Памела Бауър
Момиче от витрина (8)

Осма глава

Към седем в петък тя вече съжаляваше, че е приела поканата. Вечерята надали щеше да протече спокойно.

Това обаче не беше главната грижа на Джеси. Смущаваше я преди всичко фактът, че между нея и Ейдън съществуваха особени чувства, които нямаха отношение към делото. Чувствата бяха еротични — силно еротично привличане. Усети го в мига, когато за пръв път съзря непознатия мъж пред витрината.

Ейдън й действаше възбуждащо — беше не само хубав, но притежаваше и фаталното съчетание от нежност и мъжественост. Малко жени биха могли да устоят на тази комбинация — Джеси не правеше изключение.

През изминалия ден тя непрекъснато се бе взирала в тълпата с надеждата да открие Ейдън сред минувачите, но него го нямаше. Мярна се едва минути преди края на смяната, и то само за да й махне, преди да потъне с навалицата във входа на универсалния магазин.

За голямо облекчение на Джеси, Девъни имаше среща с Ник след работа, бързаше и не успя да забележи, че тази вечер вместо старите си дрешки, приятелката й облича елегантен черен пуловер и ластичен клин. Красивото жълто сако внасяше контраст и изисканост.

Джеси свали сценичния грим. После пусна косите си. Вгледа се в огледалото и се запита с какви ли жени излиза да вечеря Ейдън. Ниски? Високи? Руси? Брюнетки? Червенокоси?

От начина, по който я гледаше, тя реши, че за него типът не е от особено значение. Погледът му беше недвусмислен — така гледаха всички мъже, когато видеха привлекателна жена. Присъствието на Ейдън караше лицето на Джеси да пламти. Необходим й бе самоконтрол, за да изглежда спокойна.

— Къде отиваме? — запита тя и остави чантичката си върху бюрото на Фред, за да се облече.

— Няма да ти е необходимо. — Ейдън посочи към вълненото сако. — Запазил съм маса в „Анжелина“.

Ресторантът беше в хотела, свързан с общ вход с универсалния магазин. Девъни харесваше ресторанта, но Джеси не бе ходила, за да прецени дали известността на „Анжелина“ има основание.

— Няма смисъл да излизаме на студа без причина — каза Ейдън, загледан във вихрушката от снежинки, която се виеше зад прозорците. После внимателно хвана Джеси за лакътя и я поведе към ресторанта.

— Май не обичаш много зимата, а? — подхвърли тя. Той винаги зъзнеше от студ пред витрината.

— Е, все някак ще я изтърпя, но ще излъжа, ако кажа, че имам нещо против топлите климати. — Двамата спряха пред асансьора и Ейдън направи път на Джеси да мине пред него. — След четири години, прекарани в южна Калифорния, сега не съм подготвен за тукашните виелици.

— Не ти ли липсва смяната на сезоните? — попита тя, като се опитваше да не обръща внимание на приятното усещане от допира на ръката му около талията й.

— Не, не ми липсва, макар Коледа без сняг все още да ми се струва малко неестествена — каза той. Топлата му, почти носталгична усмивка накара Джеси да се почувства още по-объркана.

— Не се ли връщате у дома за празниците?

Той поклати глава със съжаление:

— От работа досега не ми е оставало време.

Стигнаха входа на ресторанта, преди да успеят да довършат разговора си. Салонен управител в строго официално облекло ги заведе до уединената запазена маса със снежнобяла покривка и сребърни прибори. Ейдън й държа стола. Джеси веднага забеляза, че върху чинията й е поставена червена роза с дълго стебло. В следващия миг очите й автоматично потърсиха тези на Ейдън. Въпросите, които понечи да зададе, намериха отговор в красноречивия израз на лицето му.

Джеси внимателно вдигна розата и вдъхна благоуханието й. После тихо каза:

— Разкошна е. Благодаря ти.

— Няма за какво — каза той. Гласът му беше мил, а думите му я трогнаха. Ейдън изчака да се отдалечи салонния управител и добави: — Ужасно се радвам, че си до мен, Джеси.

Интимната атмосфера я притесни. Сърцето й заби ускорено. За да превъзмогне смущението, тя се опита да промени темата на разговора:

— Разкажи ми за Калифорния. С какво те привлича?

— Ами… Там не е нужно шест месеца в годината да се ходи с вълнени чорапи и шалове.

— Човек свиква с всичко — каза Джеси и добродушно се усмихна. На нея студът не й пречеше.

— Знам ли… Двадесет градуса под нулата… И този пронизващ вятър… Или съм се изнежил, или тази година зимата е по-студена от всякога.

— Разглезен си от топлия калифорнийски климат, това е. — Тя се загледа във великолепния бронзов загар на кожата му.

— Може би — усмихна се Ейдън и сви рамене.

— Смяташ ли скоро да се връщаш?

— Не знам. Защо, искаш да си тръгвам ли? — попита той с обичайната си прямота. Джеси този път не се сепна — вече беше започнала да свиква с държането му. Макар че…

За щастие, дойде сервитьорът и тя избягна отговора.

Вместо да поднесе менюто, сервитьорът го изпя като оперна ария. Това ги развесели и намали напрежението, което бе започнало да се промъква в разговора.

За облекчение на Джеси, веднага след отдалечаването на сервитьора, Ейдън сам смени темата.

— Цял живот ли си прекарала в Минесота? — запита той.

— Да. Израсла съм в животновъдна ферма в областта Морисън, на около сто и петдесет километра северно оттук.

— Животновъдна ферма?

— Да. Какво толкова чудно има? Не приличам ли на селянче?

— Не съвсем.

Джеси се разсмя:

— Трябва да ме видиш как се трудя в обора.

— Значи знаеш как се доят крави.

— Да, и кози също. Дори съм участвала в състезания между фермите. Е, животните днес се доят с машини… Пък и доста време мина, откакто за последен път съм доила.

Той се опита да си я представи във фермата, сред кравите, но не успя.

— Значи си мъжко момиче.

— Цялото ни семейство е такова. Иначе нямаше да можем да се задържим в този занаят толкова дълго.

Ейдън я наблюдаваше с удоволствие. Харесваше му, когато се държеше спокойно и естествено. Високомерието, което бе нейна защитна преграда, бе изчезнало. Тя се държеше мило и внимателно, а топлите й очи блестяха с особена красота.

— Не е лесно да си фермер в днешно време — рече Ейдън.

Пристигнаха салатите и тя премести поглед върху чинията.

— Никога не е било. Малко хора са съгласни да работят по деветдесет-сто часа седмично, да стават в четири и половина сутрин и да не ползват отпуска.

— Така е — рече той. Усети гордостта в гласа на Джеси. — А как ти се стори животът в града в сравнение с този във фермата?

— О, сякаш бях попаднала в някакъв друг свят! — каза тя и вдигна очи.

— И кой от двата предпочиташ?

— Всеки си има добри и лоши страни. Ето защо аз избрах компромисния вариант — отидох да живея при баба в Делано. — Тя отчупи от филийката. — Работя в града, но живея на тихо и уютно място, което ми дава усещането, че съм си у дома, сред природата.

— Делано… Това не е ли на петдесетина километра оттук?

— Да.

— Не е ли доста далеч? Няма ли все пак да ти е по-удобно, ако имаш апартамент в Минеаполис?

— Може би, но на мен не ми пречи пътуването. На времето имах апартамент тук. При баба ми е добре.

— Живяла ли си на друго място?

Джеси кимна.

— Веднага след като завърших гимназия, отидох да следвам в Сейнт Пол.

— В Икономическия институт ли?

Джеси кимна.

— Да, учих икономика на селското стопанство. По средата на следването обаче открих, че академичните занимания не ме привличат истински. Реших да напусна института и да започна работа.

— Тогава ли реши да станеш манекенка?

— О, не — засмя се тя. — И през ум не ми минаваше.

— Как се озова в тази професия?

— Би могло да се каже, че имах шанса да попадна на подходящо място и в подходящо време. След като напуснах института, започнах работа като секретарка в една рекламна агенция.

— И в един хубав ден някакъв ловец на таланти прекрачи прага на офиса и реши, че от теб ще излезе идеален манекен за витрина на универсален магазин?

— Не съвсем — каза тя и отпи от кафето, преди да продължи. — Той беше художествен директор. И не откри мен, а ръцете ми. — Тя вдигна длани, за да ги покаже на Ейдън. — Каза ми, че точно това му трябва в момента. После отидох на интервю, одобриха ме… Останалото е, както се казва, история.

— Значи така започна — с ръцете.

— Да. Държах пирожки и кейкове, докато снимаха илюстрациите за една готварска книга. После демонстрирах бижута, а съвсем скоро показвах пица в един рекламен видеоклип.

Ейдън хвана ръката й.

— Не ме учудва — каза той и я огледа внимателно, сякаш бе от крехък порцелан. — И аз бих купил пица от такава ръка. Съвършена е.

— Не съвсем, но върши работа пред камерата — каза тя и се дръпна. После взе чашата с вино и я доближи до устните си.

Ейдън проследи с поглед елегантния жест на ръката й. Изящните пръсти се сключиха около кристалното столче на чашата.

— Работила ли си и с други части на тялото си? — попита той с усмивка.

— Не. Ходилата ми са прекалено големи, а краката ми са малко кокалести. Работя или с цяло тяло, или само с ръцете си.

Ейдън искаше да й каже, че я харесва цялата, но реши да замълчи.

— А какво ще правиш след празниците, когато магазинът няма да има нужда от Дядо Коледа и помощничките му?

— Ще се преместя от другата страна на улицата — в булчинския салон „Рене“. Ще позирам в булчинска рокля.

— Пак във витрината ли?

— Да. Ще има три манекенки, но двете ще бъдат кукли.

— Булка-манекен! А ще има ли младоженец да те държи за ръка?

— Не, според импресариото ми. Разбира се, в последната минута винаги могат да ми натрапят някого.

Чашата на Джеси бе почти празна и Ейдън се пресегна да вземе бутилката.

— Джеси, била ли си булка някога? — попита той, докато наливаше виното.

— Стотици пъти — каза тя като нарочно се направи, че не е разбрала въпроса му.

Той вдигна очи.

— Искам да кажа — в действителност.

— Само веднъж… — Тя отхапа от филийката, без да изпуска Ейдън от поглед. — Ти го знаеше, нали?

— Каза ми го Уил Лепли. Упоменато било в документите по делото — каза Ейдън с невинно изражение. — Статистически данни, пише ги навсякъде.

— И точно тези „статистически данни“ дадоха повод на Лепли да внушава на съда, че мразя мъжете — поради развода си.

— А ти в действителност мразиш ли ги?

— Мразя само един… Но това няма значение. Той вече не играе никаква роля в живота ми. — Подчертано пренебрежителният тон, с който бяха произнесени последните думи, накара Ейдън малко да се усъмни в искреността им.

— Ако правилно те разбирам, въпросният мъж трябва да е бил мръсник.

— Повечето хора го харесват, но те не го познават достатъчно. — В думите й се долови горчивина. — Професионален тенисист. Мисли, че и бракът е някакъв вид игра. За съжаление, ние двамата с него я играехме по различни правила.

— Какви са твоите? — Ейдън се беше доближил до нея — толкова плътно, че тя вече долавяше дъха на одеколона му.

— Верността е най-важното нещо — каза тя. Думите й прозвучаха някак предупредително.

— Лично аз никога не съм бил женен, но също смятам, че няма по-важно нещо от верността — каза той като срещна погледа й.

За радост на Джеси, в този миг отново се появи сервитьорът. Разговорът бе станал прекалено личен — не искаше да се разкрива чак толкова. Затова, след отдалечаването на сервитьора, се постара да пренасочи разговора към събеседника.

— Разкажи ми за твоята работа. Какво прави един консултант по мениджмънт?

— Казано най-просто, учи хората как да управляват подчинените си. Фирмите ме наемат, за да преценя дали ръководството си върши добре работата. От мен се очаква да дам полезни съвети в тази област.

— Значи се занимаваш с нещо като поправки?

Ейдън се усмихна.

— Нещо такова. Хората ми плащат, за да коригирам проблемите в предприятията им. Това обаче е само един аспект от нашата работа. Организираме също така семинари и курсове по фирмено управление.

— Върви ли бизнесът?

— Получаваме повече поръчки, отколкото можем да поемем. Сега трябва да съм в Калифорния и да помагам на съдружника си.

— Аз съм също учудена, че още не си заминал. Очаквах да заминеш много по-рано.

— Ще остана, докато лекарите не потвърдят, че състоянието на баща ми се подобрява. Правя го заради майка ми, разбира се.

Джеси искаше да го разпита за възрастния Маккълоу, но се отказа. Бе забелязала, че всеки път, когато подхванеха тази тема, Ейдън реагираше остро. Затова избра друг въпрос:

— Как се справя майка ти?

— По-добре, отколкото очаквах. Да си призная, и аз не знам откъде намира сили.

— Сигурно е твърда жена.

— Иначе не би могла да съжителства с баща ми. Чу изложеното по делото. А тя му прости — въпреки всичко, което е правил зад гърба й…

Лицето на Ейдън отново доби остри черти. Джеси почувства, че разговорът поема опасна насока, но желанието да научи нещо повече за Том Маккълоу се оказа по-силно от предпазливостта.

— Как е баща ти?

— Лекарите са оптимисти. Ако продължи да се подобрява, скоро пак ще го върнат в затвора. — Тонът на Ейдън бе станал груб и рязък.

Джеси се почувства виновна.

— Съжалявам, Ейдън.

— Няма за какво, Джеси.

Погледите им се срещнаха. Джеси реши, че сега е моментът да признае съмненията си.

— Ейдън, трябва да ти кажа нещо във връзка с делото.

Тя облиза пресъхналата си долна устна и пое дълбоко въздух. Преди да продължи, Ейдън се пресегна и хвана неспокойните й пръсти.

— Джеси, не трябва да се извиняваш. Постъпила си така, както си намерила за добре. Да спрем да обсъждаме тази тема. Разговорите за процеса неминуемо пораждат напрежение между нас, а не искам да е така.

— Няма начин, Ейдън.

— Напротив. И за да бъда максимално откровен с теб, Джеси, ще ти призная, че двамата с баща ми изобщо не сме общували през изминалите няколко години. Още преди делото отношенията ни бяха влошени.

— По време на процеса семейството ти изглеждаше много сплотено.

— Уил Лепли искаше от нас да изглеждаме като образцово американско семейство. Като тези от телевизионните сериали. — Ейдън махна с ръка възмутено. — В действителност нищо не ни е наред.

— Естествено е проблемите да оставят старите вражди на заден план — каза дипломатично Джеси.

— Но не и в нашия случай. Вестниците раздухаха всичко до крайност.

— Да, ужасно наистина. — В очите на Джеси се четеше искрено състрадание.

Ейдън въздъхна.

— На нас с Шон ни е почти все едно, но майка го преживя много зле. Добре, че всичко свърши и след време ще можем да го забравим… Ако, разбира се, интуицията на Уил Лепли не му погоди номер.

— Няма ли да подадете молба за преразглеждано? — попита Джеси и зачака отговора със затаен дъх. Една от причините, поради които не се бе доизказала, когато спомена за съмненията си във връзка с делото, бе предположението, че адвокатите на Том Маккълоу ще обжалват решението.

— От това, че ще подадем молба, не следва, че делото непременно ще бъде върнато за преразглеждане. В момента адвокатите чакат да излязат протоколите от съдебните заседания. Когато разполагат с тях, ще пристъпят към обжалване.

— Не звучи много обнадеждаващо… — подхвърли Джеси. Надяваше се Ейдън да я обори.

Той обаче замълча. После каза унило:

— Уил Лепли е един от най-големите специалисти по наказателни дела в този щат. Той обаче също призна, че в случая е почти безсилен.

— Колко жалко… — каза Джеси, неспособна да каже нещо по-смислено.

— Няма защо всеки път, когато разговорът се завърти около делото, да се извиняваш. Не си направила нищо лошо. — Последните думи бяха изречени рязко, което накара Джеси да се почувства още по-зле.

Трябваше да му каже. Трябваше откровено да си признае, че бе направила нещо нередно. Макар да не бе убедена във вината на стария Том Маккълоу тя бе гласувала за осъждането му.

Появи се сервитьорът и трябваше да сменят темата.

Докато вечеряха, разговаряха за филми и книги и Джеси с изненада откри, че двамата с Ейдън имат едни и същи предпочитания.

Остатъкът от вечерта премина неусетно. Дори се наложи сервитьорът да ги подсети, че е време да затварят. Бяха останала сами в ресторанта.

— Не знаех, че е толкова късно — изненада се Джеси.

— Прекарах много приятна вечер — каза Ейдън и стана, за да й помогне да облече връхната си дреха.

— Аз също, Ейдън. Благодаря ти. — Думите на Джеси бяха съвсем искрени.

Излязоха от ресторанта за ръка. Ейдън настоя да я изпрати. Взеха колата й, за да отидат заедно до мястото, където беше паркирал неговата.

Когато пристигнаха, тя очакваше целувка, но Ейдън само леко докосна бузата й и рече:

— Добра слушателка си.

После се качи на белия линкълн и кара зад нея по целия път до Делано.

 

 

На другия ден Джеси очакваше Ейдън отново да се появи пред витрината, но колкото и да се взира, не го забеляза в навалицата. Опита се да измисли някакво обяснение и реши, че не е дошъл, тъй като бе събота, неработен ден, а той се отбиваше тук по пътя към офиса на баща си.

В понеделник също не се появи. Джеси започна да си мисли, че се е разочаровал от нея.

Във вторник пак го нямаше. Джеси почти се отчая. Ейдън не се интересуваше от нея като жена. Явно се бе заблуждавала в чувствата му.

В срядата преди Коледа, въпреки хапливия студ, опашката от желаещи да говорят по телефона на Дядо Коледа беше много дълга. Джеси не можа да сдържи усмивката си, докато наблюдаваше увитите като пашкули дечица — под шаловете и шапките се виждаха само очите им, блеснали от вълнение.

Внезапно сред тълпата от малчугани тя видя да се гърчи един познат силует. Ейдън! Беше гологлав, с вдигната яка и носеше тъмни очила. Докато му дойде ред на опашката за телефона, устните му започнаха да посиняват, а бузите му пламнаха от студ.

— Ще премръзнеш! Влез на топло — бяха първите думи на Джеси, когато чу гласа му.

— Разрешено ли е на Снежанка да се разхожда с шейна по време на обедната почивка? — попита той като кимна към теглената от два коня шейна, която минаваше край тях по улицата. Всъщност това беше файтон с плазове. Хората се возеха за забавление.

— Снежанката, с която разговаряте, е с непрекъснато работно време до девет вечерта — каза Джеси.

— Да, но шейната се движи само до пет и половина. Не можеш ли да излезеш по-рано?

Джеси сви рамене.

— Няма как. А и ти не си облечен за разходка с шейна.

— Е, добре — каза Ейдън разочаровано. — Да тръгвам, децата край мен почнаха да губят търпение. — Той едва успя да изрече последните думи и две момченца изтръгнаха слушалката от ръката му. Ейдън се усмихна, махна на Джеси за довиждане и изчезна във входа на универсалния магазин.

До края на работното време той не се появи. Джеси предположи, че ще я чака на служебния вход. Там обаче стоеше само снажният портиер и за своя собствена изненада, Джеси се почувства много разочарована.

— Как си? — попита Фреди.

— Добре, Фред. А ти? — Джеси изрече думите механично и се отправи към паркинга, но портиерът я спря.

— Тази вечер не мога да те пусна да излезеш през тази врата — каза той като премяташе в ръце връзката с ключове. — Трябва да излезеш през изхода към Десета улица.

— Ами колата ми?

— Няма страшно — засмя се добродушно Фреди. — Имало ли е случай старият Фреди да те остави и да не те придружи до паркинга?

Джеси признателно му се усмихна и го последва до северния вход на магазина, който бе на ъгъла между Десета улица и „Николет“. В момента, в който Фред отвори тежката стъклена врата, тя разбра, че бе станала жертва на мил заговор. На улицата стоеше файтонът, а до него чакаше Ейдън. Тя се усмихна, очарована.

— Искаш ли да се повозим? — попита Ейдън с прелестна усмивка, която накара сърцето й да затупти. Топлина обагри страните й.

— Кажи „да“! — прошушна Фред в ухото й. — Момчето си скъси живота, докато успее да склони кочияша да остане след работно време.

Джеси не мислеше да отказва. Бе паднала вечер, улицата бе обгърната от кадифен мрак, валеше пухкав сняг, по клоните на дърветата трепкаха светлинките на безброй лампички, а от високоговорителите по стълбовете се разливаше вълшебна коледна музика.

Тя подаде ръка на Ейдън.

— Не съм се возил на шейна от дете — каза той, докато й помагаше да се качи.

— Сигурен ли си, че ще ти е приятно? Не бих искала да се простудиш.

— Знам един много сигурен метод за предпазване от студа — рече с дяволита усмивка Ейдън, настани се до нея, зави с вълнено одеяло краката и на двамата, после здраво я прегърна. — Притиснати един до друг, ще се топлим по-добре.

С разтуптяно от вълнение сърце Джеси се сгуши в прегръдката му. Колко странно — никога не си бе представяла, че някой ден ще се разхожда с шейна по главната улица.

— Е, как е? — попита той, след като изминаха първите няколко метра край украсените с гирлянди и светлини улични стълбове.

— Досега не се бях возила на такава шейна — каза усмихнато тя и се заслуша в мелодичния галоп на копитата.

— Е, това е градска шейна. Можеш обаче да си представиш, че се носим из навети със сняг полета под обсипано с едри звезди небе.

Джеси погледна нагоре. Видя само стъкло и метал.

— Току-що ме уцели една падаща звезда — каза тя като примигна от снежинката, която беше влязла в окото й.

Джеси погледна Ейдън. Вятърът се бе усилил и той геройски се опитваше да не трепери, докато поривите навяваха облаци снежен прах в лицата им.

— А само като си помисля, че вчера се разхождах по къси ръкави! — каза с въздишка той.

— Ходил си до Калифорния?

Ейдън кимна.

— Тръгнах в събота и се върнах днес сутринта. Появиха се неотложни проблеми и беше необходимо да прескоча за ден-два.

Лицето на Джеси грейна. Значи това е била причината за отсъствието му!

— Докога можеш да останеш, преди да се наложи пак да се върнеш? — попита тя, като се опита да не издава интереса си.

— До Нова година включително. — Ейдън улови ръката й. Макар и двамата да носеха ръкавици, тя усети как пръстите му погалиха ръката й.

— С майка си ли реши да прекараш празниците?

— Да. — Ейдън приближи лицето си към нейното и тя усети топлината на дъха му. — Исках да се махна оттук… Да съм по-далеч от теб… Но не издържах.

Джеси преглътна с усилие. После каза:

— Радвам се, че отново си тук.

Вятърът разроши косите на Джеси и Ейдън се пресегна, за да отметне кичурите от лицето й. После се наведе и нежно я целуна. Валеше пухкав сняг, примигваха светлинки, а наоколо се лееше тиха коледна музика. Докосна съвсем леко устните й и почака да отговори на целувката му.

Джеси усети възбуждаща топлина и сърцето й заби учестено. Макар дрехите да пречеха на физическия контакт, тя сякаш усещаше допира на силните ръце на Ейдън навсякъде по тялото си. Целувките му ставаха все по-възбуждащи. Тя почувства влажните устни на слепоочието, после до ухото си…

— Стооой! — Викът на файтонджията прекъсна прегръдката им. Бяха пристигнали на същото място, откъдето потеглиха. Файтонджията чакаше да му платят.

— Май, че разходката свърши — каза Джеси, задъхана от дългата целувка.

Ейдън й помогна да слезе, после уреди сметката. След като размениха няколко думи, файтонджията нахлупи шапката си и потегли. Минута след това на мястото на шейната се настани тежък градски автобус и избълва задушлив тъмен облак газове.

— Обратно в действителността — каза Ейдън като погледна Джеси извинително.

Тя му се усмихна. Бе още като замаяна. Няколко мига постояха, загледани безмълвно един в друг. Накрая Ейдън попита:

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? Знам едно топло и уютно местенце недалеч оттук.

Тя не отговори веднага. Необходимо й бе време, за да свикне с непознатите чувства, които я вълнуваха. Отдавна не се бе любила с мъж. Разумът изискваше да бъде предпазлива, когато отговаря на подобни предложения.

За пръв път от доста време срещаше мъж, когото да желае. Затова, вместо да отговори с „не“, тя каза:

— Добра идея. Бих вечеряла с теб с удоволствие.

— Отлично.

Ейдън се усмихна и в същия миг Джеси осъзна, че между тях вече няма никакви прегради.