Васил Цонев
Истината (2) (Небивала измислица, написана с лявата ръка)

Глава първа
Ангел слиза от небето

Младият овчар Христо седеше подпрян до някой пън и свиреше „Когато бях овчарче“. Изкарваше мелодията, сетне махваше с ръка и докато свиреше за втори път темата, овцете пееха:

Когато бях овчарче

и овците пасях,

бях много благодарен,

макар и сиромах.

Когато забеляза, че е привлякъл вниманието на почитаемите читатели, той махна с кавала си меден и овцете запяха с „мммм“ мелодията. Христо се ослуша и като реши, че това е подходящ музикален фон за монолог, изкашля се и почна:

— Хубаво стадо имам аз. Тънкорунно. И млекодайно. Пася го, а после го доя и стрижа. Изкарвам добри пари. Миналата година си купих гардероб и телевизор. Сега събирам пари за вила и кола. Хубав е животът на овчаря. Волен. Накъдето погледнеш — поля и гори, наситени с миризмата на полските и горските цветя. Но нещо ме гложде. Чувствувам, че не за тоз живот съм бил създаден. Все ми се струва, че трябва да извърша нещо голямо и велико. И правя опити. Кръстосах овца с бик. Не се получи. Овца и коза — също. Сега мисля да опитам овца и магаре. Ако и този път не успея — ще продължа опитите. Не сполучиш ли — опитай се пак, казват.

Като изрече тези думи, овчарят Христо вдигна кавала и понечи да засвири. Но не успя, защото над главата му блесна сияние. Да беше само сиянието, Христо нямаше да му обърне голямо внимание. Какви ли работи не стават напоследък. И северни сияния на екватора, и сияйни летящи чинии от извънземен характер, и какво ли не. Но не беше само сиянието. От небето се подадоха три тръби, които изсвириха небесен сигнал. Че е небесен — беше от ясно, по-ясно. Христо имаше транзистор и винаги, когато предаваха научно-фантастични пиеси, го включваше. Точно такива сигнали свиреха по разните космодроми из другите галактики. Човек трябва съвсем пак да няма научно-фантастична култура, за да не разбере кой сигнал е небесен и кой не.

— Ясно — каза си Христо. — НЛО, неидентифициран летящ обект. Само да видим какви ще изскочат от него, марсианци или венерианци. Пък може и юпитерци. Знае ли човек дали на основата на метана или амоняка не би могло да се създаде живот? Изобщо, когато се касае до научна фантастика — човек винаги трябва да бъде нащрек. Колко хубаво е, че напоследък по книжарниците има много научно-фантастична литература. Какво щеше да стане например с овчарите, ако не бяха запознати с нея и нещо изведнъж засияе над главите им? На времето сума паники са ставали при подобни случаи. А сега — зяпаш нагоре и си знаеш — ако не са марсианци — венерианци ще са. Не са ли венерианци — сигурно ще са юпитерци (ако, разбира се, излезе вярна хипотезата за създаване живот на основата на метана или амоняка).

Навярно Христо щеше да продължи разсъжденията си от научно-фантастичен характер, но изведнъж между трите тръби се провеси стълба. Най-обикновена стълба. Дървена. От варен бук. Христо опипа стълбата, помириса я и каза:

— Здрава работа. Ако на времето кметът Симо имаше подобна стълба, нямаше да го сполети нещастие. Но неговата стълба беше прогнила и когато бояджията Виталий… (Всъщност никой не вярваше, че бояджията се казва Виталий. Как пък не — Виталий! От Кондофрей, Софийско, и изведнъж — Виталий! Сигурно беше я Гиго, я Вуте, ама нали им обясниха, че Кондофрей произлизало от конт дьо Фрей и хората се побъркаха. Не стига, че накръстиха децата си Мичон, Жанет, Жаклин, Жозефин и Франсоаз, ами и разни баби, като баба Симка, дето всички си я знаеха от дете като Симка, изведнъж заяви на събрание на единната организация, в което се изнасяше лекция за борбата против паразитите в овощните градини, че не се казва Симка, а Сюзан — така я били кръстили още като бебе, но я било срам да каже истината и затова разправяла, че била Симка. Това го пишело в кръщелното й свидетелство, но то се загубило по време на чирпанското земетресение — тя била на бани в Меричлери и като се разтворила земята на едно място, кръщелното й свидетелство паднало именно в това място и докато понечи да го вдигне, мястото се затворило. Но тя знаела къде е това място и мислела да иде с мотика да го разкопае и да извади свидетелството — ако, разбира се, не е изгнило вече.) Та когато бояджията Виталий се качи на стълбата да боядисва кметството, тя се счупи и Виталий падна. Отърва се само с уплаха, но кметът, който стоеше отдолу и държеше стълбата, защото си знаеше, че е прогнила и може да се счупи, предаде богу дух, защото Виталий падна върху него.

Овчарят Христо започна да си блъска главата, за да си спомни още някои други случки, при които може да се изтъкне предимството на здравите стълби от варен бук пред изгнилите такива, но в същия миг зина и остана така — зинал.

По стълбата не слизаше нито марсианец, нито венерианец, нито дори и юпитерец (и сега хипотезата, че може да съществува живот на основата на метана или амоняка, остана непотвърдена), а ангел. Най-обикновен ангел. Точно такъв, какъвто го рисуват по иконите. По нощница, бос, с криле и ореол.

Като видя ангела, Христо малко се ядоса.

— Тю, бре — каза си той, — аз си мислех, че ще е нещо интересно, а то ангел.

— Я ти дръж стълбата! — каза ангелът, като слизаше внимателно.

— Добре — каза Христо, като хвана стълбата, — тази стълба е хубава. Не е опасно да се държи такава стълба. Виж — ако беше стълбата на кмета — не бих я държал и срещу пари. Лани стълбата на бояджията Виталий, дето боядисваше кметството, се счупи на две и ако бояджията не беше паднал върху кмета, щеше да се утрепе.

— И какво стана с кмета? — запита ангелът, като се отупваше от космическия прах.

— Умря — отвърна Христо, — но не съдиха бояджията, защото стълбата всъщност беше на кмета и той я беше продал на кметството за аванта. Излезе му солено.

Ангелът вдигна пръст.

— Ето още един случай, в който може да се види божията ръка.

— Тука си прав — каза Христо, — на времето, когато бях малък и майка ми беше сварила сладко от зелени доматчета, аз видях къде го крие, лапнах едно доматче, но майка ми влезе в тоя миг и се задавих. Когато ме блъскаха по гърба, за да изскочи доматчето, всички роднини казваха: „Бог те наказа“.

— И неговата не е лесна — съгласи се ангелът, — по цял ден гледа в бинокъла към земята, за да види кой бърка в скритото сладко, та да го накаже.

— Сигурно е някакъв специален бинокъл — каза Христо, — щом може да вижда и през керемидите.

— Построен е на принципа на космическите лъчи — кимна ангелът, — прониква през олово с дебелина един метър.

В този миг тръбите отново засвириха.

— Ей, че се отплеснахме — удари се по челото ангелът, — да ти кажа за какво съм дошъл.

— Кажи.

— Бог чу молбата ти и те определи да извършиш нещо велико.

— Разгеле — потри ръце Христо, — значи, опитът с магарето и овцата ще излезе?

— Не. Нещо друго. По-велико.

— Не мога да се сетя — каза Христо.

— Ти — посочи го с пръст ангелът с такъв жест, че за малко не му извади окото — си определен от бога да тръпнеш по света, за да откриеш истината и да я дадеш на хората.

— Така ли? И къде е тя?

Тръбите отново изсвириха. Ангелът се изпъчи и каза тържествено:

— Ти сам трябва да я намериш.

След което се извърна и започна да се катери по стълбата.

— Ей — викна го Христо.

— Моля?

— Това ли е всичко?

— Какво искаш повече?

— Всъщност, и това не е малко — съгласи се Христо.

Огледа се, взе една овца и я подаде на ангела:

— Вземи. Почерпете се. От овчаря Христо.

— Не трябваше — каза ангелът, като взимаше овцата.

— Дават ли ти — дръж. Гонят ли те — беж.

— И ти си прав.

— Направете я по гергьовски. Дреболиите нарежете на ситно, малко магданоз сложете в ориза и миризми, а също и стафидки.

— Благодаря! — кимна ангелът. — Е, хайде!

И изчезна в сияйните висини.

Христо почака, докато издърпаха стълбата, сетне поклати глава.

— Да го разкажа, няма да повярват. Виж, пари да им дадеш, вярват.

Огледа се и като видя овцете, които го гледаха с разбираш поглед, въздъхна и рече:

— Няма що. Налага се да тръгна да търся истината. Засега вие оставате тук. И се пазете от вълците. Щото ако ви изядат, мислете му. Ясно ли е?

— Ясно е — отвърнаха овцете.

Тогава Христо вдигна кавала и като засвири попътна музика, тръгна по света да търси истината.