Памела Бауър
Момиче от витрина (3)

Трета глава

Както обикновено, съдебните заседатели заеха местата си и както обикновено, Ейдън проследи с поглед елегантната блондинка в морскосин тоалет. Правеше го вече няколко дни — от самото начало на процеса.

Беше узнал името на момичето — Джесика Полсън, манекенът от витрината на универсалния магазин. В съдебната зала научи, че е двадесет и шест годишна и че има зад гърба си един развод. Този факт блуждаеше из съзнанието му, подобно на скъсан афиш, подмятан от вятъра и дъжда.

Момичето изглеждаше съвсем не на място сред останалите присъстващи. Русата й коса бе опъната назад и прибрана под малка барета. Никакъв гел, никакъв лак за коса — прическата й бе елегантна и непринудена. Гримът й също беше съвсем лек — почти незабележим руж и червило в светъл пастелен тон.

Момичето слушаше свидетелските показания със същата съсредоточеност, с която позираше във витрината на универсалния магазин. Красивото й лице не издаваше нищо.

Въпреки старанието и професионализма на Уил Лепли, беше ясно, че обвинението е аргументирано много добре. В нощта на убийството свидетел бе видял бащата на Ейдън да вкарва момичето в колата си. Под предната седалка бяха открити червената кожена пола и бяла копринена блузка на убитата. А експертизата бе доказала, че власинките, намерени под ноктите на жертвата, бяха от кашмирения костюм на обвиняемия. Не бе нужно човек да е юрист, за да разбере, че обвинението е построено върху факти, които не бе лесно да се оборят.

Освен това баща му нямаше алиби.

Въпросът, в крайна сметка, се свеждаше до едно: дали съдът щеше да повярва на твърденията на един шейсет и две годишен прелюбодеец, или на красноречивите доводи на районния прокурор.

Само истината може да оневинява човек. На Ейдън му се искаше да вярва, че ако баща му открито разкажеше всичко, съдът щеше да му повярва. Само че и той самият се чудеше каква бе истината в този тягостен процес. Не вярваше баща му да е съвсем невинен, но мнението му за него бе, разбира се, предубедено — нямаше какво друго да бъде, след неразбирателствата, които помрачаваха отношенията им вече години наред.

Макар и сърдит на баща си, Ейдън все пак не можеше да свърже образа му с този на хладнокръвния убиец, описан от районния прокурор. Баща му никога не бе убивал — поне този баща, когото той познаваше. Как бе възможно човек, който отказваше да настъпи дори буболечка и веднъж цели два часа бе мръзнал под дъжда, за да дири едно загубило се кученце, да отнеме човешки живот?

Мили спомени от детството… Как му се искаше да изличат огорчението, което баща му им беше причинил — на него и на майка му. Точно заради това преди четири години бе напуснал Минесота, без да бъде сигурен дали изобщо ще може да му прости.

Погледът му неволно се премести върху Джесика Полсън и красивите й сини очи за миг срещнаха неговите. За кой ли път в съзнанието му изникна въпросът защо точно тя бе включена в съдебния състав. Да й се любува във витрината на универсалния магазин бе едно, а да присъстват заедно на дело за убийство, в което обвиняем бе баща му, бе съвсем друго.

„Да присъстват заедно“… В истинския смисъл на думата те не бяха заедно. Блондинката се държеше така, сякаш него изобщо го нямаше в залата.

„Как може да е толкова красива!“ — ядоса се той. Беше повече от ясно, че в живота му няма място за нея, и въпреки това той изгаряше от любопитство да научи повече за русокосата — що за човек е, защо се бе развела, какво мислеше в този момент.

Дали вярваше, че баща му хладнокръвно бе убил жертвата?

Имаше натрапчивото чувство, че това момиче ще изиграе важна роля в живота му. Дано само под хладната й външност да туптеше горещо сърце.

 

 

„Хората се познават по лицето. Винаги можеш да кажеш кога човек е праведен и добър.“

Библейските слова изплуваха в съзнанието на Джеси, докато съзерцаваше обвиняемия. Нищо не бе по-далеч от представата й за убиец, отколкото външността на Том Маккълоу. Човекът имаше вид на уважаван бизнесмен. Няколко от свидетелите вече го описаха точно в този дух. Присъствието му на подсъдимата скамейка изглеждаше нелепо.

Беше наблюдавала реакцията на обвиняемия по време на доклада на съдебномедицинския специалист. Изражението му издаваше същия ужас от чутото, какъвто бе изпитала и самата тя. По-късно, в хода на делото, тя не бе успяла да открие в поведението му никакъв признак на угризение или вина.

Макар като съдия да бе длъжна да не позволява на чувствата си да влияят върху мнението й, нещо в нея й подсказваше, че този мъж не би могъл да убие когото и да било.

Извикаха обвиняемия да се закълне, преди да даде показания, и тя искрено си пожела това, което чуе, да подкрепи собствената й правота.

— Бихте ли ни казали къде бяхте и какво правихте в нощта на убийството? — обърна се Уил Лепли към довереника си.

Том Маккълоу се покашля.

— Бях в кабинета си до около седем и тридесет вечерта. После отидох до апартамента на Кетлийн. Беше ми се обадила през деня, искаше да прибера нещата си.

— Под „неща“ разбирате дрехи и лични вещи, нали така?

Той кимна.

— Вече се бяхме разбрали да приключим връзката си и трябваше да прибера малкото дреболии, които държах в апартамента й.

— Значи към момента на нейната смърт не сте встъпвали в интимности с госпожица Дениълс?

— Не. Вече бяхме скъсали — няколко седмици преди това.

— Кажете ни какво се случи, когато отидохте да приберете вещите си.

— Тя беше приготвила вечеря и ме чакаше.

— Вечеряхте ли заедно?

— Да. Не бях гладен, но видях, че е разстроена, и не исках да се караме. Омръзнало ми беше да се препираме.

— Значи често сте се карали. За какво?

— Исках да скъсаме.

— Вие ли настоявахте да сложите край на връзката?

— Аз. Бях разбрал, че увлечението ми по това момиче е грешка.

— Защо? Защото бяхте женен ли?

Погледът на обвиняемия се плъзна към публиката в залата и се спря на първия ред.

— Защото обичам собствената си жена.

— Но въпреки това сте поддържали и извънбрачна връзка!

— Беше глупост… За човек на моята възраст… Но се случи така, че… — Угризението ясно можеше да се забележи. Личеше си и по гласа.

— Значи, вечеряхте с Кетлийн Дениълс. Разкажете ни какво се случи след това.

— Тя започна да ми говори за миналото… Предложи ми да остана при нея. Казах й, че връзката ни няма бъдеще и че е безсмислено да се опитва да я съживи. Тя обаче продължаваше да настоява и тогава реших, че е време да си вървя. Кетлийн ме изпрати като носеше куфара, в който бе събрала вещите ми.

— Спомняте ли си за какво си говорихте?

Обвиняемият поклати глава.

— Обяснявах й, че е безсмислено да продължаваме така. Тя обаче не ме слушаше.

— Вкарвали ли сте я насила в колата?

— Да, но само защото бе изпаднала в истерия. Мислех да я повозя малко и да се опитам да я успокоя.

— Какво се случи след това?

— Пътувахме известно време, тя плачеше и ме молеше да опитаме пак да се съберем. Казах й, че нищо няма да излезе. Тогава тя се пресегна назад, взе куфара и извади черната рокля, която й бях подарил. Започна да се преоблича.

— Което обяснява защо под предната седалка са били намерени бялата й блуза и червената кожена пола.

— Да. Тя ги пъхна под седалката, след което ме помоли да отбия и да спра. Така и направих. После отвори вратата и хукна навън.

— Вие какво направихте?

— Слязох от колата и й извиках да се върне. Безпокоях се за нея — беше студено, а тя беше без палто.

— Само че тя не се върна.

Мъжът поклати глава.

— Не. Каза ми, че приятели щели да се погрижат за нея, сви зад ъгъла и повече не я видях.

— Какво направихте след това?

— Опитах се да я догоня, но тя беше изчезнала без следа.

— Колко дълго я търсихте?

— Сигурно около четиридесет и пет минути… може би час.

— И после се прибрахте?

— Не веднага. Има едно място край реката, където често ходя, когато искам да се усамотя. Отидох там.

Адвокатът се наведе към обвиняемия, погледна го право в очите и попита:

— Вие ли убихте Кетлийн Дениълс?

Без изобщо да трепне, обвиняемият каза твърдо:

— Не. Не бих могъл да й причиня зло. Винаги ще съжалявам, че се захванах с нея, но не съм желал смъртта й. Нито пък съм я убил.

Джеси се взря в лицето на мъжа — продълговато, с широко чело. Беше лице на честен човек. Човек със слабости, но не и хладнокръвен убиец, какъвто се опитваха да го изкарат.

После думата взе прокурорът. Това, което каза, малко я озадачи.

— Съпругата ви знаеше ли за връзката ви с госпожица Дениълс, господин Маккълоу?

— Не — тихо отговори той.

— Не се ли страхувахте, че госпожица Дениълс би могла да отиде при съпругата ви и да й разкаже всичко?

Обвиняемият отново погледна към първия ред в залата, където бе седнала госпожа Маккълоу.

— Надявах се, че Кетлийн няма да съобщи нищо на съпругата ми. Обичам жена си и не исках да я огорчавам.

— Какво бяхте способен да направите, за да спестите неприятности на съпругата си, господин Маккълоу? — хапливо подметна прокурорът.

— Не бих извършил убийство, ако за това намеквате! — възнегодува обвиняемият.

— Кетлийн Дениълс заплашвала ли е, че ще ви издаде на съпругата ви? И не беше ли точно това причината, заради която я посетихте в нощта на убийството? Искахте да я накарате да мълчи, нали? Признайте, че за това се спречкахте! — Въпросите на прокурора се сипеха един след друг.

— Не — енергично отрече Маккълоу. — Тя искаше да прекарам нощта с нея. Затова се карахме.

Прокурорът продължи разпита, въпреки неколкократните възражения от страна на защитата. След като свърши, Джеси отново се почувства объркана и напрегната. На кого от двамата трябваше да вярва — на прокурора или на обвиняемия?

Как й се искаше делото да е приключило! Ролята на съдник на ближния никога не я бе привличала, а сега на всичко отгоре трябваше да вземе и решение.

Отначало се надяваше, че щом изслуша фактите по делото, ще може — поне за себе си — да си състави мнение. Само че се бе случило обратното: колкото повече напредваше процесът, толкова по-несигурна ставаше.

Присъствието на Ейдън Маккълоу с нищо не й помагаше. Стараеше се да избягва погледа му, ала той я гледаше почти предизвикателно. Какво ли искаше да й внуши? Да се произнесе оправдателно?

Ейдън дори й кимна. Какво целеше с всичко това — да я смути? Всъщност той почти успя да го стори. Заради него тя вече наруши едно от съдебните правила — прочете статия за процеса във вестника. Е, погледът й само мина на диагонал там, където се споменаваше името му. Веднага след това се почувства гузна и си обеща, че ще забрави всичко, което бе прочела.

Само че, за съжаление, не можеше. Всеки път, когато мернеше Ейдън, макар и с ъгълчето на окото си, в нея пламваше любопитство. Опитваше се да отгатне защо името му не фигурира сред собствениците на „Маккълоу Ентърпрайзис“ — семейното предприятие. Вестникарската статия намекваше, че нямал връзки със семейството и че се бил върнал само във връзка с делото. Живеел в Калифорния, което обясняваше бронзовия загар на кожата му. Във вестника бяха публикувани няколко снимки с майка му, а текстът гласеше: „Баща ми е невинен. Убеден съм, че ще получи оправдателна присъда“.

Естествено бе да мисли така за баща си. Какъв син щеше да бъде иначе? Тя веднага се отърси от тази мисъл. Мнението на Ейдън Маккълоу нямаше никакво значение. От нея се изискваше да се съсредоточи върху фактите и да забрави за привлекателния мъж от първия ред в залата.

Професията на манекен я беше срещала с множество приятни мъже от всички краища на страната. Красиви мъже. Изтънчени мъже. Ейдън Маккълоу не бе нито красив, нито изтънчен. Той бе привлекателен мъж. Точно затова на Джеси й бе така трудно да се абстрахира от присъствието му.

Ако зависеше от нея, щеше да помоли да не го допускат в залата. Всъщност законът не забраняваше на присъстващите в залата да се заглеждат по съдебните заседатели. Беше забранено само да се разговаря с тях.

Пък и присъствието на Ейдън смущаваше само нея — не и останалите!

 

 

В края на седмицата Джеси бе повече от твърдо решена да избие от главата си всички мисли, свързани с делото. Искаше й се здравата да се наспи и да прекара почивните дни в четене.

Само че сънят не идваше. Покрай този процес постоянно я преследваха кошмари и вечер дълго се въртеше в леглото, измъчвана от безсъние.

На всичко отгоре, в събота сутринта се събуди толкова рано, че изпревари и баба си.

— Мислех, че днес ще си отспиш — каза баба й, докато влизаше в кухнята.

— Наспах се — сви рамене Джеси.

— Не ти личи — изгледа я подозрително баба й.

Джеси се разкърши.

— Е, можеше да спя и по-добре.

— Все така трудно върви, а?

— Кое? — запита с приветлива усмивка Джеси, макар всъщност да нямаше настроение. После сложи сметана и голяма лъжица захар в кафето си.

— Делото. Откакто те избраха за съдебна заседателка, виждам, че не спиш добре.

— Извинявай, ако нощем те събуждам.

— Нищо. Само че не е обичайно за теб да ставаш през нощта. Довечера, преди да си легнеш, ще ти направя чай от лайка. Сигурно ще те успокои.

— Вече пробвах. Няма никакъв ефект. — Джеси се облегна на рафта и леко разтри слепоочията си.

— Главоболие. Ще ти приготвя едно от моите лекарства — каза баба й и взе бурканчето с мед.

— Не е нужно да ми приготвяш нищо. Вече взех аспирин — побърза да каже Джеси, разтревожена от чесъна, който баба й държеше в ръце.

— Знам, че е неприятно на вкус, но главоболието ти ще изчезне веднага.

„Да, за да ме заболи стомахът след това!“ — помисли си Джеси. Сред лечебния арсенал на баба й комбинацията от чеснов сок и мед беше най-ужасният препарат. За нищо на света не би се съгласила да го изпие — дори и за да достави удоволствие на милата възрастна жена.

— Моля те, бабо — каза тя като ласкаво улови старицата за ръка. — Стомахът ми също не е добре тази сутрин. Не мога да преглътна нищо друго, освен препечена филия и чай.

— В такъв случай, да опитаме лимонови резенчета — каза баба й и се отправи към хладилника.

Джеси понечи да възрази — налагането на челото с лимон не й беше помагало никога. Мисълта за възможните други лекарства на баба й обаче я накара да замълчи. Лимонът бе доста по-приятно средство от компресите с настърган лук.

— Какви са плановете ти за днес? — попита тя, докато баба й нарязваше на тънки резенчета жълтия плод.

— Смятам да изпека малко сладкиши. Днес следобед Женското дружество ще открива щанд на коледния базар.

— Защо не занесеш тези от килера? — попита Джеси, докато поставяше филийка хляб в тостера.

— Защото се свършиха! — каза доволно баба й.

— Как така са се свършили? — Джеси отиде до бюфета и отвори двукрилата дървена врата.

Кутиите със сладкиши, които запълваха лавиците, наистина бяха изчезнали. На един от рафтовете самотно стоеше полупразна пластмасова чинийка с няколко масленки.

— Не мога да повярвам! — възкликна Джеси. — Нима е възможно да сме изяли толкова много сладки?

— Казах ти, че Мелиса има завиден апетит — рече баба й, като се пресегна за съда с брашно.

— Сигурно си изпратила сладки и на сестра ми у дома.

— Да, но не беше останало кой знае какво.

— Не, не е възможно. Малката госпожица не би могла да се справи с толкова много сладки!

— Тя расте, Джеси. На тази възраст всички деца ядат така.

— Но докато беше тук, Мелиса ми проглуши ушите с оплаквания за наднорменото си тегло!

— Приказки! Не мога да разбера защо диетите са станали фиксидея на всички млади момичета в тази страна. — Тя изгледа внучката си, която мажеше тънка препечена филийка с масло.

— Но, бабо, знаеш, че никога не ям много на закуска. И диетите нямат нищо общо с това.

— Снощи също не си яла много. Странно, винаги си имала добър апетит. Да не би да си болна? — запита с трогателна загриженост възрастната жена.

— Всичко е наред, бабо. Здрава съм.

Баба й я изгледа недоверчиво.

— Напоследък не приличаш на себе си. Ходенето в съда ти се отразява зле. Неща като тези, които чуваш там, не са за хора със слабо сърце.

— Но, бабо, аз изобщо не съм със слабо сърце!

— Напротив, прекалено чувствителна си, момичето ми. Правиш се на коравосърдечна, но в действителност не си.

Баба й беше права и Джеси го знаеше много добре. Всъщност тя винаги имаше право. Разбираше я най-добре. Точно затова след развода Джеси бе отишла да живее при нея. В нейно присъствие нямаше защо да се прави на твърда и независима жена. Нито пък бе длъжна да взима всички решения. Баба й често я отменяше в това.

— Не е лесно да участваш в дело за убийство — призна Джеси.

— Знам — каза баба й. Чета вестници и гледам телевизия. Това, което се говори в съдебната зала, би разстроило нервите на всекиго.

— Толкова е объркващо… Обвинението твърди едно, а защитата — точно обратното. Ако мога да разбера на кого трябва да вярва човек…

— Знаеш ли какво казваше в такъв случай майка ми? — попита баба й. — „В тъмното всички котки изглеждат сиви“. Преди да отсъдиш, необходимо е осветлиш случая.

— Да, но как? — развесели се Джеси.

— Интуиция, момичето ми! Довери й се! Тя никога няма да те подведе. Виж, Америка е прекрасна страна, но тук се отнасят прекалено снизходително към престъпниците. А колко много хора страдат от безчинствата им! Необходимо ли бе заради този процес да ти развалят спокойствието?

— Но, бабо, всичко ще се оправи — побърза да се намеси Джеси, защото разбра какво има предвид баба й. — Процесът ще свърши и само след няколко дни неприятностите, свързани с него, ще бъдат минало.

— Да, така е… — каза старицата и седна до внучката си. После ласкаво я потупа по ръката. — Горе главата! Справедлив човек като теб няма защо да се безпокои за решението си. Бъди търпелива. Още малко, и този тягостен епизод от живота ти ще приключи. После пак ще можеш да се върнеш към работата си във витрината. Там хората ще те гледат и ще си мислят за приятни неща… Коледа тази година изглежда ще е много хубава!

Джеси се усмихна на трогателния ентусиазъм на баба си. В тяхното семейство Коледа винаги бе очаквана с нетърпение.

Коледа… „Държавата срещу Томас Маккълоу“ скоро щеше да бъде история. Край на съдебните битки, край и на Ейдън Маккълоу… с неговите лукави погледи.

 

 

Джеси изтръпна, като чу Уил Лепли да казва, че защитата няма въпроси или възражения. Това значеше, че заедно с останалите съдебни заседатели тя скоро трябваше да вземе решение.

Сутринта, докато паркираше, си мислеше колко малко бяха доказателствата, с които разполагаше както едната, така и другата страна. И точно въз основа на този несигурен фактически материал сега от съда се очакваше да реши една човешка съдба.

Беше се измъкнала от къщи, без да закуси, и по пътя, малко преди да пристигне в съда, се бе отбила в една сладкарница. Седеше на усамотена маса в ъгъла и пиеше кафе. Стараеше се да не мисли за предстоящия ден.

Точно тогава дочу гласове зад стъклената преграда, разделяща пушачите от непушачите. Виждаше се сивото сако на мъжа на близката маса. Седеше с гръб към нея. Водеше се спор.

Човек е устроен тъй, че в подобни случаи ушите му неволно се настройват да слушат.

— Разсъждаваш предубедено — каза с укор единият мъж.

— Това, че не вярвам на всичките тези сълзливи аргументи, не означава, че искам той да гние в затвора — възрази другият, с по-плътен и по-мелодичен глас от първия.

— Тогава защо не свидетелства в негова полза?

— Лепли не искаше да вземам страна.

— Сигурно защото се е страхувал да не навредиш на баща ни още повече.

„Баща ни.“ „Лепли.“ Братята Маккълоу! Нямаше кой друг да разговаря така.

— Мислиш, че е виновен, нали! — обади се по-тънкият глас.

Джеси запуши с длани ушите си. Не искаше да слуша разговора. Нямаше право на това. После бързо се огледа, като съобразяваше как би могла да се измъкне, без да бъде забелязана от двамата мъже.

Пресегна се и с разтреперани ръце взе палтото си. Докато ставаше, блъсна неволно чинийката и по полата й се посипаха пудра захар и трохи. Кафето й остана почти недокоснато.

Пое си дъх едва в дамската тоалетна. Постоя малко, загледана в огледалото, после взе навлажнена салфетка и почисти изцапаната си с пудра захар пола. Стараеше се да не мисли за това, което беше чула. Трябваше да го забрави, на всяка цена!

Постоя, колкото бе възможно, в преддверието на тоалетната. После открехна вратата, надникна, и като не забеляза братята, въздъхна облекчено. Излезе и умърлушено закрачи към съда. По пътя си обеща да не поглежда никого в залата.

Само че не успя. Докато заемаше мястото си, без да иска, хвърли поглед към първия ред зрителски места. Както и очакваше, Ейдън Маккълоу беше там.

Следеше я с очи.