Памела Бауър
Момиче от витрина (12)

Дванадесета глава

Обядът бе във фамилното имение на Маккълоу — просторна вила в хълмистите предградия на Минеаполис. Джеси знаеше, че семейството на Ейдън е заможно, но едва когато видя сградата, си даде сметка за богатството им.

За Маккълоу неделните обеди бяха традиция и повод семейството да се събира. Освен Шон, Гизеле и техните две деца, госпожа Маккълоу бе поканила и бабата на Ейдън, леля му и чичо му.

На Джеси не й беше никак лесно да се отпусне сред елегантната обстановка. Макар никой да не споменаваше нищо за ролята й в делото, тя усещаше как всеки миг някой може да отвори дума за съда.

Ейдън, който сякаш долови смущението й, се наведе към нея и й пошушна:

— Няма защо да се безпокоиш. Никой няма да ти стори зло.

Тя му се усмихна в отговор.

— Страхотно семейство сте.

— Виж чичо Лари. Голям симпатяга е. Шегува се и се смее от сърце.

Джеси погледна към чичото и също се усмихна.

— Много приятен човек!

Ейдън сложи ръка върху бедрото й.

— Радвам се, че дойде, Джес.

— И аз съм доволна, че дойдох — каза тя като се опита да превъзмогне смущението си.

— Успя ли да размениш някоя дума с баба ми? — попита Ейдън.

— Да. Говорихме за теб.

Ейдън се смръщи на шега:

— И мога ли да знам какво си казахте?

— Не — рече Джеси и се разсмя.

В този момент се намеси бабата. Беше дочула разговора им.

— Женски приказки, моето момче. Не представляват интерес за мъже… — После добави: — Хубаво е човек да вижда усмихнати лица около масата.

— Да, напоследък не сме имали много поводи за смях… — рече Шон. — А сега, след като всички сте тук и сте в добро настроение, мисля, че моментът е подходящ да ви съобщя нещо за нашия баща.

Стомахът на Джеси моментално се сви. Почваше се. Тя инстинктивно хвърли бърз поглед встрани. Ейдън също се беше вцепенил в очакване.

— Какво имаш да ни кажеш? — попита госпожа Маккълоу с нескрит интерес.

Всички погледи се впериха в Шон.

— Около делото има нещо ново — рече бавно той. — Не исках да ви го съобщавам, преди Уил Лепли да го е проверил, но не се стърпях… При обжалването е възможно да бъде изслушан свидетел, който да потвърди, че Кетлийн Дениълс не е била убита от нашия баща.

Съобщението предизвика оживление и шум.

Шон даде знак за тишина.

— Както всички знаете, в нощта, когато е била убита, Кетлийн е била забелязана в колата на татко. Цялото обвинение беше базирано на този факт.

— Е, и? Искаш да кажеш, че някой е видял Кетлийн да слиза от колата ли? — обади се Ейдън.

— Не. Само че е възможно тя да е отишла на гости след това. Ако е така, ще бъде достатъчно да открием някой, който е присъствал там.

— Значи допускаш, че госпожицата наистина е слязла от колата на баща ни? — попита предизвикателно Ейдън.

— Защо, толкова ли е далеч от ума? — раздразнено отвърна Шон.

— Ейдън, моля те! — Думите на Хелън Маккълоу успокоиха разгорещилите се мъже.

Ейдън се извини на майка си, а после каза:

— Ако след предполагаемата раздяла с баща ни, Кетлийн действително е отишла на гости, то не мислиш ли, че досега все някой щеше да го потвърди?

— Зависи къде е отишла и що за събиране е било. И дали след това си е тръгнала сама. Може би този, който я е придружил, има защо да мълчи.

— Изсмукана от пръстите история! — рече Ейдън със скептичен тон.

— Добре, кажи ми тогава въз основа на какви факти беше осъден нашият баща? — попита Шон с доловимо раздразнение в гласа. — Прокурорът успя да внуши, че Кетлийн е била скромно и добро момиче и по този начин спечели симпатията на съдиите на нейна страна. Благодарение на Джеси обаче знаем, че госпожицата съвсем не е била чак толкова невинна. Точно обратното.

В следващия миг Джеси усети как между нея и Ейдън премина невидима шокова вълна. Обърна очи към Ейдън и срещна слисания му поглед.

— Познавала си Кетлийн Дениълс? — Думите прозвучаха по-скоро като обвинение, отколкото като въпрос.

Тя поклати глава.

— Не лично. Знам един неин познат. — И Джеси разказа за Майк Сампсън. После добави: — Мислех, че информацията ще е от полза при преразглеждане на делото. Затова я споделих с Шон.

— Съобщението се оказа ценно — обади се той. — Наех детектив, който да проучи в какви среди се е движила госпожицата. Оказа се, че няколко души действително са я виждали да посещава сбирки с наркотици. Но никой от тези хора не се наема да потвърди, че е бил заедно с нея във фаталната последна нощ.

— Наркотици ли? — попита скептично Ейдън. — Но нали съдебният лекар каза, че при аутопсията не са били намерени никакви следи от наркотици!

Шон потърка замислено брадичката си.

— Така е, признавам, но това не изключва възможността Кетлийн да е отишла на гости.

— След което си е тръгнала с някой, който я убил по пътя. Това ли е твоята теория? — В тона на Ейдън имаше неприкрит сарказъм. Явно възприемаше думите на брат си като някакъв абсурд.

— Напълно възможно е събитията да са се развили точно така — настоя Шон. — А може да си е тръгнала сама към къщи, след което по пътя е била убита от някой непознат. Това в случая са подробности. За нас е важно да докажем, че Кетлийн е била жива, след като се е разделила с татко. Така ще потвърдим, че старият не лъже, когато казва, че към единадесет Кетлийн е слязла от колата и той повече не я е видял.

— Фантасмагории! — възрази Ейдън.

— Може би, но като се има предвид положението на баща ни, мисля, че сме длъжни да опитаме всичко. От това, че лежи в затвора, без да е извършил престъпление, той ще се съсипе — и душевно, и физически. — Шон имаше разстроен и загрижен вид.

— Да, условията в затвора са непоносими — обади се и чичото на Ейдън. — Наистина се ужасих, когато отидох да посетя Том.

Оттук нататък разговорът се завъртя около режима на живот в затворите и госпожа Маккълоу започна да разказва за страданията на съпруга си. Ейдън мълчеше и слушаше с привидно безучастен вид, но Джеси знаеше, че е много разстроен.

Тя с нетърпение чакаше края на семейния обяд. Заредената с напрежение атмосфера щеше всеки миг да се взриви. Ейдън беше явно раздразнен от това, че се бе свързала с брат му, без да го осведоми. Госпожа Маккълоу също се държеше резервирано. Ситуацията беше мъчителна и затова, след като помисли малко, Джеси събра кураж и каза:

— Госпожо Маккълоу, бих искала, преди да си тръгна, да споделя нещо с вас. Във връзка с делото. — Докато изричаше това, Джеси забеляза как веждата на Ейдън нервно заигра. — Знаете вероятно, че аз участвах като съдебна заседателка в този процес.

— Да, скъпа, знам — каза тихо възрастната жена. Очите й бяха същите като на Ейдън. Малко по-светли, но също така одухотворени и добри.

Джеси си пое дълбоко въздух и изрече:

— Съчувствам ви… Макар да знам, че това няма много да ви утеши.

Възрастната жена тъжно поклати глава:

— Джеси, не е ваша вината, че аргументацията на прокурора се оказа по-убедителна. — Гласът й беше уморен. — А и да не забравяме, че предстои обжалване. Благодарение на вас сега имаме по-големи изгледи за успех.

— Искрено се надявам, че това, което съобщих на Шон, ще ви свърши работа — каза тя, без да обръща внимание на Ейдън, който я гледаше смръщено.

Госпожа Маккълоу едва доловимо се усмихна. Струваше й усилие.

— Знам от опит, момичето ми, че човек трябва да приема нещата такива, каквито са.

На Джеси й се доплака. Колко ли безсънни нощи беше преживяла тази жена! Прииска й се на тръгване да я прегърне и да благодари за обяда, но само сдържано й подаде ръка.

Очакваше Ейдън да избухне в първия миг, когато останат сами. Той обаче се въздържа. Качиха се в колата и без да разменят дума, потеглиха към къщата на баба й.

Първа наруши мълчанието тя.

— Разстроен си от това, което научи за баща си, нали?

— По-добре да не говорим. Знаеш, че имаме различни мнения по този въпрос. — Тонът на Ейдън беше подчертано хладен, а упрекът в репликата му накара Джеси да го погледне озадачено.

— Не се ли радваш поне малко на възможността баща ти да бъде оправдан?

— Не, защото не вярвам това да стане — каза Ейдън раздразнено. — Брат ми се хваща като удавник за сламка за всеки ново установен факт. Според мен тази негова теория за партито, на което Кетлийн отишла, след като се разделила с баща ми, е пълен абсурд.

— На мен пък ме изглежда правдоподобна. Поне от това, което чух.

Ейдън не отговори, а се съсредоточи в пътя, който беше хлъзгав поради снега.

Джеси обаче не искаше лесно да се предаде.

— В сравнение с положението преди твоето заминаване за Калифорния, вече можем по-основателно да се надяваме на благоприятен край.

— Нямаше изобщо да замина, ако знаех, че в мое отсъствие ще се правите на детективи — ти и Шон.

— Не съм се правила — сопна се обидено Джеси.

— А как другояче ще наречеш това проучване?

— Проучване ли? — От изненада тя отвори уста. — Казваш го така, сякаш съм вършила някакви противозаконни неща. Задала съм няколко въпроса — нищо повече. Не виждам повод да реагираш така остро.

— Неприятно ми е, че брат ми те въвлича в тази каша.

— Никой не ме е насилвал, Ейдън! Само исках да му помогна. И толкова.

Той я погледна с крайчеца на окото и каза с по-дружелюбен тон:

— Добре. Разбрах. Помогнала си. Само че в бъдеще предпочитам да оставиш следователите сами да си вършат работата. Обещаваш ли?

— Защо?

— Защото има неща, които ти не разбираш, Джеси… Наши, семейни неща. — Зад измамното спокойствие в гласа на Ейдън се криеше раздразнение.

Пристигнаха и той спря, без да изгася двигателя.

— Имаш право — каза Джеси. Седеше сковано на седалката. — Може би наистина не разбирам някои неща… — Помълчаха известно време, после тя продължи: — Не мога да разбера защо толкова се противиш, когато човек се опитва да помогне на собствения ти баща.

— Защото това само ще продължи агонията, в която той се намира от началото на този процес. — Ейдън замислено прокара ръка през косата си. — Нека да допуснем, че Кетлийн Дениълс действително е отишла на някакво събиране. Че се е срещала и с други хора. Че… Е, и какво от това? Без конкретни доказателства всички тези хипотези са безполезни. Само карат майка ми напразно да се надява — за да се разочарова още по-горчиво след това.

— Тогава какво предлагаш? Да се откажем и да оставим баща ти да гние в затвора ли?

— Пада му се… — каза мрачно Ейдън. — Нали и ти беше на същото мнение като съдия!

Думите му я прободоха като нож.

— Така няма да стигнем доникъде — рече тя. Понечи да отвори вратата, но Ейдън се оказа по-бърз. Посегна и улови ръката й.

— Чувстваш се виновна заради участието си в делото, нали? Всичките ти действия са подбудени от това.

— Не искам повече да те слушам — каза рязко Джеси и се опита да се освободи, но не успя.

— Хайде, признай си. Вършиш всичко заради себе си, а не за мен!

Сърцето на Джеси биеше лудо. Не трябваше да лъже, макар ужасно да й се искаше да отрече. Ейдън беше попаднал право в целта. Тя отвори вратата на колата и направи втори отчаян опит да се отскубне. Само че неговата силна ръка отново я задържа.

— Пусни ме! — каза тя като изгледа Ейдън така ядосано, че той тутакси я пусна.

— Джеси, почакай! — извика Ейдън, но думите му бяха заглушени от шума на затръшнатата автомобилна врата.

Джеси притича до къщата, без изобщо да се обърне.

Ейдън бе като зашеметен. Поседя няколко минути в колата, през съзнанието му хаотично преминаваха горчивите реплики, които си бяха разменили по пътя. Това, от което обаче най-много го заболя, беше споменът не за думите на Джеси, а за погледа й — студен като лед.

Защо беше толкова сурова към него? Съчувстваше на майка му, симпатизираше на брат му… Единствен чужд й оставаше само той. Защо? Защото не искаше да съжали баща си — този, който беше опропастил живота на семейството им!

Той включи на скорост и излезе на заден ход от алеята, където беше спрял. Колко хубаво беше започнал и колко лошо беше свършил денят! И то пак заради проклетия му баща!

Вече четири години, откакто Ейдън по принуда беше напуснал Минесота. Беше се разделил с най-близките си, надявайки се, че времето и разстоянието ще заличат спомена за причината, поради която беше постъпил така.

Образите от отминалите събития отново нахлуха в съзнанието му с кристална яснота.

Кейт. Беше я представил на баща си в деня на ежегодния градски художествен панаир. Познаваха се от известно време и той вече искаше да се отърве от нея, но тя беше ужасно досадна.

Срещнаха я на улицата. Беше излязла да си купи акварелна рисунка за новия апартамент. Той и баща му бяха тръгнали да подишат малко чист въздух и да погледат десетките миниатюрни изложби, които в този ден украсяваха тротоарите на града.

Заслепен от красотата на Кетлийн, баща му я покани да изпият по чаша. Ейдън се опита да му подскаже, че момичето е негова бивша приятелка, но не успя. Само след броени минути тримата бяха в близкия бар.

Ейдън се държеше хладно, страх го беше да не би Кейт да се опита да го ухажва пак. Не му мина и през ум, че този път тя беше взела на прицел не друг, а собствения му баща.

В стомаха на Ейдън се надигна неприятно чувство на отвращение, когато си спомни за деня, в който разбра за тях. Стана случайно. Получи сметка от един цветарски магазин — за дванадесет червени рози, доставени на „К. Дениълс“. Отначало помисли, че е станала грешка. Сигурно повторно му изпращаха някоя стара сметка за цветя. После се обади в магазина, откъдето му казаха, че розите са били поръчани не от него, а от неговия баща.

Изхвръкна от офиса начаса. Хукна към апартамента на Кейт и трескаво похлопа на вратата. Никакъв резултат. Тогава зачака. Стоя, стоя, докато накрая я видя да излиза. Не сама.

Още му ставаше гадно, като си спомнеше чия ръка се беше обвила около кръста й. Не защото имаше някакви чувства към Кейт. Ала не очакваше да види как я прегръща точно този, когото в продължение на двадесет и шест години гордо беше наричал свой баща.

Не поиска да изслуша обясненията. Заради майка си се направи, че не вижда нищо лошо във всичко това. След няколко седмици обаче не издържа. Предложиха му работа в Калифорния, той си събра багажа и отлетя.

Сега, четири години по-късно, Ейдън започваше да си задава въпроса дали не беше сгрешил. Ако беше останал и беше разобличил баща си, нямаше да се стигне до този процес.

„Виновен!“ Думите на съдията още отекваха в съзнанието му. Само че кой беше виновният? Може би самият той?

Повече не му се мислеше по този въпрос. Глупостите на баща му бяха объркали живота на семейството. Сега бяха на път да опорочат и връзката му с Джеси.

Не искаше да загуби това момиче. Нямаше да позволи. Само че сърцето му се сви от болка, като си спомни колко хладно го бяха изгледали красивите й сини очи.

 

 

Джеси прекара остатъка от вечерта в горчиви самообвинения. Защо изобщо се беше захванала с Ейдън? Знаеше, че е неразумно, но все пак позволи на този прелъстител да й завърти ума. Сега трябваше да плаща за това.

Колко бързо се беше променило всичко! Сутринта беше склонна да мисли, че тя и Ейдън могат да свържат съдбите си за цял живот. А сега не бе сигурна дали изобщо има някакъв смисъл да се виждат повече!

Глупости. Трябваше да си признае истината — че страстно желае този мъж. И точно в това се състоеше главният проблем.

Тя въздъхна, отпусна се уморено на леглото и вторачи поглед в тавана. Защо Ейдън не искаше да повярва, че Том Маккълоу не беше убил тази жена! Джеси знаеше, че между бащата и сина съществува стара вражда. Обидното в случая беше, че Ейдън не искаше да говори пред нея за това.

Късно вечерта на вратата се позвъни и сърцето на Джеси тревожно затуптя. Да не би да се беше върнал Ейдън? Оказа се, че не. На прага стоеше племенницата й, държеше в ръка раница. Имаше съсипан и изнурен вид.

— Мелиса, какво се е случило? — възкликна уплашено Джеси.

От пръв поглед личеше, че нещата изобщо не бяха наред.

— Моля те да ме приемеш при себе си, лельо Джес. Повече не мога да живея у дома. — Тя изрече това и се разплака.

Джеси ласкаво прегърна треперещото момиче и го въведе в хола. Взе раницата и му помогна да се съблече.

— Как дойде дотук? — запита тя, след като забеляза, че краката на племенницата й бяха мокри от снега.

— На стоп.

Джеси едва не извика от изненада.

— Но тогава трябва да си се вкочанила от студ! Хайде, да отиваме в кухнята. Ще ти приготвя чаша горещо какао. Баба е във Флорида, но и аз го правя също толкова добре.

Момичето поклати отрицателно глава.

— Уморена съм, лельо Джес. Нека да си легна.

Джеси искаше да я разпита, да узнае какво я беше довело тук. Като видя обаче как трепереше племенницата й реши, че въпросите могат да почакат и до сутринта.

— Разбира се, момичето ми — каза тя. — Ще се кача да ти приготвя електрическото одеяло и една дебела нощница. Хайде!

Джеси ласкаво се усмихна на племенницата си и й подаде ръка. После заедно с треперещото мокро момиче тръгна към втория етаж.

Докато Джеси приготвяше леглото, Мелиса седеше отпусната на един стол и гледаше с празен поглед. Дрехите й бяха подгизнали, а тя дори не си даваше труд да се преоблече.

— Дръж! — каза Джеси като й хвърли дебелата нощница на цветя. — Облечи я, а аз през това време ще сляза до кухнята, за да приготвя нещо топло и да ти го донеса.

— Няма да се обаждаш на майка ми, нали?

Джеси се спря на прага.

— Трябва, моето момиче. Иначе ще се тревожат за теб — каза тя внимателно.

— Тогава си тръгвам! — рече Мелиса и се пресегна за раницата.

— Е, добре — каза Джеси примирително. Беше безпомощна. — Щом не искаш, няма да й звъня. Само ми обещай, че утре сутринта ще поговорим с теб за тези неща.

Племенницата й я изгледа подозрително.

— Само ако не се обаждаш на майка ми.

— Няма. — Джеси се пресегна към телефона, вдигна слушалката и я сложи върху нощното шкафче. — Ето. Блокирам линията. Сега доволна ли си?

Мелиса кимна и се върна на мястото си.

Джеси въздъхна с облекчение.

Вместо горещо какао тя реши да й стопли пилешка супа с фиде. Освен това препече няколко филийки. Бързаше, за да не би докато я чака, Мелиса да заспи.

Слава богу, успя. Момичето още не се беше преоблякло, когато Джеси влезе в стаята с поднос в ръка. Непредвиденото й появяване накара Мелиса да грабне нощницата и да я притисне до голите си гърди.

— О, извинявай — рече Джеси, остави табличката върху нощното шкафче и се обърна с гръб.

Мелиса се изчерви от неудобство, а Джеси пребледня. Това, което беше успяла да зърне, я беше уплашило не на шега — вместо здраво младо тяло, беше видяла стърчащи кости и отпусната мършава плът. Лекарите имаха право, състоянието на момичето изобщо не беше добро.

В следващия миг Мелиса припряно нахлузи нощницата си.

— Готова съм, лельо Джес… — каза тя, застанала сред купчина влажни дрехи и бельо.

Джеси се обърна. Дори под нощницата си личеше колко измършавяла беше племенницата й. Изтъняла и без блясък, косата на Мелиса също имаше нездрав вид.

Недохранване. Беше очевидно дори и за неспециалист.

— Донесла съм ти супа с препечени филийки — рече Джеси, като посочи подноса.

— Благодаря. — Усмивката бързо се появи и изчезна по изтощеното лице на момичето.

На Джеси й идеше да седне до племенницата си и да я нахрани насила — както се постъпва със злоядо дете. Но за нейна изненада Мелиса сама посегна към предложената храна.

— Вкусно! — промърмори тя, докато сърбаше горещия бульон.

— Постопли ли се вече? — попита Джеси.

Забеляза, че около очите на момичето имаше големи тъмни сенки. Стараеше се обаче, доколкото е възможно, да не гледа племенницата си, докато яде.

— Още ми е студено, но преди да съм се наяла, не искам да се мушкам под завивките, за да не напълня леглото с трохи… — Гласът на Мелиса беше слаб и уморен.

Веднага след като си изяде супата, тя се изтърколи в леглото, зави се с електрическото одеяло и като въздъхна, каза тихо:

— Е, така вече е добре.

Джеси седна до нея.

— Трябва да поговорим с теб, момичето ми — рече кротко тя.

Мелиса я погледна недоверчиво. После каза мрачно:

— Лельо Джеси, аз повече не мога да живея у дома.

— Защо, какво се е случило?

Мелиса прехапа долната си устна и замълча.

— Майка ми. Подлудява ме.

— Как?

— Наблюдава ме. Постоянно. Какво пия, какво ям… Дори стои и подслушва пред вратата, за да разбере какво правя, докато съм в банята. — Тя мачкаше нервно края на одеялото. — Опитай се да си представиш що за живот е това! Да нямаш спокойствие дори когато си в банята…

— Тя само се опитва да ти помогне, момичето ми — каза неуверено Джеси, защото усети как я обзема съчувствие към племенницата й.

— Но на мен не ми трябва помощ, лельо. Аз съм си добре.

— Мислиш ли? — попита внимателно Джеси като я улови за ръка.

— Ами да. Нали ме видя. Ям.

„Видях, че ти се броят ребрата!“ — помисли си ядосано Джеси.

— Ужасно си отслабнала, Мелиса, а това никак не е добре. — Каза го не като укор, а като дружески съвет.

Мелиса обаче веднага дръпна ръката си.

— Ще се обадиш на майка ми, знам.

— Само за да й кажа, че си тук и че си добре.

— Моля те, недей! Пак ще настоява да постъпя в болница!

— Е, и? Какво страшно има в това? — запита Джеси с колкото може по-внимателен тон.

— Но аз не съм болна! — извика племенницата й.

Джеси се почувства напълно безпомощна. Идеше й да се разплаче.

— Е, добре — каза объркано тя. — Спи сега. Почини си. Утре ще обсъдим на спокойствие тези неща.

— Лельо, разбери, здрава съм! Сама ще се увериш, че ям нормално.

На Джеси й се искаше да повярва, но външният вид опровергаваше думите на Мелиса.

— Е, добре… Слагаме точка. Престани да се безпокоиш. Спи.

Тя се наведе и целуна племенницата си по челото. После слезе да занесе празната чиния в кухнята и след няколко минути се върна на втория етаж.

Преди да влезе в стаята си, мина край банята. Вратата беше затворена. Тя не можа да устои на изкушението, приближи се и долепи ухо. Миг след това съобрази, че греши. Ами ако Мелиса в този момент отвореше? Щеше да се разсърди и да си тръгне начаса.

Джеси бързо се дръпна. В следващия момент недвусмислени шумове откъм банята й дадоха да разбере, че Мелиса повръща. Джеси тръгна към телефона, за да позвъни на Карла.

След разговора тя не знаеше дали трябва да се радва, или да съжалява, че сестра й се беше съгласила да изчака и да не идва до сутринта. Не й се искаше да губи доверието на племенницата си, но в същото време си даваше сметка, че колкото по-рано влезеше в болница, толкова по-добре.

От Коледа насам отношенията между Джеси и Карла не вървяха. По време на няколкото телефонни обаждания на Джеси, Карла беше разговаряла любезно, но с хладен тон.

През нощта Джеси не спа добре. Беше постоянно нащрек — ослушваше се да не би племенницата й да реши да се измъкне, без да разбере.

А и последният разговор с Ейдън не й излизаше от ума…

На сутринта посрещна сестра си с натежала от умора и безсъние глава. Гадеше й се, виеше й се свят. Нервите й бяха изпънати като струни — очакваше сестра й пак да се заяде. Но на Карла явно не й беше до това.

— Ще я закараме в болницата — каза тя, когато Джеси я посрещна на входната врата. На крачка зад нея стоеше Джийн.

— Като че ли така наистина ще е най-добре — рече Джеси и й им направи път. — Мелиса е горе. Къпе се. — После преразказа на Карла и Джийн снощния си разговор с момичето. — Мелиса е убедена, че няма защо да постъпва в болница — заяви тя.

— Страхува се да не я хранят насила и да не надебелее — обади се Джийн.

— Не желае други да решават какво да яде.

— Веднага ли ще я заведете?

Карла кимна мрачно.

— Не можем повече да отлагаме.

— Имате ли нещо против да ви придружа?

— Прецени сама. Дъщеря ми все още те смята за своя съюзница. Ако дойдеш, повече няма да е така.

— Не смятах да идвам заради Мелиса, Карла. Мислех да ви помогна — на вас! — Гърлото на Джеси беше свито от мъка и тя произнесе последните думи с усилие.

Сестра й помълча няколко мига, а после пристъпи към нея и я прегърна.

— Благодаря ти, Джес. — Тя почти хлипаше. — Ела.

Нещата се развиха според очакванията. Мелиса изобщо не бе във възторг от това, че леля й ще я придружи до болницата. Беше настръхнала от враждебност: чувстваше се предадена.

Джеси се опита да се държи тъй, сякаш че нищо не забелязва. Струваше й обаче много усилия. А на сестра й нервното напрежение се отрази още по-зле. На излизане от болницата Джеси се опита да я успокои.

— Мелиса скоро ще се оправи, Карла. Постъпихме правилно, не се тревожи.

— Но тогава защо се чувствам толкова особено… Толкова зле? — Тя обърна към Джеси подпухналото си от плач лице.

— Нормално е в такъв момент. И няма защо да се чувстваш виновна. В случая единствено Мелиса носи цялата вина.

— Така казаха и лекарите, но не мога да не си спомня как, докато беше малка я укорявах за прекомерната й пълнота. За да отслабне, съм я водила насила на уроци по танци, записвала съм я за участие в детски конкурси за красота…

— Хайде, стига Карла, и другите майки го правят!

— Не трябваше да й обръщам внимание върху наднорменото тегло. А аз… „Не яж това, не пий онова…“

— Е, било каквото било. Не си виновна. А и си го правила за нейно добро. Знаеш в какъв свят живеем Карла, и колко важен е добрият външен вид за една жена. Та аз дори си изкарвам хляба от това!

— Джеси, извини ме. По Коледа не трябваше да ти наговарям всички онези неща… — Сестра й подсмръкна и поклати глава.

Джеси ласкаво я прегърна през рамото.

— Не ти се сърдя. Знам, че си била разстроена заради Мелиса. Естествено е в такъв момент човек да не държи сметка за думите си.

Карла изхлипа.

— Чу ли какво каза лекарят? Че имала проблеми в общуването с околните!

— Може би наистина е така. Мелиса има нужда да се научи да изразява чувствата си. Иначе проблемите й не намират отдушник и я травмират непрекъснато.

Карла кимна.

— Дано в болницата я научат и на това. Разбрах, че ще участва в групова терапия с други момичета със същия проблем. Така поне няма да се чувства толкова самотна.

— Чувала съм добри отзиви за този вид лечение.

— Дано има резултат. — Карла въздъхна. — В терапията трябвало да участва цялото ни семейство — аз, Джийн, Чад, дори Кели.

— И какъв е проблемът?

— Няма как да отсъстваме от фермата.

— Длъжни сте — забеляза Джеси в обичайния си прагматичен стил. — Поговори с татко и с Джим. Сигурна съм, че ще намерят начин да ви заместят. — Оптимизмът в думите на Джеси беше малко пресилен. Тя много добре знаеше, че заболяването не се лекува за ден-два.

Вече се беше стъмнило, когато пикапът на Джийн пристигна пред къщата на баба й. Отпред беше паркирал голям бял линкълн със заскрежени стъкла.

— Струва ми се, че някой те чака — отбеляза Карла. И макар Джийн да не беше изгасил двигателя, слезе и колебливо каза: — Ако искаш, за всеки случай мога да те придружа.

— Няма нужда, благодаря. — Джеси усети как сърцето й внезапно се разтуптя. — По-добре тръгвайте. Чака ви дълъг път. А аз ще се оправя сама.

Тя прегърна сестра си за сбогом, без да откъсва поглед от голямата бяла кола.

Карла и Джийн потеглиха, но когато от линкълна слезе не друг, а Ейдън, спряха пак. Джеси не бе чак толкова изненадана. Освен че не беше избръснат, Ейдън имаше и нездрав вид.

Тя махна на сестра си да тръгва и попита Ейдън:

— Отдавна ли чакаш?

Той сви рамене.

— Не знам. От няколко часа, струва ми се.

— Няколко часа! Трябва да си се вкочанил от студ!

— Отначало двигателят работеше, но го угасих, тъй като останах без бензин. Реших да не ходя да зареждам, за да не се размина с теб. Искам да поговорим, Джес.

Тя бързо се изкачи по стъпалата и отключи входната врата.

— Влез!

Ейдън я последва в кухнята. На светло изглеждаше още по-зле. Джеси му подаде стол и включи печката, за да стопли вода.

— Трябваше да ми се обадиш — рече тя.

— Търсих те по телефона, но без резултат. Къде е баба ти?

— На почивка във Флорида.

Водата завря и Джеси сипа в димящата чаша лъжичка нес кафе.

— Кои бяха тези хора… Тези, с които дойде.

— Сестра ми и съпругът й — отговори Джеси като му поднесе чашата с кафе. — Пий, устните ти са посинели от студ!

Ейдън отпи няколко глътки. Седеше, сключил премръзнали пръсти около топлата чаша.

— Защо дойде, Ейдън?

Той остави чашата.

— Исках да изясним някои неща.

— Какви? — попита Джеси. За да не може Ейдън да я докосне, беше застанала в ъгъла на стаята.

— Искам да те помоля да забравим вчерашния инцидент.

— Не мисля, че ще е възможно, Ейдън — отвърна тя с колкото може по-спокоен тон.

— Тогава какво предлагаш? — попита тревожно той.

— Може би ще е най-добре да престанем да се виждаме — каза Джеси. Думите й бяха изречени съвсем тихо, почти шепнешком.

— Не! Моля те, не постъпвай така! — извика Ейдън и скочи на крака. Понечи да се приближи към нея, но тя отстъпи крачка назад и той се спря. — Обичам те, Джеси.

Тя усети как в очите й напират сълзи. После погледна към Ейдън и в очите му забеляза толкова нежност и страст, че се предаде.

— О, скъпи! — успя да промълви Джеси, преди сълзите й да потекат като река.

Ейдън я погледна смутено. Искаше да я прегърне и да я утеши, но не знаеше дали и тя го желае. Беше дошъл тук, воден от надеждата, че и Джеси като него би искала отношенията им да продължат. Сега обаче не беше толкова сигурен. Затова, когато Джеси му обърна гръб, само каза:

— Извинявай, Джеси. Не трябваше да идвам. — Той взе якето си и се отправи към изхода. Тя го спря, тъкмо когато се канеше да отвори входната врата.

— Стой, не си отивай. — Джеси избърса сълзите си с ръка.

— Присъствието ми не те прави щастлива… — каза Ейдън.

— Не си ме разбрал правилно… Не плача заради това — рече Джеси като подсмърчаше. — Искам да кажа, че вчерашният ни разговор наистина ме разстрои, но не е само това. Много ми се насъбра. Не съм спала през нощта, днес прекарах целия ден в болницата…

— В болницата?

— Да. Трябваше да настаним племенницата ми в клиника. — Джеси отново избухна в плач. Не искаше, но нервното напрежение беше твърде голямо и не можа да се овладее. — Сестра ми и зет ми бяха дошли, за да я настаним в болницата.

— Разбирам. Естествено е, че си разстроена — каза Ейдън и се приближи. — Искаш ли да поговорим?

Джеси кимна. Ейдън седна, а тя се настани в скута му. После, без да усети, му разказа за болестта на момичето, за конфликта си с Карла… С една дума, довери му неща, които изобщо не смяташе да сподели.

— Значи се укоряваш, че без да знаеш, си подтикнала момичето да се мъчи да има твоята фигура?

Джеси кимна.

— Ако разсъждаваме трезво, не би трябвало да се чувствам виновна за поведението на племенницата си. Но като част от индустрията, която превръща жените в робини на идеала за красота, аз имам вина.

— Може и да е така — съгласи се Ейдън. — Само че не е задължително красотата да се постига за сметка на здравето. Ти нима гладуваш, за да изглеждаш така? Човек трябва да държи сметка кои са важните и кои несъществените неща.

На Джеси й олекна. Разговаряха още и тя почувства как започва да й става все по-добре. Не беше предполагала, че може да сподели с чужд човек толкова интимни неща.

Тя се вгледа в лицето, което я вълнуваше повече от всички други лица досега.

— Обичам те, Ейдън.

Той я прегърна и целуна.

— О, Джеси — каза той като си пое дъх на края на целувката. Двамата допряха чела и постояха така. — Не искам повече да се караме… Особено за делото. Не знам защо се скарахме по време на обяда у майка ми, но искам да ти се извиня. Забрави, моля те.

Джеси вдигна глава и погледна Ейдън право в очите.

— И повече няма да се караме?

— Не — заяви Ейдън. — В неделя се държах лошо с теб. Моля те да ме извиниш. — Той улови пръстите й и ги целуна един по един. — Знам, че всичко, което си направила, е било сторено от добро сърце.

— Да, но ти не одобряваш да се меся във вашите семейни неща.

Ейдън въздъхна отново.

— След като видях как се отрази делото на взаимоотношенията в семейството ни, предпочитам да те държа настрана от всичко това. — Той я прегърна силно, сякаш за да я предпази от някакво зло.

— Но, Ейдън, аз бих искала, ако мога, да помогна на майка ти. Тя е толкова мила жена!

— И при това те харесва! Вече успя хубавичко да ми се накара за това, че в неделя се държах зле с теб. Почувствах се като дванадесетгодишно момче. — Той обсипа с целувки дланите, ръцете и раменете на Джеси.

— Ейдън, разбирам, че между теб и баща ти съществува някакъв проблем. Какъвто и да е той обаче, длъжен си най-сетне да го разрешиш. Заради майка си… А и заради самия теб.

— Опитвам се, Джеси, но не мога така лесно да му простя. Обърка живота на цялото ни семейство — и то заради любовница, която може да му бъде дъщеря!

— Но все пак той ти е баща, Ейдън — каза кротко Джеси.

— И точно заради това най-много ме е яд.

— О, Ейдън! — Тя допря чело до неговото и затвори очи.

— Не мога така бързо да забравя и простя, Джеси.

Тя притисна главата му към гърдите си и каза замислено:

— Може би само времето ще излекува раните в душата ти.

Той се дръпна.

— Смущава те хаосът в семейството ми ли?

Джеси кимна.

— Крайно време е да сложиш нещата в ред, Ейдън. И то не толкова заради майка си, колкото заради нас.

— Ще го направя. Но искам и ти да ми обещаеш, че няма повече да си играеш на детектив. Ако Кейт Дениълс наистина се е движила в наркомански среди, то не желая и ти да влизаш в контакт с тях.

Кейт. За миг на Джеси й се стори странно, че Ейдън нарече убитата така. В следващия миг обаче той я изгледа толкова влюбено, че тя забрави за това.

— Съгласна съм. Оставяме разследването на професионалистите. — В този миг Ейдън целуна шията й. — А ако искаме нещата между нас да вървят, то трябва да изясним отношенията си… А също и отношението ни към твоя баща.

— Повече не ми се говори за баща ми…

Устните на Ейдън целуваха шията на Джеси, а ръцете му галеха твърдите й гърди.

Тя реши да попита коя е причината за непреодолимия конфликт между Ейдън и Том Маккълоу. Само че пламенните ласки на Ейдън отклониха мислите й в съвсем друга насока. Тя отново беше в обятията на своя любим — а това беше по-важно от всичко друго на света.