Васил Цонев
Ах, сънища, сънища, детски сънища (12)

Глава единадесета
Човекът с пижамата

Пристигна, като риташе и блъскаше:

— Какво става тук? Всичко се е обърнало с главата надолу. Къде са телефоните ми? Къде е колата ми? Къде е шофьорът ми? А секретарката. Анна, Анннннаааааааааа!

Но колкото и да наблягаше на „н“-то, от Анниннна нямаше и следа.

Малко се омърлуши.

— Боже мой, да не е настъпил краят на света?

— Не, не — каза Тинчето, — просто сънуваш.

— Че какво от това изрепчи се той, — да не би в сънищата да съм Сульо или Пульо! Аз съм си аз!

— Хубаво де — успокои го Тинчето, — кротко. Че ти си си, ти си, но малко в по-друг вид.

Едва сега се огледа и ахна. Беше по пижама.

— Майчице! Ако ме видят!

— Какво ще стане?

— Как какво! Ами авторитетът ми? Сред поле и изведнъж — по пижама! Ужас!

Зачупи ръце:

— И наоколо дори шосе няма. Само тази проклета рекичка, тези три брезички и това идиотско мостче. Докога ще седя тук?

— Докато се събудиш.

— Чак дотогава? Ами ако ме види някой?

— Хе — изсмя се Тинчето, — да знаеш как те сънуват твоите подчинени?

— Как ме сънуват?

— Ами, да речем, като магаре. Ти си ревеш, а те са се накачулили върху тебе и те пришпорват.

— Кои са тия? — изрева той. — Ей сега ще ги уволня!

— Не съм доносчик — каза Тинчето.

— А каква си?

— Аз съм Тинчето.

— В коя служба работиш?

— Отдел „кошмарни сънища“.

— Значи, при мен има и такъв отдел? — учуди се той, но сетне малко се разведри. — Какво да правя? Голямо предприятие, не мога да познавам всичките.

Малко се изпъчи:

— Ти ми се виждаш умно момиче. Мини утре в дирекцията. Може да видим за някоя друга служба.

— Тази ми е добра.

Той вдигна рамене:

— Стой си там.

Изведнъж се плесна по главата:

— Разгеле. Бягай веднага през полето и намери някаква кола. Кажи името ми — ето ти визитната ми картичка, — веднага всичко ще се уреди.

— Не ща — каза Тинчето.

— Как?

— Така.

Отначало той тръсна глава. Сетне почервеня. После започна да се надува, надува и когато вече щеше да хвръкне, изрева:

— Уволнена си!

— Мерси!

— Каквооо?

— А, нищо.

— Но аз те уволнявам!

— Добре де.

Той хукна напред и назад, като мачкаше цветята.

— Какво е това отношение? Аз такъв вълчи билет ще ти дам, че никъде няма местенце да намериш!

— Мерси!

Това го вбеси съвсем.

— Хулиганство! — изрева той. — Тук има хулигани!

— Дребни или едри?

— А бе ти каква си, че не се страхуваш от мен?

— Аз съм момиченце. Десетгодишно. Ние не се страхуваме от такива като тебе. Нас ни плашат засега само с вълци и мечки. Чак като пораснем, ще почнат да ни плашат с теб.

— Да не си посмяла да ми говориш на „ти“!

— Че аз досега нали така ти говорих!

— Я! — викна той. — Е, как така?

— Ами така.

Това съвсем го сащиса. Какво става тук?

— Нищо бе, чичко. Сънуваме си.

— Сънуваме, казваш?

— Да.

— Ама че кошмарен сън!

— Защо да е кошмарен? Толкова хубаво е наоколо. Виж цветята, виж брезичките, виж мостчето…

Той се огледа:

— Наистина… Ей, откога не бях виждал поле… При мен все дими, дими… И рекичка — ха-ха — ами то сигурно има и раци, а?

— Сигурно.

— Гледай ти, гледай ти… Ами аз точно край такава рекичка израснах… И край такова поле. Ами мостчето… Същото мостче. Ама същото.

Дойде до мостчето и се плесна по главата:

— Ето и името ми. Издълбах го като дете… Майчице!

Очите му се навлажниха и той седна на брега. Сетне скочи, хвърли горнището на пижамата и се бухна с главата надолу в рекичката. В следващия миг вече пипаше в подмолите.

— Ето го! — изрева, като измъкна огромен рак. — Ето още един и още един. Ураааа!

Търчеше като луд из подмолите и вадеше раци. Сетне изскочи целият прогизнал от вода, но щастлив и запъхтян.

— Боже мой! Каква красота!… А бях забравил, че може да е толкова хубаво на този свят.

Изведнъж се чу клаксон. И сред тревите израсна силуетът на лека кола. От нея изскочи пъргав младеж. Като видя разнежения мъж, той ахна:

— Другарю директор, извинете… едва сега научих. Донесох ви костюма. Ето.

Директорът подскочи като ужилен:

— Махни се!

— Но, другарю директор!

— Махни сееее! — изрева директорът. — Поне от сънищата ми се махни! Поне насън ме оставете да си половя малко раци и да ходя сред цветята. Оставете мееее!…

Хвана главата си и хукна през поляните. Шофьорът го погледна смаян, а сетне скочи в колата и я подкара след началството.