Васил Цонев
Ах, сънища, сънища, детски сънища (13)

Глава дванадесета
Перкото

Той свиреше с пръсти и подскачаше.

— Здравейте! — каза той на Тинчето, като намигна. — Аз съм много голям перко.

— Перко ли?

— Перко — кимна Перкото. — Някои ми викат Перко Наумов. Свиря си с пръсти, защото ми е по-леко. Ако имах някакъв инструмент, трябваше да се грижа за него, а така си свиркам, без да ме е грижа за нищо.

Засили се и скочи с опънати напред крака във водата.

— Видя ли? — каза той, като седеше в рекичката, облян с вода до кръста. — Някои биха врекнали: „Леле, намокрихме се!“, а на мен ми е все едно.

— Погледни — каза той, сетне взе едно цвете и го изяде, — никой не яде цветя. Навярно защото са горчиви, ама аз ги ям, защото съм перко. Искаш ли да ти изям една оса или един бръмбар?

Замисли се и се понеса:

— Право да ти кажа, от осата малко ме е страх, защото може да ме ужили по хранопровода. А да ядеш цветя или бръмбари не е толкова страшно. Малко е неприятно, но защо пък да не го направя, щом съм перко? Щом съм перко, трябва да оправдавам името си непрекъснато, нали?

Сложи няколко по-едри камъка от рекичката зад гърба си и се облегна така, че водата леко клокочеше край врата му.

— На времето съвсем не мислех, че съм перко, но като ме навикаха „Перко, Перко“, и аз станах. Отначало ми беше неприятно — всички нормални, а аз — Перко, но сетне свикнах. С всичко се свиква — прозя се той, — щом играеш някаква роля, играй си я докрай. Обществото би се ужасило, ако види някой да седи по тротоарите или да се качва с пижама в трамвая. А аз и по тротоарите си седя, и в трамвая се качвам с пижама, и никой не ми казва нищо. Ами той е Перко — казват, — не го ли знаете, Перко Наумов. Въпросът е как си се поставил в обществото.

— Тя е много хубава тая — усмихна се той. — На събрания другите си говорят едни такива замазани, а аз плещя всичко направо. „Перко е, та му е леко — казват всички. — Я ние да кажем такова нещо, ще ни направят на нищо. А той си е Перко. Ами да.“

Почеса се по главата:

— А ако не съм аз, сума ти работи щяха да останат под полицата. Като ме видят, и най-умните се изчервяват. „Леле — викат си, — тоя Перко, ако разбере какво мислим, веднага ще го издрънка!“ И крадците се страхуват от мен, и бюрократите, и глупаците. Нормалният човек може да бъде уплашен. Ще го дръпнат и ще му поговорят насаме за семейството, за службата, и той си мълчи. А на мен какво ще ми вземат? Скъсаната риза ли? Нали съм си Перко, само тия гащи и тая риза имам, та съм си добре. Изобщо ако човек реши да става Перко, не му трябва да си строи вила, да купува хладилници и леки коли. За миг само помислиш — какво ще стане с вилата, колата, хладилника — само за миг, и край, преставаш да си Перко. А и да не престанеш, хората ще си намигат вече: уж Перко, а я какви работи има. И вече няма да се страхуват от тебе. Та тая, моето момиче, на пръв поглед изглежда лека и весела, ама не е. Почти като царската корона е. Един Перко, ако иска докрай да е Перко, трябва да е честен. Няма как.

Кой знае откъде са измислили, че само нормалните хора могат да бъдат мръсници, нечестни, крадци, подлеци и прочие. А ние, ненормалните перковци, трябва да сме носители на всички най-висши човешки добродетели. Да нямаме риза и гащи на тялото си, да сме безкористни, да не се интересуваме от парите, да имаме само най-чисти мисли, да казваме каквото мислим…

Плесна се по главата:

— Ей, че работа! Не ми беше идвало наум. Излиза, че от съвкупността на всички най-висши човешки добродетели, събрани на едно място, се получава Перко. Уж ти набиват да бъдеш цял живот честен, да не крадеш, да не лъжеш, да казваш истината, а ако речеш да правиш всичко това — хайде, Перко си бил!

Стана от рекичката и започна да се разхожда наляво и надясно. Ядоса се и ритна една консервена кутия. Спря се и се замисли. Сетне вдигна глава и луната освети бледото му лице. От очите му течеха сълзи. Протегна език и облиза капчиците, които висяха край устните му.