Васил Цонев
Ах, сънища, сънища, детски сънища (2)

Глава първа
Принцът

Както във всички сънища, така и сега Тинчето бе обвита в приказна жълтеникава светлина. Всичко бе жълтеникавооранжево. И въздухът, и дърветата, и самата тя. Тя се виждаше много добре — красива, обвита в жълтеникавооранжева светлина, застанала на малко дървено мостче над рекичка. Край рекичката — три брези. Съвсем, съвсем като в най-хубавите сънища.

— Да дойде Принцът! — прошепна тя.

Защото именно Принцът беше номер първи от нейния списък. И не трябва да я обвиняваме за това. Всички знаят, че малките момичета си мечтаят за принцове.

И Принцът се появи. Той беше облечен в светлосин костюм от блестяща коприна, с дълга коса и красиво лице. Яката му бе от най-хубава холандска дантела.

— Но аз съм ви виждала! — ахна Тинчето.

— Да — кимна Принцът. — Гейнсбъроу ме нарисува. Оттам ме познавате.

И се поклони.

Тинчето също се поклони. Направи истински реверанс — хванала полата си с крайчеца на пръстите, тя отстъпи с единия крак назад и се поклони, като приклекна леко и елегантно.

„Красиво го направих — помисли си Тинчето, — като се събудя, ще си го упражня няколко пъти, за да го правя така и наяве!“

— Та така — каза Принцът, — аз съм Принцът. Вие сте принцеса, да?

— Разбира се! — каза Тинчето.

Страхуваше се, че ако не е принцеса, Принцът няма да говори с нея.

— Чудесно — усмихна се Принцът. — Напоследък има толкова малко принцеси… Можеше ли да си представите, всички вече мечтаят да станат естрадни певици. И ходят с панталони, и се опитват да се държат като момчета.

— С какво се занимавате? — подхвана разговор Тинчето.

— Аз съм принц — каза Принцът.

— И?

— Това е — усмихна се Принцът.

— Не е ли малко?

— Не. Напротив — много е.

Тинчето зяпна.

— Много е, много е — повтори Принцът, — знаете ли колко е трудно да си принц?

Тинчето замига въпросително.

— Сега ще ви обясня — каза Принцът, като се облегна леко на перилата на дървеното мостче. — Ето, вие виждате, аз съм облечен като принц. Но всеки може да се облече като принц. И кебапчията, и касапинът, и естрадният певец. Трудното е наистина да си принц. Ах, колко е трудно!

Принцът вдигна небесносиния си ръкав и поглади косата си:

— Когато лягаш, ти трябва да знаеш, че си принц. Затова трябва да легнеш много красиво, с плавни движения, съвсем чист, облечен в съвсем чиста пижама, върху блестяща бяла възглавница и блестящо бели чаршафи. Завиваш се съвсем леко — сякаш всичките движения са в съзвучие със старинен менует. Сетне се усмихваш красиво и затваряш очи. Сънищата ти също трябва да са сънища на принц. Високо благородни, чисти и героични. В мига, когато се събудиш, ти трябва да знаеш, че си принц. „Ноблес оближ“ — както казват французите. Благородството задължава. Всяка твоя стъпка, всяко твое движение, всяка твоя хапка, всяка твоя мисъл трябва да бъдат благородни, чисти и героични. Както се полага на принц. В ушите ти винаги трябва да звучи старинният менует. И всяка дума, която ще произнесеш, трябва да мине през сърцето ти. И ако е в съзвучие с менуета, тогава я казваш. У принца всичко трябва да бъде красиво — и мислите, и чувствата, и дрехите.

— И?

— Това е — усмихна се Принцът.

— А нещо друго?

— Нищо. Само това. Мислите, че е лесно?

Принцът се усмихна пак.

— Мислите, че когато ме излъжат, като ме обидят, когато ме наранят, и на мен не ми се крещи, както на обикновените хора, и на мен не ми се плаче от болка, и обида? Да, плаче ми се, но винаги си казвам — аз съм Принцът. И това самочувствие ме кара да забравя болките и обидите и те се стичат по мен като дъждовни капки по листа. И когато слънцето заблести — листото отново е чисто и свежо, а капките са паднали долу, в калта.

— Но само за това ли живеете? За да бъдете непрекъснато принц?

— Нима е малко? — учуди се Принцът. — Нима е малко хората да знаят, че има един принц? И винаги, когато искат да направят нещо лошо, да се сепват — а принцът би ли постъпил така? Ако не могат да намерят отговор, идват при мен и питат. Аз им казвам — така и така постъпете. Или просто си спомнят как аз съм постъпил в подобен случай. И намират верния отговор.

Изведнъж някаква сянка мина по лицето на Принца.

— Но защо се учудвате? Нали вие сте принцеса?

— Не — отвърна Тинчето, — аз ви излъгах.

Принцът се усмихна:

— Видяхте ли? Вие вече казвате истината. А това не е малко, никак не е малко.

И се разтопи в жълтеникавооранжевата светлина, като не преставаше да се усмихва така, както се усмихват само принцовете — чисто и небесносиньо.

Когато се събуди, Тинчето дълго време не посмя да стане.

Но сетне се усмихна — в главата и зазвуча старинен менует. И под неговите звуци тя бавно отмести юргана и стъпи плавно на пода. Все в този ритъм мина през гостната, отвори кухнята и каза:

— Добро утро, мамо!

И го каза така тихо и мило, че майка й едва не изтърва тенджерата с млякото.

— Боже мой — поклати глава жената, — какво става с теб?