Васил Цонев
Истината (5) (Небивала измислица, написана с лявата ръка)

Глава четвърта
Пържоли и пеперуди

Овчарят вървеше, спираше се, опипваше носа, ушите и краката си, тръскаше глава и пак тръгваше.

„Хай да му сетне види — мислеше овчарят, — ето на̀, и аз спорих с него, но не ми пораснаха ушите, носът и краката. То всъщност има едни хора, дето се влияят, а други — не. У наше село имаше един говедар. По цял ден с говедата, по цял ден с говедата и един ден, като заговорих с него, не ме разбра. Гледа ме и мечи като теле. Вместо той да научи говедата да говорят по човешки — те го научили да мечи като тях. А моят случай е тъкмо наопаки — овцете ми пеят като хора, а не аз блея като овца.“

Овчарят се спря и врътна глава.

„Излиза, че бог имал право, дето ме натовари тъкмо аз да търся истината. Овчар — овчар, ама има нещо в мен.“

И беше прав.

Дори и съселяните му бяха забелязали, че има нещо в него и щом ставаше някакъв спор — викаха го да каже — това така ли е, или е онака.

Веднъж например един професор беше дошъл в селото с две кошници. В едната носеше дипломите си, а в другата — медалите си. Беше дошъл да учи селяните на ум и разум, а дипломите и медалите мъкнеше със себе си, за да им докаже, че има право да ги учи, но селяните от Брезнишко, нали ги знаете, и сто кошници с дипломи и медали да им донесеш, пак те гледат някак си така…

Така погледнаха и професора.

— Добре — казаха му, — хубаво. Но, първо, да те заведем при овчаря Христо.

Хванаха го за ръце и право при Христо.

— Здравей, Христо — казаха му, — водим ти един професор. Ето му дипломите, ето му медалите. Дошъл на ум и разум да ни учи, ама ние рекохме да го доведем при теб да го изпиташ. Издържи ли изпита, ще го слушаме. Не го ли издържи, няма да го слушаме.

— Хубаво сте направили — каза Христо.

Сетне се обърна към професора.

— Жена, която не готви и не пере — това не е жена. Мъж, който спи с каскет, това не е… Какво не е?

— Не е мъж — отвърна професорът.

— Не — тръсна глава Христо, — не е каскет.

Селяните ревнаха от смях, но професорът остана сериозен.

— Няма логика — каза той. — Логично е, щом се каже „жена, която не готви и не пере — това не е жена, мъж, който спи с каскет — да не е мъж“.

— Ти си мислиш, че е логично — каза Христо, — защото нищо не разбираш от хумор. Я питай сега селяните — защо се смяхте, като казах „мъж, който спи с каскет — това не е каскет“?

— Защото е смешно — отвърнаха селяните.

— Не е смешно — опъна се професорът.

— Е, щом е така — каза Христо, — вземи си дипломите и медалите и да те няма. Който не знае кое е смешно и кое не е, не може да учи хората на ум и разум, па ако ще, и десет кошници с дипломи и медали да носи.

И го отпрати да учи студентите на ум и разум.

Такъв беше овчарят Христо и затова навярно бог се беше спрял на него — той да намери истината.

Затова и вървеше сега овчарят — да намери истината и да я даде на хората, та да се върне и да си гледа овцете, защото, известно е, като го няма овчаря, ще дойдат вълците и ще ги изядат.

Минаваше през планини и долини, през реки, и морета, урви и дерета. Изобщо — голям път му удари.

И най-сетне стигна в едно царство.

В средата на това царство се издигаше царският дворец, ограден от безкрайни поляни, обсипани с маргарити, грамофончета и незабравки.

И точно в една от тези безкрайни поляни той видя рой деца, които търчаха с крясък из поляните, предвождани от някакъв висок, слаб мъж, облечен в дълга риза, приличаща на стара нощница. Мъжът пляскаше из поляните с босите си крака, играеше с децата на жмичка и ринги-ринги рае, гонеше пеперудите и правеше големи разноцветни венци, които слагаше върху главите им.

Изведнъж мъжът спря, сложи пръст на устата си и каза:

— Шшшшшшшт!

Децата млъкнаха и впериха очи в него.

Тогава той събра шепите си, протегна ги към слънцето и ги напълни със слънчева светлина, която изля върху главите на децата. Светлината протече по косите, по лицата, по босите крака, заля поляните и рукна към царския дворец.

— Луд… Това е нашият луд.

Овчарят се обърна и видя до себе си пазач с пушка. Беше много солиден пазач, с фуражка и огромни черни мустаци. Говореше с властен глас, който не търпеше възражение.

— Като ти казвам, че е луд, значи, е луд. Ти слушай мен — аз ги знам тия работи. Аз в тия работи, мой човек, съм врял и кипял. Кой нормален човек ще седне сега и ще търчи като див из поляните да гони с децата Михаля, ако не е луд?

— Но той гонеше пеперудите.

— Какви пеперуди?

— Погледни, въздухът е пълен с пеперуди.

Пазачът погледна и махна с ръка.

— Не виждам никакви пеперуди. А щом аз не ги виждам, значи, пеперуди няма.

— Но той събираше цветя и правеше венци, които слагаше на главите на децата.

— Цветя ли? Това са бурени. Вредни растения. Семената им не стават за нищо. Сега нашите учени измислиха един препарат. Като го посипят по ливадите, всички бурени-мурени отиват по дяволите. Остава само зелената маса, от която добитъкът наддава на тегло. А това означава повече пържоли, наденици и кренвирши. Това е истината. Всичко друго, което няма общо с пържолите, надениците и кренвиршите, е вятър и мъгла. Ти слушай мен. Аз ги знам тия работи. Дай ми на мен пържоли, наденици и кренвирши и ела да видиш какво става. Пържолите, надениците и кренвиршите — това са сериозни неща, мой човек. Това е квинтесенцията на живота, това е…

Още дълго пазачът обясняваше със своя авторитетен, нетърпящ възражение глас какво нещо са пържолите, надениците и кренвиршите. Докато говореше, лудият и децата изчезнаха от погледите им.

Изведнъж се чу силен детски вик:

— Царю парцалю, царю парцалю!

В същия миг една от капандурите на царския дворец се отвори и там се показа главата на лудия — но този път украсена с царска корона.

— Полиция! — кресна той. — Полиция!

Пазачът нахлупи фуражката си, засука мустаците си и — бам, бам, бам — гръмна три пъти във въздуха.

Децата изчезнаха като утринна мъгла и капандурата се хлопна.

— Я! — учуди се Христо. — Какво търси лудият в царския дворец?

— Какъв луд!

— Ами този, който преди малко беше с децата. Нали той извика сега през капандура?

— Ти си луд — каза пазачът, — това беше царят.

— Но това е един и същ човек.

— Ти си един и същ човек. Като ти казвам, че това беше царят — значи, е царят. Аз, като не познавам царя, кой ще го познава? Хайде де. Не му ли видя короната?

— Лицата им бяха съвсем еднакви.

— Аз не гледам лица. Аз гледам фуражките. По тях си личи кой е луд и кой е цар. Лудият — не го ли видя — ходеше бос, по нощница, а царят имаше корона. Знаеш ли колко пари чини тази корона? Злато и брилянти! Ха — засмя се пазачът, — царят бил лудият. Съвсем си е нормален човекът. Не видя ли как извика „Полиция!“ Кой луд търси полицията? Лудите бягат от полицията. У наше село имаше един луд. Вървеше по улиците и ревеше с всичка сила: „Ям железооооооо, ям железооооооооо!“ Ама като му дръпнаха един бой в полицията, и млъкна. Сега върви из улиците, току повика някой с пръст и му пошушне на ухото: „Ям железо.“ Даааа, мой човек. Само нормалните хора обичат полицията. Полицията защищава имотите им, добитъка, дворците, парите им… Пари! Това е истината, мой човек. Ти ми дай пари и ела да видиш какво става. С пари човек може да купи всичко. И пържоли можеш да купиш, и наденици, и кренвирши, ако щеш дори. Парата е страшно нещо… Парата — това е квинтесенцията на живота, това е…

И още дълго време пазачът обясняваше със своя авторитетен, нетърпящ възражение глас какво нещо е парата. Когато най-сетне се измори и по устата му се появи пяна, той се обърна да попита дали го е разбрал добре, но видя, че е сам.

А къде беше овчарят?