Васил Цонев
Ах, сънища, сънища, детски сънища (9)

Глава осма
Недоволната

Още отдалеч личеше, че е намусена.

Навела глава, вървеше като рак настрани — уж че не виждаше Тинчето, уж че не вървеше към нея, а право в краката й се тикаше.

— Какво ти е? — запита Тинчето.

Едва сега вдигна глава и изсумтя:

— Аз си знаех…

— Какво си знаеше?

— Знаех си, че ще ми вземеш мостчето!

— Моля ти се — усмихна се Тинчето, — ей сега ще ти го отстъпя.

— Да, да — измърмори тя, — след като вече си стъпвала по него. А аз исках да застана първа на това място. Още от вчера си мислех да дойда и да застана тук, ама си знаех, че някой ще ме пререди!

Тинчето само вдигна рамене.

Недоволната се вгледа в роклята й:

— И никога не мога да намеря такъв плат. Цял живот съм мечтала за такава рокля, а ето…

Тинчето се разсмя:

— Това е преправена рокля на баба ми!

Вгледа се в обувките на Тинчето:

— Сигурно и те са на баба ти?

Едва не се разплака:

— Любимият ми цвят и форма…

Тинчето прихна от смях:

— Това са старите обувки на майка ми! Взех ги от гардероба, и то само за през съня. Не виждаш ли, че са с десет номера по-големи от крака ми? И са скъсани!

— Е, да, ама са оригинални.

— Не мога да те разбера — каза Тинчето, — и кола имате, и вила, и телевизор, а ние живеем под наем…

— Да, ама си весело и всички ти завиждат, а на мен не ми е весело. Кажи защо де?

— Че отде да знам!

— Видя ли — нацупи се недоволната.

— Какво искаш — разпери ръце Тинчето, — да се гръмна ли?

— Да, да, ще се гръмнеш, а после вестниците ще гръмнат: „Така се гръмнала, по такъв и такъв начин…“, ще станеш прочута, а аз ще си живуркам, без да ми обръщат внимание.

— Няма да се гръмна.

— Да не си луда да се гръмнеш? Живееш си като царица. Всички учители са луди по тебе. Първа решаваш задачите, все шестици имаш, а аз — какво? Ако не беше ти да ми подсказваш — още в първи клас да си седя.

— Но какво искаш — да си отрежа главата и да ти я дам?

— Да, да, ще ми я дадеш, а като няма да отива на краката и на тялото ми?

— Да се сменим изцяло. Аз ставам ти, а ти — аз.

— Хайде де! Та после ти да се возиш с нашата кола, да ходиш на нашата вила и да гледаш нашия телевизор.

Тинчето се ядоса:

— Е, какво искаш?

— Нищо — въздъхна недоволната, — но ти завиждам.

Въздъхна пак, обърна се и тръгна.