Васил Цонев
Ах, сънища, сънища, детски сънища (3)

Глава втора
Човекът с голямата фантазия

Колко е хубаво, когато знаеш, че сънуваш нещо красиво!

Така си мислеше Тинчето, когато се въртеше под хладния чаршаф. Няма нищо по-хубаво от един чист и хладен бял чаршаф. Сякаш и ти ставаш чист като него, и в теб остават само хубави мисли.

На времето пишещият тези редове беше бояджийски чирак и работеше по гарите. И там срещна един много интересен човек. Иван Иванич. Той боядисваше с миниум перилата на стълбищата. И се изцапваше от глава до пети с червена боя. Но след като свършеше работа, дори и в най-затънтеното място, се измиваше грижливо и слагаше копринена бяла риза. И лицето му се преобразяваше — от умислено и загрижено ставаше светло и чисто като бялата копринена риза. И тогава говореше само красиви неща. И не ругаеше. И кимаше, когато виждаше други, и казваше „моля ви се“…

Но време е да престана с моите размишления, защото Тинчето зяпа с широко ококорени очи и не може да заспи.

И този път се намери на мостче. Но какво мостче беше то! Цялото изковано от някаква въздушна материя и под него имаше не рекичка, а вселени и галактики, в които по-любознателният можеше да види и градове, и села, и пощи, и тролейбуси.

— Чудно, нали? — каза Човекът с голямата фантазия. — Всъщност всичко това, което виждаш, не съществува. Аз го измислих.

Той въздъхна и очите му светнаха:

— Страшно обичам да измислям. Ей така, както си седя, и си измислям. Човек например може да си измисли думи. Например „авдохулухуаполохоан“. И като я измисли, да й намери значение. Ти какво значение би дала на една такава дума?

— Струва ми се — отвърна Тинчето, — че това е нещо като чайник.

— От рода на чайниците — допълни Човекът с голямата фантазия, — самоходен чайник. С манометри и с отделения за китайски и липов чай. И с пружини за подскачане. Вървиш по улиците и гледаш — пред теб подскача чайник. Самоуверен, с чувство на достойнство. Спираш го, а той веднага затраква с манометрите си, излиза ту липов, ту китайски чай и целият се изчервява от удоволствие, че ти е направил впечатление. Е, как да не го наречем „авдохулухуаполохоап“?

Сетне въздъхна:

— Ах, как ми се иска понякога да съм „мин“.

— „Мин“ ли? — попита Тинчето.

— Разбира се — кимна Човекът с голямата фантазия, признай си, че за автора е много по-лесно да напише думата мин, отколкото тази префърцунена авдохулухуаполохоап. Колко е по-лесно да напишеш мин! Та „мин“ значи да си зелено-син и да минаваш през ключалки.

— По фантазиите на човека се съди и за самия човек — добави Човекът с голямата фантазия. — Лети самолет. И го гледат няколко души. Единият трепти от възторг и му се струва, че той кара самолета. Друг, по-опитен, има чувство, че самият той е самолетът, а трети си мисли: „Ех, да падне сега самолетът!“ Разбираш ли? Четвърти си вика: „Ех, да е мой самолетът и да си правя завойчета, и да не качвам никого в него!“ Пети пък мечтае да го има, за да накачули всички дечурлига по него и да ги закара в Пазарджик.

— А защо именно там?

— Защото не съм ходил в този град — вдига рамене Човекът с голямата фантазия. — Много обичам да ходя там, където не съм бил. Дори някой път вървя из съвсем познати улици и си мисля, че са непознати и ей тук сега живее някакъв страшен човек, който е наплашил децата и те бягат от него. А всъщност той бил много добър и цял живот чакал някое дете да дойде и да му каже: „Добър ден, как сте?“ И ти отиваш и му казваш: „Добър ден, как сте? Прекопахте ли градината?“ Човекът се преобразява и ти обяснява с какви инструменти е прекопал градината, показва ти кутийка с личинки от майски бръмбари, които е събирал за пиленцата в курника, развежда те из зайчарника си и ти показва малки зайчета, много малки, които те гледат и си мислят: „Виж колко добро момиченце…“ А дечурлигата от квартала, които са мислили, че страшният човек ще те изпече на фурна, зяпват и гледат през стобора и си шепнат, че си магьосница, която е превърнала страшния змей в добър принц. И колко хора живеят в съвсем познати улици и си мислим, че ги познаваме, а всъщност те цял живот чакат някой да им каже една добра дума, за да се разнежат и да ти дадат всичко, което имат.

— Добрината е много интересно нещо — въздъхна Човекът с голямата фантазия. — Случва ти се — изгаряш от добрина, искаш да направиш нещо много добро и красиво, а не ти се отдава случай, прегаряш и изведнъж, вече загубил търпение, правиш нещо точно обратното. И с учудване виждаш как хората бягат от теб и мислят, че си лош.

— Всъщност — усмихна се Човекът с голямата фантазия, — всички фантазии на хората са насочени към едно: да си изфантазират някакво много фантастично място, планета или къщурка, в която да намерят истинския добър човек. А докато си фантазираш, добрият човечец стои до теб и ти разбираш това едва когато вече го няма.

— И излиза, че вие сте против фантазията?

— Боже, опази — уплаши се Човекът с голямата фантазия. — Та аз съм Човекът с голямата фантазия, та аз всъщност непрекъснато си фантазирам, и, и, и…

— И?

Човекът с голямата фантазия разпери ръце:

— И излиза, че най-голямата фантазия, най-фантастичното нещо, което може да измисли човек, е хората да станат съвсем обикновени, да говорят обикновени неща, да се обличат обикновено, да живеят обикновено, да са съвсем обикновени — чисти, мили и добри. До такива фантастични мисли достига човек в края на живота си.

Човекът с голямата фантазия въздъхна:

— А това е най-фантастичното нещо, което може да си представи човек, най-фантастичното, най-фантастичното…

Човека с голямата фантазия вече го нямаше и мостчето, на което стоеше Тинчето, беше станало съвсем обикновено, дървеничко, със съвсем малка чиста рекичка под него, със съвсем обикновени брези край нея — едно съвсем обикновено кътче, съвсем просто, за което си мечтаем до смърт, когато ни сполети някаква голяма беда, за което копнеем, когато всички мечти на човечеството за овладяване на атомната енергия, за индустриализация и механизация се изпълнят, и то до такава степен, че такива брези се превръщат в най-непостижима човешка мечта…