Васил Цонев
Истината (Небивала измислица, написана с лявата ръка)

Предисловие

Все ми се ще и на мен да напиша нещо нормално и човешко — седят двама души в стая, гледат някъде настрани и водят разговор. Тих разговор, незлоблив разговор, непряк разговор — разговор, който върви някъде по периферията — уж за нищо не става дума, а всъщност, като размислиш, откриваш всички взаимоотношения между разговарящите: любов или ненавист, печал или безумна радост. Тече си разговорът, говорят си двамата, а читателят зяпа с искрящи от възхищение очи или скърца със злоба и завист, че не е надарен с такава висша и дадена от провидението сила: с тихи и незлобливи, почти непреки разговори да разкрива бездънните ями в човешките души.

Ама като не ще?

Настройвах се аз, взимах перото, премислил всичко до запетайки и тирета, но щом започвах да драскам, бездънните ями се превръщаха в купища смет. Невидима и явно нечиста сила започваше да движи десницата ми и вместо тих и напоителен разговор, вървящ по периферията, наблъсквах на белия лист някакви небивалици и дивотии, дето ги няма ни на тоя, ни на оня свят, та после трябваше да отговарям пред народ и критици — а бе, главо смотана, отде ги взе тия щуротии, къде ги има и типични ли са те?

— Не — признавах, — не са типични и никъде няма и не може да има подобни неща. В боклучища се тикам аз и не греба с пълни шепи от душата народна, както правят поетите, на чиито уши пеят музи, яхнали пегаси. Дяволи и караконджоли, накачулили осли и мулета, ми дрънкат щуротии безподобни и движат десницата ми демонична, та изсипва рой от дивотии, които карат читателя да тръска глава като нападнат от зловредни насекоми.

Обзет от благородна ярост, проклех десницата нечиста и записах с лявата ръка.

И ето що излезе от тоз експеримент.

Глава първа
Ангел слиза от небето

Младият овчар Христо седеше подпрян до някой пън и свиреше „Когато бях овчарче“. Изкарваше мелодията, сетне махваше с ръка и докато свиреше за втори път темата, овцете пееха:

Когато бях овчарче

и овците пасях,

бях много благодарен,

макар и сиромах.

Когато забеляза, че е привлякъл вниманието на почитаемите читатели, той махна с кавала си меден и овцете запяха с „мммм“ мелодията. Христо се ослуша и като реши, че това е подходящ музикален фон за монолог, изкашля се и почна:

— Хубаво стадо имам аз. Тънкорунно. И млекодайно. Пася го, а после го доя и стрижа. Изкарвам добри пари. Миналата година си купих гардероб и телевизор. Сега събирам пари за вила и кола. Хубав е животът на овчаря. Волен. Накъдето погледнеш — поля и гори, наситени с миризмата на полските и горските цветя. Но нещо ме гложде. Чувствувам, че не за тоз живот съм бил създаден. Все ми се струва, че трябва да извърша нещо голямо и велико. И правя опити. Кръстосах овца с бик. Не се получи. Овца и коза — също. Сега мисля да опитам овца и магаре. Ако и този път не успея — ще продължа опитите. Не сполучиш ли — опитай се пак, казват.

Като изрече тези думи, овчарят Христо вдигна кавала и понечи да засвири. Но не успя, защото над главата му блесна сияние. Да беше само сиянието, Христо нямаше да му обърне голямо внимание. Какви ли работи не стават напоследък. И северни сияния на екватора, и сияйни летящи чинии от извънземен характер, и какво ли не. Но не беше само сиянието. От небето се подадоха три тръби, които изсвириха небесен сигнал. Че е небесен — беше от ясно, по-ясно. Христо имаше транзистор и винаги, когато предаваха научно-фантастични пиеси, го включваше. Точно такива сигнали свиреха по разните космодроми из другите галактики. Човек трябва съвсем пак да няма научно-фантастична култура, за да не разбере кой сигнал е небесен и кой не.

— Ясно — каза си Христо. — НЛО, неидентифициран летящ обект. Само да видим какви ще изскочат от него, марсианци или венерианци. Пък може и юпитерци. Знае ли човек дали на основата на метана или амоняка не би могло да се създаде живот? Изобщо, когато се касае до научна фантастика — човек винаги трябва да бъде нащрек. Колко хубаво е, че напоследък по книжарниците има много научно-фантастична литература. Какво щеше да стане например с овчарите, ако не бяха запознати с нея и нещо изведнъж засияе над главите им? На времето сума паники са ставали при подобни случаи. А сега — зяпаш нагоре и си знаеш — ако не са марсианци — венерианци ще са. Не са ли венерианци — сигурно ще са юпитерци (ако, разбира се, излезе вярна хипотезата за създаване живот на основата на метана или амоняка).

Навярно Христо щеше да продължи разсъжденията си от научно-фантастичен характер, но изведнъж между трите тръби се провеси стълба. Най-обикновена стълба. Дървена. От варен бук. Христо опипа стълбата, помириса я и каза:

— Здрава работа. Ако на времето кметът Симо имаше подобна стълба, нямаше да го сполети нещастие. Но неговата стълба беше прогнила и когато бояджията Виталий… (Всъщност никой не вярваше, че бояджията се казва Виталий. Как пък не — Виталий! От Кондофрей, Софийско, и изведнъж — Виталий! Сигурно беше я Гиго, я Вуте, ама нали им обясниха, че Кондофрей произлизало от конт дьо Фрей и хората се побъркаха. Не стига, че накръстиха децата си Мичон, Жанет, Жаклин, Жозефин и Франсоаз, ами и разни баби, като баба Симка, дето всички си я знаеха от дете като Симка, изведнъж заяви на събрание на единната организация, в което се изнасяше лекция за борбата против паразитите в овощните градини, че не се казва Симка, а Сюзан — така я били кръстили още като бебе, но я било срам да каже истината и затова разправяла, че била Симка. Това го пишело в кръщелното й свидетелство, но то се загубило по време на чирпанското земетресение — тя била на бани в Меричлери и като се разтворила земята на едно място, кръщелното й свидетелство паднало именно в това място и докато понечи да го вдигне, мястото се затворило. Но тя знаела къде е това място и мислела да иде с мотика да го разкопае и да извади свидетелството — ако, разбира се, не е изгнило вече.) Та когато бояджията Виталий се качи на стълбата да боядисва кметството, тя се счупи и Виталий падна. Отърва се само с уплаха, но кметът, който стоеше отдолу и държеше стълбата, защото си знаеше, че е прогнила и може да се счупи, предаде богу дух, защото Виталий падна върху него.

Овчарят Христо започна да си блъска главата, за да си спомни още някои други случки, при които може да се изтъкне предимството на здравите стълби от варен бук пред изгнилите такива, но в същия миг зина и остана така — зинал.

По стълбата не слизаше нито марсианец, нито венерианец, нито дори и юпитерец (и сега хипотезата, че може да съществува живот на основата на метана или амоняка, остана непотвърдена), а ангел. Най-обикновен ангел. Точно такъв, какъвто го рисуват по иконите. По нощница, бос, с криле и ореол.

Като видя ангела, Христо малко се ядоса.

— Тю, бре — каза си той, — аз си мислех, че ще е нещо интересно, а то ангел.

— Я ти дръж стълбата! — каза ангелът, като слизаше внимателно.

— Добре — каза Христо, като хвана стълбата, — тази стълба е хубава. Не е опасно да се държи такава стълба. Виж — ако беше стълбата на кмета — не бих я държал и срещу пари. Лани стълбата на бояджията Виталий, дето боядисваше кметството, се счупи на две и ако бояджията не беше паднал върху кмета, щеше да се утрепе.

— И какво стана с кмета? — запита ангелът, като се отупваше от космическия прах.

— Умря — отвърна Христо, — но не съдиха бояджията, защото стълбата всъщност беше на кмета и той я беше продал на кметството за аванта. Излезе му солено.

Ангелът вдигна пръст.

— Ето още един случай, в който може да се види божията ръка.

— Тука си прав — каза Христо, — на времето, когато бях малък и майка ми беше сварила сладко от зелени доматчета, аз видях къде го крие, лапнах едно доматче, но майка ми влезе в тоя миг и се задавих. Когато ме блъскаха по гърба, за да изскочи доматчето, всички роднини казваха: „Бог те наказа“.

— И неговата не е лесна — съгласи се ангелът, — по цял ден гледа в бинокъла към земята, за да види кой бърка в скритото сладко, та да го накаже.

— Сигурно е някакъв специален бинокъл — каза Христо, — щом може да вижда и през керемидите.

— Построен е на принципа на космическите лъчи — кимна ангелът, — прониква през олово с дебелина един метър.

В този миг тръбите отново засвириха.

— Ей, че се отплеснахме — удари се по челото ангелът, — да ти кажа за какво съм дошъл.

— Кажи.

— Бог чу молбата ти и те определи да извършиш нещо велико.

— Разгеле — потри ръце Христо, — значи, опитът с магарето и овцата ще излезе?

— Не. Нещо друго. По-велико.

— Не мога да се сетя — каза Христо.

— Ти — посочи го с пръст ангелът с такъв жест, че за малко не му извади окото — си определен от бога да тръпнеш по света, за да откриеш истината и да я дадеш на хората.

— Така ли? И къде е тя?

Тръбите отново изсвириха. Ангелът се изпъчи и каза тържествено:

— Ти сам трябва да я намериш.

След което се извърна и започна да се катери по стълбата.

— Ей — викна го Христо.

— Моля?

— Това ли е всичко?

— Какво искаш повече?

— Всъщност, и това не е малко — съгласи се Христо.

Огледа се, взе една овца и я подаде на ангела:

— Вземи. Почерпете се. От овчаря Христо.

— Не трябваше — каза ангелът, като взимаше овцата.

— Дават ли ти — дръж. Гонят ли те — беж.

— И ти си прав.

— Направете я по гергьовски. Дреболиите нарежете на ситно, малко магданоз сложете в ориза и миризми, а също и стафидки.

— Благодаря! — кимна ангелът. — Е, хайде!

И изчезна в сияйните висини.

Христо почака, докато издърпаха стълбата, сетне поклати глава.

— Да го разкажа, няма да повярват. Виж, пари да им дадеш, вярват.

Огледа се и като видя овцете, които го гледаха с разбираш поглед, въздъхна и рече:

— Няма що. Налага се да тръгна да търся истината. Засега вие оставате тук. И се пазете от вълците. Щото ако ви изядат, мислете му. Ясно ли е?

— Ясно е — отвърнаха овцете.

Тогава Христо вдигна кавала и като засвири попътна музика, тръгна по света да търси истината.

Глава втора
Накъде?

Овчарят Христо вървеше по света и свиреше на кавала си английската войнишка песен „Итс ъ лонг уей ту Типърери“. На запад, в Брезнишко, овчарите много я свирят тази песен. Като искат да кажат, че нещо е далече — свирят тази песен. Всъщност Христо я свиреше малко иносказателно. В смисъл че пътят до истината е дълъг. Но, както казват римляните, всички пътища водят към Рим. Приспособена за този случай, поговорката означава: „Всички пътища водят към истината.“

И както си свиреше, стигна до един кръстопът, на който имаше десетина пътни знаци с един и същ надпис: „Към истината“. Единият знак сочеше напред, вторият назад, третият наляво, четвъртият надясно, петият на север, шестият на юг, седмият на изток, осмият на запад, деветият нагоре, а десетият — право надолу. Истинско вавилонско стълпотворение на надписи.

— Ами сега — рече си Христо. — Накъде?

В същия миг пред него изникна човек с фуражка, на която пишеше „Показвач“. Вдигна ръка и посочи напред:

— Натам!

— А защо именно натам? — попита Христо.

Показвачът зяпна.

— Как защо?

— Ами искам да знам защо натам, а не натам?

— Защото аз ти го казвам.

— А ти кой си?

— Не прочете ли на шапката ми? Аз съм поставен да показвам на хората накъде да вървят. Ето, имам и документ.

Показвачът извади документ с подпис и печат, на който пишеше: „Приносящият има право да показва кой накъде да върви.“

— Много хубаво — кимна Христо, — но все пак обясни ми, защо натам, а не натам?

— Защото аз ти го казвам. Не видя ли документа?

— Документа видях, но аз съм овчар. И искам да знам, като прочета например надпис „Яжте повече аспержи“, защо именно трябва да ги ям? Каква е разликата, да речем, между аспержите и сиренето — колко калории имат аспержите и колко сиренето, какви витамини има в аспержите и какви в сиренето, колко струва кило аспержи и колко кило сирене.

— Какво общо имат тука аспержите и сиренето с пътя към истината? — ядоса се показвачът.

— Имат това общо — отвърна Христо, — защото аз като овчар знам колко пари чини сиренето и всичко около него, а за аспержите не знам нищо. Трябва, както се вика, да имам известна база, върху която да седна, за да правя сравнение. Затова и ти ми кажи — защо именно натам, а не натам? Какво е предимството на този път, който ти сочиш, в сравнение с другите?

— Аз нямам време да давам обяснения — каза показвачът. — Аз посочвам пътя и ти си длъжен да вървиш по него, без да разсъждаваш.

— А-а, не може така — врътна се Христо. — Ако вие, които посочвате пътя, не разсъждавате, то си е ваша работа. Но ние, овчарите, винаги разсъждаваме. Например когато заведа някъде овцете, аз знам — водя ги, защото тук тревата хем е сочна, хем няма метил, хем и билки има, от които месото на овцете става като на дивеч, пък и вълната добива копринен блясък и не се чупи.

Показвачът извади свирка и изсвири:

— Мирно!

Но Христо не застана „мирно“.

— Аз — каза той, — не знам какво е „мирно“, защото не съм служил.

— А бе ти от дисциплина разбираш ли? — кресна показвачът.

— Не, нали ти казах. И затова искам да знам — защо именно да вървя натам, а не натам?

— Защото аз ти го казвам. Нали видя документа?

— Видях.

— Аз съм поставен тука да показвам.

— Аз пък искам да знам защо натам, а не натам?

Показвачът пое въздух, почервеня и за малко щеше да се пръсне от надуване, но сетне изпусна въздуха, огледа се и пошушна:

— Добре бе, човек. Ако искаш — тръгни натам. Ако искаш — върви и натам. Ако искаш — троши си главата и натам. Но ако те попита някой — ще кажеш, че аз съм ти казал накъде да вървиш. Разбра ли? Влез ми в положението.

— Така кажи — съгласи се Христо.

— Кажи сега, накъде ще тръгнеш?

— Ами натам — посочи Христо.

Показвачът се изпъчи, козирува с дясната ръка, а с лявата посочи властно:

— Върви натам, човече!

— Благодаря — каза овчарят и тръгна.

Глава трета
Късно е, чадо!

Овчарят вървеше, като се оглеждаше. И като се оглеждаше, мислеше си. Мислеше си например следното:

„Вървя — мислеше си той — и току-виж, пропуснал съм истината. Чувал съм за такива хора — търчат като побъркани да търсят истината, а като минат край нея — от бързане да търсят истината, — не я забелязват. Затова като вървя, ще се оглеждам. Току-виж — отминал съм я и после трябва да се връщам.“

Затова, като вървеше, той се оглеждаше с всичка сила. Така се оглеждаше, че просто зъркелите му изскачаха от оглеждане. Рядко би могло да се срещне друг човек, който се оглежда така. Но хората, край които минаваше, не обръщаха внимание на оглеждането му.

„Сигурно е въртоглав — мислеха си, — затова си върти главата на всички страни. Иначе защо?“

Така си мислят много често хората. Щом не правиш това, което те правят, мислят те или за въртоглав, или изобщо за улав. А това, че човек може да върти главата си не защото е въртоглав или улав, а защото търси истината — няма да им дойде наум.

Овчарят не им обръщаше внимание, въртеше си главата до скъсване. И като си я въртеше и си мислеше, че ей сега ще му се скъсат вратните жили от въртене, някой го плесна по врата. Отначало овчарят помисли — ето — скъса ми се една вратна жила, но като се обърна, видя, че срещу него стои някакъв изрод, висок около три метра, с магарешки уши и нос на Пинокио.

— Здравей — каза изродът, — аз те плеснах по врата. Направих го, защото ми е приятно да те видя.

— Така ли!

— Да — каза изродът, — не можеш да си представиш колко се зарадвах, че най-сетне разбрах къде е истината.

— Къде е?

— Ти си истината.

— Аз?

— Ами да. Най-сетне намерих това, което търсих цял живот.

— Значи, и теб са те пратили да търсиш истината?

— Всички търсим истината. И аз бях като теб нормален. С нормални уши, нормален нос и нормални крака. И така ми втръсна да живея между нормални, че ги заплюх и тръгнах по света да търся истинските хора. Попаднах в страната на дългоухите. Те имаха толкова дълги уши, че можеха да чешат с тях коленете си. Като ги видях, зинах да се разсмея, но вместо мен — те се разсмяха. Как можело да има изрод с такива малки уши. Да имате да вземате — казах им, — не аз, а вие сте изроди. Извинявай — отвърнаха ми, — но не можем да ти повярваме. Как пък само ти да си нормален, а ние — цяло племе дългоухи — да сме ненормални. И за да ме направят нормален като тях, почнаха да дърпат ушите ми. Три дни и три нощи ги дърпаха, но ги направиха само два пъти по-дълги. Къде техните, къде моите. И за да не плаша децата им с късите си уши — изгониха ме. Не можеш да си представиш какъв бяг му ударих, като ме пуснаха. Така бягах, че не забелязах как стигнах в страната на дългоносите. Не можеш да си представиш какви изроди — с носовете си късаха кокосови орехи от върховете на палмите. Като ме видяха, те прихнаха и започнаха да се търкалят от смях. Децата ме замерваха с камъни, майките сочеха юмруци, а бабите проклинаха внуците си — да станат и те такива изроди като мен. Но и тук се намериха добри хора, които три дни и три нощи дърпаха носа ми, за да го направят като хората. Не успяха и ме изгониха от пределите на страната. Така побягнах, че не разбрах как стигнах в страната на дългокраките. Те имаха толкова дълги крака, че прекрачваха и най-високите евкалипти.

— Много ли ти се смяха?

— Голям смях падна. Толкова се смяха, че трима се пръснаха от смях и ги погребаха на държавни разноски. И понеже роднините на загиналите искаха да ме линчуват, добри хора ме грабнаха и три дни и три нощи дърпаха краката ми, за да ги направят като техните. Но не би. Тогава ми посочиха границата и казаха: „Бягай и повече да не си се вестявал пред очите ни, изрод такъв!“ Що бяг му ударих! Но сега съм щастлив: най-сетне отново съм между нормални. Дай да те прегърна.

Изродът протегна ръце, но понеже краката му бяха два пъти по-дълги от нормалните, можа само да пипне носа на овчаря.

— Я — каза той, — ами аз не мога да те прегърна.

— Това е — отвърна овчарят, — защото си вече ненормален.

— Брей — учуди се изродът, — как стана тази работа?

— Това е — каза овчарят, — защото и с най-големия идиот да спориш, все правиш някаква отстъпка, за да намериш общ език с него. И сетне отстъпката ти седи на носа, ушите и краката.

— И какъв е според теб изводът?

— Не спори с идиота.

— Ето къде била истината — поклати глава изродът.

— Ти намери твоята истина — каза овчарят, — аз пък гоня моята. Довиждане.

И си тръгна.

А изродът остана на същото място. Навярно стои и досега там. Много лесно ще го намерите — това е някъде между Пазарджик и Павликени. И ще го познаете лесно — носът, ушите и краката му са два пъти по-дълги от нормалните.

Веднъж го видях на това място и му казах:

— Здрасти!

Но той махна с ръка:

— Махни се — каза ми, — не искам да споря с теб.

И досега се чудя — защо не искаше да спори с мен!

Глава четвърта
Пържоли и пеперуди

Овчарят вървеше, спираше се, опипваше носа, ушите и краката си, тръскаше глава и пак тръгваше.

„Хай да му сетне види — мислеше овчарят, — ето на̀, и аз спорих с него, но не ми пораснаха ушите, носът и краката. То всъщност има едни хора, дето се влияят, а други — не. У наше село имаше един говедар. По цял ден с говедата, по цял ден с говедата и един ден, като заговорих с него, не ме разбра. Гледа ме и мечи като теле. Вместо той да научи говедата да говорят по човешки — те го научили да мечи като тях. А моят случай е тъкмо наопаки — овцете ми пеят като хора, а не аз блея като овца.“

Овчарят се спря и врътна глава.

„Излиза, че бог имал право, дето ме натовари тъкмо аз да търся истината. Овчар — овчар, ама има нещо в мен.“

И беше прав.

Дори и съселяните му бяха забелязали, че има нещо в него и щом ставаше някакъв спор — викаха го да каже — това така ли е, или е онака.

Веднъж например един професор беше дошъл в селото с две кошници. В едната носеше дипломите си, а в другата — медалите си. Беше дошъл да учи селяните на ум и разум, а дипломите и медалите мъкнеше със себе си, за да им докаже, че има право да ги учи, но селяните от Брезнишко, нали ги знаете, и сто кошници с дипломи и медали да им донесеш, пак те гледат някак си така…

Така погледнаха и професора.

— Добре — казаха му, — хубаво. Но, първо, да те заведем при овчаря Христо.

Хванаха го за ръце и право при Христо.

— Здравей, Христо — казаха му, — водим ти един професор. Ето му дипломите, ето му медалите. Дошъл на ум и разум да ни учи, ама ние рекохме да го доведем при теб да го изпиташ. Издържи ли изпита, ще го слушаме. Не го ли издържи, няма да го слушаме.

— Хубаво сте направили — каза Христо.

Сетне се обърна към професора.

— Жена, която не готви и не пере — това не е жена. Мъж, който спи с каскет, това не е… Какво не е?

— Не е мъж — отвърна професорът.

— Не — тръсна глава Христо, — не е каскет.

Селяните ревнаха от смях, но професорът остана сериозен.

— Няма логика — каза той. — Логично е, щом се каже „жена, която не готви и не пере — това не е жена, мъж, който спи с каскет — да не е мъж“.

— Ти си мислиш, че е логично — каза Христо, — защото нищо не разбираш от хумор. Я питай сега селяните — защо се смяхте, като казах „мъж, който спи с каскет — това не е каскет“?

— Защото е смешно — отвърнаха селяните.

— Не е смешно — опъна се професорът.

— Е, щом е така — каза Христо, — вземи си дипломите и медалите и да те няма. Който не знае кое е смешно и кое не е, не може да учи хората на ум и разум, па ако ще, и десет кошници с дипломи и медали да носи.

И го отпрати да учи студентите на ум и разум.

Такъв беше овчарят Христо и затова навярно бог се беше спрял на него — той да намери истината.

Затова и вървеше сега овчарят — да намери истината и да я даде на хората, та да се върне и да си гледа овцете, защото, известно е, като го няма овчаря, ще дойдат вълците и ще ги изядат.

Минаваше през планини и долини, през реки, и морета, урви и дерета. Изобщо — голям път му удари.

И най-сетне стигна в едно царство.

В средата на това царство се издигаше царският дворец, ограден от безкрайни поляни, обсипани с маргарити, грамофончета и незабравки.

И точно в една от тези безкрайни поляни той видя рой деца, които търчаха с крясък из поляните, предвождани от някакъв висок, слаб мъж, облечен в дълга риза, приличаща на стара нощница. Мъжът пляскаше из поляните с босите си крака, играеше с децата на жмичка и ринги-ринги рае, гонеше пеперудите и правеше големи разноцветни венци, които слагаше върху главите им.

Изведнъж мъжът спря, сложи пръст на устата си и каза:

— Шшшшшшшт!

Децата млъкнаха и впериха очи в него.

Тогава той събра шепите си, протегна ги към слънцето и ги напълни със слънчева светлина, която изля върху главите на децата. Светлината протече по косите, по лицата, по босите крака, заля поляните и рукна към царския дворец.

— Луд… Това е нашият луд.

Овчарят се обърна и видя до себе си пазач с пушка. Беше много солиден пазач, с фуражка и огромни черни мустаци. Говореше с властен глас, който не търпеше възражение.

— Като ти казвам, че е луд, значи, е луд. Ти слушай мен — аз ги знам тия работи. Аз в тия работи, мой човек, съм врял и кипял. Кой нормален човек ще седне сега и ще търчи като див из поляните да гони с децата Михаля, ако не е луд?

— Но той гонеше пеперудите.

— Какви пеперуди?

— Погледни, въздухът е пълен с пеперуди.

Пазачът погледна и махна с ръка.

— Не виждам никакви пеперуди. А щом аз не ги виждам, значи, пеперуди няма.

— Но той събираше цветя и правеше венци, които слагаше на главите на децата.

— Цветя ли? Това са бурени. Вредни растения. Семената им не стават за нищо. Сега нашите учени измислиха един препарат. Като го посипят по ливадите, всички бурени-мурени отиват по дяволите. Остава само зелената маса, от която добитъкът наддава на тегло. А това означава повече пържоли, наденици и кренвирши. Това е истината. Всичко друго, което няма общо с пържолите, надениците и кренвиршите, е вятър и мъгла. Ти слушай мен. Аз ги знам тия работи. Дай ми на мен пържоли, наденици и кренвирши и ела да видиш какво става. Пържолите, надениците и кренвиршите — това са сериозни неща, мой човек. Това е квинтесенцията на живота, това е…

Още дълго пазачът обясняваше със своя авторитетен, нетърпящ възражение глас какво нещо са пържолите, надениците и кренвиршите. Докато говореше, лудият и децата изчезнаха от погледите им.

Изведнъж се чу силен детски вик:

— Царю парцалю, царю парцалю!

В същия миг една от капандурите на царския дворец се отвори и там се показа главата на лудия — но този път украсена с царска корона.

— Полиция! — кресна той. — Полиция!

Пазачът нахлупи фуражката си, засука мустаците си и — бам, бам, бам — гръмна три пъти във въздуха.

Децата изчезнаха като утринна мъгла и капандурата се хлопна.

— Я! — учуди се Христо. — Какво търси лудият в царския дворец?

— Какъв луд!

— Ами този, който преди малко беше с децата. Нали той извика сега през капандура?

— Ти си луд — каза пазачът, — това беше царят.

— Но това е един и същ човек.

— Ти си един и същ човек. Като ти казвам, че това беше царят — значи, е царят. Аз, като не познавам царя, кой ще го познава? Хайде де. Не му ли видя короната?

— Лицата им бяха съвсем еднакви.

— Аз не гледам лица. Аз гледам фуражките. По тях си личи кой е луд и кой е цар. Лудият — не го ли видя — ходеше бос, по нощница, а царят имаше корона. Знаеш ли колко пари чини тази корона? Злато и брилянти! Ха — засмя се пазачът, — царят бил лудият. Съвсем си е нормален човекът. Не видя ли как извика „Полиция!“ Кой луд търси полицията? Лудите бягат от полицията. У наше село имаше един луд. Вървеше по улиците и ревеше с всичка сила: „Ям железооооооо, ям железооооооооо!“ Ама като му дръпнаха един бой в полицията, и млъкна. Сега върви из улиците, току повика някой с пръст и му пошушне на ухото: „Ям железо.“ Даааа, мой човек. Само нормалните хора обичат полицията. Полицията защищава имотите им, добитъка, дворците, парите им… Пари! Това е истината, мой човек. Ти ми дай пари и ела да видиш какво става. С пари човек може да купи всичко. И пържоли можеш да купиш, и наденици, и кренвирши, ако щеш дори. Парата е страшно нещо… Парата — това е квинтесенцията на живота, това е…

И още дълго време пазачът обясняваше със своя авторитетен, нетърпящ възражение глас какво нещо е парата. Когато най-сетне се измори и по устата му се появи пяна, той се обърна да попита дали го е разбрал добре, но видя, че е сам.

А къде беше овчарят?

Глава пета
При портиера на двореца

Овчарят в това време стоеше пред портиера на двореца. Портиерът седеше на бюро с папки, книжа и беше облечен като чиновник.

Овчарят го приближи и го заоглежда.

— Чудиш се, а? — кимна портиерът.

— Ами чудя се — кимна и Христо, — уж царски дворец, пък сложили такъв като тебе.

Портиерът вдигна пръст.

— Нашият цар е хитър. Той знае. И сто стражи не могат да заменят един чиновник. Един човек може да победи сто стражи и да влезе в двореца, но сто души не могат да минат през един чиновник, ако е чиновник, разбира се.

— Умно.

— Умно, я. По-рано имаше сума войници — цял полк стоеше пред вратите и все се случваше нещо да прехвръкне, я пиле, я човек, но веднъж дойде някакъв естрадно-сатиричен състав и игра пред царя. Темата беше: „Борба против бюрокрацията“. Царят гледа, гледа и изведнъж се плесна по главата: „Ето — каза, — това ми трябва на мене — бюрократ!“ Уволни полка и назначи мене.

Христо му подаде ръка.

— Поздравявам ви.

— Мерси — пое ръката портиерът. — А теб какво те води насам.

— Търся истината.

— Не думай!

— Да. И бързам да я намеря, защото оставих овцете сами. Ще дойдат вълците от гората и ще ги изядат. Нали знаеш какво е стадо без овчар?

— Има си хас да не знам. Стадо без овчар, това е все едно гъдулка без гъдулар. Или каруца без каруцар. Или къща без къщовник.

Портиерът се замисли, сетне добави:

— Би могло също да се каже — баница без баничар.

— Така ли?

— Може да се каже — кимна портиерът, — щом аз ти го казвам, значи, може. Аз съм врял и кипял в тия неща. Ние имаме конкурс за събиране на народни мъдрости и три пъти го печеля. И знаеш ли как? Сам си ги измислям. Например да вземем пословицата „Куче влачи — диря няма“. Някой ще спре дотук. А аз я доразвивам. Куче — казвам си — добре. Но може да бъде и крава. И добавям: „Крава влачи — диря няма“. А може и прасе да бъде. Ето ти веднага: „Прасе влачи — диря няма.“ Или, или…

Портиерът се замисли и защрака с пръсти.

— Патка влачи — диря няма — подсказа овчарят.

Портиерът зяпна:

— Виж, това не ми беше идвало наум. Бравос!

Извади химикалка и си записа: „Патка влачи — диря няма.“

Христо прояви признаци на нетърпение.

— Хубаво всичко това, ама аз бързам.

Портиерът вдигна пръст.

— Който бърза — бър…

— Каза го вече.

— Така ли — сконфузи се портиерът, — извинявай. Тогава дай да хванем бика за рогата.

— Да го хванем.

— Казвай сега, защо търсиш истината?

— Получих нареждане.

— От кого?

— Ами като си пасях овцете, изведнъж небето се разтвори и се появиха едни тръби, които изсвириха…

— Стой!

Портиерът извади отново химикалката и започна да записва:

— Небе… разтваря се… тръби… Така. И колко бяха тръбите?

— Май че три.

— Няма „май“. Точно!

— Три.

— Добре. Записвам три. Внимавай, защото правим после проверки. Така. Колко бяха дълги?

— Ами към…

— Де сопа, де!

— Колкото една овчарска гега.

— Ха така. Кажи „гега“ да те разбере цял свят. Дълги… гега… И какво изсвириха?

Овчарят вдигна кавала си и изсвири сигнала.

— Повтори го още веднъж да го нотирам.

Овчарят повтори сигнала.

— Това май е в „сол миньор“?

— И аз така мисля — съгласи се овчарят, който се стараеше да не протака разговора.

— И?

— Сетне от небето се спусна стълба.

— Стълба… От какъв материал беше?

— Дървен.

— По-точно, по-точно. Бук, ясен, габър, леска, дъб?

— Пиши го бук.

— Парен или не?

— Пиши го парен.

Портиерът махна с пръст.

— Ей, прави му сметка! Казах ти, че проверяваме. Сетне?

— По стълбата слезе ангел господен.

— Ангел господен… Име, възраст, пол?

— Спас, трийсетгодишен, среден — каза, на един дъх овчарят.

— Какъв е тоя среден пол? — зяпна портиерът.

— Ама те, нали…

— Ясно — кимна портиерът, — умно измислено. Да няма битово разложение в рая. И?

— И ми каза: „Бог те определи да намериш истината и да я дадеш на хората.“

— Бог… намери истината… даде хората… Ясно. — Портиерът потри ръце и вдигна телефона. — Дайте ми царя… Ваше величество! Пристигнал е овчар, който търси истината. Ангел господен, име Спас, трийсетгодишен, среден пол, слязъл по стълба от парен бук и му казал да намери истината по божие поръчение, като преди това три тръби, дълги колкото овчарска гега, изсвирили сигнал… аз съм го нотирал… Да се качи ли?… Слушам!

Затвори телефона и се замисли.

— Парен бук… Ей, загубени хора — ние търсим парен бук под дърво и под камък за бюра, а те седнали да правят от него стълби. Иди сетне и вярвай, че има бог.

Махна с ръка.

— Но нейсе. Влизай!

Овчарят кимна и влезе. Портиерът погледна след него и въздъхна:

— Той нещо ме метна. Как пък точно трийсетгодишен ще е тоя ангел? Я е трийсетгодишен и два месеца, я трийсетгодишен без два месеца. Ама като са свикнали да лъжат…

Замисли се и се ядоса.

— На мен ще ги разправя тия! Точно на трийсетгодишния си рожден ден да слиза и да говори с овчар.

Врътна глава:

— Има нещо гнило в тая работа, де да видим…

Глава шеста
При царя

Овчарят влезе в царския кабинет и се огледа. В средата имаше само един престол. И нищо друго.

— Ку-ку!

Овчарят се извърна, но не видя никого.

Царят се подаде зад престола:

— Ку-ку!

Овчарят кимна:

— Здравей!

Царят излезе зад облегалото и се закиска:

— Ако не се бях показал, нямаше да ме откриеш.

— Аз не търся вас, а истината.

Отвън се чу детски рев: „Царю парцалю, царю парцалю!“

Царят скочи и затвори прозореца.

— Хулигани, ще знаеш. Понякога ми идва да кажа на полицията да ги изтрепе до едно.

— А защо тогава — каза овчарят, — преди малко търчеше из поляните, гонеше с тях пеперудите, играеше на жмичка и ринги-ринги рае, а сетне им направи венци от цветя и изсипа цялата слънчева светлина върху главите им?

Царят отвори уста и седна на престола от смайване.

Като се съвзе, врътна глава.

— Аферим!

— Защо?

— Защото ти си първият, който разбра, че лудият и аз сме един и същ човек.

— Как няма да разбера, когато те видях.

— Всички ме виждат. Но не гледат лицето ми. Веднъж гледат продраната нощница и босите ми крака, а другия път — короната.

— И защо е тоя цирк?

Царят се почеса по врата и се усмихна:

— Не е толкова просто. Аз, приятелю мой, не вярвам ни в господа, ни в дявола. Ако вярвах, щях да се изповядам, и готово. Ама като не вярвам? Когато душата ми се напълни с ужаси и видения, когато по цели нощи виждам само войни, разпрани коне и обезглавени хора, скачам, обличам продраната нощница и хуквам като луд на поляните да гоня пеперуди с децата. Връщам се чист и спокоен. И тогава отново мога да отварям войни, да издавам смъртни присъди и да беся злосторниците.

— Ясно — каза Христо, — у наше село имаше един овчар. Спас му викахме. От време на време той изпадаше в такова състояние на виновност. Все мисли, че той е причина за чирпанското земетресение. Тогава тръгва из селата и раздава на вдовици и сираци мляко. Ей така на̀ — безплатно. Но понеже си беше скрънза, сипваше в млякото вода. Разбираш ли — хем иска да си успокои съвестта, хем го е страх, че като се върне, ще го е яд за толкова раздадено мляко. Та го разреждаше с вода.

Царят се вгледа в него.

— Слушай, ти никак не си загубен човек. Я да те направя аз един министър.

— Не — врътна глава Христо. — Не искам. Аз си имам работа.

— Каква работа?

— Търся истината.

— И ти ли?

— Защо? И други ли я търсят?

Царят се вгледа в него:

— И ти си ми един…

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казвам. Биеш се в гърдите, ревеш „Хора, аз търся истината!“ А и ти като другите се забъркваш с някакви истинички и те е страх да откриеш голямата истина.

— Тук сбърка — каза Христо. — Това се отнася до вас — интелигентите, челите. Аз съм овчар. Единственото нещо, което имам, е моето стадо. И тъй като само ако намеря истинската истина, ще мога да се върна при него — щом разбера къде е, веднага ще я открия, та да си ида на село и да си гледам овцете.

Царят отново го погледна в очите.

— Толкова ли си смел?

Христо вдигна рамене:

— А бе да ти кажа — то, смелостта, е нещо бамбашка. Понякога ме е страх по мост да мина, но ако падне някоя овца в реката, без да му мисля, се хвърлям да я извадя. Та и сега — какво ще ме е страх, като от истината зависи дали ще се върна при стадото си, или не?

Царят го погледна още по-втренчено. Сетне каза бавно:

— Добре тогава…

Хвана го за ръката, изкачи с него един малък хълм и посочи с ръка огромен бял чаршаф, който криеше нещо под себе си.

— Виждаш ли тоя чаршаф?

— Да.

— Ей точно под чаршафа е истината.

— Я!

— Давам ти царската си дума.

— Е, защо не махнете чаршафа?

— Да го махнем, ама…

— Какво „ама“?…

— Знам ли?

— Какво „знаеш ли“?

— Там е работата, че не се знае.

— Не разбирам — вдигна рамене овчарят, — щом истината е там, вдигнете чаршафа, и това ти е.

— Лесно ти е на теб.

— Какво му е мъчното?

— Ако беше лесно, защо досега никой не е дигнал чаршафа?

— Сигурно не знаят, че отдолу е истината.

Царят се усмихна.

— Там е работата, че всички знаят.

Овчарят се ядоса.

— Ей, че мухльовци! Аз ще вдигна чаршафа.

— А после? Да не съжаляваш?

— Нали истината е за това — да се покаже на всички?

Царят помръдна с рамене.

— Точно в това не съм съвсем сигурен.

— Аз пък съм.

Царят разпери ръце.

— Добре тогава. Аз бях длъжен да те предупредя. Умивам си ръцете.

— Мий ги, мий ги.

— Много си ми симпатичен, затова те моля да бъдеш внимателен.

— При нас — каза Христо — има един овчар на име Симеон. Щом решим да направим нещо, той започне да клати глава: недейте, ще стане нещо. И на сто пъти веднъж да стане нещо, той вика: аз нали ви предупредих!

— Прав е човекът!

— В живота — каза Христо — има сума такива пророци. Един прави нещо, а сто го спъват и го предупреждават. И все тоя, дето прави нещо, е крив, и все тия, дето му пречат, са прави. Ама какво да правя, когато ми се прави нещо, а не ми се предупреждава. Такъв ме е родила майка ми и такъв ще си остана. Имаше един овчар на времето, Галилей му викахме. Все диреше под вола теле. Веднъж, като се напъна — щял да докаже, че земята се върти. Колко го съветваха, колко го плашеха, а той — не, ще докаже. И доказа. Сетне го бутнаха в дранголника.

— Видя ли?

— Да — кимна Христо, — ама той е Галилей, а не другите. Хайде — със здраве!

И тръгна към чаршафа.

Глава седма
Махането на чаршафа

Христо се спря пред чаршафи и го заоглежда:

— Значи, тук се крие истината. Какво пък — отивам до чаршафа, вдигам го и — готово. Защо никой досега не е вдигнал чаршафа? Ами ако гръмне?

Огледа се и се почеса.

— Не е чиста тая работа, ей! Колко си е по-просто да си овчар — пасеш овцете, доиш ги, стрижеш ги, сетне продаваш млякото и вълната, а тук… Да взема да си ида, а?

Направи една крачка встрани, но изведнъж някаква решителност го обзе.

— Че то ако господ искаше да ме убие, можеше да прати ангела си да ме застреля. Да става каквото ще!

Тръгна решително към чаршафа и го дръпна.

И пред смаяните му очи се появи статуята на Венера Милоска.

В същия миг площадът се разтресе от мощно:

— Уррррааааааааааа!

Гръмнаха тамбури, гайди, тъпани, кавали, пищялки и дудуци, които засвириха тържествен марш. Отвсякъде рукнаха граждани, които носеха огромни плакати. „Да живее истината! Ура! Ура! Ура!“

Донесоха катедра и я сложиха пред статуята.

Пристигна царят, придружен от учен, който носеше голям доклад под мишницата си. Двамата дойдоха до катедрата и ученият строполи доклада върху нея.

— Скъпи съотечественици — започна ученият, като разгърна доклада, — най-сетне дългоочакваното събитие е факт. След дълги и продължителни наблюдения нашият любим и мъдър цар реши, че истината е тук, и нареди да бъде открита.

Музиката отново гръмна тържествения марш.

Царят махна с ръка и всичко млъкна.

— Борбата бе титанска — каза царят, — имаше моменти, когато дори и аз си мислех — ще открием ли истината, или не. Това бяха мигове на велики изпитания. Но в края на краищата ние победихме. Истината е налице!

И посочи статуята.

Отново фойерверки, отново ура, отново маршове.

Когато изчака да спре данданията, Христо дойде до катедрата, тупна я и се обърна към царя:

— Сега, като открих истината и ви я дадох, мога ли вече да си ида?

Царят зяпна.

— Каква истина си открил?

— Как каква? Тази!

И овчарят посочи статуята.

Царят се разсмя.

— Хайде холан! Ние от двадесет години се трепем да открием истината, а той — я го погледнете бе — открил истината!

Бурни смехове заляха площада.

Христо вдигна рамене.

— И да се смеете, и да не се смеете, аз я открих. Гледай ги ти! Пъзльовци! Откога стои тоя чаршаф тука и никой не посмя да го открие. Разни учреждения-мучреждения издигнали, сума милиони пропилели, ама ако не бях аз — на куково лято щяхте да откриете истината.

Царят се наведе на ухото му и прошепна:

— Млъкни бре! Какво ще стане, ако научат, че някакъв си овчар е открил истината?

— Не ме засяга тая работа — махна с глава Христо, — ти нали сам ми каза: „Всички знаем, че е тук, но на никой не му стиска да я открие.“

Блъсна се в гърдите.

— Аз я открих! Аз, овчарят Христо. Не че искам медали. Мен медали ми не трябват. Моите овце ми стигат. Ама истината си е истина и нека се знае — откри я овчарят Христо. Това е. А сега — сбогом!

Свали си калпака, поклони се на всички и си тръгна.

Но в същия миг отвсякъде го заобиколиха, стотици ръце го задърпаха, върху главата му се изля водопад от въпроси и крясъци. Докато Христо се чудеше как да избяга от тази олелия, царят хвана учения за ръкава:

— Каква стана тя?

Ученият се почеса. Изведнъж нещо блесна в очите му.

— Има само един изход.

Наведе се на ухото на царя и му пошушна нещо.

— Да — кимна царят, — това е единственият изход.

Взе една гайда от оркестрантите и я наду:

— Тишина!

Всичко млъкна.

— Получи се телеграма — продължи царят, — група експерти от чужбина съобщават, че това, което е тук, е само копие на истината, която се намира на съвсем друго място.

Множеството ахна.

— Ами сега?

— Няма какво да се прави — каза царят, — истината трябва да се каже. На времето и Колумб тръгна да открива Индия и като откри Америка, каза: „Това е Индия.“ Умря, мислейки, че е открил именно Индия. Чак впоследствие се оказа, че това не е никаква Индия, а си е най-чиста Америка. В науката тия работи стават.

Отново наду гайдата.

— Разотивай се! Работата по търсенето на истината продължава!

Множеството прибра плакатите и си отиде.

Останаха само царят и овчарят.

Царят се приближи до Христо и го погледна иронично:

— Е, приятелю, ти искаше да знаеш повече от мен, а?

Но Христо врътна глава.

— Виж какво, тая работа не ме засяга. Аз си намерих истината и я дадох на хората. Повече работа нямам тук. Отивам си при овцете.

Царят вдигна статуята от пиедестала и му я стовари на гърба.

— Вземи си с тебе тогава и твоята истина!

— Ще си я взема — каза Христо, — щом хората не я искат, ще я сложа пред овцете нека те й се радват.

И си тръгна със статуята на рамо.

Глава осма (фаталната)
Аз казах ли ти?

Христо седеше в кошарата и свиреше с кавала си меден мелодията на „Когато бях овчарче“.

Наредени в кръг около статуята на Венера Милоска, десетина вълка запяха:

Когато бях овчарче,

и овците пасях,

бях много благодарен,

макар и сиромах…

Христо махна с кавала и вълците запяха мелодията с „ммммм“. Христо се ослуша и като реши, че това е един подходящ музикален фон за монолог, изкашля се и почна:

— Хубаво стадо си имах аз. Тънкорунно. И млекодайно. Пасях го, а после го доях и стрижех. Изкарвах добри пари. Миналата година си купих гардероб и телевизор. И тъкмо събирах пари за кола и вила, ангел господен слезе по дървена стълба и ми даде божие поръчение — да намеря истината и да я дам на хората. Оставих си стадото аз, намерих истината и я дадох на хората, те не я познаха и дори ми я натовариха на гърба. Дойдох тук и какво да видя — вълците изяли стадото ми. Тогава хванах вълците, завързах ги здраво и ги научих да пеят като овцете ми. Сетне започнах да ги доя и стрижа. И изкарвам добри пари. Сума търговци идват при мен и взимат вълче сирене и вълча козина. И съм спокоен. Вече нищо не ме гложде. Не ми се струва вече, че трябва да извърша нещо голямо и велико. Представете си, ако бях открил не истината, а нещо много по-тежко, как щях да го довлека до къщи?

В този миг в кошарата влезе опърпан слепец, който тропаше с тояжката и писукаше:

— Подарете на слепеца, подарете на слепеца.

Като чукна статуята с тояжката, той отвори очи и се усмихна.

— Ей, най-сетне те намерих.

Христо поклати глава.

— Защо си се маскирал така?

— Да не ме познаят — каза царят.

— И за какъв дявол се домъкна тука?

Царят посочи истината и въздъхна.

— За нея.

— Нали каза, че е фалшива?

Царят въздъхна още веднъж.

— Ти, ако слушаш какво говорят царете…

Погледна статуята и въздъхна за трети път:

— Ей, че е хубава! Все си мислех, че изглежда някак си, но че е толкова хубава, не предполагах.

— Хубава е — съгласи се Христо. — Дори и вълците я зяпат и въртят опашка. Отначало ги бях вързал, но сетне ги развързах за опит и гледай — седят около нея и въртят опашки като кутрета.

— Докато не я бях видял — продължи мислите си царят, — мислех, че мога да карам и без нея, но щом веднъж я погледнах, вече не мога.

— Защо не я остави на площада?

— След този номер, който ми изигра — не. От цял свят щяха да идват сеирджии, да я сочат с пръст и да казват: „Открил я някакъв овчар“. Не аз — разбираш ли, а някакъв овчар. Това значи да се пръскам от мъка всеки път, когато чувам тия думи.

— Добре бе, човек — а защо ти не я откри сам? Нали знаеше къде е?

— Че знаех, знаех — ама знае ли човек какво ще излезе? Откриваш я и изведнъж…

— Какво изведнъж — видя, че не стана нищо страшно. Ето — седя си край нея и си свиря.

— Ти си мислиш, че не е станало нищо страшно.

Царят извади свирка и изсвири три пъти. В същия миг изникнаха стотина майстори-зидари, които мигновено започнаха да издигат стена около кошарата.

— Какво правите? — скочи овчарят.

— Няма друг изход — разпери ръце царят.

— Нищо не разбирам.

— Аз те предупредих — посочи го с пръст царят, — ще откриеш истината, ама после…

— Да пукна, ако разбирам нещо.

— Овчар си бил и овчар ще си останеш. Ако беше толкова просто нещо да откриеш истината — всеки щеше да я открие. Хората се страхуваха и — както виждаш — с право. Сега цял живот ще стоиш затворен с твоята истина.

— Защо? — проплака Христо.

— Истината — каза мъдро царят — не може да стои на открито, приятелю. Все ще се научат хората и ще почнат да идват тука на тумби. Ще я гледат, ще я зяпат.

— А защо да не я гледат и да не я зяпат?

— Хората толкова време са живели без нея, че са свикнали. Ето, аз живях без нея и умрях ли? Не умрях.

Той пое дълбоко въздух и се разнежи:

— Чудно нещо е истината, приятелю. Видиш ли я веднъж, вече не можеш без нея.

— Добре бе, човек, а защо тогава сам не я откри?

Царят вдигна рамене.

— Защото не се знаеше какво ще стане…

Христо кресна:

— Нали видя, че нищо не стана!

— Как не е станало? А тоя зид около нея? Аз те предупреждавах, че ще стане нещо. Това е истина! Не е шега!

— Е, и?

— Това е, брат — каза царят, — ще седиш тук, ще си свиркаш с кавала и ще чакаш, докато не потропам три пъти. Щом ти потропам, ще ми отваряш, аз ще влизам, ще се радвам на истината и пак ще си ходя. До следващия път.

— Весела работа — намуси се Христо. — Няма що.

— Аз те предупредих — стана царят, — не можеш да кажеш, че не те предупредих.

Обърна се към истината и въздъхна:

— Красива е, дявол да го вземе! Е, със здраве!

Сетне затвори очи, затропа с тояжката и захриптя:

— Подарете на слепеца… Добри хора, подарете…