес компании и обучава теоретично и на практика как да се предотвратят и открият вътрешнофирмената престъпност и корупцията. Също така обучава служителите от финансовата сфера как да действат по време на престъпления, например при грабеж и при аналогични на него ситуации — той кръстоса крак върху крак. — Както и да е, приятелят ми се обади преди няколко месеца. Работата му се увеличила твърде много и не можел да се справя сам. Не успявал да задоволи потребностите на всички свои клиенти и ме попита дали бих искал да започна при него. Бяха изминали няколко години, откакто бе излязъл от професията, и можеше да използва моя опит, за да актуализира своите семинари — спусна крака си на пода, наведе се напред и бавно каза: — Иърин, смаях се, като разбрах колко доходна може да бъде тази работа. Големите корпорации са готови да плащат огромни суми, за да си спестят двойно повече от предотвратени и разкрити престъпления. Печелим много и в същото време им предоставяме една високо ценена услуга.

Вълнението му беше искрено и Иърин се радваше на неговия успех. Сега бе много по-спокоен и по-непринуден.

— Трябва да ти призная — продължи той, — че престанах да харесвам работата си след Сан Франциско — последните две думи произнесе много тихо, а очите му се взираха изпитателно в нея изпод златистите вежди.

Бяха изминали пет месеца, но при всяко напомняне за Кен в гърлото й засядаше огромна буца. Едва успя да каже:

— Мисля, че мога да те разбера.

— Чуваш ли се често с мисис Лаймън?

Лицето на Иърин се разведри.

— Да, Мелани се премести в Орегон и започна работа в цветарски магазин, която й харесва и тя се справя отлично. Често получавам писма от нея. Продала е къщата в Сан Франциско и обожава малкия си апартамент и новата си работа. Обади ми се миналата седмица и аз съм убедена, че тя е щастлива там.

Иърин се усмихваше загадъчно.

— Защо? — попита той с любопитна усмивка. Наистина беше заинтригуван.

— Е, както се оказа, замесен е някой си мистър Алън Картър, който притежава разсадник и зарежда с цветя нейния магазин. Той е един очарователен мил мъж около тридесетте.

И двамата се разсмяха на описанието на Мелани.

— Вдовец е отпреди около година. Жена му станала жертва на трагичен инцидент и го оставила сам с двегодишния им син.

— Аха! — каза Ланс.

— Мелани се обади, за да ме попита дали не мисля, че от смъртта на Кен е изминало достатъчно време, за да излезе на вечеря с мистър Картър. „Разбира се, това няма да е истинска среща. Просто двама самотни хора, които вечерят заедно. И неговото малко момченце, което е толкова сладко, също ще присъства.“ Мисля, че цитирам дословно.

— Тя е невероятна. Надявам се, че е щастлива — сериозно добави Ланс.

— Мисля, че Мелани има нужда точно от някой като мистър Картър. Благодаря на Бога, че не живее в Сан Франциско заедно с родителите си.

— С това се свърши.

Помежду им отново настъпи мълчание. Стараеха се да не срещат погледите си, въпреки че сетивата и на двамата бяха изострени от присъствието на другия. От вниманието им не убягваше нито един жест. Всяко дихание биваше запечатвано. И най-незабележимите нюанси на гласа — усещани. Въздухът, който дишаха, беше зареден с електричество.

Беше казал, че е дошъл да изпълни последната си служебна задача. Отчасти от любопитство и отчасти от необходимостта да наруши напрегнатото мълчание, Иърин попита:

— Защо дойде да се видиш с мен? Свързано ли е с Кен? Каза, че идваш по служба.

— Да, трябва да ти кажа нещо — бръкна във вътрешния джоб на сакото си и се изправи. — Защо не дойдеш тук? — премести се на тапицираното в пастелни цветове канапе до панорамния френски прозорец. Явно очакваше, че тя ще се присъедини към него.

Трябваше да се изправи и да се изложи на проверката на проницателните му очи. Един отказ да го направи само щеше да привлече вниманието му, а това трябваше да се избегне. Като пое дълбоко въздух, за да прибере корема си, доколкото това бе възможно, Иърин се изправи на подкосените си колене.

Трепереща от страх, че Ланс всеки момент можеше да се досети за нейното състояние, тя приближи до канапето, до което я очакваше той. Едва когато жената седна, Ланс се настани в противоположния му край.

— Иърин, имам това от няколко месеца — показа един обикновен плик за писма. — Преди да продаде къщата си, мисис Лаймън прегледала съдържанието на всички чекмеджета и папки. Всичко, което според нея е можело да ми помогне да напиша рапорта за случая, тя ми изпрати във Вашингтон — замълча и внимателно се взря в очите й. — Не мисля, че съзнателно ми е изпратила това. Тя вероятно дори не е знаела, че то е било сред останалите книжа и документи. Предполагам, че трябваше да й го върна, но знаех, че ти би искала да го имаш, и мисля, че тя би искала същото.

Любопитството й нарастваше. Ако бе имал намерение да изостри до краен предел нейния интерес, бе постигнал успех. Ланс й подаде плика. Изминаха няколко секунди, преди очите й да се откъснат от неговите и да погледне надолу към онова, което бе в ръката й.

Повдигна капачето и пъхна ръка в плика. Пръстите й напипаха парче твърда хартия. Когато го извади, видя, че това беше една черно-бяла снимка с пожълтели краища. Пулсът й се учести, а гърлото й пресъхна едновременно с появилото се бучене в ушите.

Ако съдеше по дрехите на трите фигури на снимката, то тя бе направена преди близо тридесет години.

Една млада жена бе седнала в някаква местност, която напомняше градски парк. От едната й страна срамежливо бе застанало момче, което явно не можеше да ходи само. В ръцете си тя държеше пеленаче. Кръгли черни очи гледаха изпод дантелената шапчица върху главата на бебето.

Жената гледаше право в обектива, но не се усмихваше. Изглеждаше така, сякаш не виждаше фотографа. Вероятно мислите й се рееха някъде другаде. Имаше тъжни очи, които много приличаха на тези на момченцето и на бебето. Лицето й бе слабо, почти кльощаво, сякаш едва задържаше душата си в своето тяло. От начина, по който държеше главата си и притискаше пеленачето към гърдите си, и от слабата ръка, положена върху рамото на малкото момченце, се виждаше, че животът й бавно гасне. От цялата й фигура се излъчваше отчаяние. Единствено спокойните черти на лицето й издаваха нейното примирение със сполетялото я нещастие.

От дълго време сълзите премрежваха очите на Иърин, но тя продължаваше да се взира в снимката. Докато минутите минаваха незабелязано, тя поглъщаше с поглед и сърце всеки детайл от нея, опитваше се да проникне зад плоското изображение в третото измерение, в мислите на тази жена. Ланс не я прекъсваше. Затаил дъх, той стоеше неподвижно.

Най-после Иърин повдигна очи към него. Господи, тя наистина беше красива! Въпреки че лицето й бе мокро от сълзите, тя бе най-прекрасната жена, която някога бе срещал. Беше му коствало върховни усилия — едва бе намерил в себе си достатъчно смелост, за да прекрачи прага на този кабинет. При последната им среща тези огромни черни очи бяха хвърляли унищожителни мълнии към него. Всеки трезвомислещ мъж щеше да се оттегли, когато разбереше, че не е желан, и би предпочел да остане сам.

Но не и той. Не и Ланс Барет. Не. Той беше като боксьор, който равнодушно понася ударите на противника. Трябваше да я види още веднъж. Бе успял да се убеди, че онова, което се бе случило в Сан Франциско, бе само един изплъзващ се сън. Авантюри като тяхната бяха предварително обречени. Прекалено хубави, за да продължат дълго. Не се ли пееше точно това в песента? Щеше да се срещне с нея, а след това завинаги щеше да прогони нейния призрак от измъчените си мисли.

Но той знаеше, че нещата няма да се развият така, и се оказа прав. Нещо се бе случило с него през миналия февруари и оттогава не беше същият човек. Беше се влюбил.

Ланс си бе казал, че е твърде стар, за да се държи така заради една жена. Беше се държал рязко с хората от екипа заради съвсем незначителни пропуски от тяхна страна, използвайки ги като отдушник за своята избухливост. Един от тях си бе спечелил набързо счупена долна челюст, когато бе подметнал, че малко боричкане в леглото на някоя красива проститутка ще уталожи напълно раздразнителността на Ланс. Не можеше да спи, бе загубил апетит. Близките и приятелите му започнаха да странят от него и да го презират. Но тяхното презрение не бе по-голямо от това, което самият той изпитваше към себе си.

Веднъж Иърин го бе пратила по дяволите. Е, той беше там и мястото не му хареса. Единственият път, когато бе успял да зърне късче от небесния рай през изминалите пет месеца, бе мигът, в който прекрачи прага на този кабинет.

Проклятие! Сега се чувстваше по-зле от когато и да било преди. Целият трепереше вътрешно от близостта с нея. Искаше му се да й докаже любовта си, но нямаше достатъчно смелост да го направи.

Тя ухаеше прекрасно. Лицето й беше озарено от някакъв вътрешен пламък. Устните й бяха влажни и леко разтворени. Виждаше очарователното малко езиче зад редицата от правилни бели зъби. Божичко, искаше му се да почувства нейните устни, да пие от техния вълшебен еликсир.

Сега, докато го гледаше с тези пълни със сълзи очи, Ланс трябваше да напрегне цялата си воля, за да устои на желанието си да я притисне в обятията си и никога вече да не й позволи да си тръгне. Беше променена и едновременно болезнено позната. Тя беше Иърин О’Шиа. Неговата Иърин.

Но имаше нещо.

— На гърба има надпис — нежно каза той.

Иърин обърна снимката и зачете на глас:

— „Майката на Кен, Мари Маргарет Конуей, и неговата сестра. Починала от туберкулоза две седмици след като бе направена тази снимка. Когато ние взехме Кен, по-малкото сестриче вече бе осиновено. Бог да ги благослови.“

Най-отдолу имаше дата и подпис: М. Р. Л.

— Това са инициалите на втората майка на Кен. Предполагам, че е получила снимката при осиновяването на Кен. Намерих я в един плик, върху който с почерка на Кен беше написано: „Нещата на мама“. Вероятно е получил снимката след нейната смърт.

— В такъв случай е знаел за мен.

— Така предполагам.

По лицето й отново се стекоха сълзи.

— Ланс, това е моята майка — прошепна тя, като галеше с пръсти лицето на снимката. — Мари Маргарет Конуей. Вече знам нейното име.

— И тя ви е обичала. Вероятно е знаела, че скоро ще умре, затова ви е занесла в дома за сираци, за да бъде сигурна, че за вас ще се грижат.

— Ами баща ми? — погледна въпросително към него.

Той поклати тъжно глава.

— Не знам, Иърин. Но сега вече имаш име. Това все пак е някаква следа и ако искаш, можеш да започнеш от нея.

Въздъхна, но във въздишката й нямаше тъга, а бе породена от усещането за покой и душевно равновесие.

— Не знам. Може би някога. Но засега това ми е достатъчно. Повече от достатъчно. Аз… — преглътна заседналата от вълнението буца в гърлото й — не знам как да ти изразя благодарността си — бавно повдигна очи към лицето му. Забеляза някакъв непознат пламък да припламва в неговите сини очи.

— Това е най-малкото, което можех да направя, Иърин. Чувствах се виновен за загубата на Кен. Когато открих това, реших, че ще ти го донеса. Не мисля, че мисис Лаймън би имала нещо против.

Двамата неусетно се приближаваха един към друг. Всеки от тях беше увлечен във водовъртеж от бързо сменящи се чувства. Уханието на неговото чисто, мъжествено тяло проникна през сетивата й и я лиши от способността да мисли. Силната му мускулеста фигура обещаваше убежище за някой, който търсеше и се нуждаеше от подкрепа. Някой, когото тревожеха проблеми, които изглеждаха неразрешими. Някой, чието сърце преди пет месеца е било разтърсено из основи и сега продължаваше да стене с всеки изминат ден.

— Иърин — пресипнало произнесе името й. — Иърин…

Вратата се разтвори широко и Барт влетя в кабинета.

— Скъпа, добре ли си? — погледна за миг Иърин, преди да премести гневния си поглед към Ланс, който бе скочил от канапето и го гледаше мрачно. — Какво, по дяволите, правите тук? — попита Барт настоятелно.

— Това не е ваша работа — отвърна Ланс със смразяващо спокойствие.

— Да пукна, ако не е — предизвикателно каза Барт. — Би трябвало да изритам оттук този лепкав боклук.

— Можете да опитате — иронично отвърна Ланс.

Иърин остана на канапето, прекалено уморена, за да се изправи и да се бори с двамата едновременно. Главата й щеше да се пръсне от болка, а устата й имаше горчив вкус.

— Моля ви, моля ви. И двамата.

— Той ли те разстрои, съкровище? Ти си плакала — Барт преви огромния си корем в някакво карикатурно подобие на приклякане и взе в дланта си студените ръце на Иърин.

— Не, той… — започна Иърин.

— Причината за посещението ми има частен характер и тя не ви засяга, Стантън — грубо каза Ланс.

— Всичко, свързано с нея, ме засяга — заяви Барт и се изправи в цял ръст.

— Не и онова, което двамата с нея имаме да си кажем.

Иърин познаваше тази интонация. Ланс беше извън себе си от ярост и изречените със спокоен, но леденостуден глас думи се изсипаха над тях като парчета натрошено стъкло. Когато прикова поглед в Барт, очите му проблясваха също така смразяващо.

Барт не беше страхливец, но можеше да познае един опасен противник. Започна да става по-отстъпчив.

— Тогава ще оставим тя да прецени — стрелна поглед към Иърин. — Съкровище, имаш ли да кажеш още нещо на мистър Барет?

Тя разбра двоякия смисъл на този въпрос и важността на очаквания от него отговор. Искаше ли самата тя да каже на Ланс за тяхното бебе? Господи, как трябваше да постъпи?

Искаше да му каже. Искаше да види как страховитият му поглед се сменя от изражение на щастие и любов. За нея това щеше да бъде най-прекрасната гледка.

Но имаше ли смелост да посрещне този риск? Ами ако той я намразеше? Можеше да я упрекне, че не бе взела предпазни мерки. Дали беше по силите й да се примири с едно снизходително отношение от негова страна, породено от чувството за вина? Дали той нямаше да се почувства задължен да постъпи „както бе редно“ с нея?

„Никога не се страхувай от мен, Иърин. Никога.“

Не. Не можеше да го постави пред свършен факт просто информирайки го за своята бременност. Колкото и силно да обичаше Ланс, тя не можеше да приеме неговата любов при такива условия. Лекомислените жени владееха този трик още от най-древни времена. Това бе последното оръжие, което използваха, за да спечелят битката, техният най-силен коз.

Тя обичаше Ланс. Това беше неоспорим факт. Но той никога не бе говорил за своята любов към нея. През всичките онези часове на пламенна страст в Сан Франциско Ланс нито веднъж не бе загатнал за любов.

„Съвършена, съвършена, ще почакам.“

Тя го привличаше само физически. Наистина преживяването бе незабравимо, но за Иърин, която ценеше толкова високо здравите семейни отношения, почиващи на взаимната любов, това не бе достатъчно.

„Не знам какво става с мен.“

Повдигна очи към него и изпита върху себе си цялата покоряваща сила на неговия поглед. Очите му сякаш проникваха до дълбините на душата й и запалваха буйни огньове там. Гледаше го дълго и съсредоточено, защото съзнаваше, че го прави вероятно за последен път. Този спомен трябваше да остане дълбоко в сърцето й до последния ден от нейния живот.

„Имаш две изключително женствени привички, Иърин О’Шиа.“

Най-накрая тя сведе поглед и поклати глава.

— Не. Нямам какво да кажа.

В стаята настъпи толкова дълбоко мълчание, че чуваха движението на хората няколко етажа под тях и говора на минувачите по улицата отвън. Затвори очи, за да не издаде разкъсващата сърцето й болка, когато Ланс се завъртя на пети и бавно тръгна към вратата. Изщракването на ключалката при затварянето на вратата отекна като последен, смъртоносен изстрел.

Иърин се отпусна тежко върху канапето, освобождавайки насъбралата се в душата й мъка. Остана така — смазана от болка и скръб — толкова дълго, че Барт наистина се уплаши за нея. Опита се да я утеши по своя мил, неумел начин, но усилията му не се увенчаха с успех. Накрая отчаянието му започна да се превръща в раздразнение и той заповяда:

— Виж сега, Иърин, не искам да изгубиш бебето си, затова се стегни!

Не толкова казаното от него, а фактът, че за първи път се бе обърнал към нея с името й, я накара да повдигне глава и да преглътне сълзите си.

— Така вече е по-добре — промърмори той.

— Ти се обърна към мен с името ми, Барт.

— Не съм ли го правил винаги? — попита той недоумяващо.

Тя се усмихна, погали го нежно по бузата и прошепна:

— Не.

Той се изправи и се отдалечи на няколко крачки от нея.

— Съкровище, това ще е най-трудното нещо, което някога е трябвало да кажа, но трябва да го сторя. Би трябвало да кажеш на Барет за бебето. Начинът, по който те гледаше, ме накара да си помисля… ами сякаш той… разбираш ме какво искам да кажа. Сякаш той е влюбен в теб. Позволи ми да го настигна.

— Не, Барт. Не мога да му кажа.

С тих, неуверен глас Барт възрази:

— Той има право да знае, скъпа. Знаеш, че това дете е и негово.

Иърин въздъхна. Тя самата бе мислила същото.

— Да, той трябва да научи естествено, но не сега. Може би след раждането на детето моите адвокати… не знам как… — гласът й заглъхна. Беше останала без сили.

— Знаеш, че все още искам да се омъжиш за мен — смутено каза Барт, след като се прокашля. — Ще промениш ли мнението си? Аз те обичам — неизразима мъка засенчи неговите черни очи.

— Аз също те обичам, Барт. Ти си най-добрият приятел, когото съм имала.

— Да, знам — тъжно изсумтя той. Миг по-късно попита: — Искаш ли да се обадя на лекаря да ти изпрати нещо успокоително? Честно казано, видът ти ме плаши.

Тя се усмихна печално.

— Е, в този случай външният вид не лъже, защото наистина се чувствам ужасно — когато видя, че веждите му се свиват разтревожено, добави: — Не, нямам нужда от успокоителни. Искам само да се прибера у дома и да си легна.

— Ще ми позволиш ли да те закарам?

— Не, сама ще се справя.

Когато тръгнаха към вратата, Барт попита:

— Какво точно е довело Барет при теб?

Пръстите на Иърин притиснаха силно плика, в който бе така скъпата на нейното сърце снимка. Тя бе единственото нещо, останало й след смъртта на майка й и Кен. Също така бе единственото нещо, което бе получила от Ланс. Поне засега тя искаше да я задържи за себе си.

— Беше служебно, свързано с разследването по случая на Кен — разсеяно отвърна тя.

 

 

Когато отвори вратата на своя дом, Иърин беше съсипана от горещината и напълно изтощена от емоционалните катаклизми през този ден. Забеляза, че петуниите в цветните лехи бяха оклюмали листа от жажда. Ако имаше поне малко съвест, трябваше да излезе и да ги полее, но се съмняваше, че може да намери толкова сили в себе си тази вечер.

Тя включи централното захранване на климатичната инсталация — едно от подобренията, направени от нея в този дом. С много усилия започна да изкачва стълбището към спалнята си. Включи вентилатора над главата си, за да раздвижи застоялия въздух, докато се усетеше ефектът от климатичната инсталация.

Облече една широка лятна рокля, която се закрепваше за тялото й само с тънки презрамки на раменете. Леката бледосиня материя обгръщаше тялото й като с прозирен воал. Неспособна да търпи никакви ограничения, тя свали своя колан и си сложи бикини, освобождавайки тялото си от всякакво друго бельо.

Мисълта за храна предизвикваше отвращение у нея, но слезе долу в кухнята и си наля чаша изстуден чай с лед, без да пести лимоновия сок в него.

Влезе в дневната, спря, както винаги, на вратата и я огледа със задоволство. Обичаше тази стая. Стените бяха боядисани в тъмнобежово, приятно контрастиращи на бялото на вратите и рамките на прозорците. Диванът и фотьойлите също бяха бели, но затрупани с възглавници в ярки цветове — нюанси на синьото, зеленото и оранжевото. Сякаш по нечие нареждане, очите й се преместиха към камината от бели тухли. Беше една от трите в къщата.

През онази нощ Ланс бе запалил огън в неизползваната до този момент камина в дневната на Лаймънови. За какво ли бе мислил, когато го беше направил? Дали бе мислил за нея? Ако беше искал тя да слезе долу при…

Престани, Иърин!

Отпусна се в един от меките фотьойли и сложи крака върху трикракото столче пред него. В ръката си държеше снимката, която Ланс й бе дал днес.

Докато отпиваше бавно от чая си, Иърин се взираше в тази семейна снимка. Утре щеше да купи златна рамка и да я сложи в нея. Каква точно й се искаше да бъде рамката? Нещо във викториански стил с фин филигран по краищата? Или може би нещо по-семпло, което да не отвлича окото от изображението в рамката.

За първи път в своя живот тя се чувстваше като човек, който има наследство. Трябваше да бъде доволна. Почти. Ако не беше тази болка от загубата на мъжа…

Изръмжа недоволно, когато чу позвъняването на вратата. Сигурно беше момчето от пощата, дошло да събере месечната такса. С уморени крайници, тя стана от фотьойла и бавно тръгна към входната врата.

На външния портал, застанал между двата реда саксии с червено мушкато, стоеше Ланс. Беше без сако, а ризата му бе разкопчана с още едно копче по-надолу. Ръкавите бяха навити до лактите.

Тя отстъпи назад при вида на почервенялото му от гняв лице.

— Свали дрехите си!

Тя го изгледа онемяла. Сигурно не беше чула добре.

— Какво?

— Казах да съблечеш дрехите си — мина покрай нея и влезе в дневната. — И ако не го направиш сама, ще го направя аз.

Тя затръшна вратата и се обърна към него. Тонът му не търпеше възражение и Иърин нито за миг не се усъмни, че той ще изпълни заканата си.

Добре, но тя нямаше намерение да припадне от страх до вратата. Напусна това привидно укритие и изправи високо глава.

— Преди това ще се наложи да ме убиеш.

— Не ме предизвиквай — изръмжа той. — Едва се сдържам да не ти извия врата.

— С какво толкова съм предизвикала гнева ти? — сърцето й щеше да се пръсне. Дали знаеше? Естествено, че знаеше. Нищо не можеше да убегне от окото му.

Ланс я изгледа с присвити очи. Гъстите руси вежди се надвесваха застрашително над тях.

— Докато бях при теб, не можех да разбера точно, но усещах някаква промяна. Едва когато се качих на борда на самолета, проумях каква беше разликата — лицето му неочаквано загуби войнственото си изражение. Маска да бе свалил от лицето си, промяната в изражението му не би била толкова драстична. — Иърин…

Не довърши. Вместо това се приближи до нея и повдигна ръка да я докосне. Иърин несъзнателно прикри корем с ръцете си. С безкрайна нежност той издърпа ръцете й встрани и сложи длани върху корема й.

Коремът, за който той знаеше, че е плосък и почти прилепваше към гърба й, сега беше заоблен и малко изпъкнал. Без да изтегля дланите си, наведе се към нея и бавно въздъхна. Стори й се, че вижда някакъв израз на болка в очите му, когато я попита:

— Стантън?

Устните й се разтрепериха от усилието да се усмихне.

— Не, Ланс.

Очите му зададоха единствения важен въпрос и нейните отговориха, затваряйки се за миг в утвърдителен знак.

Бавно, почти уплашено той я прегърна и започна да я притиска към себе си, докато накрая почти се сляха в едно. Нежно притисна и устни в нейните.

— Божичко, Иърин, защо не ми каза? Да не би да си искала просто да родиш моето дете и никога да не ми кажеш за него? Защо?

Никога по-рано не беше го виждала толкова объркан. Всяка черта на красивото му лице изразяваше неразбиране и недоумение. Не беше недосегаем. Сега беше просто едно човешко същество.

Тя го прегърна.

— Да не би да мислиш, че не исках? Но как можех да ти кажа? Това не е нещо, за което човек съобщава в писмо или по телефона. Единственото, което знаех, бе, че никога вече нямаше да те видя. Щях да ти кажа след раждането на бебето, но не можех да поема риска да ти го съобщя по-рано.

— Риск? — попита той, като се отдръпна леко, но продължи да я държи през раменете. — За какъв риск говориш?

Тя сведе очи от изпитателно втренчения в нея поглед.

— Ланс, не знаех как щеше да реагираш на бебето. Можеше да поискаш от мен да… — той се досети за неизречените от нея думи.

— А ти не можеше да извършиш подобно нещо?

— Не! — възбудено каза тя.

— Защо?

Иърин нервно облиза устни с език.

— Защото моята вяра не го позволява.

— Имаше ли други причини?

— Да. Аз самата. Не мисля, че бих била способна да извърша такова нещо.

— Има ли друга причина да не се освободиш от моето дете? — силно притискащите раменете й негови ръце издаваха напрежението му.

— Не — отвърна убедено тя.

Той не й повярва.

— Да, Иърин, има. Кажи ми я.

— Не.

— Кажи ми, по дяволите! — изкрещя Ланс.

Думите отекваха между стените на потъналата в тишина къща, докато двамата, задъхани от вълнение, се взираха един в друг.

В следващия миг отново беше в неговите прегръдки. Едната му ръка обгръщаше кръста й като в метален пръстен, а пръстите на другата галеха къдриците на тила й и притискаха главата й към неговите гърди. Усещаше как устните му шепнеха в косите й:

— Иърин, Иърин, разбираш ли какви мъчителни страдания сме си причинявали? Като си помисля, че през цялото това време, когато е трябвало да бъда до теб, ти си била сама! Исках да бъда с теб. Господи, само как исках това, независимо дали имаше бебе или не.

Тя обви ръце около кръста му и изпита желание да се слее с него.

— Какво казваше, Ланс?

— Когато си тръгна от мен в Сан Франциско, мислех, че ще умра от мъка по теб. От обич към теб — наведе глава и положи трескави устни върху тила й. — Но не можех да те спра. Когато имаше възможност да кажеш на Стантън за нас, ти не го направи. Мислех, че искаше да си отидеш с него и да ме забравиш.

— О, Ланс! Ти бе така язвителен и безмилостен, държеше се толкова студено. Мислех, че просто ме бе използвал за развлечение и се зарадвах, когато Барт дойде толкова навреме, за да те освободи от мен.

Той я притисна към себе си, показвайки й по този начин колко много бе грешила.

— Язвителността и омразата ми бяха просто защитен механизъм. През цялото време се борех със своите чувства към теб и се страхувах, че ти можеше да разбереш, че бях влюбен в теб. Представях си как двамата с Барт се смеете весело, когато говорите за мен.

Обсипа с целувки приятно ухаещите й рамене. Тя издърпа краищата на ризата му от панталоните и плъзна ръка под нея, леко разтривайки мускулите на гърба му.

— Помниш ли Хигинс? — попита я той. — Това е човекът от Хюстън, с когото се свързах за потвърждение на самоличността ти през онзи първи ден. Помолих го да ме държи в течение какво става с теб. Знаех, че не си се омъжила за Стантън.

— Тогава защо не дойде по-рано?

— Знам, че вероятно ще ти е трудно да го разбереш, но не можех да дойда при теб, без да съм в състояние да ти предложа нещо.

Пусна я, отиде до дивана, отпусна се върху него и сключи дланите си.

— Когато те срещнах, ти беше преуспяваща жена, с доста по-големи доходи от моите. Възхищавах ти се за това. Не съм чак толкова консервативно настроен, както ти ме обвиняваше, Иърин — засмя се, после отново стана сериозен. — Но не можех да ти призная любовта си и да те помоля да се омъжиш за мен, докато нямах дори собствен дом, в който да те отведа, а само малък ведомствен апартамент в Центъра за разработки. Всъщност нямах бъдеще, поне такова, което можех да ти предложа. Не можех да дойда при теб, преди да се установя някъде и да започна да печеля повече.

Тя приседна до него и сложи ръка на рамото му.

— За мен това не беше от значение. Никога не съм преценявала хората според доходите и професията им. Ти знаеше това.

— Да, но за мен беше от огромно значение — обви нежно ръце около нея и пое дълбоко въздух. — Ще се омъжиш ли за мен, Иърин? Не съм толкова богат като Стантън, но аз…

Тя сложи пръст на устните му.

— Ти ми даде онова, което желаех най-силно на този свят — взе ръката му, сложи я на корема си й жизнерадостна усмивка озари лицето й. — В продължение на години, всъщност след смъртта на Джоузеф, винаги търсех и бях по следите на нещо. Работех до пълно изтощение, защото си мислех, че професионалният успех е моята голяма цел. Но не беше така. Едновременно с това се заех да открия Кен и съм много щастлива, че научих за неговия живот от разказите на Мелани. Благодарение на теб вече имам отговор на въпроса, който ме преследваше през целия ми съзнателен живот, а именно — коя е била жената, дала живот на мен и на Кен. Вече знам защо ни е занесла в дома за сираци. Но, Ланс — гласът й изневери и потрепери леко от напиращото в гърдите й вълнение, — наистина не знаех какво точно търся до мига, когато срещнах теб.

Той я целуна пламенно, припомняйки си усещането за нейните устни, което бе изпълвало всичките нощи и сънища след раздялата им в Сан Франциско.

Когато се разделиха, за да си поемат дъх, той каза:

— Ходих да огледам няколко къщи в Джорджтаун, но тази ми харесва — не гледаше нейния дом, а извивката в основата на шията й, в същото време плъзгайки пръсти по гърба й.

Опита се да потисне внезапно обзелото я вълнение.

— Няма ли да бъде, искам да кажа, можем ли да живеем тук, при твоята професия?

— Всичко, от което се нуждая, е служебен телефон и едно малко летище — засмя се той. — Кога мога да се преместя?

Иърин разбираше, че това бе голяма жертва от негова страна — в професионален и психологически аспект. Правеше я заради нея. Сега го обичаше още по-силно.

— Когато направиш една порядъчна жена от мен — отново се целунаха. — Ще ме закараш ли до Шрийвпорт, за да се срещнем с майка ми? — повдигна умоляващи очи към него. — Ланс, тя не знае за теб и за бебето. Не исках да я тревожа, преди да намеря някакъв приемлив изход от ситуацията.

— И само това ли съм аз? Едно „приемливо решение на проблема“? — преструваше се на обиден, но се усмихваше. Играеше си с дантеления волан на колана й.

— След като й кажем, може би ще се наложи да се ожениш по принуда? — усмихна се тя, докато рисуваше с пръсти по устните му.

— Знаеш, че не се плаша лесно дори от топовни изстрели — отвърна той и отново пламенно я целуна.

— Вероятно работата ми ще изисква да пътувам известно време, поне докато успея да обуча други, които да водят семинарите вместо мен.

— Аз ще те придружавам — изчурулика весело тя.

— Не, няма. Ще си стоиш вкъщи и ще се грижиш за бебето.

— Можем да го вземаме с нас. Не възнамерявам да бъда като онези съпруги, които забравят мъжете си, погълнати изцяло от грижите за децата си.

Той се разсмя, а тя се намръщи на веселото му настроение в момент, когато се опитваше да бъде сериозна.

— Какво толкова смешно има?

— Ти. Не знам защо, но си мислех, че когато се омъжиш, ще се превърнеш в една мила и покорна съпруга. Но ти винаги ще ми противоречиш.

Иърин го отблъсна.

— Няма!

Той се разсмя още по-бурно.

— Виждам! Започваш още отсега.

— Ще ви покажа какво се нарича предизвикателство, мистър Барет! — извика тя и се изправи. Преди той да има време да протестира, Иърин вече се изкачваше по стълбата. Малко след това Ланс чу затръшването на вратата на горния етаж.

— Тази жена ще ми скъси живота — промърмори мъжът и прокара пръсти по косите си. Отиде до стълбата и погледна нагоре. Лицето му се разтегна в широка усмивка и допълни: — Но ще умра щастлив — когато кракът му стъпи върху първото стъпало, вече бе започнал да разкопчава копчетата на ризата си.

На горния етаж всички врати — с изключение на една-единствена — бяха широко разтворени. Натисна дръжката. Изправи се в касата на вратата като атакуващ варварин. Голото му тяло бе единственото му оръжие и то само подчертаваше решимостта му да спечели битката.

Иърин, която го очакваше, легнала върху спалнята, избухна в смях. И двамата бяха мислили за едно и също нещо. Беше само по бикини.

Докато се приближаваше бавно към нея, Ланс се усмихваше дръзко. Матракът се огъна под неговата тежест, когато внимателно застана на колене до нея.

— Мислиш, че си много забавна, нали? — попита той.

Иърин се усмихваше развеселена, претърколи се към него и го докосна подканващо.

— А ти какво мислиш? — подразни го тя.

Като запази обидното изражение на лицето си, той хвана с пръсти краищата на бикините й и бавно започна да ги дърпа надолу по краката й. Бе възнамерявал да продължат тази игра, но при гледката на обогатеното от бременността тяло до себе си разбра, че не може да чака повече.

Погледна я и пресипнало каза:

— Мисля, че си красива.

Надвеси се над нея и телата им се сляха в абсолютна хармония.

— Как е възможно кожата на един смъртен да бъде толкова мека? — попита той, заровил лице в свивката на гръдта й. После вдигна глава и намери устните й и двамата изпитаха опиянението от споделената страст и единението на душите си.

И двамата бяха останали без дъх. Ланс се отдръпна леко, за да се наслади по-пълно на нейното красиво тяло. Малката, почти незабележима промяна, станала с гърдите й го заинтригува. Погали ги внимателно с върховете на пръстите си.

— Болят ли те? — загрижено попита той.

— Не много.

— Не искам да ти причинявам болка.

— Няма. Ще ми донесеш облекчение.

Ланс наведе глава, постави я върху онази част от корема й, където се бе сгушило неговото дете, и положи нежна целувка върху него. Иърин зарови пръсти в изрусялата му от слънцето коса и го притегли по-близо.

— Ланс — задъхано прошепна тя.

— Иърин, Иърин — шепнеше името й той, като продължаваше да я къпе в целувки. — Пристрастявам се към теб и няма да мога да живея вече без моето малко съкровище.

Когато произнесе името му, то се отрони като ридание от нейните устни:

— Ланс, моля те.

Той се надвеси над нея.

— Иърин, кажи ми, ако…

Но не можа да довърши, защото тя запечата с жадна целувка устните му. Притеглящите го нейни ръце го убедиха, че предпазливостта му беше излишна. Прие онова, което му бе предложено доброволно, и я завладя.

Страстта им бе уталожена временно. Лежаха с преплетени ръце и крака и плътно притиснати тела. Иърин се подпря на лакът и започна да си играе с мекия мъх на гърдите му.

— Ланс, имаш още един бял косъм.

Той се разсмя с гърлен смях.

— Цяло чудо е, че не са побелели всичките след първата ми среща с теб.

Иърин зарови лице в тъмнокестенявия мъх и го целуна. Той разсеяно прокара пръсти през косата си.

— Иърин, какво почувства, когато разбра, че си бременна? Страх? Радост?

Повдигна глава и лицето й грееше от любов.

— Бях развълнувана, Ланс, и аз не мога да го изразя. А също така изпитах и изненада. В продължение на дни след появяването на първите симптоми не можех да разбера какво не беше в ред с мен.

Ланс се засмя.

— Мис О’Шиа, не знаехте ли, че от онова, което накара и двама ни да изстрадаме толкова много, бе възможно да се появи бебе?

Наказанието за този глупав въпрос бе една шумна целувка по устните.

— Естествено, че знаех, че така се раждат бебета! Само че точно тогава ние — докато ти беше — е, това изобщо не ми хрумна — изведнъж почувства непреодолим свян, но успя да добави: — Когато те обичам, Ланс, не съм в състояние да мисля за нищо друго.

Той взе лицето й в дланите си и се взря в прекрасните й очи.

— Иърин, наистина ли ме обичаш?

— Вече ти отговорих.

— Кажи ми го отново — заплашително изрече мъжът. Усмихнаха се при спомена за деня, в който той я бе засипал с безкрайните си въпроси в облепения с тапети кабинет в дома на Лаймънови. Сега, както тогава, тя отговори честно на неговия въпрос:

— Обичам те, Ланс.

Точно преди да я целуне, той усети едва доловимо докосване до кожата на корема си.

— Какво — сините му очи се отвориха широко от споходилото го осенение. — Това ли?

Иърин се усмихна и наведе глава към устните му.

— Да, скъпи. И той, също като мен, изгаря от желание да прегърне своя татко.