Васил Цонев
Истината (1) (Небивала измислица, написана с лявата ръка)

Предисловие

Все ми се ще и на мен да напиша нещо нормално и човешко — седят двама души в стая, гледат някъде настрани и водят разговор. Тих разговор, незлоблив разговор, непряк разговор — разговор, който върви някъде по периферията — уж за нищо не става дума, а всъщност, като размислиш, откриваш всички взаимоотношения между разговарящите: любов или ненавист, печал или безумна радост. Тече си разговорът, говорят си двамата, а читателят зяпа с искрящи от възхищение очи или скърца със злоба и завист, че не е надарен с такава висша и дадена от провидението сила: с тихи и незлобливи, почти непреки разговори да разкрива бездънните ями в човешките души.

Ама като не ще?

Настройвах се аз, взимах перото, премислил всичко до запетайки и тирета, но щом започвах да драскам, бездънните ями се превръщаха в купища смет. Невидима и явно нечиста сила започваше да движи десницата ми и вместо тих и напоителен разговор, вървящ по периферията, наблъсквах на белия лист някакви небивалици и дивотии, дето ги няма ни на тоя, ни на оня свят, та после трябваше да отговарям пред народ и критици — а бе, главо смотана, отде ги взе тия щуротии, къде ги има и типични ли са те?

— Не — признавах, — не са типични и никъде няма и не може да има подобни неща. В боклучища се тикам аз и не греба с пълни шепи от душата народна, както правят поетите, на чиито уши пеят музи, яхнали пегаси. Дяволи и караконджоли, накачулили осли и мулета, ми дрънкат щуротии безподобни и движат десницата ми демонична, та изсипва рой от дивотии, които карат читателя да тръска глава като нападнат от зловредни насекоми.

Обзет от благородна ярост, проклех десницата нечиста и записах с лявата ръка.

И ето що излезе от тоз експеримент.