Памела Бауър
Момиче от витрина (15)

Петнадесета глава

— Случило ли се е нещо, скъпа? Не си на себе си тази сутрин — каза Юнис Полсън и наля кафе на дъщеря си.

Джеси стискаше чашата си, наслаждавайки се на приятната топлина, която се излъчваше от нея.

— Няма нищо, мамо. Просто съм уморена.

— Трябваше да си отспиш, вместо да ставаш толкова рано.

Джеси се усмихна.

— Не ми се иска да проспивам и без това краткото време, през което сме заедно.

Юнис отвърна на усмивката й и се пресегна през масата, за да я потупа ласкаво по ръката.

— Приятно ми е, че си тук, момичето ми. Хубаво е с теб. Не е чудно, че толкова се разбирате с баба ти.

— Как е тя? Обаждала ли се е?

— Да. Позвъни онзи ден от Флорида и каза, че времето било чудесно. Изглежда, че добре си прекарва. Беше много весела.

— Домъчня ми за нея. Когато я няма, вкъщи не е толкова хубаво.

— Стига, Джеси, какви са тези меланхолични настроения! Как може да скучаеш — имаш нов приятел, който те обсипва с внимание!

— След като баба я няма, значи Карла те снабдява с тази информация!

Темата за Ейдън караше Джеси да реагира болезнено.

— Моля, моля! Информацията ми е от първа ръка.

Джеси озадачено се вгледа в майка си.

— Говорила си с Ейдън?

— Да. Беше тук преди няколко дни.

Изненадата на дъщеря й явно я забавляваше.

— Ейдън е идвал тук? — Джеси се замисли. Подозрението й падна върху миналата сряда. Ами да — Ейдън беше ходил в Сейнт Клауд по работа. Нищо не му пречеше да се отбие и до фермата.

— Точно така, скъпа. Дойде да види баща ти.

Джеси погледна озадачено. И при най-добро желание не можеше да си представи какво би могъл да обсъжда Ейдън с баща й. Не вярваше да е идвал, за да поиска ръката й — та това бяха отживелици.

— И за какво му трябваше баща ми? — попита тя предпазливо.

— Според мен, за да сподели някои идеи за подобряване работата на фермата. Баща ти му показа счетоводните книги, а после извикаха и Джим, за да разговарят.

— Значи Ейдън е дошъл да говори с баща ми и Джим за фермата… — каза Джеси малко разочаровано. Не беше очаквала причината да е толкова прозаична.

— Ами да. Нали знаеш, той е специалист по оптимизация на управлението. Та, тримата седнаха и набелязаха нова функционална схема за стопанството.

— Какво мисли баща ми за всичко това?

— Е, той си е малко инат. Не обича външни хора да му се бъркат в работата.

— Да не би да е наговорил някои неща…

— Кой? Баща ти на Ейдън или обратното?

— Мамо, дръж се сериозно! — каза Джеси като се разсмя.

— Знам, знам… Знам, че трепериш над приятеля си.

— Като знаеш, кажи ми сега как се държа татко ми.

— О, добре. Намира предложенията на Ейдън за смислени. Според него няма гаранции, че ако последваме съветите му, положението на фермата ще се подобри, но мисли, че си струва да опитаме. В противен случай Джим трябва да отиде в града и да си търси работа.

Джеси слушаше и не знаеше какво да мисли. Защо Ейдън не беше говорил с нея за тези неща?

Но кога ли би могъл да разговаря с нея — дори и да искаше. Тя се сети, че още със самото му завръщане от Сейнт Клауд беше започнала да го тероризира със страховете и съмненията си.

— Ейдън е добър човек, Джеси. Дори не позволи на баща ти да му плати за консултацията. Каза, че знаел за затрудненото положение на фермерите и искал да помогне с каквото може. — Майка й говореше за него със симпатия и респект.

Гърлото на Джеси се сви. Ейдън наистина беше добър човек. Мил, честен, внимателен… Сигурно го беше огорчила с нападките си. И защо изобщо се държеше така? Нали дълбоко в душата си знаеше, че той не е убиецът! Беше позволила на подозрителността и ревността да замъглят разсъдъка й.

Остатъкът от престоя във фермата прекара, като помагаше на семейството в полската работа. Мъчеше се да въведе някакъв ред в чувствата си и се питаше как да поправи грешката. В неделя вечер се върна в Делано с ясното съзнание, че трябва да разговаря с Ейдън и да се опита да му обясни защо е реагирала по този начин.

Само че неделята мина и дойде понеделник, а от Ейдън нямаше и следа. След няколко неуспешни опита да го открие, Джеси позвъни на Шон. От него научи, че Ейдън беше заминал за Калифорния. Не беше казал дали смята да се върне.

Въпреки потискащата новина, Джеси се опита да погледне на нещата от добрата им страна. Ако не друго, раздялата щеше да им даде възможност трезво да обмислят отношенията си. Само че с течение на времето тя усети как започват да я обземат страхове. Достатъчно силна ли беше тяхната любов, за да издържи на това изпитание?

След няколко дни, през които Джеси дори не знаеше дали Ейдън смята да се върне, тя преглътна гордостта си и реши да позвъни на госпожа Маккълоу, да попита за телефонния номер на Ейдън в Калифорния. После й беше необходима доста смелост, за да се реши да посегне към телефона. Когато най-сетне я събра, оказа се, че от другата страна няма кой да вдигне слушалката. Остана й само да се надява, че междувременно Ейдън ще се свърже с майка си и после ще й се обади — след като госпожа Маккълоу му каже, че го бе търсила.

Само че той не се обади.

За Джеси дните започнаха да текат убийствено бавно, а съществуването й се превърна в бавна агония. Не й беше никак лесно — по цял ден трябваше да се усмихва във витрината на булчинския салон, а вечер да се прибира в празната си и самотна къща. Най-емоционалният момент винаги беше прослушването на телефонния секретар. Само че резултатът беше винаги един и същ — обаждания от кого ли не, но не и от Ейдън, така че на мястото на надеждата идваше разочарованието.

Една вечер Джеси се върна вкъщи и още от прага я лъхна аромат на топъл хляб.

— Бабо! — възкликна тя радостно.

Препасана с престилка, баба й я чакаше в коридорчето.

— Добре ли пътува? — попита Джеси като я прегърна за добре дошла.

— Да. И прекарах чудесно. Само че у дома си е най-добре. — Тя се заклатушка към кухнята. — Хайде, сядай да пием чай и да си поприказваме.

Джеси се усмихна, прегърна отново баба си и каза:

— Колко се радвам, че отново си тук! Нямаш представа колко ми липсваше!

За разлика от изминалите две седмици тази вечер времето отлетя неусетно. Баба й разказа куп забавни епизоди и за пръв път от много време Джеси се смя от душа.

— А, докато не съм забравила! Господин Маккълоу те търси по обяд — каза баба й и стана да види дали не се беше опекъл хлябът.

Сърцето на Джеси се разтуптя.

— Обаждал се е Ейдън?

— Не, скъпа — каза баба й. — Брат му позвъни, Шон.

— О! — Джеси се опита да скрие разочарованието си, но не успя.

— Нещо случило ли се е с Ейдън? Защо вместо него те търси брат му? — попита възрастната жена като погледна внучката си изпитателно.

— Напоследък не се срещаме… — каза Джеси. Не виждаше защо трябва да крие истината от баба си. — Скарахме се, докато те нямаше.

— О, милата ми. Колко жалко. — Тя сложи длан върху ръката на Джеси. — Не можете ли да се сдобрите?

Джеси сви рамене.

— И аз не знам, бабо. — Тя преглътна с усилие. — Аз станах причина да се скараме. Сигурно трябва да му се извиня. Не знам…

— Опита ли се да разговаряш с него?

— Търсих го няколко пъти по телефона, но не го намерих. — Тя подсмръкна, а сълзите се затъркаляха по бузите й. — Трябва да го убедя, че му вярвам. Това е…

Баба й я потупа по ръката.

— Ще стане. Няма начин. Ако ли пък не… Хубаво момиче си, ще си намериш друг мъж!

— Но аз не искам друг мъж, бабо! Искам него! — възкликна Джеси темпераментно. И понеже такива изблици не й бяха в характера, възрастната жена я изгледа учудено.

— В такъв случай, обади се на Шон и виж какво иска — заяви тя.

 

 

Възбудата от любовните страдания накара Джеси трескаво да прехвърли през главата си всички мислими причини, накарали Шон да я търси по телефона.

Може би искаше да й каже колко нещастен се чувства Ейдън и да я уговаря да се сдобрят… Или пък искаше да влезе в ролята на неутрален посредник, така че да спести и на двамата необходимостта да предприемат трудната първа стъпка към одобряването.

Или пък…

Оказа се обаче, че Шон изобщо не я беше търсил във връзка с Ейдън, а заради баща си.

Когато сутринта на другия ден Джеси позвъни в офиса на „Маккълоу Ентърпрайзис“, секретарката й каза, че директорът е излязъл. Беше заръчал обаче да й предадат, че иска да се срещне с нея — и то колкото може по-скоро. На свой ред Джеси помоли секретарката да съобщи, че на връщане от работа ще се отбие в офиса.

Докато пресичаше фоайето в приемната на „Маккълоу Ентърпрайзис“, Джеси усети как сърцето й започва да бие ускорено. Ами ако Ейдън се беше върнал? Мисълта, че може да го завари в офиса, я притесни, дланите й се овлажниха, а лицето й запламтя.

Само че Ейдън не се виждаше никъде. Излезе да я посрещне Шон. Освен него в офиса нямаше никой. Усмихна й се приветливо.

— Успяхме! Благодарение на теб! — възкликна той ликуващо. — Уил Лепли каза, че губернаторът ще освободи баща ми още тази седмица. Отпадат всички обвинения.

— Какво?! — Джеси направо онемя от изненада.

— Няма шега. Татко е невинен. Не е убил Кетлийн Дениълс. И скоро отново ще бъде свободен!

— Но това е чудесно! — възкликна Джеси развълнувано и се спусна да прегърне Шон.

— Така си е. А и не само на мен. На всички. Дойде краят на една кошмарна година за семейството ни.

Той я покани да седне, а после се настани на кожения стол зад бюрото.

— Значи ли това, че са намерили истинския убиец? — попита Джеси.

Шон се наведе напред, като подпря лакти на бюрото.

— Кетлийн Дениълс не е била убита… Или поне не по същия начин…

Джеси го погледна озадачено.

— Нищо не разбирам.

— Смъртта е била причинена от свръхдоза кокаин, а не от задушаване.

— Значи наистина наркотик е бил причината… — каза Джеси замислено. — В такъв случай, защо съдебният лекар съобщи, че не са били намерени следи от упойващи вещества в тялото?

— Защото това са показали изследванията. Първата експертиза не е установила следи от наркотик в тъканите. Едва при повторното изследване успяхме да научим истината.

— Искаш да кажеш, че е имало грешка при първата аутопсия?

— Не съвсем. Макар че съдебният лекар е изпълнил недобросъвестно задълженията си.

— Какво ще рече това?

— Работил е в малка лаборатория с ограничени възможности. Наркотиците се доказват чрез изследване на урината. Така е постъпил и съдебният лекар в случая.

— Тогава в какво се състои грешката му?

— Изследването е било извършено в момент, когато трупът бил започнал да се разлага. При този процес наркотиците в урината са били разградени от съдържащите се в тялото ензими. За да бъдат доказани, е било необходимо изследване на тъкани в подходящо оборудвана за целта лаборатория.

— Което съдебният лекар не е направил. Значи той не е сгрешил, а не е свършил докрай работата си.

— Точно така.

— И защо наистина не е изпратил тъканна проба за изследване в съответна специализирана лаборатория?

Шон вдигна вежди.

— Знам ли. Предполагам, че е било поради бързане и некомпетентност. В нашия район убийства не се случват всеки ден. А и като си спомня какъв тип беше съдебният лекар, не се учудвам, че изобщо не си е направил труда да изпрати проби за изследване в друга лаборатория.

Споменът за важния медицински експерт изплува в съзнанието на Джеси.

— Докато го гледах и слушах в съда, той никак не ми хареса — каза тя. — Само че не можах да разбера какво точно ме смути в него.

— Сигурен съм, че не му е станало никак приятно, когато Уил Лепли е настоял за повторно изследване. Не е от хората, които допускат да им преценяват работата.

— Изненадващо е, че е било възможно да се проведат тези повторни изследвания. Все пак, изминала е повече от година от смъртта.

— Имали сме късмет. Убийствата са рядкост и затова съдебният лекар по изключение е решил да съхрани някои проби — като образец за разпадащи се тъкани. Ако не за друго, поне за това трябва да му благодарим.

Джеси поклати глава. Беше объркана и не знаеше какво да мисли.

— Но защо тогава заключението на експертизата бе, че Кетлийн е умряла от задушаване?

— При отсъствието на прецизно наркологично изследване съдебният лекар е работил на основата на информацията, която е имал на разположение. Следи от болест или нараняване не са били намерени, от алкохол или наркотици — също. Затова човекът се е опитал по някакъв начин да разтълкува факта, че жертвата е била намерена с плик върху главата, а преди това е имала полово сношение.

— Но ако Кетлийн е починала от предозиране на наркотик, то какво търси найлоновият плик върху главата й?

— Уместен въпрос. И точно тук започва интересното. Както предполагахме, в нощта на убийството Кетлийн действително е била на гости. В тесен кръг, с присъствието на много видни личности.

— Искаш да кажеш хора, които не биха искали да се знае, че също са пристрастени към наркотиците?

— Да. Особено Дрейк Лотън, домакинът на сбирката.

— Архитектът на търговския център?

— Точно той. Както личи, Дрейк често е организирал малки интимни сбирки, където сексът и наркотиците са били главното забавление.

— И точно там е отишла Кетлийн, след като се е разделила с баща ти? В дома на Лотън?

Шон кимна.

— И когато прекалила с кокаина, домакинът изпаднал в паника. Естествено, не искал полицията да намери мъртвото тяло в къщата му. Затова изнесъл Кетлийн навън, като преди това прибрал портмонето и чантичката й. Искал да изглежда като убита и ограбена. Накрая нахлузил найлоновия плик върху главата й, за да симулира удушаване.

— Невероятно! Човек с неговото обществено положение… Какъв ужас!

— За него се знаеше, че смята да се кандидатира в общинските избори. А повече от сигурно е, че намирането на труп в дома му ще означава край на кариерата.

— И затова е предпочел да натопи невинен човек, така ли? — Джеси още клатеше глава. — Този Лотън съвест няма ли?

— И да е имал, инстинктът за самосъхранение се е оказал по-силен — каза Шон с горчивина в гласа. — Макар и да не е убил Кетлийн, Лотън все пак е извършил закононарушение: доставил е наркотиците, от които е починала. Добави към това и възможните отрицателни последици за кариерата му и ще разбереш защо е предпочел да прикрие случилото си.

— Колко ужасно… за всички.

Шон затвори очи и въздъхна.

— Да, наистина… Беше кошмарно преживяване.

— Баща ти имал ли е някаква представа, че Кетлийн се е движила в тези среди?

— Не — каза Шон като поклати глава. — Знаеше само, че освен него Кетлийн има и друг приятел, важна птица! Кой беше той, старият така и не можа да разбере.

— Но ти вече знаеш името му. Как го научи?

— Ейдън го откри. При това много бързо. Беше се заел да поразрови нещата и… Докато разберем, полицията вече разпитваше Дрейк Лотън.

— Значи Ейдън… — повтори Джеси. Още й беше трудно да свикне с мисълта.

— Да. Разбрал го, след като се срещнал с някакво момиче на име Ленор Грийн. Приятелка на Кетлийн.

— И тя му казала за Дрейк Лотън?

— Не. Само му дала информацията, чрез която брат ми успял да отгатне къде е могла да отиде Кетлийн през нощта на убийството. — Шон поклати глава. — Браво на брат ми. Не знам как е успял да го постигне. Частният детектив, когото Уил Лепли беше пратил при същата тази Ленор, не успя да изтръгне от нея никаква информация.

Джеси не каза нищо. Не можеше. Беше изпълнена с угризения. Как бе позволила да допусне, че Ейдън би могъл да бъде извършителят на престъплението?

— Според Уил, баща ми ще бъде оправдан всеки момент. На мен пък ми е поръчано лично да ти благодаря. Именно чрез твоята информация успяхме да попаднем на вярната следа.

В този миг се чу отваряне на врата. Джеси светкавично настръхна. Без да се обръща, тя знаеше кой отвори вратата. Присъствието на Ейдън намагнетизираше атмосферата по начин, който само тя можеше да долови.

— А, ето го и братчето ми! — каза Шон, стана и заобиколи бюрото. — Влизай. Тъкмо съобщавах на Джеси добрата новина.

Джеси бавно се извърна, като трескаво се опитваше да разшифрова изражението на Ейдън. Друг път нямаше да й е трудно, но днес то бе непроницаемо.

— Здравей, Ейдън — каза тя и сама се изненада от спокойния си тон.

— Здравей, Джеси. — Гласът на Ейдън беше толкова безизразен, колкото и погледът му.

Шон се зае да разказва за предстоящото освобождаване на баща им, но Джеси почти не го слушаше. Наблюдаваше Ейдън и се чудеше какво ли си мисли в този момент.

Разговорът бе прекъснат от телефонен звън.

— Счетоводният баланс — каза Шон, след като остави слушалката. — Чаках да го приготвят цял ден. Отивам да го взема, ако нямаш нищо против. — Той погледна Джеси извинително.

— Не, върви. И без това е време да си ходя — каза тя и стана.

Шон улови с две ръце дланите на Джеси и кимна за довиждане. После излезе, а на нея така й се искаше да се стопи, да изчезне. Не искаше да остава сама с Ейдън, който я гледаше сърдито.

Като се овладя, тя се обърна с лице към него. После каза с усилие:

— Шон ми разказа всичко.

Ейдън кимна.

— И аз се радвам, че кошмарът най-сетне свърши.

— Според Шон главната заслуга за освобождаването на баща ти е твоя — забеляза Джеси, като се опита с това да разсее малко от напрежението, което витаеше във въздуха.

Ейдън само сви рамене.

— Изпреварих с няколко дни полицията, нищо повече.

Джеси почувства, че ако продължават в този стил, разговорът няма да стигне доникъде. Затова реши да мине на въпроса, който толкова дни я измъчваше.

— Ейдън, моля те да ме извиниш задето те подозирах, че имаш нещо общо със смъртта на Кетлийн Дениълс. — Говореше едва доловимо.

В продължение на няколко мига, които за Джеси се сториха безкрайни, Ейдън не отговори нищо. Мълчеше и я гледаше с поглед, мрачен като зимното небе навън.

— Извинена си — каза най-сетне той. Тонът му беше хладен.

Джеси почувства, че ще полудее, ако Ейдън не каже още нещо. Той мълчеше и тя не издържа.

— Какво ще стане оттук нататък, Ейдън?

— Губернаторът ще се разпореди за освобождаването на баща ми.

— Не питам за баща ти! Питам за нас! — прекъсна го тя с необичайна за нея невъздържаност.

— За нас? — Думите бяха изречени със същото убийствено безразличие.

— Ейдън, знам, че те огорчих, и съжалявам за това. Не трябваше изобщо да си помислям, че би могъл да имаш нещо общо с убийството на Кетлийн Дениълс. Не знам защо, но излизах от равновесие, когато станеше дума за тези неща.

— И не си знаела кой е убиецът? — запита той с ледено учтив тон.

Джеси го изгледа ужасена.

— Мислиш, че казвам тези неща само защото случаят е приключен ли?!

— А не е ли така?

— Не! — изкрещя Джеси отчаяно. — Никога не съм вярвала, че ти би могъл да бъдеш извършителят. Вярно, подобна хипотеза ми е минавала през ум, но винаги съм я отхвърляла.

— И сега само ти трябва време, за да можеш с помощта на логиката да подредиш бъркотията в главата си, така ли? — подигравателно попита той.

Ясно. Значи още беше огорчен, сърдит и разочарован от нея. Джеси потръпна. Реши да направи последен опит за стопяване на леда помежду им.

— Търсих те.

— И защо? За да кажеш, че вярваш в невинността ми, въпреки всички доказателства в полза на противното? — каза той като се изсмя. В тона му обаче нямаше и следа от веселие.

Джеси мълчеше: Все едно Ейдън нямаше да повярва на думите й. Само за да не си отиде, без да се извини, тя събра сили и рече:

— Ейдън, не мога да променя миналото. Мога само да ти се извиня.

— Вече чу: извинението се приема. — Сега всичко беше от ясно по-ясно. Гласът на Ейдън беше хладен като лед, а думите му бяха изречени с такава съдбовна категоричност, че накараха Джеси да потрепери.

— Значи… Всичко е свършено, така ли? — Тя отчаяно затърси по лицето му, макар и най-малък признак за несъгласие, но не го откри. — Всъщност, трябваше да го очаквам. Още от самото начало нещата потръгнаха наопаки…

Джеси излезе тичешком. Не искаше Ейдън да види сълзите й, бликнали по лицето.