Памела Бауър
Момиче от витрина (4)

Четвърта глава

Адвокатът оправи листовете пред себе си и започна да говори.

— Кетлийн Дениълс е била убита. Дотук обаче прокуратурата не успя да представи убедителни доказателства, че именно моят клиент е извършил това.

Джеси се размърда притеснено на стола. Адвокатът стоеше само на крачка от нея. Изправил глава, той говореше убедително и с вещина.

Емоционалната му пледоария даде резултат. След многократно повторената фраза „извън всякакво съмнение е, че…“ аргументите на прокуратурата вече не изглеждаха толкова очевидни, колкото досега.

След края на речта в залата настана тишина. Джеси неволно погледна обвиняемия. Беше изплашен и пребледнял.

В този миг мисълта за невинността му осени Джеси с неоспорима яснота. Стресната, тя отклони поглед встрани. После затвори очи и за миг постоя така. Опитваше се да се пребори с объркването, което внезапно я завладя.

Дойде време съдебните заседатели да се оттеглят в залата за размисъл. Джеси пое дълбоко въздух, стана и заедно с колегите си се отправи натам.

Залата беше без прозорци, от тавана струеше трепкаща неонова светлина. Двете маси бяха поставени една до друга и образуваха квадрат. Съдебните заседатели насядаха около тях. Сега най-сетне имаха право да обсъждат процеса и стаята скоро бръмна като кошер от възбудените им гласове. Всички говореха вкупом, докато един мъж не стана да възстанови реда.

Досега Карл Олесон бе правил впечатление на безличен човек. Работеше като счетоводител. Беше плешив, очилата му постоянно се свличаха на носа. По нищо не личеше, че всъщност е с доста властен характер.

Карл настоя да проведат предварително гласуване. От мненията, които вече бе дочула да изказват колегите й, Джеси очакваше, че не всички ще бъдат единодушни в решението си. Оказа се, че е сред тези, които оформиха малцинството.

— Девет „виновен“ и три „невинен“ — обяви Карл резултата от гласуването. — Три „невинен“? — Лицето му се сгърчи от недоумяваща гримаса. Още от самото начало на процеса Джеси го оприличаваше на ръмжащ доберман.

Тя погледна към враждебното лице и почувства как кипва от гняв. Не бе минал и ден без този човек да направи някоя арогантна забележка. Сега се държеше така, сякаш „виновен“ бе единствената възможна присъда и всеки, който мислеше другояче, трябваше да се чувства гузен.

— Не съм убедена, че господин Маккълоу е виновен за смъртта на момичето — каза твърдо Джеси. Заплахите изобщо не бяха по вкуса й.

— Нито пък аз — каза една сивокоса жена, с която Джеси се бе сприятелила в хода на процеса. Жената беше учителка и също като Джеси бе от норвежки произход. По време на обедните почивки двете често бяха разговаряли за скандинавската култура и за желанието си да посетят родната страна.

— Аз също гласувах оправдателно — обади се и рижият пощенски служител.

— Но обвиняемият е имал достатъчно основателна причина да извърши убийството! — настоя човекът с физиономия на доберман. — Нали любовницата му го е заплашвала, че ще го издаде!

— Което обаче не доказва, че именно той я е убил — възрази Джеси.

— Ами съседът, който го е чул да вика, че ще я очисти — и то на всяка цена? — попита доберманът.

— Когато са сърдити, хората казват какви ли не неща — възпротиви се Джеси.

— Може би, но аз не бих повярвал на тази историйка, според която жертвата напуснала колата и оставила обвиняемия сам — намеси се един от членовете на съдебния състав.

— Ами ако действително се е случило така? — запита Джеси. — Възможно е Кетлийн Дениълс да се е опитала да се прибере на автостоп и точно тогава да е била убита от някого.

— Според мен убиецът е Том Маккълоу — настоя доберманът.

— Аз също мисля така — надигна се брадатият строителен работник. — Ако старият имаше алиби, бих му повярвал, но сега… Оправданията му са доста неубедителни. Бил карал напосоки, после бил спрял край реката, защото имал нужда да се усамоти… — Мъжът сви рамене.

— Точно така. А да не забравяме и свидетелят, който го е чул да казва, че „нямало да й позволи“. — Репликата този път принадлежеше на домакинята с неизменно набожно изражение върху суховатото лице.

— Ами власинките под ноктите на убитата! — намеси се мъжът до нея.

— Чухте какво каза адвокатът за тях. Може да са попаднали там и по време на прегръдка — обади се мъжът, който беше гласувал оправдателно.

Джеси бързо се намеси.

— Колеги, можем да осъдим човек само ако виновността му е извън всякакво съмнение. Гласувах оправдателно точно защото имам съмнения — каза тя.

— Имате съмнения, защото този изкусен и приказлив адвокат е успял да ви подведе — намеси се отново доберманът. — Ако питате мен, той умишлено се изразяваше двусмислено. Целта му бе да замъгли нещата.

— Е, и прокурорът невинаги беше на ниво — обади се учителката. — Не забравяйте колко пъти бе мъмрен от съдията.

На Джеси й се прииска да се усмихне в знак на благодарност към колежката си, но се въздържа.

— Обърнахте ли внимание на нещастната му жена? Беше така помръкнала, горката! — каза домакинята с набожното лице.

— Но въпреки всичко тя свидетелства в полза на обвиняемия! — напомни Джеси на присъстващите.

— Може да е била принудена… По същия начин, по който и жертвата е била принудена от обвиняемия да се качи в автомобила!

— Ако питате мен, съпругата му е светица! — обади се една от дамите. — Да свидетелства в полза на човек, който я е мамил с момиче, толкова младо, че може да му бъде дъщеря!

— Вижте, делото, което разглеждаме, не е за прелюбодейство, а за убийство — напомни Джеси. — Не можем да осъдим този човек само защото е изневерявал на съпругата си.

Карл Олесон отново взе думата.

— Според мен трябва да се върнем още веднъж към фактите — каза той.

Присъстващите кимнаха в знак на съгласие и в залата бяха донесени писмените и веществени доказателства.

Последваха разгорещени дискусии. След няколко часа Джеси разбра, че мъжът и жената, гласували като нея, са променили мнението си и че сега тя бе останала единствената инакомислеща.

След подробния повторен преглед на доказателствата Джеси разбра, че фактите категорично говорят против обвиняемия, единствено интуицията я караше да упорства.

Интуицията срещу фактите… На кое от двете трябваше да се довери?

Карл Олесон прикани да гласуват за втори път. Сега трябваше окончателно да реши.

Малко преди да раздаде бюлетините, Карл се изправи и каза:

— Колеги, никой от нас не иска да осъжда и праща в затвора когото и да било. Само че ние сме тук, за да защитим справедливостта. Нима ще е по-добре, ако оставим злото да шества безнаказано по света?

При тези думи Джеси си даде сметка, че желанието й да оправдае Том Маккълоу е продиктувано и от страха й да не прати зад решетките невинен човек. Ами ако старецът говореше истината? Ако интуицията не я лъжеше?

Тя притисна с пръсти слепоочията си и затвори очи. Беше изправена пред труден въпрос. Дали трябваше да пренебрегне интуицията и да гласува също като останалите членове на съдебния състав?

„Важни са фактите, а не чувствата“ — бе казал съдията, когато ги инструктираше относно задълженията им по време на този процес.

Е, тогава нямаше избор. Написа „виновен“, а Карл Олесон пристъпи към обявяването на резултата и Джеси се почувствува странно успокоена от единомислието на целия съдебен състав. Слава богу, най-сетне всичко бе свършило. Още малко и щеше да е свободна да си върви. Да се отпусне. Да забрави всичко това.

Върнаха се отново в съдебната зала. Джеси се стараеше да не поглежда нито обвиняемия, нито семейството му, което присъстваше.

— Уважаеми съдебни заседатели, гласувахте ли? — запита съдията.

— Да, ваша светлост — отговори от името на всички Карл Олесон и подаде на съдията един лист. Съдията го разгърна, прочете го и го върна обратно на Олесон.

— Какво е мнението на съдебните заседатели? — обърна се съдията към Олесон.

— Според нас подсъдимият е виновен — произнесе той.

— Не, не е! — чу се отчаян вик.

Всички в залата се обърнаха и видяха съпругата на подсъдимия, която бе скочила на крака. По измъченото й лице се четеше ужас. Буца заседна в гърлото на Джеси, когато видя как Ейдън Маккълоу стана, за да подкрепи майка си, която безпомощно се люшна и се опря върху неговите рамене.

Последва кратка бъркотия, тъй като Том Маккълоу се опита да се добере до съпругата си, а двамата адвокати се помъчиха да го успокоят.

Джеси отклони поглед от потискащата сцена, но очите й автоматично се върнаха към Ейдън Маккълоу.

— Ваша светлост, съдебните заседатели искат да пристъпят към заключителното гласуване — обяви Карл Олесон от името на колегите си.

Един по един членовете на съдебния състав започнаха да препотвърждават становищата си. Дойде ред и на Джеси. От напрежение гърлото й така се бе свило, че думата „виновен“ едва се откъсна от устните й. Без да е в състояние да се контролира, в следващия миг тя погледна към Ейдън Маккълоу. Лицето му бе твърдо и застинало. Тя незабавно отклони погледа си.

Съпругата на подсъдимия продължи да ридае.

При излизането си от съда колегите на Джеси с готовност се заеха да дават интервюта за представителите на пресата. Тя обаче не искаше да разговаря с никого. Единственото, за което копнееше в този миг, бе час по-скоро да се прибере у дома и да остави всичко зад себе си.

За съжаление, невъзможно бе да се измъкне, без да размени по някоя дума с колегите си.

— Взехме правилното решение — каза тихо учителката от норвежки произход и я прегърна на раздяла.

Джеси не изрази никакво мнение. Само каза:

— Приятно ми беше, че се запознах с вас, госпожо Абът. Надявам се, че някой ден най-сетне ще се наканите и ще предприемете дълго отлаганото пътуване до Норвегия.

— Да, можем дори да се срещнем там — вие и баба ви, аз и внука ми…

Джеси се усмихна и побърза да се измъкне, за да предотврати други разговори. Повтаряше си наум, че тя и колегите й бяха постъпили правилно. Бяха действали според получените от съдията указания и стремежът да възтържествува справедливостта бе единственото им съображение.

Само че, докато се разминаваше с адвокатите на защитата, тя умишлено извърна глава, за да не срещне погледите им. Думите на Уил Лепли не излизаха от съзнанието й: „Том Маккълоу е човек със слабости, но убиец не е“ — беше казал адвокатът при последната пледоария.

Тя предпочете един страничен изход, за да може да се измъкне незабелязано. Не искаше да се среща с репортери и да дава изявления.

Когато излезе, беше вече тъмно. В ясния и студен декемврийски въздух стъпките се чуваха отчетливо. Само че тя не ги чуваше. От съзнанието й не излизаше отчаяният вопъл на госпожа Маккълоу: „Съпругът ми е невинен! Невинен е!“.

За миг затвори очи, като се опитваше да пропъди спомена за ужаса, който бе изписан по лицето на Том Маккълоу в момента, в който бе произнесена присъдата.

Зимният въздух щипеше бузите й, но от това не й стана по-добре.

Заради многото любопитни, дошли да наблюдават процеса, се бе наложило да паркира колата на няколко пресечки от съда. Докато крачеше забързано по тротоара, покрит с тънък скреж, тя изведнъж чу стъпки зад себе си.

Страхът бе първата й реакция — толкова години бе живяла в огромния Минеаполис. Искаше да се обърне, но запази самообладание и продължи да върви. На ъгъла на тротоара се наложи да изчака. В този миг човекът, който я следваше, застана от дясната й страна. Вече нямаше как да не го погледне. Тя извърна глава и едва не ахна: беше Ейдън Маккълоу.

— Светът е малък, а? — Думите явно криеха някакъв подтекст. Тя се притесни. Докога ли смяташе да я следва?

Ейдън Маккълоу продължи да я гледа и тя започна да чувства как постепенно губи присъствие на духа. Това, от което най-малко имаше нужда след напрегнат ден като днешния, бе някой да я наблюдава така, както зоолог разглежда буболечка под микроскоп.

— Необходимо ли е постоянно да ме гледате? — каза раздразнено, но с равен глас тя. — По време на процеса не откъсвахте очи от мен и откровено казано, никак не бях очарована от това. — Беше уморена, нямаше сили дори истински да се разгневи.

— Странно изказване — та вие си изкарвате прехраната, като се показвате пред хората — подигравателно каза той.

Беше прав. Само че тя нямаше намерение да му признава, че вниманието на другите й бе безразлично, и че я притеснява само неговото присъствие.

— Мнението си е ваше — каза Джеси и го изгледа отегчено.

Светна зелено, и тъй като тя не тръгна да пресича улицата, той я запита:

— Тук ли ще стоите?

Джеси веднага излъга:

— Чакам един познат.

— Можете да пресечете — каза той като пристъпи по-близо. — Няма да ви изям. — Гласът му беше сърдит.

— Казах ви вече — чакам един познат — отговори тя с хладен тон.

Само че не бе лесно да го заблуди.

— Вижте — каза той, — аз знам коя сте вие и вие знаете кой съм аз. — Когато Джеси и при тези думи не мръдна от мястото си, той сви рамене и каза: — Твърде студено е, за да спорим.

Тя прехапа устни и тръгна да пресича. После продължи по отсрещния тротоар, който й се стори пуст и слабо осветен. За щастие, колата й вече не бе далеч. Без да се обръща, тя почти хукна към нея. Мъжът я последва.

— Искам да говоря с вас.

Думите му така я изненадаха, че тя изпусна връзката с ключове, която държеше в ръка.

— Не мисля, че ще е уместно — каза Джеси и се наведе да вдигне ключовете. Когато се изправи, той беше още по-близо до нея.

Тя понечи да го изгледа сърдито, но когато обърна очи и съзря изражението му, онемя. Всичко, което мъжът изпитваше в този миг, бе изписано върху лицето му — яд, безпомощност, тъга. И копнеж.

Именно този копнеж я накара да застине. Той нямаше нищо общо с делото, нито с нейното участие в правораздавателния процес. Имаше връзка само с едно — че той беше мъж, а тя — жена.

— Не, няма да е уместно — повтори тя толкова тихо, сякаш говореше на себе си.

За нейна изненада, въпреки решителността, с която я гледаше, мъжът се съгласи. Отстъпи крачка назад и рече:

— Може би имате право.

Джеси влезе в мъничката си кола. Не можеше да потегли веднага. От опит знаеше, че студеният мотор ще угасне. Трябваше да изчака, като даде възможност на колата да поработи на празен ход. Седеше, тракаше със зъби от студ и наблюдаваше в огледалцето за обратно виждане отдалечаващия се силует на мъжа.

Ейдън Маккълоу се качи в голям бял линкълн. Само след секунди колата се плъзна край нейната и изчезна без следа.

Джеси, която до този момент стоеше напрегнато, най-сетне се отпусна с облекчение на седалката. Две-три минути по-късно включи на задна скорост и излезе от паркинга. Искаше й се час по-скоро да се прибере там, където я чакаше прясно изпеченият домашен хляб на баба й и канелените кифлички. Там, където беше успокояващият уют на дома.

Докато караше, си мислеше какво ще направи, след като се прибере. Първо щеше хубаво да помързелува в топлата вана. Екзотичният шампоан, който баба й й бе подарила, ухаеше тъй упойващо на хавайски билки и цветя, че неприятните преживявания щяха да отлетят веднага.

После щеше да се мушне в меката си памучна нощница, да се сгуши под топлите завивки и да заспи. Щеше да спи дълго, дълго. Тревогите на процеса нямаше да я безпокоят. Край на тягостните сцени, край на противоречивите свидетелски показания, край на необходимостта да вземе едно толкова отговорно решение…

Бе приключила с гражданските си задължения.

„Участието ви като съдебни заседатели ще ви накара да се почувствате горди и удовлетворени — както от държавата, в която живеете, така и от самите вас.“ Така беше казано в учебния филм, който задължително трябваше да изгледат преди започването на делото.

„Горди и удовлетворени.“ Сега Джеси не изпитваше нито едно от двете. В душата й имаше само умора и празнота. Не искаше нищо друго, освен час по-скоро да забрави изминалите две седмици.

Да, щеше да забрави. И нямаше да поставя под въпрос и правилността на гласуването си. Беше научила това от баща си — никога да не се връща към отминали неща.

„Джеси, животът със спомени не носи нищо добро“ — чуваше тя гласа му. — „Мнозина се измъчват, като се питат какво ли би се случило, ако бяха направили нещата по друг начин. Всеки допуска грешки, момичето ми. Важното е да разбереш, че нещата се вършат само веднъж. Направиш ли нещо — дори и да сгрешиш — просто го забрави и продължи.“

Впрочем, каква връзка имаше всичко това? Тя не бе сгрешила. Или може би…?

„Стига! — реши Джеси. — Всичко е минало, просто го забрави!“

Само че никакви успокоителни реплики не можеха да изличат съмненията от съзнанието й.

За пръв път в живота си тя изпита непреодолимо желание да се върне в малкото си родно градче. Там вратите не се заключваха, а единствената светлина вечер идваше от луната и звездното небе. Прииска й се да се запъти към фермата, в която се беше родила.

Това бяха глупости. Знаеше, че няма да го направи. Не беше такъв човек. Винаги постъпваше предвидливо и обмислено.

Трябваше да се наспи. После щеше да отиде в двумилионния град, с неговата очарователна предпразнична суетня. Работата и обичайните задължения щяха да й помогнат бързо да се върне към нормалния живот.

Поне искаше да е така.