Памела Бауър
Момиче от витрина (14)

Четиринадесета глава

— Скъпа, добре ли си? Изглеждаш малко бледа.

Ейдън се беше появил зад Шон и загрижено се беше надвесил над нея.

— Имам… страхотно главоболие — каза Джеси и допря треперещи пръсти до челото си.

— Искаш ли да потърся аспирин? — попита Ейдън. Гласът му преливаше от нежност.

— Секретарката ми сигурно има — обади се Шон.

— Няма нищо, ще ми мине. Вече взех аспирин — каза Джеси като продължаваше да притиска с длани главата си.

— Какво ще кажеш да полегнеш за няколко минути. В стаята на секретарката има канапе.

Джеси нямаше смелост да погледне Ейдън в лицето. Затова сведе очи и се вторачи в ръката, която беше поставил върху коляното й: загоряла от слънцето, гладка и ласкава. Не, това не можеше да бъде ръка, удушила някого.

Рязко разтърсване за раменете я откъсна от мислите й.

— Хайде, ела да полегнеш.

— Няма смисъл. Цял следобед лежах, но главата продължава да ме боли.

Шон размени няколко думи с брат си, след което си тръгна. Във фоайето останаха само Джеси и Ейдън.

— Струва ми се, че освен главоболието те притеснява и някакъв друг проблем — каза Ейдън. Посегна и улови ръката й. Джеси инстинктивно понечи да се дръпне, но се овладя.

— Няма нищо, от главоболието е… — рече тя с неубедителен глас.

— Да отложим вечерята за някой друг път — предложи Ейдън.

Джеси въздъхна с облекчение.

— Да, може би така ще е най-добре. И без това нямам апетит. — Тя се изправи. Бързаше час по-скоро да се махне оттук.

— Ще те закарам до вас. Почакай да се облека. — Ейдън понечи да тръгне към офиса, за да вземе палтото си, но Джеси го спря.

— Не, моля те! Няма ми нищо. Не прави от мухата слон. Ще се прибера с моята кола.

— Джес, искам да те придружа. Ще те закарам до вас, а после ще се прибера с такси.

— Глупости. Ще ти струва куп пари.

— Парите са без значение, когато не си добре.

От изражението на лицето му Джеси разбра, че Ейдън щеше да постъпи така, както беше решил. Безсмислено беше да му противоречи. Макар и с нежелание, тя кимна с глава и се съгласи.

Ейдън улови за миг ръката й, а после отиде до офиса, за да вземе палтото си. Само че в мига, в който се скри зад ъгъла, Джеси бързо прекоси фоайето и под учудения поглед на момичето от рецепцията изчезна с асансьора към партера.

Дълбоко в сърцето си Джеси знаеше, че Ейдън не е убиец. Чувстваше го с всяка фибра на тялото си. Само че не смееше да го приеме като истина. Страхуваше се. Не беше свикнала да дава предпочитания на чувствата, като оставя разума на заден план.

Тръгна си от офиса на Ейдън с намерението да се прибере, да се усамоти и да се успокои. Не можа. Още с пристигането й телефонът зазвъня. Ейдън! Нямаше кой друг да е.

Първата й реакция беше да не вдига слушалката. Но сякаш чу думите на майка си: „Не оставяй телефона да звъни. Може да е нещастен случай. Може спешно да си нужна някому“. Правилно. Ами ако с Мелиса се бяха получили усложнения?

С разтуптяно сърце тя посегна към слушалката.

Беше Ейдън, разбира се.

— Защо не ме изчака?

— Защото беше безсмислено да идваш до нас. Добре съм. — Стараеше се да говори дружески и успокоително, но враждебността в тона й си пролича.

Ейдън въздъхна.

— Притесних се за теб.

„И малко се ядосах“ — допълни наум Джеси, тъй като долови раздразнението в гласа му.

— Мислех все пак да намина, и да ти донеса нещо — лекарства, топла храна…

— Няма нужда. — Не искаше отново да го вижда. — Предпочитам да остана сама — каза тя. — Нямам настроение, само ще те отегча.

— С теб никога не ми е скучно! — рече Ейдън с глас, толкова мил, че човек трудно можеше да му устои.

Джеси едва се сдържа да не избухне. Идеше й направо да му каже, че не иска да го вижда, но вместо това рече:

— Не тази вечер, моля те.

— Е, добре… — каза Ейдън разочаровано. — Но ми обещай, че ще ми позвъниш, ако имаш нужда от мен.

— Съгласна съм. — Тя вече се готвеше да остави слушалката. — Дочуване, имам работа.

— Слушай, Джеси, безпокоя се за теб. Поне баба ти да беше там…

— Не ми е нужна баба ми.

— Джеси, нещо явно не е наред. Кажи ми какво криеш от мен.

— Нищо. Само ме боли глава и затова съм кисела. А сега, моля те, затвори и ме остави да си легна на спокойствие.

Нямаше намерение да му се сопва така. Бързо каза:

— Извинявай Ейдън. Повишавам тон, защото съм ужасно уморена. Повече не мога да издържа.

— Е, в такъв случай сигурно наистина ще е по-добре, да не те безпокоя. — Тонът на Ейдън беше съвсем неубедителен. Той добави: — Обичам те, Джес.

Стомахът на Джеси се сви. Знаеше, че Ейдън очаква да чуе от нея същото. Тя отвори уста, но думите заседнаха в гърлото й. Затова само каза:

— Ще се чуем утре. — И остави слушалката.

Чувството за вина веднага я облада. Защо ли изобщо беше допуснала Ленор Грийн да посее, у нея допълнителни съмнения — и то за човека, който й беше най-скъп на света?

Тя притисна с пръсти челото си. Как й се искаше да се освободи от противоречивите чувства, които се бореха в душата й!

Поне Ейдън да не беше крил за някогашната си връзка с Кетлийн Дениълс… Или да не настояваше толкова фанатично за оставането на баща си в затвора…

Твърде развълнувана, Джеси не можеше да спи. Тя наметна пеньоара върху нощницата си и слезе на първия етаж. Телевизия не й се гледаше, затова реши да свърши нещо в кухнята. Зае се да готви. Така поне утре вечер щеше да има топла храна, когато се върнеше у дома след работа. Защото вечеря на ресторант като че ли не се очертаваше.

 

 

Някакво тягостно чувство гнетеше Ейдън, докато завиваше от главния път към тихите улички на Делано. Това чувство се появи, когато Шон му съобщи, че двамата с Джеси бяха ходили при баща му в затвора. Според уверенията на Шон посещението преминало съвсем спокойно, но Ейдън продължаваше да се измъчва от подозрението, че именно тогава Джеси бе научила нещо, заради което се държеше така особено.

По време на разговора им тази вечер той беше забелязал в очите й нещо странно — може би страх. Джеси го уверяваше, че всичко е наред, но той знаеше, че не е така. Вероятно причината за това странно поведение беше самият той.

Кое беше накарало Джеси да се свие в черупката си? Може би прибързаните му фантазии, че те двамата биха могли да свържат живота си? Дали нямаше други планове за бъдещето? Или баща му й беше казал нещо, което я бе разтревожило?

С приближаването към къщата безпокойството на Ейдън растеше. Какво трябваше да каже? Бяха завършили телефонния разговор с уговорката да се чуят на другия ден. Джеси не го очакваше. Много важно беше да не я ядоса. Трябваше да подбира думите си. И да се владее, вместо да постъпва прибързано като хлапе.

Всичките му разсъждения и очаквания се изпариха в момента, в който Джеси го посрещна на вратата.

— Ейдън, какво правиш тук! — възкликна тя. Взираше се невярващо в него — като че ли виждаше дух.

Държеше в ръцете си ножче за белене на картофи. Ейдън влезе на топло в кухнята.

Уморена и без грим, Джеси беше бледа, а очите й бяха широко отворени. Гледаше го особено.

Ейдън затвори вратата и внимателно изтръска снега от обувките си.

Джеси бе сплела тревожно ръце. Личеше си, че не беше очарована от появата му.

— Джеси, би ли ми обяснила защо си така разтревожена? — не издържа той.

— Какво искаш да кажеш? — Тя бързо белеше картофите. Нито го целуна, нито го прегърна. Дори не му се усмихна. Продължаваше да го гледа напрегнато.

— Не дойде за обяд. Под предлог, че имаш главоболие, отказа да вечеряме заедно. А сега се държиш, сякаш съм съсед, дошъл да поиска чаша захар.

— Извинявай… Днес цял ден съм малко особена. Много ми се насъбра. Болестта на Мелиса, проблемите в семейството. Вместо да излизам, реших тази вечер да почета на спокойствие. Карла ми е дала няколко медицински книги, нали знаеш…

Джеси говореше повече и по-бързо от обичайното. Избягваше да поглежда към Ейдън, беше забила очи в зеленчуците на масата. Когато се наприказва, Ейдън се приближи до нея и каза:

— Шон спомена, че сте ходили при баща ми.

Кръгчетата от морков се разхвърчаха от дъската за рязане и паднаха на пода. Ръцете на Джеси престанаха да се движат и тя сведе очи. Последва мълчание. В стаята беше толкова тихо, че се чуваше жуженето на хладилника.

— И какво като съм ходила при баща ти? — попита Джеси, след като се окопити. Беше вирнала брадичката си почти предизвикателно.

— А, нищо — каза Ейдън. После попита: — Защо ми се сърдиш? Заради баща ми ли?

Отново последва мълчание, преди Джеси да събере смелост, за да каже:

— Защо досега не си ми казал нищо за вас двамата… За теб и за Кейт, както веднъж я нарече. — От напрежение Джеси шептеше.

Ейдън усети как устата му пресъхва.

— Защото не исках да те тревожа, като те забърквам в проблемите между мен и баща ми.

— Да ме забъркваш? Но, Ейдън, аз бях съдебна заседателка! Една от тези, които го осъдиха! — Тя тръшна гневно ножчето върху дъската за рязане.

— Именно заради това. След като знаех колко безсънни нощи ти причини този процес, опитах поне да ти спестя проблемите, произтичащи от бъркотията в семейството ни. Кейт беше част от тази бъркотия. Ако ти бях казал за нея, тя с положителност щеше да се превърне в постоянен повод за раздор между нас двамата. Не исках да се караме, разбираш ли!

— Значи си постъпил така, за да не ме тревожиш? — попита Джеси.

— Да, заради теб, а и за мен също. Какво щях да постигна, ако ти бях казал? Кейт е част от моето минало — онова минало, което се опитвам да забравя.

— Има неща, които не е толкова лесно да бъдат загърбени и забравени — каза Джеси. Думите й прорязаха като нож въздуха. — Особено ако става дума за мъртва жена, с която човек някога е бил в интимни отношения.

Ейдън прокара ръка през косата си. Едва се удържаше да не избухне.

— Ето защо не ти казах! Знаех си, че няма да можеш да го преглътнеш лесно!

— И за да не ме обезпокоиш, реши да премълчиш! — не оставаше длъжна Джеси.

— Това пък какво ще рече? — попита той, раздразнен от рязката й реакция.

— Ще рече, че всеки път, когато ставаше дума за твоята Кейт, ти отклоняваше разговора. Криеше от мен. Криеше истината. — Гласът на Джеси преливаше от горчив сарказъм.

— И каква е истината според твоите разкрития? — Без да усети, Ейдън също беше започнал да повишава тон.

— Че сте били любовници! — Тя произнесе думите сякаш бяха горчив хап.

— Е, да, излизахме известно време… — призна неохотно Ейдън, макар да искаше да отрече.

Джеси сви рамене, а после попита:

— По същото време, когато тя излизаше с баща ти ли?

— Не! — възрази гневно Ейдън. — На такъв ли ти приличам? Имам ли вид на човек, който ще спи с любовницата на баща си? За твое сведение, бях скъсал с Кейт много преди баща ми да започне да я ухажва! — извика той и размаха показалец. — А ако баща ми ти е казал нещо друго, да знаеш, че лъже!

— Баща ти изобщо не ми е говорил за това. Научих го от друг.

— От кого?

— От Ленор Грийн.

— Ленор Грийн?! Господи, Джеси! — Лицето на Ейдън беше добило отчаяно изражение. — Та тази жена изобщо не знае какво говори! И ти си й повярвала?

— Значи Ленор лъже, така ли?

Недоверието в гласа на Джеси накара Ейдън да трепне.

— Ленор е умопобъркана. Според нея, всички жени са жертви на мъжете. — Той се намръщи и добави: — А сега ще ти кажа нещо за Кейт, което Ленор не ти е споменала. Кетлийн беше от онзи тип жени, чиято любов свършваше с появата на следващия по-богат ухажор.

— С теб също ли постъпи така? Изостави те заради някой по-богат?

Ейдън изгледа Джеси сърдито.

— Слушай, какво си въобразяваш? Че съм бил изместен от баща ми?

— А не беше ли така?

— Виж, Джеси, каквото и да кажа, ти си знаеш само едно. Е, добре: Кейт предпочете баща ми и затова аз трябваше да замина за Калифорния. Това ли искаше да чуеш? Доволна ли си?

— Не зная какво да мисля, Ейдън. Знам само, че мразиш баща си. Досега мислех, че е заради майка ти — поне ти твърдеше така. Вследствие обаче се натъкнах на факта, че ти и баща ти сте обичали една и съща жена… — Гласът на Джеси беше пресипнал от вълнение.

— Никога не съм обичал Кетлийн Дениълс — категорично възрази той.

Джеси гледаше учудено. На Ейдън му дожаля. Искаше да се приближи до нея, да я прегърне, да я успокои. Само че знаеше какво ще последва: Джеси щеше да се наежи веднага.

— Не си я обичал… Как ми се иска наистина да беше така.

— Така е! — Ейдън се опита да я прегърне, но тя не му позволи.

— Баща ти каза, че си намерил голяма прилика между мен и Кейт.

— Не! Ти не приличаш на нея. — И тъй като Джеси го изгледа подозрително, продължи: — Вярно, в началото като че ли ми напомни на нея, но сега не намирам никаква прилика. — Джеси не каза нищо. След близо минута тягостно мълчание той добави: — Не вярвам да мислиш, че търся в твое лице заместител на Кейт.

— Ейдън, вече ти казах. Объркана съм. — Тя отстъпи крачка назад: — След като научих толкова много премълчани неща…

— Ако нещо съм премълчал, то е било само защото мисля, че колкото по-малко хора знаят за мен и Кейт, толкова по-добре. Майка ми изобщо не подозира, че точно аз запознах Кейт с баща ми… Че двамата с Кейт преди това сме излизали заедно…

— Значи си пазил вашите отношения в тайна, за да спестиш неприятности на майка си?

— Да. И съм готов на всичко, за да я предпазя от по-нататъшни огорчения.

— Всичко? — повтори тя полугласно и инстинктивно се отдръпна още по-назад.

Тревожният блясък в очите й му подсказа, че Джеси се безпокоеше и за други неща.

— Защо ме гледаш така особено? — попита той с разтуптяно сърце. — Да не би да допускаш, че имам нещо общо със смъртта на Кейт?

Последваха няколко мига в гробна тишина.

— Джеси, абсурдно е дори да се предположи, че мога да имам пръст в тези неща. — Тя отново не отговори и тогава той промълви: — О, господи, но ти като че ли мислиш точно това!

Не можеше да направи нищо, за да я убеди. Затова само я погледна в очите — безпомощен като малко дете.

— Защо досега не си ми казвал, че си бил в Минесота в нощта, през която е било извършено убийството?

— Не е ставало дума… — Ейдън едва се владееше. — За бога, Джеси, аз не съм убиец, повярвай ми!

— Не бих го допуснала…

— Но тогава защо изобщо водим този разговор! — грубо я прекъсна той. — Всъщност знам. Пак се е обадил „вътрешният ти глас“. Така ли е? Някакво прозрение ти е дало да разбереш, че не баща ми, а аз съм извършителят на убийството. Като че ли познах, а!

Джеси впи пръсти в слепоочията си, стисна очи и изкрещя:

— Стига! Остави интуицията ми на мира. Тя няма нищо общо с това.

— О, не, има. И още как! От месеци ми говориш за някакво неясно чувство, което ти подсказвало разни неща. Заради него си готова да оневиниш един безотговорен и почти напълно непознат за теб човек. Съпруг, доброволно признал грешките си пред семейството, убиец, единодушно осъден от дванадесет съдии! — Ейдън говореше, ръкомахаше и възбудено крачеше. — Сега това „чувство“ ти подсказва, че извършителят на престъплението съм може би аз. Аз, който винаги съм се грижил за приятелките си! Нали бях мъжът на твоя живот! — Ейдън направи крачка към нея, но тя се отдръпна. — Ето, виждаш ли! Дори не мога да те доближа. Сигурно изпитваш физическо отвращение от мен!

— Не е така… — опита се да възрази Джеси, но Ейдън не я остави да се доизкаже.

— Напротив, точно така е! Само преди няколко минути си мислех, че най-сетне съм намерил жената, с която бих могъл да споделя остатъка от своя живот. Жена интелигентна и добра, жена, която да означава за мен всичко — любовница, приятел и кумир. — Погледът на Ейдън беше изпълнен с разочарование и гняв. — Колко съм се лъгал!

Той се обърна и закрачи към вратата.

— Ейдън, почакай! — извика след него Джеси.

Той дори не я погледна. Продължи да върви, докато прекрачи прага и потъна в тъмнината на нощта.

 

 

На следващата сутрин Джеси стоеше до прозореца в кухнята и съзерцаваше безцветния зимен пейзаж. Студ, сивота и самота — природата беше в пълен синхрон с меланхоличното й настроение.

Доскоро пухкавият бял сняг беше покрит със слой сивкав лед, прах и кал. Вместо да оживи пейзажа, снежната покривка го правеше да изглежда още по-унил — сивкава пустош под надвиснало свъсено небе.

Докато шофираше на път за работа, споменът за вчерашния разговор отново оживя. Заради този проклет разговор се беше въртяла в леглото и беше прекарала една мъчителна и почти безсънна нощ. Разочарованото и отчуждено лице на Ейдън не й излизаше от ума.

 

 

Беше изтощена и нямаше сили да се съпротивлява. Сълзите, които цяла сутрин беше сдържала, се зарониха по лицето й.

Денят мина в напразни надежди Ейдън да се появи пред витрината на булчинския салон. Вечерта реши, че той си бе отишъл от нейния живот. Завинаги.

На връщане към Делано я налегна носталгия. Преди да се скарат, двамата с Ейдън бяха кроили планове да прекарат края на седмицата в Сейнт Пол, където по това време имаше чудесен зимен карнавал. Но ето че съботата и неделята се очертаваха да преминат в самота.

Затова още с влизането си вкъщи Джеси се отправи към гардероба. Измъкна куфара и си приготви дрехи за няколко дни. После отиде до телефона и нетърпеливо набра единадесетте числа.

— Ало? Мамо, здравей. Свободна съм и реших да си дойда за няколко дни.

 

 

Пристигна в Хардинг по тъмно. Беше уморена — след дългото шофиране по тъмните пътища, след напрежението през последните дни… Затова, когато изкачи стълбите пред входната врата и надникна през прозореца, усети как очите й се замъгляват от сълзи. Майка й седеше на кафявото канапе. В скута й имаше плетиво. До нея баща й се беше отпуснал в любимия си стол. Телевизорът работеше, но си личеше, че той, както обикновено, спи.

Милите й родители! Откакто се помнеше, все я чакаха така. Джеси преглътна с усилие. После отвори вратата и с енергична стъпка влезе в стаята. Беше решена да не споделя проблемите си — за нищо на света.

Изкуствената приповдигнатост успя да заблуди баща й, но майка й веднага усети, че нещо не е наред. И все пак, в течение на краткия разговор, Джеси успя да задържи приветливата маска върху лицето си, а после побърза да пожелае на родителите си лека нощ.

Можа да се отпусне едва когато остана сама в стаята си. Свали фалшивата усмивка и се строполи на леглото. Усети как главоболието, което от няколко дни не я беше напускало, отново се засили.

Стана и облече меката си трикотажна нощница. После седна в поза „лотос“, за да медитира. Не след дълго обаче й стана ясно, че само си губи времето. Затова се върна в леглото и се мушна под завивките.

Порцелановата лампа върху нощното шкафче сияеше меко и успокояващо, като хвърляше причудливи сенки върху отсрещната стена. Джеси се отпусна на затопления от електрическото одеяло чаршаф и си спомни, че като малка мразеше да заспива на светлина. Заради сенките по стената: понякога й напомняха на чудовища.

Тя посегна и щракна ключа. Стаята потъна в мрак. През процепите на щорите не проникваше нито лъч. Не светеше и от пролуката под вратата. Нямаше страховити сенки по стените.

Остана само мракът. И споменът за Ейдън.

В следващия миг сълзите на Джеси бликнаха върху възглавницата.