Васил Цонев
Истината (4) (Небивала измислица, написана с лявата ръка)

Глава трета
Късно е, чадо!

Овчарят вървеше, като се оглеждаше. И като се оглеждаше, мислеше си. Мислеше си например следното:

„Вървя — мислеше си той — и току-виж, пропуснал съм истината. Чувал съм за такива хора — търчат като побъркани да търсят истината, а като минат край нея — от бързане да търсят истината, — не я забелязват. Затова като вървя, ще се оглеждам. Току-виж — отминал съм я и после трябва да се връщам.“

Затова, като вървеше, той се оглеждаше с всичка сила. Така се оглеждаше, че просто зъркелите му изскачаха от оглеждане. Рядко би могло да се срещне друг човек, който се оглежда така. Но хората, край които минаваше, не обръщаха внимание на оглеждането му.

„Сигурно е въртоглав — мислеха си, — затова си върти главата на всички страни. Иначе защо?“

Така си мислят много често хората. Щом не правиш това, което те правят, мислят те или за въртоглав, или изобщо за улав. А това, че човек може да върти главата си не защото е въртоглав или улав, а защото търси истината — няма да им дойде наум.

Овчарят не им обръщаше внимание, въртеше си главата до скъсване. И като си я въртеше и си мислеше, че ей сега ще му се скъсат вратните жили от въртене, някой го плесна по врата. Отначало овчарят помисли — ето — скъса ми се една вратна жила, но като се обърна, видя, че срещу него стои някакъв изрод, висок около три метра, с магарешки уши и нос на Пинокио.

— Здравей — каза изродът, — аз те плеснах по врата. Направих го, защото ми е приятно да те видя.

— Така ли!

— Да — каза изродът, — не можеш да си представиш колко се зарадвах, че най-сетне разбрах къде е истината.

— Къде е?

— Ти си истината.

— Аз?

— Ами да. Най-сетне намерих това, което търсих цял живот.

— Значи, и теб са те пратили да търсиш истината?

— Всички търсим истината. И аз бях като теб нормален. С нормални уши, нормален нос и нормални крака. И така ми втръсна да живея между нормални, че ги заплюх и тръгнах по света да търся истинските хора. Попаднах в страната на дългоухите. Те имаха толкова дълги уши, че можеха да чешат с тях коленете си. Като ги видях, зинах да се разсмея, но вместо мен — те се разсмяха. Как можело да има изрод с такива малки уши. Да имате да вземате — казах им, — не аз, а вие сте изроди. Извинявай — отвърнаха ми, — но не можем да ти повярваме. Как пък само ти да си нормален, а ние — цяло племе дългоухи — да сме ненормални. И за да ме направят нормален като тях, почнаха да дърпат ушите ми. Три дни и три нощи ги дърпаха, но ги направиха само два пъти по-дълги. Къде техните, къде моите. И за да не плаша децата им с късите си уши — изгониха ме. Не можеш да си представиш какъв бяг му ударих, като ме пуснаха. Така бягах, че не забелязах как стигнах в страната на дългоносите. Не можеш да си представиш какви изроди — с носовете си късаха кокосови орехи от върховете на палмите. Като ме видяха, те прихнаха и започнаха да се търкалят от смях. Децата ме замерваха с камъни, майките сочеха юмруци, а бабите проклинаха внуците си — да станат и те такива изроди като мен. Но и тук се намериха добри хора, които три дни и три нощи дърпаха носа ми, за да го направят като хората. Не успяха и ме изгониха от пределите на страната. Така побягнах, че не разбрах как стигнах в страната на дългокраките. Те имаха толкова дълги крака, че прекрачваха и най-високите евкалипти.

— Много ли ти се смяха?

— Голям смях падна. Толкова се смяха, че трима се пръснаха от смях и ги погребаха на държавни разноски. И понеже роднините на загиналите искаха да ме линчуват, добри хора ме грабнаха и три дни и три нощи дърпаха краката ми, за да ги направят като техните. Но не би. Тогава ми посочиха границата и казаха: „Бягай и повече да не си се вестявал пред очите ни, изрод такъв!“ Що бяг му ударих! Но сега съм щастлив: най-сетне отново съм между нормални. Дай да те прегърна.

Изродът протегна ръце, но понеже краката му бяха два пъти по-дълги от нормалните, можа само да пипне носа на овчаря.

— Я — каза той, — ами аз не мога да те прегърна.

— Това е — отвърна овчарят, — защото си вече ненормален.

— Брей — учуди се изродът, — как стана тази работа?

— Това е — каза овчарят, — защото и с най-големия идиот да спориш, все правиш някаква отстъпка, за да намериш общ език с него. И сетне отстъпката ти седи на носа, ушите и краката.

— И какъв е според теб изводът?

— Не спори с идиота.

— Ето къде била истината — поклати глава изродът.

— Ти намери твоята истина — каза овчарят, — аз пък гоня моята. Довиждане.

И си тръгна.

А изродът остана на същото място. Навярно стои и досега там. Много лесно ще го намерите — това е някъде между Пазарджик и Павликени. И ще го познаете лесно — носът, ушите и краката му са два пъти по-дълги от нормалните.

Веднъж го видях на това място и му казах:

— Здрасти!

Но той махна с ръка:

— Махни се — каза ми, — не искам да споря с теб.

И досега се чудя — защо не искаше да спори с мен!