Памела Бауър
Момиче от витрина (9)

Девета глава

Отидоха в един ресторант на брега на Мисисипи, който ухаеше на пикантни ястия. Масите бяха дървени, приборите — обикновени, а свещите излъчваха приятна светлина от кехлибарените глобуси.

Ресторантът беше по вкуса на Джеси. Пък и нали беше с клин и с вълнен пуловер, в по-изискано заведение щеше да се чувства притеснена. Непринудената атмосфера й позволи да се отпусне, а печените на скара ребра бяха най-вкусните, които някога беше яла.

За нейно най-голямо облекчение, през цялата вечер изобщо не отвориха дума за делото. Разговаряха за детството си — неговото в големия град и нейното във фермата. И двамата усещаха, че между тях се зараждат красиви чувства, при това много по-силни и по-дълбоки от обикновеното сексуално привличане.

През следващите няколко дни тя прекара повечето от свободното си време с него. Ходиха на кино — филмът беше смешен и двамата се заливаха от смях и си стискаха ръцете. После бяха на празничен симфоничен концерт.

Два дни преди Коледа Ейдън взе Джеси със себе си, за да изберат подарък за майка му.

— Всъщност, какво търсим? — попита тя. — Парфюм? Бижу? Дреха?

— Бих искал да купя на мама нещо, което би могла да носи… Пуловер, например. Ще бъде хубав подарък, не мислиш ли?

— Да, разбира се. Знам къде ще намерим — каза Джеси и улови Ейдън под ръка. — Какъв цвят предпочита майка ти?

Ейдън се усмихна.

— Без да съм много сигурен, мисля, че морскосин.

Джеси си припомни възрастната жена и кимна в знак на съгласие. После заведе Ейдън в един великолепен бутик за вносни вълнени плетива. Изборът бе огромен.

— Какво ще кажеш за това? — попита Джеси и вдигна една бяла вълнена жилетка. — Разкошна е, а и се съчетава с морскосините рокли на майка ти.

Ейдън огледа дрехата и я поглади с ръка.

— Колко е мека!

— Да, защото съдържа мохер — обясни продавачката. После им показа още няколко модела, но в крайна сметка Ейдън се спря на жилетката, опаковаха я в сребриста хартия с червена кадифена панделка. Когато излязоха, Ейдън спря пред близката сладкарница.

— Винаги подарявам на мама и кутия шоколадови бонбони. Много обича сладки неща.

— А има ли човек, който да не ги обича? — закачливо подметна Джеси, когато влязоха. — Бих изяла нещо сладко. Мирише така приятно…

— Е, не трябва да се бориш с изкушението — каза развеселен Ейдън. — Човек може да си позволи от време на време някои малки слабости. Какво предпочиташ? — И той посочи витрината.

— Колебая се между тези два вида.

— Можете да ги опитате — предложи продавачът и им поднесе сребърна табличка с разнообразни сладки.

— Много вкусно! — каза Джеси и си облиза пръстите. — Опитай и ти!

Ейдън взе една шоколадова сладка, но я предложи на Джеси.

— Опитай ти вместо мен.

— Защо?

— Аз не мога да ям шоколад.

— Не можеш?!!

— Алергичен съм.

— О, горкият! Не знае какво изпуска! — каза Джеси като се обърна към продавача.

— Жалко, наистина — каза човекът и поклати глава съчувствено.

— Е, последно, какво да бъде? От тези или от онези? — попита Ейдън, тъй като продавачът чакаше.

— Като че ли… мъничко от втория вид.

Продавачът й подаде една голяма паста.

— Ами… Това не е мъничко… — възпротиви се Джеси.

— Колкото изядеш — каза Ейдън и избра бонбони за майка си.

Докато стигнат до паркинга, пастата бе изядена.

По пътя към къщи Ейдън шофираше, а Джеси си мислеше колко бързо бе свикнала с него и колко уютно се чувстваше в компанията му. Само преди няколко дни се притесняваше от срещите си с него, а сега бе спокойна, сякаш се познаваха от години. Е, това се дължеше и на Ейдън — той бе така непринуден, че дори я накара да разкрие себе си много повече, отколкото обикновено.

Разводът я бе направил доста прагматична, станеше ли дума за мъже. Беше се научила да постъпва обмислено и да предвижда последствията от връзките си.

С Ейдън постоянно я гризеше изкушението да обърне гръб на разумното поведение и да даде пълна воля на чувствата си. Двамата ставаха все по-близки и ако продължаваше така, нямаше да е далеч моментът, в който отношенията им щяха да придобият много по-интимен характер. Трябваше да обмисли внимателно тази стъпка.

Затова всеки път, когато се срещаха, Джеси упорито се опитваше да открие нещо отблъскващо, някакъв недостатък, който да спре неудържимо нарастващото привличане. Ала не откриваше нищо…

Като се изключат влошените отношения между Ейдън и баща му, нямаше друго, за което би могла да го упрекне. Тълкуването дори на този конфликт беше спорен въпрос. Том Маккълоу бе виновен. Похожденията бяха уязвили съпругата му. А и от друга страна, именно делото бе станало причина да се сближи с Ейдън.

Заради всичко това Джеси гледаше с радост на завръщането си у дома за Коледа. Далеч от омагьосващото въздействие на Ейдън щеше да прецени всичко по-трезво. Нямаше по-подходящо място за размисъл от фермата — това истинско царство на спокойствието.

Само че празниците не се оказаха толкова спокойни, дори в селото. Нито пък тя беше в състояние да забрави Ейдън. Още с пристигането майка й я осведоми, че я чака малък колет.

Тъй като Джеси и баба й бяха пристигнали последни, цялата фамилия присъства на отварянето на колетчето. Вътре имаше две по-малки кутии в златиста опаковка, с червени кадифени панделки.

Джеси разбра от кого са, без да чете картичката. Всички я наблюдаваха и тя почувства как се изчервява.

— Кой ти ги изпраща? — попита нетърпеливо Карла.

С разтреперани от вълнение пръсти Джеси извади малката картичка от плика. В единия й ъгъл имаше малък печат с чимширено клонче. Не то, а деловият мъжки почерк прикова вниманието й.

— „Тъй като не мога да бъда с теб на Коледа, изпращам ти малък дар. Ейдън.“ — прочете Джеси.

— Е, от кого е? — повторно попита Карла.

— От… един мой приятел. Казва се Ейдън — отговори Джеси и прибра картичката в джоба си.

— Приятел, а? — Карла изгледа сестра си.

Преди Джеси да успее да отговори, баба й каза:

— Това е един млад мъж, с когото се запознаха в болницата. Джеси ме беше завела на свиждане с Лорен, приятелката ми.

— Запознала си се в болницата? Той лекар ли е? — попита Карла.

— Толкова мило момче, толкова възпитано! И високо като Джеси! — обяви баба им.

— Откога се познавате? — включи се и майка й към разпита. Джеси се размърда на мястото си.

— Излизали сме няколко пъти заедно… — каза с нотка на отегчение тя.

— Работата е май по-сериозна — щом и баба вече го е срещала… — вметна Карла.

За голямо облекчение на Джеси, точно в този миг Кели, шестгодишната й племенница, я дръпна за роклята:

— Няма ли да видиш какво има в пакетчетата?

— Ами, да, разбира се! — каза тя и се зае да развързва панделките. В кутийките се мъдреха пастите, които Джеси бе харесала в сладкарницата.

— Еха! — възкликна Чад, дванадесетгодишният й племенник, и посегна да си вземе.

— Чад! — обади се Чад, баща му. — Пастите не са за теб, а за леля ти!

— Нека си вземе! Има достатъчно за всички ни — каза Джеси и понечи да черпи децата, но Джийн я спря:

— Не. Ако сега ядат сладко, няма да вечерят.

Джеси подаде кутийките на майка си.

— Имай грижата.

— Ще ги прибера — каза майка й.

Децата въздъхнаха разочаровано.

— Хайде, Джес. Разкажи ми за този нов мъж в живота ти — настоя Карла, докато слагаха масата.

— Но, наистина, Карла, няма кой знае какво за разказване. Вечеряли сме няколко пъти заедно…

— През изминалата седмица всяка вечер излизаха двамата! — подхвърли баба й.

— Е, какъв е, как изглежда?

Джеси сви рамене.

— Висок, тъмнокос, с мустаци. Мъж като всички останали.

— Да не е онзи, когото срещнахме в ресторанта, докато бяхме с дъщеря ми на гости при теб? — подметна Карла.

— Да, той е — каза Джеси и побърза да се измъкне към кухнята.

— О, ами той е голям сладур… — възкликна Карла, но Джеси не я чу.

В кухнята нямаше спокойствие. Между командите, които раздаваше, майка й успя да вметне:

— Можеше да поканиш момчето на вечеря.

— Но, мамо, ние още не се познаваме толкова добре! — възрази Джеси и зарови глава в хладилника.

— И кога, в такъв случай, ще го видим? — попита Карла през рамо.

Джеси се изправи. Държеше буркан с херинга, парче сирене и каничка със сметана. Внимаваше да не ги изпусне на пода.

— Слушай, Карла, аз така ли те измъчвах, когато на времето вие с Джийн не бяхте женени?

— Как да си ме измъчвала?

Джеси въздъхна. Нямаше думи. Добре, че в следващия момент баба й обяви, че масата е вече сложена.

Освен традиционната пълнена пуйка бяха приготвили риба, задушена с масло — старо норвежко ястие, сервираше се с картофено пюре.

Масата, предназначена за дванадесет души, едва побра фамилията. Теснотията обаче създаде особен уют и дори капризната малка госпожичка тази вечер бе весела и приветлива.

Започнаха да вечерят, а заедно с това подхванаха и добродушните стари препирни, които Джеси вече бе чувала безброй пъти, но винаги слушаше с патриархално умиление. Например, никой от младите не можеше да разбере какво толкова хубаво намира баба им в задушената риба, а тя на свой ред се чудеше как може да се разваля кейка, като се поръсва със захар.

Джеси опита от всичко и с усмивка се заслуша в спомените на баба си. Ставаше дума за паленето на коледните свещи в Норвегия.

— След вечеря леля и чичо влизаха в хола и затваряха вратите след себе си. Ние, децата, трябваше да чакаме търпеливо в трапезарията.

— А знаехте ли какво правят в това време?

— Е, да, разбира се. И точно затова бяхме толкова нетърпеливи. Знаехме, че щом вратата се отвори, ще видим коледното дърво — високо чак до тавана, цялото грейнало в сиянието на свещите.

— Освен със свещи, с какво друго го украсявахте? — попита дъщерята на Карла, макар всички около масата отлично да знаеха отговора — бяха чували разказа вече неведнъж.

— Ами, слагахме норвежки знаменца, малки ябълки, гирлянди от цветна хартия и мънички сърцевидни кошнички, пълни със стафиди и орехи. Само че за нас, децата, по-важно бе не това, което висеше на елхата, а подаръците под нея.

— Подаръците! — възкликна с грейнало лице Кели.

— Точно така. Всички се събирахме край дръвчето и чакахме най-малките си племенници. Те играеха ролята на джуджетата, помощниците на Дядо Коледа.

— И те раздаваха подаръците — каза Кели.

— Да, само че тогава подаръците не се купуваха в магазин, а се приготвяха у дома: ръкавички, шалче, рокля…

Разказаха се и други коледни спомени, разговорът ставаше все по-задушевен и по-оживен. В святата коледна нощ проблемите и тревогите оставаха някак на заден план и изглеждаха незначителни на фона на общия дух на доброта, мир и щастие.

На четвъртия ден на коледните празници Джеси долови неясно напрежение между членовете на семейството. Като подводно течение сред празничното настроение си пробиваше път и една особена тревога. Гласът на баща й бе някак по-остър, дори майка й бе загубила част от обичайната си приветливост и добродушие. Джеси предположи, че причината вероятно е фермата, но не знаеше как да отвори дума, без да обиди родителите си.

Накрая реши да разговаря с брат си Джим, който, след като завърши училище, бе станал съдружник на баща им в бизнеса. Той и жена му Мери, бяха купили малък съседен участък земя. Площта на двете стопанства се обработваше общо и те се бяха превърнали в едни от най-големите и най-преуспяващите в околността.

Една сутрин Джеси се събуди рано, обу чифт гумени ботуши, облече стария си анорак и се отправи към обора, където знаеше, че ще завари Джим да дои животните. Докато тъпчеше из преспите сняг, осветените прозорци на постройката постепенно изплаваха от мрака, мигайки приветливо. Тя си спомни как като малка всяка сутрин трябваше сънена да се измъква от леглото още преди изгрев-слънце, за да помага на баща си в доенето. Глухото пошляпване, потропване и мучене в обора я върна в ония години, когато животът й бе толкова лесен и естествен.

Още преди да влезе в постройката, остър дъх на сено и добитък погъделичка ноздрите й. Миризмата не й бе неприятна, дори напротив — в съзнанието си винаги я свързваше с представата за тежкия, но достоен селски живот.

В обора срещна първо Ерик, седемнадесетгодишния си племенник. Водеше една от кравите. Висок и слаб, той приличаше на брат й Джим.

— Май още не се е научила да се прибира сама — подхвърли Джеси като ласкаво потупа кравата.

— Няма и да се научи. Всеки път влиза първо в клетката на съседната крава и едва тогава се сеща, че е сгрешила. Прави ми този номер най-малко два пъти дневно.

— Така е. Животните са своенравни понякога — каза Джеси с усмивка. — Къде е татко ти?

— Ето там. — Ерик посочи с жест към другия край на обора.

Джим стоеше приведен до една от кравите. Джеси се запъти към него, следвана от котката, която се умилкваше около краката й.

— Добро утро — извика тя.

Брат й вдигна глава.

— Какво търсиш тук толкова рано? — попита той.

— Събудих се, и след като не можах да заспя отново, реших да се облека и да дойда да ти помогна — рече Джеси и се наведе да погали котката.

— По-добре помогни на мама в кухнята. По-чиста и по-приятна работа е.

— Ако не ме лъже паметта, докато бяхме малки, ти никога не си се тревожил, че ще се изцапам — напомни му тя. — Точно обратното.

Двамата се спогледаха и се усмихнаха. После Джим попита:

— Защо не можа да спиш?

— Безпокоях се за теб и татко — мина направо на въпроса Джеси.

— За мен и татко? — Джим вдигна вежда учудено.

— Няма защо да се правиш, че всичко е наред. Достатъчно ми е да видя как се гледате, за да разбера, че има нещо. Искам да зная какъв е проблемът.

Джим не отговори веднага. Помълча, а после каза:

— Заявих на баща ми, че според мен трябва да си намеря работа.

— Искаш да зарежеш фермата?

— Не. Нямам такива намерения. Искам и моите деца — четвърто поколение в рода — да притежават и обработват тази земя.

Той погледна към сина си в другия край на обора.

— Тогава защо ще работиш? За да си помогнеш финансово ли? — попита Джеси едновременно загрижено и учудено.

— Повечето фермери в нашия район работят, Джес. Иначе не биха могли да запазят земята си. — Брат й бавно се изправи.

— Но ние винаги сме били една от най-добрите животновъдни ферми в района! — възрази Джеси.

— И пак ще бъдем — ако цените на млякото се повишат и се върнат до нормалното равнище. Сега обаче приходите ни са недостатъчни, а разходите растат. — Джим се отправи към съседната клетка и Джеси го последва.

— Сега разбирам защо баща ми има толкова умърлушен вид.

— Знаеш какво е мнението му за фермерите, които работят и в града.

Джеси кимна.

— „В момента, в който човек тръгне да работи в града, с фермата му е свършено.“ Чувала съм да го повтаря неведнъж. Не смяташ да продаваш земята, нали?

— Не е необходимо. Трябва ми допълнителен доход, това е всичко.

Джеси въздъхна.

— Знаех, че цените на млякото са паднали и че времената са трудни, но никога не съм предполагала, че ще се стигне дотук.

— Нашата ферма не е изолиран случай, Джес. С всички е така. Този, който ти каже, че се препитава от скотовъдство и живее добре, лъже. — Тонът на Джим беше станал рязък.

Джеси скръсти ръце.

— Тъжно е човек да гледа как се съсипват фермите. Мама ми каза, че миналата седмица Емберсън обявил за продан фермата си.

— На фермерите им дойде до гуша от това да бъдат единствените хора на света, принудени да купуват суровините на дребно, а да продават на едро продукцията си.

— Както и ти самият?

— Да. Казах ти, искам синът ми да наследи този имот и професията ми, но ако не дойдат по-добри времена…

— В такъв случай, защо татко иска да удвои броя на животните? — попита озадачена Джеси.

— Надява се по този начин да увеличи приходите. Но ако умножим животните, само ще умножим проблемите. — Той намести шапката си. — Най-добре ще е да отида до града и да си потърся работа.

— И точно по този въпрос не можете да се споразумеете… — каза замислено Джеси и въздъхна. — Баща ни счита, че да работиш в града би подронило достойнството на нашето семейство.

— Знам, Джес, но кое е по-важно? Гордостта или оцеляването на фермата? — Без да дочака отговор, той продължи: — И на мен не ми харесва да работя допълнително, но не искам да загубя имота си.

— Ще дойдат по-добри времена… — каза Джеси окуражително.

— Вече две години подред все това си повтаряме — каза Джим намръщено. — Може по някакво чудо наистина да дойдат по-добри времена, но се опасявам, че няма да можем да ги дочакаме.

— Къде е татко, не го виждам? — без връзка с разговора попита Джеси.

— Отиде при стадото. Има още крави за доене, трябва да ги докара.

— Ще го почакам — каза Джеси, отиде в дъното на обора, изтегна се върху една бала слама и се зави със старото червено одеяло. Лежеше и мислеше. Думите на брат й я бяха разтревожили и натъжили. Макар вече да не живееше при родителите си, стана й болно като си представи, че някой ден може да се наложи фермата да бъде продадена.

Колко приятно бе тук, в обора… Как кротко и успокояващо шумоляха животните… Джеси се заслуша в познатите звуци. За нея кравите не бяха машини за мляко, те бяха живи същества, всяко със свой характер, с подходящо име… Семейството с любов отглеждаше тази порода вече няколко поколения.

Джеси изтръпна като си представи, че фермата може да бъде погълната от някой безличен селскостопански конгломерат. Тогава и със семейните традиции ще бъде свършено. На времето баща й постоянно се тревожеше, че може да дойдат години, когато чиновници и бюрократи ще заемат мястото на гордото фермерско съсловие. Очевидно тези страхове не бяха съвсем неоснователни.

Лежеше и съзерцаваше сеновала. Гледката събуди у нея спомени. Колко пъти като деца бяха играли тук, сред невъобразими глъч и смях… Когато бе петнадесетгодишна, пак тук, в сеновала, за първи път се бе целунала с момче — Денис Емберсън, най-готиният от второкурсниците. Е, след това се бе целувала и с много други мъже, но тази първа целувка нямаше да забрави никога.

Джеси се усмихна, затвори очи и остави спомените от детството да текат като ромолящ ручей. Не след дълго приспивните звуци в обора я унесоха.

— Джес, търсят те!

Събуди я побутване по рамото. Тя присви очи от ярката светлина, която нахлуваше през прозореца. Изправен, пред нея стоеше брат й, но не той, а мъжът, който бе застанал зад него, я накара да скочи на крака.

— Ейдън! — Тонът й беше смесица от ужас и изненада. — Какво правиш тук?!

— Здравей, Джеси. Пътувах за Сейнт Клауд и реших да се отбия — каза Ейдън с най-очарователната усмивка, която беше виждала.

— Но Сейнт Клауд е на седемдесет мили оттук!

— На седемдесет и седем и половина, ако трябва да бъдем точни — рече той, като отново се усмихна.

Джеси продължи да го гледа втренчено и не забеляза как брат й неусетно се отдалечи. Облечен в безупречен официален костюм, много по-подходящ за директорски кабинет, отколкото за мястото, където се намираха, Ейдън стоеше пред нея и й се усмихваше.

Бялата му риза и изисканата вратовръзка, които се показваха под кашмиреното палто й напомниха, че тя бе с избелели джинси, изпоцапан и размъкнат блузон и грозен стар анорак. Изглеждаше ужасно.

Като капак на всичко, плетената вълнена шапчица се бе смъкнала и косата й приличаше на раздърпано свраче гнездо. Да не говорим, че не беше гримирана, и че беше обута в огромни кални гумени ботуши. Външният й вид я ужасяваше. Тя заби поглед в земята.

— Не трябваше да идваш дотук… Да си каляш обувките — каза Джеси.

— Баща ти ми каза, че си в обора, и реших да използвам случая, за да разгледам мястото — каза той, очевидно развеселен от вида й.

— Не си много подходящо облечен за разходка във ферма — тросна се тя, обидена от присмехулната му интонация.

— Щом ти не се боиш от калта, значи и аз няма от какво да се страхувам. — Ейдън видимо се забавляваше.

„Всичко това е ужасно“ — реши Джеси. Защо бе дошъл? Нали бе решила да се усамоти тук във фермата, за да може да премисли нещата сама, на спокойствие. А ето че Ейдън се появи — елегантен, по-привлекателен от всякога, гибелен като ураган за целомъдрието й.

Тя погледна часовника си, после каза:

— Сега е едва девет и половина. Кога успя да отидеш на деловата среща, за която спомена?

— Още не съм. Срещата е следобед. Дойдох първо тук, защото искам нещо да те попитам.

И само за това беше пропътувал такова разстояние! Джеси се почувства тъй, сякаш беше на петнадесет години и всеки миг щяха да я целунат — тук, в сеновала.

— Можеше да позвъниш — каза тя и изтри длани в анорака.

— Нямаше да е същото — рече Ейдън усмихнато.

Джеси усети как пулсът й започва да се ускорява.

— Но поне можеше да ме предупредиш за пристигането си! Заварваш ме съвсем неподходящо облечена.

— Е, дрехите ти наистина са малко по-различни от тези, с които бях свикнал да те виждам, но, честно казано, пасторалният ти вид ми допада.

Джеси дори не посмя да се огледа — сигурно имаше кравешки тор по дрехите. Не стига, че беше облечена в тези вехтории, но беше и мръсна.

— По-добре да се върнем вкъщи. Ако действително искаш да разгледаш наоколо, трябва да обуеш ботуши. Инак следобед няма да те допуснат на срещата.

Завариха семейството да пие кафе. На масата имаше вкуснотии и цяла кошничка със сладкиши и кифлички. Джеси представи Ейдън и се качи да вземе душ и да се преоблече.

Когато се върна, единственият мъж в кухнята беше Ейдън. Седеше на масата и разказваше нещо на майка й и баба й. Двете жени бяха толкова погълнати от разказа му, че не забелязаха влизането й. Джеси трябваше да се покашля, за да й обърнат внимание.

— О, сядай. Ейдън тъкмо ни разказваше за Калифорния — каза майка й. Бледите й скули бяха поруменели и лицето й излъчваше оживление.

Ейдън стана, за да държи стола на Джеси, а баба й попита:

— Джес, Ейдън разказвал ли ти е как веднъж спрял на пътя, за да помогне на някакъв мъж, спукал гума, а той се оказал филмова звезда? — Джеси поклати глава и баба й продължи: — Обзалагам се, че никога няма да познаеш кой е бил актьорът!

— Боб Хоуп? — попита Джеси като си мислеше, че всъщност не са толкова много знаменитостите, които биха разпалили въображението на старицата.

— Не! Бърт Рейнолдс!!! Представяш ли си?!

— А с него в колата пътувал и Лони Андерсън — добави майка й, не по-малко изненадана. — После, заради Ейдън, поясни: — И той е от Минесота, нали знаете.

— Да, да, разбира се… — каза Ейдън и двамата с Джеси се спогледаха.

— Сигурно Бърт ти е бил много признателен за помощта — рече Джеси.

— О, да. За благодарност ми даде два билета за благотворителния концерт на някаква друга знаменитост от Холивуд — каза със светски тон Ейдън. — Само че аз не можах да се възползвам от случая.

— Не сте ходили?! — възкликнаха в един глас баба й и майка й.

— Не можах. Концертът съвпадна с годежа на моя съдружник в бизнеса. Дадох все пак билетите на един приятел, и от него знам, че местата били великолепни — на партера, точно до сцената.

Последва нова серия въздишки от страна на двете възторжени слушателки. Джеси не можеше да повярва на очите си: сякаш това не бяха същите здравомислещи жени, които правеха на пух и прах клюкарските телевизионни предавания за Холивуд, и които почти не бяха стъпвали в киносалон!

— Предложихме на Ейдън да остане с нас за обяд, но той каза, че предпочитал да излезете — каза майка й.

— Не виждам къде бихме могли да отидем. — Джеси нямаше нищо против да обядва в някое от малките ресторантчета, но веднага си представи какви клюки щяха да тръгнат, ако се появеше с Ейдън — той беше толкова издокаран с кашмиреното палто и италианските кожени обувки, че правеше силно впечатление.

— Как така да няма къде да отидете? — намеси се майка й. — Има толкова много приятни места в околността. В Пирз, например. Съседното градче — поясни тя.

— Да, там сервират домашни ястия, а не боклуци като в градските заведения за бързо хранене — добави бабата на Джеси. — В „Дорин“ например правят чудесно печено с лют сос.

— Само че трябва да отидете по-рано — каза майка й, докато събираше празните чашки за кафе от масата. — Свършва се много бързо.

— Всъщност аз вече съм направил резервация за обяд — каза неочаквано Ейдън и стана.

Джеси видя как майка й и баба й се спогледаха озадачени. Явно се питаха къде ли ще е това заведение, за което бе необходимо предварително да се запази място. То със сигурност не бе Пирз или Хардинг.

— Щеше ми се, преди да тръгнем, да поразгледаме фермата — рече Ейдън.

— Но навън е ужасен студ! — възрази Джеси като се пресегна да свали жилетката си от закачалката.

— Щом съм с теб, не ме е страх! — отвърна той и й помогна да си облече якето.

Джеси усети как близостта на Ейдън кара сърцето й да бие по-учестено.

— Не си подходящо облечен… — каза тя малко объркано.

— Обичам да импровизирам — усмихна се дяволито Ейдън.

— Добре, тогава да тръгваме. Сложи това! — И тя му подхвърли чифт стари гумени ботуши.

Заради студа съкратиха разходката. Все пак Ейдън успя да се запознае с технологията на млечното животновъдство, а Джеси усети проницателния стил на мислене, който професията на бизнес-консултант бе развила у него.

Докато пресичаха града — на път към мястото, където щяха да обядват, Джеси разказа на Ейдън за трудностите, с които фермерите се сблъскват в днешно време. Темата толкова я погълна, че не забеляза как подминаха съседното градче.

— Ей, пропуснахме да спрем в Пирз! — възкликна тя, докато големият бял линкълн летеше устремно напред.

— Не сме пропуснали — каза развеселен Ейдън. — Отиваме на друго място. Нямаш нищо против, нали?

— Да, но срещата ти? Няма ли да закъснееш?

— Тя е късно следобед. Имам предостатъчно време. Как прекара Коледа?

— О, добре. — Тя предпочете да не му разказва за тревогите в семейството и за това колко й бе липсвал през изминалите няколко дни. — Благодаря ти за пастите. Бяха много вкусни.

— Радвам се, че са ти харесали — каза Ейдън галантно и мило.

Джеси тихо склони глава на рамото му.

— А ти? Как прекара празниците?

— Също добре.

В следващия миг Джеси се почувства гузна. Колко бе несъобразителна! Как можеше да се прекара добре, когато баща му беше зад решетките! Смътно в съзнанието й отново се прокрадна мисълта, че ако присъдата беше друга, за празниците Том Маккълоу сигурно щеше да бъде сред близките си. Тя направи усилие, за да отпъди тази мисъл, и попита:

— Майка ти хареса ли пуловера, който й подари?

Ейдън се засмя:

— Да, дори се досети, че някой ми е помогнал в избора. Едва се стърпя да не ме попита дали си имам приятелка.

Джеси го изгледа.

— Не си й казал за мен, нали?

— Не. Само споменах, че съм се запознал с едно момиче, което работи като манекен във витрината на универсален магазин, и че то именно ми е помогнало да избера пуловера.

— Добре, че не си казал нещо повече — рече Джеси с облекчение.

— Защо?

— Защо? — саркастично повтори тя. — Защото жената си има предостатъчно неприятности. Не е необходимо да знае, че точно една от онези, които пратиха съпруга й зад решетките, е помогнала при избора на подаръка.

— Джеси, не ти, а баща ми е човекът, който причини неприятности на майка ми!

Тонът на Ейдън внезапно бе станал рязък. Обстоятелството, че отново се връщаха към делото, го разгневи.

— Казахме, че повече няма да обсъждаме този въпрос! — добави той.

— Много ми е трудно… Всеки път, когато стане дума за семейството ти, неизбежно се замислям и за моята роля във вашата съдба.

— Стига, Джес, не е необходимо да поемаш вината за нашите проблеми.

— Като че ли ще е най-добре да сменим темата — предложи тя.

— Съгласен съм — каза Ейдън.

Оттук нататък бъбриха за семейството на Джеси, за фермата, за времето — неангажиращ, повърхностен разговор. Никой от тях не можеше да бъде във връзка с важния въпрос, който Ейдън бе споменал. Кога ли и какво щеше да я попита? Той явно не бързаше.

Държеше се някак резервирано и Джеси започна да мисли, че с този вид на селско момиче го е разочаровала.

Съвсем скоро обаче разбра, че не е права. Ейдън спря на първия паркинг, свали ръкавиците си, обърна се към нея и каза:

— Не съм бил толкова път само за да обядвам с теб и да разговарям за цените на млякото.

— Така и предполагах — каза тя и усети как мравки полазват тялото й.

Ейдън протегна ръка, притегли Джеси в обятията си и докосна лицето й с длан. После внимателно я погали, преди да я целуне.

Последва дълга, изкусителна целувка. Джеси си повтаряше, че трябва да стои настрана от този мъж. Само че тялото й имаше своя собствена логика.

След целувката двамата едва си поеха дъх, а пламъчето на страстта танцуваше в погледите им.

— Ето защо предпочетох да дойда, вместо да позвъня — промълви той. Мустаците му погъделичкаха лицето й. — Това, което направихме току-що, няма как да стане по телефона. — Целуна я още веднъж и добави: — Липсваше ми.

От вълнение Джеси едва промълви:

— Само четири дни, откакто се разделихме.

— Сториха ми се много повече — прошепна Ейдън. — Ходих вчера до универсалния магазин. Витрината беше закрита с платно.

— Предстоят ми нови неща — каза тя като се опита да не обръща внимание на милувките му.

— Искам и аз да съм част от тях — рече Ейдън и обсипа с нежни като полъх целувки топлата кожа под златистата завеса на косите й.

— Мислех, че ще се върнеш в Калифорния — каза Джеси, а устните на Ейдън се долепиха до шията й.

— Няма да е тази седмица.

Джеси въздъхна. Усещаше как в нея се събуждат забравени чувства — подобно на въглени, разпалени от внезапен порив на вятъра.

— Но аз трябва да остана в Хардинг и след Нова година — каза тихо тя.

— Надявах се да те склоня да се върнеш с мен. — Устните му потърсиха нейните. — Още тази вечер.

— Обещах на баба да остана — каза Джеси на пресекулки — ръцете на Ейдън си проправяха път под дрехите й и милваха топлата плът под пуловера.

— Мислиш ли, че ще ти се разсърди, ако се върнеш няколко дни по-рано? — Пръстите на Ейдън галеха гърдите й.

— Объркана съм, Ейдън… Не зная какво да мисля за това, което изпитвам… — каза Джеси, като се освободи от прегръдката му и извърна глава.

Той протегна ръка, улови я за брадичката и я накара да го погледне.

— Нито пък аз разбирам нещо. Само че това едва ли има някакво значение. — Покри лицето й с длани и я целуна — дълбоко и страстно.

Джеси отговори на ласките и се притисна към него. Разбра, че точно близостта му й е нужна, че точно за това беше копняла и че милувките му й бяха липсвали. Усети как отстъпва пред ласките му. Обзелите я чувства я плашеха и възбуждаха.

— Между нас става нещо, Джеси, и няма защо да се правим, че не го забелязваме — прошепна Ейдън трескаво.

— Знам, но не мога да тръгна тази вечер — каза тя като внимателно го отблъсна — още малко и нямаше да може да се владее.

Ейдън я целуна отново и попита:

— Не можеш ли поне да се върнеш за Нова година?

Тя кимна утвърдително. Усети, че друг избор няма.

Лицето на Ейдън грейна.

— А искаш ли да отидем на новогодишна забава?

Джеси не обичаше шумните сбирки и никога не беше прекарвала Нова година в града. Само че възможността да бъде с Ейдън се оказа изкушение, на което не можа да устои.

— Съгласна съм.

Той се усмихна, а после я целуна — дълго и упоително. Когато най-сетне отлепиха устни, у Джеси не остана и капка съмнение, че този път беше постъпила правилно.