Памела Бауър
Момиче от витрина (11)

Единадесета глава

За своя изненада Джеси се почувства облекчена, когато Ейдън отпътува за Калифорния. Бяха изминали само няколко дни от новогодишната нощ, но тя вече беше изпитала необходимост да поотдъхне. Смяташе през двете седмици, докато го няма, да обмисли положението.

През първата вечер на неговото отсъствие това не й се удаде лесно. Изненадана, тя откри, че Ейдън беше напръскал завивките й със своя одеколон. Никак не й беше лесно да събере мислите си, докато лежеше, обгърната от познатото възбуждащо ухание.

След няколко дни вече със сигурност знаеше, че любовта безвъзвратно я бе покорила. Признаците бяха повече от сигурни. Ейдън няколко пъти се бе опитал да се свърже с нея, когато отсъстваше от къщи, затова реши да си купи радиотелефон.

Работата по новия договор й пречеше да забрави Ейдън. Позираше като младоженка във витрината на булчинския магазин и винаги, когато слагаше роклята от бяла дантела, си представяше какво би било Ейдън да е до нея, облечен във фрак.

За разлика от витрината на универсалния магазин, която постоянно бе обсадена от зяпачи, булчинският салон почти не се радваше на внимание. Понякога минувачите се спираха и я сочеха с пръст, когато забележеха, че не е кукла, а жив модел. Никой обаче не се задържаше повече от няколко секунди — с изключение на бъдещите булки, които се интересуваха повече от роклята, отколкото от манекенката.

За Джеси това не беше изненадващо. Времето беше много студено и повечето от купувачите предпочитаха закритите търговски пасажи, вместо да зъзнат по тротоарите под открито небе. Известно оживление имаше само около обяд и точно тогава за пръв път забеляза Шон Маккълоу да я съзерцава през витрината.

Въпреки че се стресна, Джеси дори не мигна и не се издаде, че го е забелязала. С всяка измината секунда й ставаше все по-трудно да прикрие смущението си.

В един миг Шон се изправи точно пред нея и почука с ръка по стъклото.

— Искам да говоря с вас — каза той като придружи думите си с енергично ръкомахане.

Джеси не му обърна внимание. Шон влезе в магазина, но след малко пак се появи, за да й обясни с мимики и ръкомахания, че ще се върне отново.

На тръгване след работния ден Джеси го видя да седи на едно от плюшените канапета в булчинския салон. Видът му беше толкова унил, колкото и нейното настроение в момента. Когато я видя, Шон веднага се изправи.

— Госпожице Полсън…

— Можете да ме наричате Джеси. — Тя с усилие запази хладнокръвие, докато се здрависваха. — Защо искате да ме видите, господин Маккълоу?

— Шон. — Той нервно премести палтото си от едната ръка в другата. — Наричайте ме Шон. Бих искал да ви предложа да изпием по чаша кафе.

— Заета съм — каза Джеси и усети как стомахът й се свива от тягостно предчувствие.

— О, знам. Няма да ви отнема много време. — Той се усмихна подкупващо. — Само искам няколко минути да поговоря с вас.

Джеси още повече се притесни. Знаеше, че няма какво да обсъжда с Шон, но й бе любопитно да разбере какво все пак го е довело тук.

Изминаха няколко секунди, без Шон да получи отговор. Тогава той настоя:

— Моля ви, важно е.

— Добре — съгласи се колебливо Джеси. — Знам едно подходящо кафене недалеч оттук. Да се срещнем там след половин час? Трябва първо да се преоблека. — Тя посочи сватбената рокля.

Той кимна в знак на съгласие. Начинът, по който го направи й напомни за Ейдън. Шон не беше толкова едър и широкоплещест като брат си, но двамата имаха еднакви маниери и жестове.

Погледът му я смути най-много. Седяха един срещу друг на масичката в кафенето и той я гледаше с топлите си и изкусителни очи — поглед, който привличаше и предразполагаше.

— За какво искахте да разговаряме? — попита Джеси, докато разбъркваше кафето.

— Дължа ви едно извинение — рече Шон и наля мляко в кафето си.

„Отблизо още повече прилича на Ейдън!“ — отбеляза Джеси.

— Извинение? — попита тя като го изгледа малко недоумяващо.

— Да. За онзи път, когато спрях пред витрината на универсалния магазин и ви наговорих такива едни неща… Тогава не бях на себе си. Простете ми. Няма какво да кажа за свое оправдание, освен това, че бях разстроен заради баща си, а стана така, че в крайна сметка вие пострадахте. Не зная как да ви се извиня. Ужасно съжалявам за случилото се.

— Приемам извиненията ви — кимна любезно Джеси като се опита да не обръща внимание на неприятното усещане, че Шон не беше чак толкова искрен, колкото се опитваше да мине в нейните очи.

Той още веднъж й се усмихна, а тя отвърна със сдържано приветлив поглед. Последваха няколко мига на мълчание, след което Шон каза:

— Реших да ви се извиня, тъй като знам, че сте приятелка на брат ми. Не искам в никакъв случай между нас да има търкания.

Тя не реагира веднага. Постара се да подбере внимателно думите си. Най-сетне каза:

— Не знам дали това изобщо е възможно — имам предвид обстоятелствата…

— Искате да кажете — заради това, че участвахте като съдебен заседател в делото?

Джеси кимна замислено.

— Но вие си вършехте работата — каза Шон някак угоднически. Прекалената му любезност засили подозрителността й.

С Ейдън си беше изработила начин на поведение в случаите, когато станеше въпрос за съдебния процес. С Шон не беше така. Колкото и да се стараеше, той нито успяваше да успокои съвестта й, нито да я излъже, че не отдава особено значение на случая.

— Не е лесно да съдиш другите — каза Джеси, стараейки се да потисне враждебността, която напираше в гърдите й.

— Така е — мрачно се съгласи Шон и въздъхна. — Бях в съдебната зала и след като изслушах доводите и на двете страни, не бих могъл да се закълна, че на ваше място щях да постъпя другояче.

Интуицията подсказа на Джеси, че макар да се стараеше да я оневини, в момента Шон се чувстваше толкова неловко, колкото и тя.

— Независимо от всичко вие не сте съгласен с присъдата, нали така? — попита тя и видя как в следващия миг вената на слепоочието му започна да пулсира. Подобно на Ейдън, и Шон не полагаше особени усилия да прикрива чувствата си.

— Така е, не съм съгласен, но не вие, а системата е виновна за това, че баща ми се озова зад решетките. Ако полицията не се нуждаеше така спешно от изкупителна жертва, за да приключи по-бързо със случая, можеха да потърсят истинския убиец по-усърдно.

— Значи сте убеден в невинността на баща си… — отбеляза Джеси замислено — колко различно реагираха двамата братя…

— Не познавате баща ми — каза Шон възбудено. — Той изобщо не би могъл да бъде такова чудовище, за каквото прокурорът се опита да го представи.

— Не е необходимо да ме убеждавате — каза Джеси.

Идеше й да стане и да си тръгне. Шон й въздействаше потискащо. Стараеше се да се представи за неутрално или дори дружески настроен към нея, но не успяваше.

— Баща ми не е убил Кетлийн Дениълс — рече категорично той. — Не казвам това само защото съм негов син. Баща ми не би могъл да убие никого.

Джеси понечи да каже, че и тя има резерви към справедливостта на присъдата, но от благоразумие замълча.

— Няма ли да обжалвате? — попита тихо тя, като се надяваше да внесе известна оптимистична нотка в разговора.

— Ще обжалваме. — Шон замълча, за да отпие от кафето. — Надяваме се да обезсилим сегашното решение и да насрочим ново гледане на делото. Уил Лепли е убеден, че има човек, който знае истинския убиец, но по една или друга причина пази мълчание.

Нещо в изражението на Шон караше Джеси да изпитва към него симпатия. За разлика от Ейдън, който винаги се гневеше, когато станеше дума за баща му, Шон изглеждаше тъжен и будеше съжаление. Мисълта, че старецът беше в затвора, му причиняваше огромно страдание.

— Дано да имате успех при обжалването — промълви Джеси. Каза го съвсем искрено.

Той я погледна.

— Да ви вярвам ли?

— Да.

— Искате да кажете, че сте променили мнението си?

Джеси се почувства като уловена в капан. Без малко да се разприказва. В следващия миг в съзнанието й като предупредителна лампичка се появи съветът на приятеля й — да бъде предпазлива в изказванията си по делото. Затова само рече:

— Искам да кажа, че също като вас ще се радвам да видя баща ви отново на свобода.

— Защо? Защото излизате с брат ми ли? — попита Шон подозрително.

— Донякъде и затова. Ако освободят баща ви, отношенията ни с Ейдън значително ще се улеснят — каза откровено Джеси. — Но аз вярвам в тържеството на справедливостта. Ако баща ви е невинен, както казвате, то тогава трябва да е на свобода, а не зад решетките.

Шон отпи от кафето, скръсти ръце и се облегна на масата.

— Но от ваша гледна точка справедливостта означава именно това — баща ми да излежи присъдата!

Джеси взе чантичката си и понечи да стане.

— Моля ви, не си тръгвайте!

— Не мисля, че има някакъв смисъл в това да продължаваме разговора. Вече разбрах какво искате да ми кажете.

— И какво е то?

— Че не намирате за нормално Ейдън да се среща с човек, допринесъл да осъдят баща ви.

Тя облече палтото си.

— Точно обратното — каза Шон и нервно прокара ръка през косата си. — Повиках ви, за да ви предложа да сложим край на нашите търкания.

— Не зная дали изобщо сте в състояние да го направите. — Тя се наведе да вдигне ръкавицата, която беше изпуснала. С всяка секунда губеше контрол над себе си.

— Моля ви за извинение…

Когато се изправи, Джеси забеляза в очите на Шон и откровеност, и разочарование. Затова се поколеба дали да не направи опит да промени нещата.

— Знаете ли кога смята да се върне Ейдън? — попита Шон.

— Защо, вие не знаете ли?

— Не. Скоро не сме се чували. — В думите му нямаше сарказъм, а по-скоро съжаление.

Едва сега Джеси забеляза колко измъчен и уморен вид имаше Шон.

— Обеща, че ще се постарае следващия петък да е тук — рече тя.

— Щом е обещал, значи ще дойде.

— Колко сте сигурен!

Шон се разсмя.

— Знам, че сега брат ми не го свърта на едно място. Няма да се успокои, докато делото не приключи окончателно.

Джеси съзнаваше, че Шон има право, но не искаше да говори за Ейдън зад гърба му.

— Трябва да тръгвам — каза тя като стана от мястото си.

Той също се изправи. Имаше виновен вид.

— Джеси, не исках да ви разстройвам. Моля ви да не ми се сърдите.

Тя сви рамене, благодари за кафето и тръгна като се постара да остави у него впечатлението, че разговорът не я беше разстроил особено. Вътрешно обаче цялата трепереше и отчаяно се опитваше да се освободи от чувството за вина, което отново се бе събудило.

Хората наоколо нямаше как да разберат всичко това. Подобно на куклата манекен, която трябваше да представлява във витрината, пред външния свят тя имаше едно-единствено изражение: безразличие.

 

 

Телефонният й секретар беше записал само две обаждания и нито едно от тях не беше това, което очакваше. Тъкмо се канеше да позвъни на хората, които я бяха търсили, когато звънна Девъни. Искаше да й напомни за купона тази вечер, на който беше поканена.

Двете не се бяха виждали от Бъдни вечер, когато за последен път позираха заедно. После Джеси замина за Хардинг, а Девъни — да прекара Коледа при баба си в Пенсилвания. След празниците трябваше да отлети за снимки на Хавайските острови.

Беше й се обадила веднага след връщането си от Хаваите. Не приемала никакви извинения за отсъствие. Естествено, първата реакция на Джеси беше да откаже. Не обичаше шумните събирания.

Девъни обаче беше най-близката й приятелка и щеше да се обиди. Беше толкова настоятелна! След много увещания най-сетне успя да я убеди, че седенето у дома в очакване на телефонен звън не е най-добрият начин за противодействие на следпразничната меланхолия. Джеси прие поканата с една уговорка — че ще помага в кухнята. По този начин си осигуряваше спокойно убежище в случай, че шумотевицата й дотегне.

Когато пристигна, Джеси завари точно това, което бе очаквала. Апартаментът беше претъпкан с хора, беше задушно, музиката гърмеше. Повечето от гостите бяха от манекенските среди, между тях неколцина актьори и актриси, които се снимаха в телевизионни реклами или изпълняваха второстепенни роли в театъра.

Джеси сновеше между гостите — помагаше в сервирането на ордьоврите и носеше прибори. Така, без да иска, в един момент тя дочу разговор между няколко жени, които обсъждаха как тяхна колежка, също модел, била малтретирана от приятеля си.

— Такива като него трябва да ги арестуват! — коментираше една червенокоса красавица. — На жените трябва да се осигури защита срещу подобни агресивни типове!

— Аз лично мисля, че жените трябва да внимават, когато се захващат с някого. Искам да кажа, че гадният характер на един мъж си личи още в началото, но тогава ние обикновено не му обръщаме внимание — намеси се приятелката й.

— Може и да си права, но мисля, че повечето мъже не буйстват, докато не ги предизвикаш.

— Както в случая с Кетлийн Дениълс ли? — попита трета жена. — Чух, че преди да я убие, мъжът, с когото излизала, се държал съвсем нормално с нея.

При споменаването на името Кетлийн Дениълс Джеси наостри уши.

— Техният случай е друг. Мъжът може и да е бил свестен, но пък Кетлийн не беше много стока — каза червенокосата.

— Ти познаваше ли я? — попита изненадано събеседницата й.

— Лично аз не, но на времето беше приятелка на Майк Сампсън, фотографа. Знаеш го. Та той ми е разказвал, че си падала по богати мъже, които можели да плащат за прищевките й.

— О, значи такава била!

Оттук нататък разговорът се премести около приятелствата по сметка и Джеси се оттегли в кухнята, за да може на спокойствие да помисли.

— Ти криеш ли се тук, или какво? — изгледа я Девъни, когато след няколко минути влетя през вратата с празен поднос в ръка.

— Дев, помниш ли, беше споменала, че преди години си се засичала с Кетлийн Дениълс: на някакъв купон, струва ми се — попита Джеси.

— Е, и? — рече Девъни и отвори хладилника, за да вземе сиренето.

— Мислиш ли, че Кетлийн е взимала наркотици?

— Възможно е. Само че, нали ти казах, Джес — никога не съм я познавала — лично, имам предвид. — Тя изгледа озадачено приятелката си. — Какво пак те прихвана! Делото вече мина, нали така!

Джеси сви рамене.

— Неволно дочух един разговор. Затова.

— Всичко идва от обстоятелството, че излизаш с Ейдън Маккълоу — каза убедено Девъни. — Иначе отдавна да си забравила за делото.

Джеси не възрази, а попита:

— Ти познаваш ли Майк Сампсън?

— Че коя манекенка не го познава?

— Знаеш ли дали Кетлийн Дениълс му е била приятелка?

— Не, но може лесно да се разбере. Питай го. — Девъни отвори една консерва с лютеница, разбърка я със сирене и я постави във фурничката. — Само че не разбирам защо още продължаваш да се вълнуваш от някой, който е вече на оня свят.

Смутена от светотатствената си мисъл, Девъни изрече последните думи с половин глас.

Джеси махна с ръка.

— Просто съм любопитна, това е всичко — каза тя. И понеже в същото време Девъни като фурия отваряше и затваряше подред всички шкафчета, попита: — Какво търсиш?

— Зелената купа за сос.

— Мисля, че вече я използвахме — рече Джеси, доволна, че могат да сменят темата.

В този миг някой извика:

— Трябват ни салфетки, Дев.

— Ще ви донеса — каза Девъни. После се обърна към Джеси: — Ти стой тук да наглеждаш соса. Трябва да поври още малко.

След като приятелката й излезе, Джеси отново се замисли. Все повече се убеждаваше, че трябва да разнищи случая. Данните от аутопсията, изнесени по време на делото, не съдържаха сведения за употреба на наркотици. И все пак от разговора, на който неволно бе станала свидетелка, излизаше точно обратното. Жените надали биха говорили празни приказки.

 

 

В понеделник след работа Джеси реши да намине към Майк Сампсън. Намери го в студиото. Широка приятелска усмивка озари откритото лице на фотографа.

— Джеси! Откога не съм те виждал! — Той я целуна по двете бузи. — Казвай, какво те води насам?

— Трябва да те питам нещо, Майк — рече тя и седна на стола до него.

— Нямаш нищо против това да правя туй-онуй, докато разговаряме, нали? — запита той и откачи един щепсел от контакта.

Джеси кимна с глава.

— Ти си работи. Исках само да те попитам за един човек.

— Мъж или жена?

— Жена. Казва се Кетлийн Дениълс. Чувал ли си за нея?

Усмивката бавно изчезна от лицето на фотографа.

— Да, излизахме заедно няколко пъти. Защо? — попита той предпазливо, докато навиваше електрическия кабел около лакътя си.

Джеси обясни накратко причината, която я беше довела насам. Каза, че е приятелка на сина на Том Маккълоу и че иска да му помогне да докаже невинността на баща му. За това, че беше участвала в делото, изобщо не спомена.

— Не знам дали информацията, която мога да ти дам, ще свърши някаква работа — рече Майк и се зае да навива картонен декор с морски пейзаж.

— А и от това, което по време на процеса прочетох за осъдения, съм склонен да мисля, че убиецът е точно той.

Колко странно! Повечето хора разсъждаваха така. Джеси като че ли беше единствената с друго мнение по този въпрос. Вместо да коментира, тя само сви рамене.

— Преди време може би щях да се съглася с теб, Майк, но сега мисля другояче.

— И искаш от мен сведения, които да потвърдят тезата ти, така ли? — Той се усмихна лукаво.

— Искам само да разбера що за човек е била убитата, нищо повече.

Майк възседна един стол и обгърна с ръце облегалката.

— Нея още на времето никой не можеше да я разбере. Дойде при мен, за да й правя снимки.

— Значи е била фотомодел.

Майк кимна.

— Да, и си я биваше при това. Прати ми я Ленор Грийн, знаеш я — висока, с тъмна коса… На самата Кетлийн снимките не й трябваха, правела ги за някакъв свой приятел. Идвала при мен, защото видяла мои кадри, снимани за Шантал, и й били харесали. Искаше да направим същите.

Джеси знаеше, че Шантал е дизайнер на бельо. Момичетата често позираха с негови модели в списанията за мъже.

— Значи поиска от теб да я снимаш по бельо?

— Да, по много оскъдно бельо.

— И ти?

— Ами, снимах я — разсмя се Майк развеселен. — Получиха се великолепни снимки. Тя беше… разкошна жена. Малко шантава, но много хубава.

— Как така „шантава“?

— Ами така. Правеше едни неща… Не беше мой тип жена.

— Тоест?

— Ами, например, за разлика от повечето мъже и жени аз мисля, че хората трябва да са верни един на друг.

— А Кетлийн не мислеше така.

— Поиска ми да й направя по няколко комплекта от снимките. Очевидно се срещаше с много мъже.

— Ти познаваш ли ги?

Майк поклати глава.

— Ние с нея не бяхме от една среда. Тя се движеше в друг кръг. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Имаш предвид хора като Том Маккълоу?

— Да, и други богати чичковци. Изобщо, тя се срещаше само с мъже, които можеха да си я позволят. Дори да бях продължил да излизам с нея, винаги щях да имам съдружници. Кетлийн държеше на скъпите си привички и й трябваха пари, за да може да ги задоволява.

— За наркотици ли говориш?

— Не съм сигурен дали ги ползваше редовно, но знам, че ходеше на събирания, където сервираха кокаина заедно с бисквитите. Казах й, че не си падам по такива неща и оттогава повече не съм я видял.

Джеси замълча.

— Странно защо всичко това беше премълчано по време на делото — рече тя най-накрая.

— Вече ти казах. Кетлийн се движеше в твърде особена социална среда. Предполагам, че мълчат, за да не си създават неприятности.

— Може би. — Тя замислено сбърчи чело. После хвърли поглед на снимките, направени от Майк на Кетлийн, сбогува се и си тръгна.

По пътя към къщи се опита да направи логично заключение от всичко, което беше видяла и научила. Повече от всякога инстинктът й подсказваше, че по време на делото не е била изнесена цялата истина. Без да бъде сигурна, че това, което беше чула от Майк, ще е от полза при обжалването, тя все пак чувстваше, че трябва да обсъди нещата. Въпросът беше с кого.

Брайън изрично я беше предупредил да не се свързва с адвокатите на Том Маккълоу. Можеше да се посъветва с Ейдън, но него го нямаше, а разговорът не беше за телефон. Оставаше само един подходящ човек: Шон.

Той се интересуваше от всичко, което би могло да хвърли нова светлина върху делото. Дали информацията на Джеси щеше да му свърши някаква работа? Трябваше да се свърже с него, за да разбере.

Брайън със сигурност не би одобрил. Само че какво значение имаха юридическите доводи в този момент? Един човек беше прибързано осъден и тя не можеше да стои безучастно настрана.

По целия път към офиса на „Маккълоу Ентърпрайзис“ Джеси непрекъснато си повтаряше, че не греши. Въпреки някогашната си неприязън към нея Шон щеше да се зарадва, че бе дошла да го посети. В известен смисъл те двамата сега бяха съюзници. Бореха се да докажат невинността на един несправедливо наказан човек.

— Джеси! — възкликна изненадан Шон, когато я видя. После стана от масивното си махагоново бюро, за да я настани в един от кожените фотьойли.

— Благодаря, че ме приехте — каза Джеси като хвърли бърз поглед на обстановката в кабинета.

 

 

Всичко в тази стая — дебелият персийски килим, махагоновите мебели, картините по стените — говореше за пари. На шкафчето зад бюрото се мъдреха снимки на семейството му. Те напомниха на Джеси защо всъщност беше дошла.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Шон, като се облегна удобно на стола.

— Разполагам с информация, която може да представлява интерес за вас.

Той повдигна вежди.

— И каква именно?

— Във връзка с Кетлийн Дениълс.

Шон се наклони напред и зачака. Беше превърнат целият в слух.

— Казахте, че търсите информация, която ще ви бъде полезна при обжалването. Мисля, че имам такава.

И тя започна разказа си. За нейна изненада, вместо да посрещне нащрек информацията, Шон я изслуша съсредоточено и заинтригувано.

— Не съм сигурна дали всичко, което ви казах, ще бъде от полза на адвокатите ви, но бях длъжна да ви го съобщя — заяви тя.

Шон имаше оптимистичен вид.

— Аз също не съм сигурен, но ви благодаря. Тъй или иначе, това е информация, до която нямаше как да се добера. Ейдън знае ли? — Той я изгледа изпитателно.

Джеси поклати глава.

— Реших, че след като него го няма, най-добре ще е да споделя с вас.

Почти сигурно беше, че Шон се досеща за истинската причина, поради която се бе обърнала към него, вместо към по-малкия му брат. Двамата имаха различно отношение към делото — именно това бе причината.

— Е, благодаря ви за посещението, Джеси — каза Шон, стана и заобиколи масивното бюро.

Джеси също се изправи. Почувства се някак много особено.

— Ако има нещо друго, което бих могла да направя за вас… — С тези думи тя си тръгна, питайки се дали да не признае пред Шон за съмненията, които я измъчваха от самото начало на делото. Реши все пак да не го прави. Благоразумието надделя.

 

 

Тревогите й, че за времето на тяхната раздяла Ейдън може би е охладнял, се разсеяха още в първата нощ след завръщането му. Бяха пак в хотел „Ривърфронт“, също както в новогодишната вечер. Ейдън беше поръчал вечеря в стаята. Вечеряха на светлината на няколко свещи, а след това прекараха бурна любовна нощ.

На другата сутрин тя отвори очи и видя Ейдън — държеше табла със закуска и й се усмихваше. Върху таблата имаше кошничка с кифли, ягодово сладко, две чаши портокалов сок, шампанско и червена роза с дълго стебло. Джеси се подаде от завивките и каза още сънено:

— Ще ми стане навик.

Ейдън приседна на ръба на леглото, остави подноса пред нея и попита:

— Кое — закуската в леглото или моето присъствие?

— И двете — каза тя и се наведе, за да го целуне.

— Искам всяка сутрин да се събуждаме заедно. — Той я целуна — дълго и изкусително. — Ужасно ми липсваше.

— И ти на мен. — Джеси нежно погали лицето му.

Ейдън улови ръката й и я докосна с устни.

— И през ум не ми беше минавало, че ще дойде мигът, в който да искам час по-скоро да се върна в този проклет студен щат.

— Това сигурно означава, че ти е време да се преместиш тук — каза Джеси шеговито. После закачливо плъзна пръсти по ръката му.

— Напоследък и това ми мина през ум — призна той и се намести в леглото до нея.

— Наистина ли?

— Майка ми подхвърли тази идея. Само че не съм много сигурен дали ще мога да свикна с тукашния студ.

Той намаза със сладко една кифличка.

— Аз ще те топля. — И сякаш за да му го докаже, тя плъзна ръка към корема му.

— Ако ще е по този начин, готов съм да живея и при сибирски студ! — каза Ейдън и усети топлина по цялото си тяло.

— Е, разбрахме се — тихо се изсмя Джеси и продължи да го гали.

— Само че има един проблем.

— И какъв е той?

Ейдън поднесе кифличката към устата й и добави:

— Калифорния ми харесва повече.

Джеси въздъхна и се отпусна върху възглавницата.

— А освен това там имам хубава работа — добави Ейдън и й подаде чашата с искрящия на утринното слънце портокалов сок. — Само че — продължи той и отхапа от другата страна на кифличката — съм много самотен в Калифорния.

— А в Минесота няма да си — каза Джеси и се надигна от леглото. — Майка ти също ще се радва те види отново тук.

— Джеси, на този свят ме интересува щастието само на една-единствена жена. — Той вдигна чашата с шампанско и я чукна в нейната.

По тялото на Джеси се разля приятна топлина, тъкмо понечи да отмести подноса настрана, за да каже на Ейдън колко щастлива беше наистина, когато телефонът иззвъня.

— О, здравей, мамо! — каза Ейдън и Джеси понечи да стане, за да го остави да говорят насаме, той обаче я спря.

Разговорът продължи с изречения от една дума: „Да“, „Добре“, „Така“…

Докато чакаше Ейдън да приключи, Джеси се зае със закуската. Преди да затвори телефона, Ейдън рече „Добре, ще дойдем“ и тя се запита кого имаше предвид и за какво говореше изобщо.

— Майка ми — каза той, след като остави слушалката. — Семейството се събира на обяд в неделя искаше да знае дали ще отида.

— Е, и? Ще отидеш ли? — Стомахът на Джеси се сви от тягостно предчувствие. Знаеше, че Ейдън ще настои да отидат заедно.

— Да. Но искам да те помоля да дойдеш с мен. Смятам, че е време да те представя на майка си.

Джеси го погледна разтревожено.

— Вече казал ли си й?

— Не, но знам, че сигурно се е досетила. Майките имат инстинкт.

— Вярно, но тя знае ли коя съм аз?

Ейдън кимна.

— Да. Знае, че си участвала като съдебен заседател в делото.

Джеси поклати замислено глава.

— Хубава ситуация, няма що.

— Джеси, нямаше изобщо да ти предлагам да идваш, ако съществуваше и най-малката вероятност някой да се отнесе лошо с теб. — Той я целуна — нежно и успокояващо. — Не се страхувай. Просто ела.

— Е, добре. — Думите сами се изплъзнаха от устата на Джеси — напук на здравия разум, който й подсказваше да каже „не“.