Памела Бауър
Момиче от витрина (10)

Десета глава

Майка й въздъхна, като разбра, че Джеси няма да прекара Нова година със семейството. Баба й тихо и заговорнически се засмя: тя бе доволна от решението на внучката си.

Заради това, че Джеси си тръгваше по-рано, майка й покани всички на прощална вечеря. Фамилията не бе в пълен състав, тъй като всички от семейството на брат й се бяха разболели от грип.

Ако имаше нещо, заради което Джеси съжаляваше, че си тръгва по-рано, то това беше фактът, че не й бе останало време да се види насаме със сестра си. Затова, когато свършиха с вечерята, тя нарочно отиде да помогне на Карла в кухнята.

От това, което бе успяла да забележи през неколкодневния си престой, Джеси вече бе разбрала, че отношенията между Карла и дъщеря й не се бяха подобрили. По време на празниците момичето почти не се бе появило — стоеше затворено в стаята си. Но понеже не беше саможиво, Джеси го отдаде на пубертетни проблеми.

Тази вечер Карла не беше в настроение и нежеланието на малката да помогне при измиването на съдовете я ядоса. Тя я извика няколко пъти и й нареди да слезе.

Няколко минути по-късно по стълбите се чуха бавните й стъпки. Оказа се обаче, че не беше тя, а братчето й. Гледаше сърдито и Джеси веднага разбра, че нещо не е наред.

— Писна ми! — изропта малкият. — Докога сестра ми ще кисне в банята? Кажете й да излезе.

Зад Чад се появи и Кели.

— Мисля, че кака повръща — каза тя.

— О, не! Остава само да е хванала онзи грип, от който лежат Джим и семейството му. — Майката на Джеси сбърчи чело и разтревожено погледна над очилата.

— Отивам горе да видя какво е положението — каза Карла и развърза престилката си. — Чад, вземи една кърпа и помогни на леля Джес да подсуши чиниите — разпореди се тя на излизане от кухнята.

— Но, мамо, в момента има мач по телевизията! — възнегодува малкият.

— Няма да е голяма загуба, ако пропуснеш няколко минути! — сряза го Карла, преди да изчезне нагоре по стълбите.

Чад продължи да мърмори и обидено се нацупи, когато леля му подаде кърпата. Преди да успее да я поеме, се обади майката на Джеси:

— Няма нужда от твоята помощ, Чад. Иди при мъжете и гледай мача.

Малкият хукна, без да чака втора покана.

— Благодаря, бабо! — извика той през рамо.

— Знаеш ли, мисля, че няма да навреди на внуците ти, ако се научат да вършат малко домакинска работа — обърна се Джеси към майка си. — Все пак, в края на двадесети век живеем! И мъжете могат да измият чиниите.

Майка й въздъхна.

— Те и без друго имат достатъчно проблеми около фермата.

Тя имаше право. Жените цял следобед се бяха трудили в кухнята и сега миеха чинии, а мъжете седяха пред телевизора. Джеси не можа да се сдържи и възнегодува.

— Аз ще помогна — обади се Кели. — Шкафовете са високи и не мога да прибирам съдовете, но мога да избърша чиниите.

— Добре, Кели — усмихна се Джеси приветливо. После й подаде кърпата. — Ти бърши чиниите, а аз ще ги подреждам по рафтовете.

— Дано малката оздравее скоро — каза майката на Джеси, докато разтребваха. — Джим каза, че този грип не бил от най-леките.

— На обяд беше добре — отбеляза Джеси.

— Тя все боледува! — каза Кели пренебрежително.

Джеси разтревожено погледна майка си. Искаше да разбере дали й тя не изпитва същото подозрение — че племенницата й боледува в резултат на самовнушение. Очевидно не, тъй като майка й продължаваше съсредоточено да търка емайлираната скаричка.

След няколко минути Карла се върна. Не бе особено настроена за разговори.

— Как е тя? — нетърпеливо попита майка им.

— Добре — отвърна Карла.

— Каза ли й, че може да спи в моето легло?

— Има достатъчно свободни стаи — рече Карла, взе кърпата от ръцете на Кели и се захвана за работа. — Ще се оправи, не се тревожи.

Джеси не смяташе, че стомашното разстройство на племенницата й се дължи на грип. Знаеше обаче, че Карла не бе склонна да обсъжда тези теми пред майка им и затова реши да изчака, докато останат сами, за да поговорят на спокойствие.

Такъв миг изобщо не настъпи.

Ако не се познаваха, Джеси би могла да помисли, че сестра й нарочно избягва разговора. Тъй или иначе, тя не успя да сподели с Карла своите подозрения. А искаше да го направи на всяка цена. Затова на следващата сутрин реши да се отбие у сестра си преди тръгване.

Карла месеше тесто. Беше сама в кухнята. Кели бе отишла в съседната ферма да играе при приятели.

— Мислех, че ще пътуваш тази сутрин — каза вместо поздрав Карла. Тонът й бе резервиран, което потвърди подозренията на Джеси, че сестра й не бе настроена за разговори.

— Да, ще пътувам. Багажът ми е в колата. Отбих се само да видя как е малката.

— Добре е — каза хладно Карла. — Горе в стаята е. Ще ида да я повикам. — Както беше цялата в брашно, тя подаде глава от вратата и повика момичето. Не последва никакъв отговор.

— Може би още спи — предположи Джеси.

— И така да е, по-добре да става. Ако Джийн се върне и я намери в леглото, ще се ядоса — каза Карла. После пак извика към стълбите.

— Слизам… — чу се сънен глас.

Джеси седна на масата в кухнята и се загледа в сестра си, която продължи да меси. От майка си знаеше, че месенето е добър начин да си успокоиш нервите. Ако се съди по изражението на Карла, това наистина я успокояваше.

— Има топло кафе — каза през рамо сестра й и кимна към кафеварката.

— Не искам, благодаря — поклати глава Джеси. — Пих, преди да дойда.

— Ясно.

Размениха по няколко думи. Карла току се умълчаваше, за да чуе дали дъщеря й не слиза. Когато свърши с месенето, тя отново отиде до стълбите и подвикна към спалнята.

— Чудно защо се бави още — рече Карла, наля си чаша кафе и седна на масата.

— На тази възраст момичетата са в състояние да се обличат с часове. Гримът и прическата са най-важните неща на света — каза Джеси и се усмихна разбиращо.

Само че, когато племенницата й най-сетне се появи, стана ясно, че бе прекарала времето си където и да било другаде, но не и пред огледалото. Беше облечена в чифт стари джинси и черна кожена жилетка без ръкави. Може и да се беше къпала, но сплъстената й коса със сигурност не беше мита. Това, което учуди Джеси, бяха ръцете й: целите в татуировки — змия, няколко рози, символът на мира и инициалите й.

— Леля ти Джес е дошла да те види — каза Карла, докато дъщеря й влизаше в кухнята.

— Е, видя ме — каза момичето и се отпусна върху един стол.

Джеси се поколеба за миг, преди да проговори. Не й беше лесно да намери подходящ тон.

— Радвам се — каза тя с топла усмивка. — Какво ще кажеш да прекараш при мен остатъка от ваканцията? Можем да се размотаваме по магазините.

Бледото лице на момичето проблесна за миг от някаква слаба искрица интерес, но после посърна.

— Благодаря, но имам други планове. Вече съм обещала на приятелите си.

— Е, можеш да ми дойдеш на гости и друг път — каза Джеси и продължи да се усмихва приветливо. — Къде си ги направи? — запита тя, като посочи татуировките.

— О, те могат да се изтриват. Но изглеждат съвсем като истински, нали?

Джеси нямаше друг избор, освен да кимне.

— Хапни — каза Карла и сложи пред дъщеря си купичка овесени ядки със стафиди.

Момичето понечи да каже „не“, но за да избегне препирнята, която неминуемо щеше да последва, замълча. Карла извади един грейпфрут от хладилника и се зае да го реже. В същото време дъщеря й се захвана с овесените ядки — хранеше се тъй, сякаш беше наказана. Беше преполовила купичката, когато телефонът иззвъня и Карла я повика да разговаря.

— Ще се обадя от моята стая! — каза момичето и скочи.

— И не се бави с часове! Леля ти трябва да тръгва — напомни й Карла.

Момичето се спря, върна се, прегърна Джеси и рече:

— Лек път, лельо. Довиждане.

— Ами закуската? — извика Карла, но не получи отговор. Карла въздъхна, после рече замислено: — Пубертетски работи…

За Джеси епизодът със закуската се оказа отличен повод да поговорят за диетите на момичето:

— Не яде много — каза тя, докато наблюдаваше Карла да разтребва масата.

— Когато е болен, човек няма голям апетит.

— Настинала ли е?

— Да. Нали знаеш, защо питаш? — Сестра й застана с ръце на кръста и я изгледа. — Има грип. Цялото семейство на Джим е болно.

Джеси не реагира. Само попита:

— По-добре ли са вече?

— По-добре.

Тонът на Карла не вещаеше приятен разговор. Джеси обаче бе твърде загрижена за здравето на племенницата си и не искаше да се откаже така лесно.

— Не си ми казала какво бе заключението на лекарите, след като ходихте на преглед в Минеаполис.

Карла отпусна ръце и чиниите издрънчаха в мивката.

— Въпросът е твърде личен и не намерих за нужно да го обсъждам с теб!

Досега Карла се бе съветвала с Джеси за всичко. Това нежелание да разговарят накара Джеси да се чувства пренебрегната.

— Дъщеря ти ли те помоли да си мълчиш? — предпазливо попита тя, като се стараеше да не издава огорчението си.

— Ситуацията е такава, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре — каза хладно Карла.

Джеси се ядоса.

— Карла, аз бях тази, която уреди прегледа. Не забравяй как дойде при мен и колко беше разтревожена, че дъщеря ти не е добре.

— Е, аз се грижа достатъчно за дъщеря си, не се безпокой.

— Как именно? — Карла не отговори и затова Джеси не издържа, стана, отиде до сестра си и я изгледа: — Искам да знам какво казаха лекарите!

— Тихо, че ще ни чуе! — Карла се огледа, за да се увери, че дъщеря й не е наблизо.

— Добре — каза шепнешком Джеси, — но ще ми кажеш ли най-сетне какво става с това дете?!

Карла се поколеба за миг, после промълви:

— Лекарите мислят, че страда от анорексия невроза.

Джеси се отпусна и се опря на бюфета. Подозренията й се оказаха основателни — момичето бе наистина болно.

— В тежка форма ли?

— Ако питаш дъщеря ми, не. Призна си, че няколко пъти наистина е повърнала по собствено желание, но била преяла.

— И ти й вярваш?

Карла отново се озърна предпазливо, преди да каже:

— Отначало да, но когато лекарите й направиха съответните изследвания… — Тя млъкна. Не й беше лесно да говори.

— И?

— Оказа се, че има понижено съдържание на натрий и калций в организма. Докторът каза, че това било вследствие на клизмите…

— Значи е болна.

— Налице са всички признаци — мрачно каза Карла.

Джеси се опита да я окуражи:

— Ако не друго, сега поне си наясно със ситуацията.

— Да. Наясно съм, че дъщеря ми си съсипва здравето. — Карла въздъхна. — Помисля ли какво е правила заключена в банята, ми иде да я набия.

— Знам, че не ти е лесно — каза съчувствено Джеси и прегърна сестра си. — Кажи ми, какво да направя за теб.

— Вече направи достатъчно! — каза Карла, но не с благодарност, а с яд.

Озадачена, Джеси запита:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти много добре знаеш защо дъщеря ми бе обзета от манията да отслабне на всяка цена.

— Може би намекваш, че аз имам някаква вина?!

— Да. Дъщеря ми е готова на всичко, за да притежава твоята фигура и твоята красота. Иска да изглежда като фотомодел.

За Джеси обвинението бе дойде като гръм от ясно небе.

— Но това е абсурдно… — каза тя със свито сърце.

Стараеше се да не загуби самообладание. Усети как започва да я гризе чувство на вина.

— О, нима? За дъщеря ми ти винаги си била образец за подражание. Още от малка се труфеше с дрехите ти и часове наред стоеше пред огледалото. Никак не е за чудене, че е решила да гладува, докато не добие твоята фигура.

Джеси стоеше и не можеше да повярва на ушите си. Когато най-сетне проговори, гласът й трепереше:

— Ужасно съжалявам, ако всичко това е вярно. Ще поговоря с момичето. — Тя тръгна към спалнята на племенницата си, но Карла я спря.

— Недей! — Заповедният й тон накара Джеси да се закове на място.

— Не ми даваш да говоря с дъщеря ти?

— Казах ти вече, тя не иска да знаеш за тези неща.

Джеси остана неподвижна. Гърлото й бе свито от мъка. Дали беше вярно това, което току-що чу? Може би с поведението си неволно бе подтикнала момичето към всичко това?

— Ясно защо ме избягваш напоследък… — обърна се тя към Карла. — Мислиш, че имам вина за заболяването на дъщеря ти. — Гласът й трепереше.

— Не съм те избягвала — отрече Карла. — Така се случи… Пък и по-лесно се разбирам с момичето, когато теб те няма.

— Съжалявам… — Джеси забеляза, че не спира да се извинява. Опита да се овладее. — Бих ли могла да ви помогна с нещо?

— Няма нужда. Дъщеря ми и аз ще се справим сами.

— Е, ти си знаеш най-добре — каза Джеси с усилие.

— Ще внимавам да не преяжда и ще й подбирам само здравословна храна. Ще скрия сладките неща.

— Това ли препоръча лекарят?

— Да.

— Ясно, но дали момичето няма нужда от някакво по-специално лечение? В болнична обстановка сигурно ще се възстанови много по-добре.

— Лекарят каза, че в Минесота има специализирана клиника за болни с разстройства от храносмилателен тип.

— Е, и ще изпратиш ли дъщеря си там?

— Не. Тя дори не дава да се спомене за това.

— Да, но ако ще е от полза за здравето й…

— Джеси, ако дъщеря ми влезе в болница, цялото училище ще разбере, че е зле. Затова ще се опитаме да я лекуваме в домашна обстановка. Струва ми се, че така ще е най-добре.

Джеси не бе напълно убедена, но кимна с глава. После отиде до закачалката и се облече.

— Ще ми се обадиш, ако ти потрябвам, нали?

— Да… — Макар Карла все още да стоеше със скръстени ръце, в очите й напираха издайнически сълзи.

Джеси усети как всеки момент ще се разплаче. Искаше й се да пристъпи към сестра си и да я прегърне, но не посмя. Затова само каза:

— Извинявай. Обичам ви — и нея, и теб. — После изтича навън, като хлипаше.

 

 

Ейдън обичаше купоните — като всеки неженен тридесетгодишен мъж. Само че когато пристигна в Делано и завари Джеси официално облечена, внезапно загуби желание за веселие. Веднага съжали, че вместо да вечеря с нея в някое уютно и романтично място, бе приел поканата да отиде на това шумно новогодишно празненство. Джеси със сигурност щеше да събере погледите на присъстващите мъже.

Всеки път, когато излизаха, тя носеше малко грим и непретенциозно облекло.

Тази вечер обаче бе на високи токчета и с красив гребен в косите. Тюркоазната рокля с голи рамене, която извайваше фигурата, й придаваше бляскава красота, която привличаше погледите.

— Къде е баба ти? — попита Ейдън като едва откъсна очи от потрепващите пайети по роклята и се огледа.

— О, тя остана във фермата. Ще прекара там още една седмица — каза Джеси и прибра ключа от входната врата в миниатюрна чантичка в тон с роклята. — Искаш ли да пийнеш нещо преди тръгване?

— Не… благодаря — отвърна Ейдън и се покашля, за да се успокои.

— Добре. Отивам да взема палтото си — каза Джеси и се отправи към стълбите. — Чувствай се като у дома си. Идвам веднага.

Ейдън проследи с поглед дългите й, обути в копринени чорапи крака, и реши, че ако не се стегне, в следващия миг ще започне да пелтечи смутено като гимназист. Сякаш за пръв път виждаше хубава и сексапилна жена! Защо му действаше така…

До завръщането й успя някак да прогони вълнуващото чувство, което за последен път беше изпитал във времето на ранния пубертет. Джеси се появи с черно вълнено палто в ръка и той й помогна да го облече.

— Добре изглеждаш — каза Ейдън с пресипнал от вълнение глас.

— Благодаря.

Ейдън беше разочарован. Не очакваше думите му да произведат бурен ефект, но все пак се подразни от нейното протоколно „благодаря“. Толкова ли много комплименти получаваше това момиче, че вече й бе все едно?

— Всъщност, изглеждаш повече от добре. Супер си! — не се сдържа той, решил да опита с ласкателствата още веднъж.

— Не исках да се издокарвам много, но когато ми каза, че отиваме в хотел „Ривърфронт“, реших да си сложа нещо по-така. — Този път усмивката на Джеси беше по-ласкава, сякаш компенсация за хладната й реакция на първия комплимент. — Искам да направя добро впечатление на приятелите ти.

— Ще ги шашнеш, бъди сигурна — промърмори Ейдън, загледан в дългите й крака.

Само няколко минути след пристигането на тържеството Джеси наистина беше събрала всички мъжки погледи. Неколцина от присъстващите дори се опитаха да пофлиртуват с нея, но без резултат. Ейдън се запита защо. Дали защото като манекенка бе свикнала да се справя с досадници, или защото го смяташе за единствения заслужаващ внимание мъж? Много би искал той да е причината за нейното безразличие. Роякът ухажори, който внезапно се оформи около приятелката му, го накара да си даде сметка, че ревността все пак играе роля в неговия живот.

Започнаха танците и ревността на Ейдън се разгоря. Представата за Джеси в прегръдките на някой друг накара пулсът в слепоочието му да затупти.

Свиреше някакъв рок-състав. Ейдън се опита да танцува, без да се отделя от Джеси — за да не я оставя в ръцете на други мъже. Само че не успя. Беше невъзможно — музиката превърна дансинга в хаос от извиващи се тела. Когато най-сетне засвириха нещо по-бавно, към Джеси се приближи нисък набит мъж с похотливи очи. Преди Ейдън да успее да му каже да изчезва, Джеси се усмихна и отказа под предлог, че иска да си почине.

Ейдън веднага я поведе към бара и й подаде чаша шампанско. После, вместо да се върнат на масата, където бяха седнали заедно с три други двойки, предложи да излязат на чист въздух във фоайето.

— Толкова е шумно, че не можем да разменим и две думи! — каза той и затвори вратата на бара. Оркестърът не се чуваше толкова силно.

— Хубава забава — отбеляза Джеси. От танците бузите й бяха пламнали.

— Значи ти харесва?

— Да.

Дали казваше истината? Да можеше и той така да умее да прикрива чувствата си…

— Имаш гирлянда в косата — рече Ейдън и се пресегна да го махне. — Хвърлят конфети и гирлянди непрекъснато.

— Към полунощ сигурно ще стане още по-оживено.

Той кимна.

— Лудница. Отдавна не бях попадал на толкова шумно тържество.

— Мислех, че винаги посрещаш Нова година така.

Той не искаше да признае, че вече три или четири поредни пъти бе пропускал новогодишните тържества заради работата си.

— Като че ли би ми било по-добре в по-малък кръг от приятели… Или само с един човек.

— Разбирам те. Аз също се чувствам така.

Репликата бе съвсем неочаквана за Ейдън. Той понечи да попита дали в такъв случай да не си вървят, когато асансьорът спря на техния етаж, вратата му се отвори и сред рояка посетители, се оказаха братът на Ейдън, Шон, заедно с Гизеле, съпругата му.

За първи и единствен път през тази вечер самообладанието за миг напусна Джеси. По лицето й пробяга сянка от тревога и това събуди у Ейдън желание да я защити. Той обви кръста й с ръка.

— О! Това май е братчето ми! — каза Шон, побутвайки съпругата си към Джеси и Ейдън. — Изобщо не съм очаквал да те срещна тук! — Ако се съди по начина, по който гледаше към Джеси, бе изненадан не толкова от срещата с брат си, колкото от дамата до него.

— Честита Нова година! — поздрави Ейдън като се ръкува с Шон и целуна съпругата му. После представи Джеси.

Поговориха малко, след което Шон предложи да влязат в залата, преди шампанското да се е свършило.

— Вървете, ние ще останем още няколко минути — рече Ейдън. — Как си, добре ли си? — обърна се той към Джеси веднага след като Шон и жена му тръгнаха.

— Да… — каза Джеси, но Ейдън не беше сигурен дали говори истината. Беше забелязал промяната в държането й.

— Не знам кой е поканил Шон тази вечер. Съжалявам… — каза той.

— Повече от ясно бе, че изобщо не очакваше да те види в моята компания — каза Джеси с усилие. — Не си му казвал нищо за нас, нали?

Ейдън поклати глава. После улови Джеси за ръка.

— Напоследък не съм имал много възможности да разговарям с Шон. Виждали сме се само за малко, за да обсъдим делови въпроси.

Тя не каза нищо. Както обикновено, лицето й и този път остана безизразно. Въпреки че й се искаше да не скрива чувствата си.

— Какво ще кажеш да си тръгваме? — попита той.

— Защо? Мислиш, че на брат ти ще му бъде неприятно в мое присъствие? — Върху лицето на Джеси падна сянка.

— Изобщо не ме е грижа за брат ми — каза Ейдън малко нетърпеливо, а после погледна часовника си. — Просто предлагам да продължим вечерта на друго място.

— Мислех, че искаш още да танцуваме.

— Не. А ти?

Тя поклати глава.

— И аз не си падам много по танците.

— Ела — протегна ръка Ейдън. — Да се махаме.

— Ако е само заради мен, да не тръгваме.

— Не е само заради теб. Тръгваме заради нас двамата. — Той я целуна, след което я поведе към залата, за да се сбогуват с компанията.

Рик не изглеждаше много разстроен от заминаването им.

— Дръж! — Той подаде бутилка шампанско на Ейдън. — Весела Нова година!

Шон, от друга страна, изглеждаше неприятно изненадан и Ейдън предположи, че се бе надявал да разговаря с тях.

В коридора, докато чакаха асансьора, Ейдън посочи бутилката шампанско и рече:

— Какво ще кажеш да довършим празника самостоятелно?

— Мисля, че не е разумно да вземаме отворена бутилка със себе си в колата, особено навръх Нова година — каза Джеси, вярна на здравия разум.

— О, но ние няма да ходим никъде с кола! — рече той. В същия миг вратата на асансьора се отвори и те влязоха вътре. Вместо да натисне бутона за партера, Ейдън извади ключ от хотелски апартамент.

— Ключът от Рик ли е това? — попита Джеси, докато асансьорът поемаше към горните етажи.

— Ключът си е мой — каза Ейдън, подхвърли го във въздуха и ловко го улови с ръка.

— Апартамент ли имаш тук?

— Да. Реших, че така ще е по-удобно за майка ми.

— По-удобно за майка ти?

— Именно. Макар да съм вече на тридесет години, тя продължава да ме чака вечер, докато не се прибера. Реших, че ще й спестя тревогите, ако прекарам нощта тук.

— Много умно! — каза мило Джеси, но очите й издаваха, че бе развеселена от тази история.

Вратата на асансьора се отвори и Ейдън подкани с жест Джеси в коридора.

— Не ме подозираш в лоши мисли, нали?

— О, тъкмо се бях зарадвала… — отвърна шеговито тя.

Ейдън не очакваше да чуе точно това. Или шампанското я бе накарало да се отпусне, или Джеси най-после започваше да го чувства по-близък и да се държи естествено. Забързан да не изпусне момента, той трескаво се зае да отключва, без да се впуска в разсъждения.

— Приятно място — каза Джеси, докато влизаха в елегантния апартамент.

— Край на конфетите, свирките и балоните. Най-после малко тишина и покой — каза Ейдън и съблече черното й палто.

— Колко е просторно! — каза Джеси и се огледа наоколо.

— Ако решим да танцуваме, няма да се блъскаме — отговори той и пусна стереоуредбата. Разнесе се тиха и приятна музика.

Джеси отиде до прозореца, който стигаше чак до тавана.

— Какъв изглед! — възкликна тя със затаен дъх.

— Пиколото ми каза, че ще можем да видим фойерверките в дванадесет часа. Сядай, а аз отивам да взема чаши. — Той остави бутилката върху мраморния бар.

Джеси огледа мебелите и спря поглед върху голямото бяло канапе. Дали беше водил и други момичета тук?

Ейдън се върна с две чаши шампанско и й подаде едната. После попита:

— Гладна ли си? Има за хапване в хладилника.

— О, не, благодаря. Вече ядох достатъчно. На тържеството имаше много вкусни неща. — Тя отпи от чашата си.

— Рик обича всичко да е най-изискано. Най-добрата храна, най-доброто шампанско, най-добрата музика… Е, поне според неговия вкус.

— Защо, ти не харесваш ли рокендрол?

— Само някои неща. Повече слушам джаз. По-приятен е за танцуване. — Той се изправи и й подаде ръка: — Ела. Ще ти го докажа. — Гласът му беше ласкав и увещаващ, също както и усмивката.

Джеси сложи лявата си ръка на рамото му. На високи токчета тя бе висока колкото Ейдън.

— Защо се смееш? — попита той, когато забеляза веселото пламъче в очите й.

— Помислих си, че е приятно да танцуваш лице в лице с партньора си, без да е необходимо да се навеждаш над него.

Ейдън обви ръката си по-плътно около кръста й и каза:

— Тази вечер имаше достатъчно много високи мъже.

— Но ме покани един нисък и дебел.

— Ти затова ли му отказа? Защото беше джудже?

Джеси се засмя.

— Нито беше чак толкова нисък, нито пък съм му отказала заради ниския ръст. Направих го, защото исках да танцувам само и единствено с теб. — Каза го направо, без никакъв свян.

— Е, аз не съм кой знае какъв танцьор… — Стояха неподвижни. Само телата им едва доловимо се поклащаха в такт с музиката.

— Засега се справяш добре — каза тя с тих и възбуждащ плътен глас.

— Защото музиката е хубава. — Ейдън тихо си затананика мелодията, а Джеси се облегна на рамото му.

Краката им почти не се отлепяха от персийския килим. Двамата само се поклащаха, а музиката говореше на своя загадъчен и омагьосващ език.

— Прав си. Джазът е много по-добър за танцуване — каза Джеси тихо. Ръката, с която беше прегърнала Ейдън, се плъзна към врата му.

— Да, така е… — съгласи се Ейдън. После я придърпа към себе си.

Джеси почувства възбудата му. Вече нямаше никакви съмнения за желанията на Ейдън. Тя бе възнамерявала да отложи момента на интимния контакт, за да има възможност да прецени чувствата си по-добре. Ала в прегръдката на Ейдън изведнъж разбра, че да продължават с платоническа любов бе безсмислено. Колкото по-дълго танцуваха и колкото по-бавни ставаха движенията им, толкова по-трудно й се удаваше да удържа чувствата си.

Тя усети горещ дъх до ухото си. Ейдън я целуваше — нежно и сладостно. Джеси почувства силна приятна тръпка.

Чуха се гърмежи. Ярката светлина и празничната пукотевица ги накараха да се извърнат към прозореца.

В далечината цялото небе сияеше, озарено от разпукващите се букети на фойерверките.

— Полунощ! — възкликна тя.

Ейдън улови брадичката й и я погледна в очите.

— Честита Нова година, Джеси! — каза той. После я целуна — дълго и пламенно. Тя цялата тръпнеше от радостна възбуда и вълнение.

Тъй като бяха на еднаква височина, телата им се допираха — бяха като слети, но продължаваха още по-жадно да търсят по-голяма близост.

Джеси се изви грациозно и сластно като котка, а Ейдън прокара огнена диря от целувки по шията й. Тя изстена, когато устните му достигнаха гърдите й.

Искаше го. Тялото й крещеше от желание. Тя бавно раздвижи хълбоците си — не в такт с музиката, а водена от онзи първичен инстинкт, който бе накарал пръстите й да се промъкнат под сакото му и да опипат мускулите под снежнобялата риза.

Ейдън вдигна глава, за да си поеме въздух, и трескаво затърси в погледа на Джеси отговор на неизречения въпрос, който висеше в пространството. Сега беше моментът да си тръгне — което всъщност трябваше и да направи.

Само че Джеси не искаше да си тръгне. Копнееше да е тук, до него, да се отдаде без остатък на удоволствието, чийто вкус току-що беше опитала. Фойерверки се взривяваха не само навън, в нощното небе над града, а и в душата й. Беше й толкова хубаво, че за нищо на света не искаше да си върви — въпреки гласа на здравия разум. Тя погледна към Ейдън: погледът му беше пълен с обещания. Тогава бавно, почти като ритуал, пръстите й заразкопчаваха седефените копчета на ризата му.

Той улови ръцете й и ги задържа. После ги поднесе към устните си, целуна връхчета на пръстите й и я поведе към спалнята.

Стаята беше също тъй елегантно обзаведена, както й целия апартамент. Само че Джеси не забеляза нищо от обстановката — очите й бяха вперени в Ейдън, който сваляше дрехите си тъй припряно, сякаш го изгаряха.

Когато остана по чифт елегантни шорти, той запита шеговито:

— Имаш ли нужда от помощ?

— Като че ли да — отговори Джеси, повдигна тежкия златист сноп коса от раменете си и се обърна с гръб — тъй че Ейдън да разкопчее ципа на роклята й.

Съдейки по изгарящия му поглед, Джеси очакваше, че той припряно ще съблече дрехите й. Но Ейдън се загледа в нея и попита:

— Като манекенка демонстрирала ли си бельо?

Джеси беше само по бюстие и жартиери.

— Не отговарям на изискванията — отговори тя като се наведе да си свали обувките — бавно, една по една. Правеше го, без да сваля очи от Ейдън.

— Не мога да повярвам — каза той с пресипнал от вълнение глас.

После бавно я разгледа от всички страни. Когато Джеси посегна да откопчее бюстието, той я спря.

— Има неща, които мъжът предпочита да открие сам.

Бавно я притегли към себе си.

Докосването на пръстите му я караше да изгаря от желание. Ейдън свали бюстието и погали гърдите й. В този миг Джеси почувства, че не може да се владее. Ейдън я хвана през кръста и дълго, подлудяващо дълго целува гърдите й. Когато най-сетне вдигна глава, на лицето му се появи усмивка.

— Гърдите ти са с идеален размер.

След миг устните му продължиха да търсят и откриват чувствителни ъгълчета по тялото й. После я вдигна на ръце и я занесе до леглото.

Джеси плъзна ръце по корема на Ейдън и бавно, съвсем бавно свали шортите му.

Красотата на голото му тяло я заслепи. Тя го погледа няколко секунди, беше като замаяна. После дръзко и ненаситно започна да го гали — първо по мекия мъх на гърдите, после по-надолу и по-надолу. Когато най-сетне пръстите й стигнаха слабините му, Ейдън я притисна в обятията си и телата им се сляха. Галеше я — с устни и ръце. Опитваше се да не бърза, но седмиците на очакване оказаха влияние. Заедно стигнаха до върховния миг на завладяващо и неописуемо удоволствие.

— О, Джеси, знаех си, че ще бъде толкова хубаво!

Насладата от преживяното взаимно чувство разливаше приятна топлина по цялото й тяло. Усещането беше върховно и разтърсващо.

Ейдън легна по гръб и ласкаво притегли Джеси. Лежаха безмълвни. Тя беше притихнала и Ейдън си помисли, че спи. Миг след това Джеси се изправи на лакът, усмихна се и каза:

— Честита Нова година!

— Така да е. — Той прокара пръсти през влажната й коса, замислен за чудесния начин, по който беше завършила новогодишната вечер. Джеси бе надминала всичките му очаквания.

Надвесена над него, тя го галеше разсеяно, а очите й грееха от удоволствие.

— Доволен ли си от прекарването?

Той улови една от ръцете й и я поднесе към устните си.

— Ако питаш дали и друг път на връх Нова година съм правил любов, то отговорът е „не“.

— Не ти вярвам! — каза иронично тя и сложи пръст на устните му.

— Е, имал съм и други приятелки, но никоя не е успявала да ме измъкне от слънчевата Калифорния и да ме доведе да мръзна в това ужасно място.

— Значи си доволен, така ли?

— Дойдох заради теб! — каза той с усмивка. Ръцете им отново бяха започнали да се търсят. — Защо не ми разкажеш за разбитите сърца, които си оставила зад себе си.

— Защо мислиш, че аз съм ги оставила? — промълви Джеси с невинно изражение.

— Защото ако беше обратното, то тези мъже са били или безчувствени, или побъркани.

Тя се разсмя и го целуна — съвсем леко, сякаш го докосна с перце.

— Мъжете в живота ми се броят на пръсти. Един бивш съпруг, безчувствен, и няколко бивши приятели, всичките до един умопобъркани.

— Що за човек беше бившият ти съпруг? — попита Ейдън, усещайки ревност спрямо човек, когото дори не познаваше.

— Изобщо не си струва да говорим за него, той повече не означава нищо за мен. — Гласът на Джеси бе станал тих.

— Много ли неприятности ти е причинил?

Ейдън уви един копринен кичур от косите на Джеси около пръста си.

— Всеки развод е посвоему болезнен — каза тя замислено. После поклати глава, сякаш за да се отърси от неприятните спомени. — Няма значение. Всичко е вече минало. Сега, като си помисля, си давам сметка, че изобщо не си е струвало да проливам толкова сълзи на времето.

— Още виждате ли се? — попита Ейдън. Самата мисъл накара сърцето му да се свие от болезнения спазъм на ревността.

Джеси поклати глава.

— Дори мисля, че той вече не живее в този щат.

— Чудесно.

Тя се притисна до Ейдън. Гърдите й плътно опряха в неговите и те сплетоха бедра.

— Както ти казах, не си струва да го обсъждаме.

— Добре… няма. — Той бързо я целуна. — А освен това имам други планове за нас.

— Какви планове? — Джеси лежеше изпъната и стройна и гледаше дръзко и предизвикателно.

— Ще те накарам да забравиш всеки друг мъж, който някога си познавала!

— Обещаваш ли?

— Кълна ти се. Не мога да повярвам, че някога те мислех за студена жена — каза той и се засмя доволно, докато палавите пръсти на Джеси шареха по тялото му.

— Студена? Аз? Откъде ти дойде наум?

— Държиш хората на разстояние.

Тя се разсмя.

— Е, и ледът се топи, когато го поставиш на огъня. Сега сякаш цялата съм в пламъци.

Пръстите й трескаво галеха бедрата му.

— Предполагам, знаеш какви рискове поемаш като правиш това! — предупреди я със смях той.

— Мисля, че да — каза Джеси с предизвикателно невинен тон. И за да му покаже, че наистина знае какво прави, го поведе на дълго еротично пътешествие, което продължи до сутринта.

 

 

Ейдън се събуди сам в леглото и стомахът му се сви, защото си помисли, че Джеси може да го е оставила и да си е тръгнала. После чу шума на душа и се успокои. Можеше да я изненада в банята, но реши да помързелува, докато се разсъни.

Завивките ухаеха на аромата на Джеси. Миналата нощ бе нощ, изпълнена с щастие и за двамата.

Погледна часовника. Беше рано. Роклята с тюркоазните пайети лежеше върху стола, бюстието и чорапите бяха на пода. Джеси може би се канеше да си тръгне или двамата заедно щяха да прекарат деня?

Тя излезе от банята в копринено кимоно. По-секси не бе изглеждала никога.

— Добро утро — каза Джеси. Усмивката й беше свенлива и това я караше да изглежда още по-мила. — Извинявай, ако съм те събудила.

— Не си. Радвам се да те видя отново. Тъкмо бях започнал да се питам дали онова, което се случи снощи, е било сън или действителност.

— Не беше сън — каза тя като прекоси стаята и седна на ръба на леглото. — Аз съм тук и съм съвсем истинска. Трябва да ме закараш у дома.

Той улови ръката й и каза:

— Надявах се да прекараме деня заедно.

— Нямам други дрехи, освен тази рокля — рече тя, като посочи към вечерния тоалет.

— За това, което планирах да правим, дрехи няма да са ни необходими — рече Ейдън, но Джеси шеговито го плесна по ръката и се наведе към бельото на пода.

— Кога трябва да освободим апартамента? — попита тя и вдигна бельото си.

— Резервиран е до утре на обяд.

— Гледай ти колко си бил предвидлив! — възкликна Джеси, като се усмихна лукаво.

— Предвидлив ли? Не. Оптимистично настроен е по-точният израз за случая. — Ейдън също седна на ръба на леглото и привидно срамежливо се закри с чаршаф. — Винаги, когато искаме, можем да прескочим до вас, за да се преоблечеш.

— Ако ме беше предупредил, че си запазил стая, щях да дойда тук с чанта багаж — каза тя без всякаква ирония.

— Не предполагах, че каквато си разумна, ще се съгласиш да прекараш нощта с мен — рече той също толкова откровено.

Джеси се усмихна.

— Имаш право.

Той протегна ръка и нежно я погали. Пръстите му леко докоснаха бузата й.

— Не съжаляваш за снощи, нали?

— Би трябвало, но наистина не съжалявам.

— В такъв случай бихме могли да прекараме остатъка от деня и още една нощ заедно.

— Да, но семейството ти? Ако правилно си спомням, беше споменал, че на Нова година майка ти винаги кани гости на вечеря. Не трябва ли да присъстваш?

Той отметна с пръсти русите кичури, които бяха паднали върху лицето й.

— Не ми се мисли за семейството ми. Сега искам да мисля само за нас.

Джеси не бе съгласна. Глупаво беше да се правят, че семейството на Ейдън не представлява пречка за отношенията им, които се задълбочаваха с всеки изминат миг.

По настояване на Ейдън прекараха заедно не само първия ден от новата година, но и деня след това — наложи се да удължат резервацията. Повечето от времето бяха в хотелската стая, като не само се любиха, но и разговаряха в продължение на много часове. Джеси вече чувстваше Ейдън по-близък от всеки друг мъж в живота си.

На сутринта на третия ден се върнаха отново към реалността. Джеси току-що бе излязла от банята, когато завари Ейдън да седи с телефонната слушалка в ръце.

— Нещо случило ли се е? — попита тя.

— Не. — Той бавно остави слушалката на мястото й. — Обади се майка ми.

— О!

Последваха няколко мига на мълчание, преди Ейдън да каже:

— Изписали са баща ми от болницата и са го преместили в затвора.

Джеси изтръпна. В продължение на три дни бяха успели да не говорят за Том Маккълоу. Сега отново заговориха за него — темата беше досущ мигаща червена лампа, сигнализираща неравен и опасен участък от пътя.

— Какво е станало с молбата за преразглеждане на решението? — попита Джеси предпазливо.

— Протоколите от делото току-що са били предадени на Уил Лепли и той в момента пише молбата за обжалване.

Ейдън стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Стоеше мълчалив, с ръце в джобовете.

— Какво означава това? — Джеси се приближи до него и внимателно го прегърна.

— Уил се надява или да намери някакво умишлено укрито доказателство, или да открие някакъв нов факт, който да убеди съдията да разреши повторно гледане на делото — каза Ейдън с усилие.

Джеси се вгледа в сериозното лице на мъжа, в когото така мълниеносно се беше влюбила.

— Сякаш перспективата делото да се преразгледа не те радва особено.

— Така е — призна Ейдън. — Не виждам никаква полза от това второ дело. Само ще събуди напразни надежди у майка ми. Трябваше да я чуеш колко обнадеждена и весела беше, докато говорехме.

— Сигурно има причина да е така оптимистично настроена — предположи Джеси.

— Няма! — рязко отвърна Ейдън. — И не е необходимо да ме гледаш тъй, сякаш съм някакво жестоко и коравосърдечно същество. Просто знам, че баща ми трябва да си получи заслуженото.

— Мисля, че бащите винаги заслужават съчувствие — рече Джеси, но веднага съжали за думите си.

Ейдън се намръщи. Той се дръпна и й обърна гръб. Джеси трябваше да го заобиколи, за да хване ръцете му.

— Знам, че те ядосва начинът, по който баща ти е постъпил. Разбирам те. Но допускал ли си някога, че той все пак може и да не е убил момичето?

— Глупости! Как можа да си го помислиш? — Ейдън я изгледа недоверчиво. — Нали беше на делото? Нали самата ти беше между тези, които го осъдиха?!

Джеси точно това и чакаше.

— Ейдън, там, в съда, постъпих според инструкциите, които ми бяха дадени. Само че по време на делото нещо се случи с мен.

Той повдигна вежди в недоумение.

— Какво искаш да кажеш?

— Знам, че ще ти прозвучи налудничаво, но докато траеше процесът, няколко пъти ме обзе чувството, че баща ти е невинен. Не се съобразих с него само защото ни бяха казали да вземем разумно, а не емоционално решение.

— Значи мислиш, че баща ми не е извършил престъплението?

Джеси забеляза учудването му.

— Да — каза тя. — Убедена съм.

— Джеси, обстоятелството, че Том Маккълоу е мой баща не е достатъчно основание да го оневиняваш.

Зад спокойния тон на Ейдън се криеше предупреждение.

— Мнението ми няма нищо общо с роднинските ви връзки, Ейдън. Замислял ли си се някога, че биха могли да съществуват и други доказателства по делото? Например, не чухме самопризнания, нямаше свидетели на случилото се…

Той я погледна подозрително.

— Какво искаш да кажеш?

— Щом ще се обжалва, има смисъл да се потърсят нови аргументи… Неща, които да хвърлят нова светлина върху случилото се.

— Единствената причина, поради която на баща ми му бе разрешено преразглеждане на делото, е тази, че неговите скъпо платени и опитни адвокати знаят как да изкопчат въпросното разрешение. — Тонът на Ейдън беше циничен. — Хората мразят баща ми, Джеси.

Горчивината в думите му я стресна. Джеси знаеше, че Ейдън още не може да прости на баща си. Точно този гняв го караше с лекота да приеме присъдата и да се противи срещу всеки опит да се допусне обратното.

— Може би ще е най-добре да спрем да обсъждаме тази тема — каза внимателно Джеси като освободи ръцете си и отстъпи крачка назад.

Ейдън въздъхна, прегърна я и рече замислено:

— Извинявай, Джеси. Права си, няма защо да говорим за това. Не искам проблемите между мен и баща ми да се намесват в отношенията ни.

Тялото на Ейдън й действаше успокоително. Джеси се отпусна в прегръдката му и отново почувства познатото сладостно удоволствие. За миг й хрумна да довърши разговора, като предложи на Ейдън да й се довери по въпроса за баща му, но навреме съобрази, че пак ще се скарат, и затова замълча. Само се запита докога съдебното дело ще помрачава отношенията им.