Васил Цонев
Истината (8) (Небивала измислица, написана с лявата ръка)

Глава седма
Махането на чаршафа

Христо се спря пред чаршафи и го заоглежда:

— Значи, тук се крие истината. Какво пък — отивам до чаршафа, вдигам го и — готово. Защо никой досега не е вдигнал чаршафа? Ами ако гръмне?

Огледа се и се почеса.

— Не е чиста тая работа, ей! Колко си е по-просто да си овчар — пасеш овцете, доиш ги, стрижеш ги, сетне продаваш млякото и вълната, а тук… Да взема да си ида, а?

Направи една крачка встрани, но изведнъж някаква решителност го обзе.

— Че то ако господ искаше да ме убие, можеше да прати ангела си да ме застреля. Да става каквото ще!

Тръгна решително към чаршафа и го дръпна.

И пред смаяните му очи се появи статуята на Венера Милоска.

В същия миг площадът се разтресе от мощно:

— Уррррааааааааааа!

Гръмнаха тамбури, гайди, тъпани, кавали, пищялки и дудуци, които засвириха тържествен марш. Отвсякъде рукнаха граждани, които носеха огромни плакати. „Да живее истината! Ура! Ура! Ура!“

Донесоха катедра и я сложиха пред статуята.

Пристигна царят, придружен от учен, който носеше голям доклад под мишницата си. Двамата дойдоха до катедрата и ученият строполи доклада върху нея.

— Скъпи съотечественици — започна ученият, като разгърна доклада, — най-сетне дългоочакваното събитие е факт. След дълги и продължителни наблюдения нашият любим и мъдър цар реши, че истината е тук, и нареди да бъде открита.

Музиката отново гръмна тържествения марш.

Царят махна с ръка и всичко млъкна.

— Борбата бе титанска — каза царят, — имаше моменти, когато дори и аз си мислех — ще открием ли истината, или не. Това бяха мигове на велики изпитания. Но в края на краищата ние победихме. Истината е налице!

И посочи статуята.

Отново фойерверки, отново ура, отново маршове.

Когато изчака да спре данданията, Христо дойде до катедрата, тупна я и се обърна към царя:

— Сега, като открих истината и ви я дадох, мога ли вече да си ида?

Царят зяпна.

— Каква истина си открил?

— Как каква? Тази!

И овчарят посочи статуята.

Царят се разсмя.

— Хайде холан! Ние от двадесет години се трепем да открием истината, а той — я го погледнете бе — открил истината!

Бурни смехове заляха площада.

Христо вдигна рамене.

— И да се смеете, и да не се смеете, аз я открих. Гледай ги ти! Пъзльовци! Откога стои тоя чаршаф тука и никой не посмя да го открие. Разни учреждения-мучреждения издигнали, сума милиони пропилели, ама ако не бях аз — на куково лято щяхте да откриете истината.

Царят се наведе на ухото му и прошепна:

— Млъкни бре! Какво ще стане, ако научат, че някакъв си овчар е открил истината?

— Не ме засяга тая работа — махна с глава Христо, — ти нали сам ми каза: „Всички знаем, че е тук, но на никой не му стиска да я открие.“

Блъсна се в гърдите.

— Аз я открих! Аз, овчарят Христо. Не че искам медали. Мен медали ми не трябват. Моите овце ми стигат. Ама истината си е истина и нека се знае — откри я овчарят Христо. Това е. А сега — сбогом!

Свали си калпака, поклони се на всички и си тръгна.

Но в същия миг отвсякъде го заобиколиха, стотици ръце го задърпаха, върху главата му се изля водопад от въпроси и крясъци. Докато Христо се чудеше как да избяга от тази олелия, царят хвана учения за ръкава:

— Каква стана тя?

Ученият се почеса. Изведнъж нещо блесна в очите му.

— Има само един изход.

Наведе се на ухото на царя и му пошушна нещо.

— Да — кимна царят, — това е единственият изход.

Взе една гайда от оркестрантите и я наду:

— Тишина!

Всичко млъкна.

— Получи се телеграма — продължи царят, — група експерти от чужбина съобщават, че това, което е тук, е само копие на истината, която се намира на съвсем друго място.

Множеството ахна.

— Ами сега?

— Няма какво да се прави — каза царят, — истината трябва да се каже. На времето и Колумб тръгна да открива Индия и като откри Америка, каза: „Това е Индия.“ Умря, мислейки, че е открил именно Индия. Чак впоследствие се оказа, че това не е никаква Индия, а си е най-чиста Америка. В науката тия работи стават.

Отново наду гайдата.

— Разотивай се! Работата по търсенето на истината продължава!

Множеството прибра плакатите и си отиде.

Останаха само царят и овчарят.

Царят се приближи до Христо и го погледна иронично:

— Е, приятелю, ти искаше да знаеш повече от мен, а?

Но Христо врътна глава.

— Виж какво, тая работа не ме засяга. Аз си намерих истината и я дадох на хората. Повече работа нямам тук. Отивам си при овцете.

Царят вдигна статуята от пиедестала и му я стовари на гърба.

— Вземи си с тебе тогава и твоята истина!

— Ще си я взема — каза Христо, — щом хората не я искат, ще я сложа пред овцете нека те й се радват.

И си тръгна със статуята на рамо.