Васил Цонев
Истината (9) (Небивала измислица, написана с лявата ръка)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)

Издание:

Васил Цонев. Весели измислици, 1980

Редактор: Байчо Банов

Оформление: Тодор Груев

Рисунка: Александър Денков

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Лиляна Диева

Коректор: Виолета Рачева

Издателство „Български писател“

ДП „Тодор Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава осма (фаталната)
Аз казах ли ти?

Христо седеше в кошарата и свиреше с кавала си меден мелодията на „Когато бях овчарче“.

Наредени в кръг около статуята на Венера Милоска, десетина вълка запяха:

Когато бях овчарче,

и овците пасях,

бях много благодарен,

макар и сиромах…

Христо махна с кавала и вълците запяха мелодията с „ммммм“. Христо се ослуша и като реши, че това е един подходящ музикален фон за монолог, изкашля се и почна:

— Хубаво стадо си имах аз. Тънкорунно. И млекодайно. Пасях го, а после го доях и стрижех. Изкарвах добри пари. Миналата година си купих гардероб и телевизор. И тъкмо събирах пари за кола и вила, ангел господен слезе по дървена стълба и ми даде божие поръчение — да намеря истината и да я дам на хората. Оставих си стадото аз, намерих истината и я дадох на хората, те не я познаха и дори ми я натовариха на гърба. Дойдох тук и какво да видя — вълците изяли стадото ми. Тогава хванах вълците, завързах ги здраво и ги научих да пеят като овцете ми. Сетне започнах да ги доя и стрижа. И изкарвам добри пари. Сума търговци идват при мен и взимат вълче сирене и вълча козина. И съм спокоен. Вече нищо не ме гложде. Не ми се струва вече, че трябва да извърша нещо голямо и велико. Представете си, ако бях открил не истината, а нещо много по-тежко, как щях да го довлека до къщи?

В този миг в кошарата влезе опърпан слепец, който тропаше с тояжката и писукаше:

— Подарете на слепеца, подарете на слепеца.

Като чукна статуята с тояжката, той отвори очи и се усмихна.

— Ей, най-сетне те намерих.

Христо поклати глава.

— Защо си се маскирал така?

— Да не ме познаят — каза царят.

— И за какъв дявол се домъкна тука?

Царят посочи истината и въздъхна.

— За нея.

— Нали каза, че е фалшива?

Царят въздъхна още веднъж.

— Ти, ако слушаш какво говорят царете…

Погледна статуята и въздъхна за трети път:

— Ей, че е хубава! Все си мислех, че изглежда някак си, но че е толкова хубава, не предполагах.

— Хубава е — съгласи се Христо. — Дори и вълците я зяпат и въртят опашка. Отначало ги бях вързал, но сетне ги развързах за опит и гледай — седят около нея и въртят опашки като кутрета.

— Докато не я бях видял — продължи мислите си царят, — мислех, че мога да карам и без нея, но щом веднъж я погледнах, вече не мога.

— Защо не я остави на площада?

— След този номер, който ми изигра — не. От цял свят щяха да идват сеирджии, да я сочат с пръст и да казват: „Открил я някакъв овчар“. Не аз — разбираш ли, а някакъв овчар. Това значи да се пръскам от мъка всеки път, когато чувам тия думи.

— Добре бе, човек — а защо ти не я откри сам? Нали знаеше къде е?

— Че знаех, знаех — ама знае ли човек какво ще излезе? Откриваш я и изведнъж…

— Какво изведнъж — видя, че не стана нищо страшно. Ето — седя си край нея и си свиря.

— Ти си мислиш, че не е станало нищо страшно.

Царят извади свирка и изсвири три пъти. В същия миг изникнаха стотина майстори-зидари, които мигновено започнаха да издигат стена около кошарата.

— Какво правите? — скочи овчарят.

— Няма друг изход — разпери ръце царят.

— Нищо не разбирам.

— Аз те предупредих — посочи го с пръст царят, — ще откриеш истината, ама после…

— Да пукна, ако разбирам нещо.

— Овчар си бил и овчар ще си останеш. Ако беше толкова просто нещо да откриеш истината — всеки щеше да я открие. Хората се страхуваха и — както виждаш — с право. Сега цял живот ще стоиш затворен с твоята истина.

— Защо? — проплака Христо.

— Истината — каза мъдро царят — не може да стои на открито, приятелю. Все ще се научат хората и ще почнат да идват тука на тумби. Ще я гледат, ще я зяпат.

— А защо да не я гледат и да не я зяпат?

— Хората толкова време са живели без нея, че са свикнали. Ето, аз живях без нея и умрях ли? Не умрях.

Той пое дълбоко въздух и се разнежи:

— Чудно нещо е истината, приятелю. Видиш ли я веднъж, вече не можеш без нея.

— Добре бе, човек, а защо тогава сам не я откри?

Царят вдигна рамене.

— Защото не се знаеше какво ще стане…

Христо кресна:

— Нали видя, че нищо не стана!

— Как не е станало? А тоя зид около нея? Аз те предупреждавах, че ще стане нещо. Това е истина! Не е шега!

— Е, и?

— Това е, брат — каза царят, — ще седиш тук, ще си свиркаш с кавала и ще чакаш, докато не потропам три пъти. Щом ти потропам, ще ми отваряш, аз ще влизам, ще се радвам на истината и пак ще си ходя. До следващия път.

— Весела работа — намуси се Христо. — Няма що.

— Аз те предупредих — стана царят, — не можеш да кажеш, че не те предупредих.

Обърна се към истината и въздъхна:

— Красива е, дявол да го вземе! Е, със здраве!

Сетне затвори очи, затропа с тояжката и захриптя:

— Подарете на слепеца… Добри хора, подарете…

Край