Васил Цонев
Ах, сънища, сънища, детски сънища (6)

Глава пета
Притежателят на вещи

Той пристигна, качен на самоходен хладилник. В ръцете си държеше телевизор, на който имаше салфетка, а на салфетката — вазичка.

— Последен модел — кимна той към хладилника, — върви сам. Натъпкал съм го със салами, пушени пилета, шунки и прочие.

Облиза се и примлясна:

— И домашна ракийца има вътре, и селско винце. Бонбон работа. Карам всичко това на вилата. Накупих сума ти картини — по два лева парчето. Ще украся с тях стаите. Културна обстановка. На оградата ще сложа бодлива тел. В градината вместо цветя съм засадил зелки. Марули. Ряпа. Много съм доволен от живота, ще знаеш. Всичко си имам. Заедно с булката тежим двеста и трийсет кила. Де да ме види тейко сега! Той, горкият, беше гърчав като пастърма и се трепеше да ни намери хляб. Шест деца бяхме, не е шега. Та затова ние с булката решихме — ще се обзаведем едно хубавичко и тогава, ако даде господ, и дечица ще имаме. Едно. Момче — да му оставя всичко. И колата, и вилата, и телевизорите, и хладилниците с мезетата и пиенето в тях.

Облиза се и примлясна:

— Хубав живот живея аз. Гладък като джам. С никого не се карам. „Прави сте — викам им, — аз съм прост човек, вие сте по-умни.“ И ги оставям да се пъчат, а аз се връщам в къщи, па като му отворя хладилника, па като нагъна пастърмицата, винцето, ракийцата, шунчицата, пиленцата…

Въздъхна:

— Само да не научат хората, че си живея така добре. Завистници, нали ги знаеш. Затова съм оградил вилата с високи дървета — да не могат да гледат какво правя. Нарочно ходя с кърпени гащи — да мислят, че си нямам нищо.

Той се огледа.

— Завиждат. По-добре е да ме съжаляват. А докато ме окайват, аз си пълня хладилника с шунчица, винце и ракийка — изкиска се и намигна. — Умно, нали? Ама на всеки не му стига пипето. Все се тикат напред, все спорят, все вдигат пара около себе си, те знаели повече, те можели повече. Добре бе, хора, по-умни сте, по-талантливи, по-богати. Аз съм нищожество. Кабарче. Плюнка. А всъщност…

Той вдигна многозначително пръст.

— Всъщност — ти виждаш. При мен всичко е тип-топ. Единият кран мляко, другият — мед. Пълна чаша. Ех, живот!

Той се облегна на хладилника, за да покаже какъв живот си живее, но не изпусна телевизора с покривчицата и вазичката на него.

Като показа какъв живот си живее, отново се надигна:

— Е, такъв живот си живея! Царски!

Огледа се и сложи пръст на устата:

— Само че — пст! Тихо! Пасо, да не чуе Васо. Нека си мислят, че съм прост, беден и скъсан.

Вдигна поучително пръст:

— Препоръчвам и на теб, моето момиче, като пораснеш, като мен да станеш. Умната! Без много изтъкване. Подреди се тихичко, като мравчица и — пссст! Тихо! Никой да не знае какво мислиш, какво правиш и какво имаш. А ако някой път ти се прияде шунчица или ти се поиска да гледаш някаква телевизионна програма, заповядай!

Замисли се и допълни:

— Но гледай някак си — насън. Тогава идвай при мене. Когато сънуваш. Иначе — наяве — бие на очи. Аз съм забелязал — колкото и да ям насън и да пия, като се събудя, всичко си седи цяло. Та има по-голяма сметка човек насън да консумира повече.

Разсмя се и се тупна по бедрата:

— Има разни глупаци — какво ли не правят насън. А аз пък насън правя всичко, което правя и през деня. Ям си, пия си, но пак кротко — без шум. Нали знаеш — сън-сън, ама де да знаеш, може някой да надникне в съня ти и после обяснявай, че всичко е било само сън. „Аха — ще каже, — значи ти такива сънища сънуваш — я ела, бай приятелю…“ Та затова и насън си ходя закърпен и ям чак като затворя всички врати и видя, че никой не ме дебне. Така е по-добре, за всеки случай.

Той натисна ръчката и самоходният хладилник отново потегли.

— И внимавай — изсъска той. — Пссст! Това да ти е паролата! Тсссст! И на никого нито дума за това, което си говорихме! Тссссст! Пссссст! Хссссст!

— Мсттт! Фссссст! Рсссссст! — подсказа Тинчето.

— Точно така! — прошепна за последен път притежателят на вещи. — Именно!

Когато се събуди, Тинчето видя, че е заобиколена от воички котки на квартала. Те, горките, си мислеха, че всичките тия „пссст“, „хссст“ и прочие се отнасят за тях и бяха дошли да разберат за какво ги викат.