Васил Цонев
Истината (7) (Небивала измислица, написана с лявата ръка)

Глава шеста
При царя

Овчарят влезе в царския кабинет и се огледа. В средата имаше само един престол. И нищо друго.

— Ку-ку!

Овчарят се извърна, но не видя никого.

Царят се подаде зад престола:

— Ку-ку!

Овчарят кимна:

— Здравей!

Царят излезе зад облегалото и се закиска:

— Ако не се бях показал, нямаше да ме откриеш.

— Аз не търся вас, а истината.

Отвън се чу детски рев: „Царю парцалю, царю парцалю!“

Царят скочи и затвори прозореца.

— Хулигани, ще знаеш. Понякога ми идва да кажа на полицията да ги изтрепе до едно.

— А защо тогава — каза овчарят, — преди малко търчеше из поляните, гонеше с тях пеперудите, играеше на жмичка и ринги-ринги рае, а сетне им направи венци от цветя и изсипа цялата слънчева светлина върху главите им?

Царят отвори уста и седна на престола от смайване.

Като се съвзе, врътна глава.

— Аферим!

— Защо?

— Защото ти си първият, който разбра, че лудият и аз сме един и същ човек.

— Как няма да разбера, когато те видях.

— Всички ме виждат. Но не гледат лицето ми. Веднъж гледат продраната нощница и босите ми крака, а другия път — короната.

— И защо е тоя цирк?

Царят се почеса по врата и се усмихна:

— Не е толкова просто. Аз, приятелю мой, не вярвам ни в господа, ни в дявола. Ако вярвах, щях да се изповядам, и готово. Ама като не вярвам? Когато душата ми се напълни с ужаси и видения, когато по цели нощи виждам само войни, разпрани коне и обезглавени хора, скачам, обличам продраната нощница и хуквам като луд на поляните да гоня пеперуди с децата. Връщам се чист и спокоен. И тогава отново мога да отварям войни, да издавам смъртни присъди и да беся злосторниците.

— Ясно — каза Христо, — у наше село имаше един овчар. Спас му викахме. От време на време той изпадаше в такова състояние на виновност. Все мисли, че той е причина за чирпанското земетресение. Тогава тръгва из селата и раздава на вдовици и сираци мляко. Ей така на̀ — безплатно. Но понеже си беше скрънза, сипваше в млякото вода. Разбираш ли — хем иска да си успокои съвестта, хем го е страх, че като се върне, ще го е яд за толкова раздадено мляко. Та го разреждаше с вода.

Царят се вгледа в него.

— Слушай, ти никак не си загубен човек. Я да те направя аз един министър.

— Не — врътна глава Христо. — Не искам. Аз си имам работа.

— Каква работа?

— Търся истината.

— И ти ли?

— Защо? И други ли я търсят?

Царят се вгледа в него:

— И ти си ми един…

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казвам. Биеш се в гърдите, ревеш „Хора, аз търся истината!“ А и ти като другите се забъркваш с някакви истинички и те е страх да откриеш голямата истина.

— Тук сбърка — каза Христо. — Това се отнася до вас — интелигентите, челите. Аз съм овчар. Единственото нещо, което имам, е моето стадо. И тъй като само ако намеря истинската истина, ще мога да се върна при него — щом разбера къде е, веднага ще я открия, та да си ида на село и да си гледам овцете.

Царят отново го погледна в очите.

— Толкова ли си смел?

Христо вдигна рамене:

— А бе да ти кажа — то, смелостта, е нещо бамбашка. Понякога ме е страх по мост да мина, но ако падне някоя овца в реката, без да му мисля, се хвърлям да я извадя. Та и сега — какво ще ме е страх, като от истината зависи дали ще се върна при стадото си, или не?

Царят го погледна още по-втренчено. Сетне каза бавно:

— Добре тогава…

Хвана го за ръката, изкачи с него един малък хълм и посочи с ръка огромен бял чаршаф, който криеше нещо под себе си.

— Виждаш ли тоя чаршаф?

— Да.

— Ей точно под чаршафа е истината.

— Я!

— Давам ти царската си дума.

— Е, защо не махнете чаршафа?

— Да го махнем, ама…

— Какво „ама“?…

— Знам ли?

— Какво „знаеш ли“?

— Там е работата, че не се знае.

— Не разбирам — вдигна рамене овчарят, — щом истината е там, вдигнете чаршафа, и това ти е.

— Лесно ти е на теб.

— Какво му е мъчното?

— Ако беше лесно, защо досега никой не е дигнал чаршафа?

— Сигурно не знаят, че отдолу е истината.

Царят се усмихна.

— Там е работата, че всички знаят.

Овчарят се ядоса.

— Ей, че мухльовци! Аз ще вдигна чаршафа.

— А после? Да не съжаляваш?

— Нали истината е за това — да се покаже на всички?

Царят помръдна с рамене.

— Точно в това не съм съвсем сигурен.

— Аз пък съм.

Царят разпери ръце.

— Добре тогава. Аз бях длъжен да те предупредя. Умивам си ръцете.

— Мий ги, мий ги.

— Много си ми симпатичен, затова те моля да бъдеш внимателен.

— При нас — каза Христо — има един овчар на име Симеон. Щом решим да направим нещо, той започне да клати глава: недейте, ще стане нещо. И на сто пъти веднъж да стане нещо, той вика: аз нали ви предупредих!

— Прав е човекът!

— В живота — каза Христо — има сума такива пророци. Един прави нещо, а сто го спъват и го предупреждават. И все тоя, дето прави нещо, е крив, и все тия, дето му пречат, са прави. Ама какво да правя, когато ми се прави нещо, а не ми се предупреждава. Такъв ме е родила майка ми и такъв ще си остана. Имаше един овчар на времето, Галилей му викахме. Все диреше под вола теле. Веднъж, като се напъна — щял да докаже, че земята се върти. Колко го съветваха, колко го плашеха, а той — не, ще докаже. И доказа. Сетне го бутнаха в дранголника.

— Видя ли?

— Да — кимна Христо, — ама той е Галилей, а не другите. Хайде — със здраве!

И тръгна към чаршафа.