Васил Цонев
Ах, сънища, сънища, детски сънища (5)

Глава четвърта
Благородният

— Внимавай — каза той, като посочи дървеното мостче, на което беше застанала Тинчето, — опасно е.

— Така ли! — учуди се Тинчето.

— Разбира се — кимна Благородният, — не виждаш ли колко са крехки перилата? А ти си се облегнала на тях. Погледни само как се клатят… Без да разбереш — цоп! — Ще забиеш главата си в реката.

— Хе-хе — изсмя се Тинчето, — веднъж аз паднах от Айфеловата кула.

— И какво ти стана? — запита изплашен Благородният.

— Ами нищо. То беше насън.

— Как се изплаших!

— Та и сега, ако падна…

— Всъщност, да — съгласи се Благородният, — разбира се. Падането насън не е така опасно. Дори никак. Но аз съм така устроен. Мисля за хората. Искам да им помогна. Помня, когато бяхме още ученици, един от нас счупи прозореца. Учителят запретна ръкави да му удари шамар. Веднага скочих и казах, че аз съм счупил прозореца. Учителят малко се сепна, но пак замахна. Тогава му казах да внимава как ми удря шамар, защото е възрастен човек и може да си изкълчи ръката, като дадох за пример леля ми. Когато веднъж ни гонеше да ни бие с машата, тя се препъна и си счупи носа. Тогава учителят ми удари не един, а три шамара.

— Единия — каза той — ти удрям за прозореца, втория — дето се опитваш да ме пързаляш, а третия — да се научиш друг път да не се жертвуваш за тия диванета! Ето — посочи той учениците, — виждаш ли как се превиват от смях? Ти вярваш, че си герой, а те мислят, че си смахнат.

Учителят млъкна за малко, а сетне ми удари още един шамар.

— А това е — допълни той, — за да запомниш всичко, което ти казах!

И тогава ми излезе името „Исус Христос“. Съучениците наистина помислиха, че съм смахнат, и ме накараха да им пиша домашните. Ядяха ми закуската, която мама ми слагаше в чантата. Заливаха ми тетрадките с мастило. Слагаха ми кабарчета на чина, преди да седна. Дори веднъж ме обадиха, че съм пушил и се кикотеха, когато учителят ме биеше, защото аз не отрекох. Ако бях казал истината, учителят щеше да ми повярва и щеше да набие тях. Те знаеха това и се кискаха.

Като поотраснах, стана още по-лошо. Щом получавах заплата, пред мен се нареждаше опашка. Знаех, че ме лъжат, като ми разправят за разни болни деца, умиращи лели и бащи, но им давах парите си, защото, представи си пък, ако някои наистина имаше нужда от пари, а аз не му дам? Но и това не им стигаше и пишеха писма до жена ми, че съм пилеел парите си на вятъра за хора, които ме будалкали. Жена ми не изтърпя и отиде при майка си. Но сетне се върна, защото майка й я карала да пере и чисти, а в къщи чистех и перях аз. Дори се научих да готвя. Признай си, че е по-добре ти да готвиш, отколкото да гледаш как жена ти блъска и удря всичко в кухнята, защото докато другите се хранели в ресторанти, аз съм я карал да готви като последна готвачка. Децата отгледах аз и те така свикнаха с мен, че и досега нищо не работят, а чакат да ги издържам. Да не говорим, че пиша всички доклади на единната организация, а почистването на цялата улица от сняг стовариха на гърба ми. Много хубаво съм чистел и когато чистя, целият квартал излиза да ми ръкопляска. Разбира се, те правят това на смях, но представи си, че поне един е искрен! Само за това си заслужава човек да помага на другите. За този искрен човек, който разбира колко е е красиво да помагаш на хората.

Докато той говореше, Тинчето така го зяпаше, че не забеляза как се прекатурна през перилата и цопна във водата.

— Аз ти казах — извика изплашен Благородният, но Тинчето не му отговори, защото се събуди от болка.

Огледа се и видя, че е паднала от кревата.

Като разтриваше главата си, Тинчето помисли:

„Значи, човекът е прав. Понякога дори и падането насън е опасно.“