Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (66)

Шестдесет и пета глава

— Какво имаме за днес?

Принц Роберто ди Париджи се обърна към личния си секретар с обичайния сутрешен въпрос, изречен с безупречен аристократичен акцент, който старателно бе усвоил. Не допускаше в говора му да се промъкне дори една диалектно произнесена дума, която да загрози съвършено правилния му книжовен италиански.

Помощникът му сеньор Гручи бе дребничък, слаб мъж със старомодни маниери. Бе свикнал да понася обиди от господаря си. Мразеше Париджи, но това нямаше значение, защото получаваше добра заплата. Принцът обичаше да се обгражда с подмазвачи и плащаше щедро, за да се отнасят към него с уважението, което смяташе, че му се полага.

— Сутринта ще пиете чай с мадмоазел Фльори — докладва той. — След това, принце, имате среща със сеньор Оливерио от компанията и обяд в замъка Барберини с комисията по изкуствата, за да обсъдите плановете за зимния бал…

Роберто отегчено махна с ръка. Беше горещо, а той бе мързелив човек. Приятно му бе да взема участие в заседанията на важни обществени комисии в Рим, където се водеха разговори за оркестри и художествени галерии. Бе уважавана личност от местния елит и най-важното, неговото име и името на замъка му вдъхваха страхопочитание. Но днес копнееше само за срещата с онази френска манекенка, с която тайно щеше да получи егоистична наслада. Предпочиташе такива момичета пред скъпи проститутки и преди да ги превърне в свои държанки за месец, винаги ги изпращаше на преглед при частен лекар, а после си тръгваха с перлена огърлица или чифт обици с диаманти за подарък. Караше някого от наемниците си да им се обади с предупреждение да държат езиците си зад зъбите.

— Отменете всичко, освен срещата с мадмоазел Фльори — нареди той. — Днес ще чета. Довечера можем да стегнем багажа за замъка.

— Много добре, принце — отвърна сеньор Гручи. — Да ви донеса ли нещо?

Роберто поклати глава.

— Свободен сте.

— Да, принце — каза Гручи и се оттегли с лек поклон.

„Невестулка“, помисли си Роберто. Но поклоните и честото споменаване на титлата му го ласкаеха. Въздъхна със задоволство. Щеше да пийне кафе в градината на покрива на дома си, да вземе хапчетата си и да се подготви за изживяванията с опитната Елен. После може би щеше да подремне…

Радваше се, че е богат и уважаван жител на Рим и семейната чест най-сетне е възстановена. Роберто не възнамеряваше да има деца и вече никой млад негодник нямаше да посрами рода, чието добро име бе спасил с толкова усилия. Щеше да завещае замъка на държавата, да дари акциите си на църквата и да се превърне в легендарния последен наследник на фамилията Париджи, благородник, който бе избягвал работа и бе направил така, че светът да се съобразява с неговите правила, вместо обратното.

Чувстваше се напълно щастлив. Бе осъществил всичките си най-съкровени желания.

 

 

Замъкът се намираше в покрайнините на градчето. Видяха го от колата, преди да паркират. Старинният му силует се издигаше на фона на яркото синьо небе и изглеждаше почти жив и одухотворен. Бе голям и внушителен и трите надникнаха през прозорците, преди да спрат наблизо и да слязат.

— Е — отбеляза Роуз, — доста по-сносно жилище от онова в Хеле Китчън.

— И от моя дом в Хоум Каунтис — добави Дейзи.

Попи остана с втренчен поглед. Никоя от трите не можеше да повярва, че предците им са притежавали нещо толкова великолепно.

— Всъщност този замък е негова собственост. Полага му се по право. Той е наследник на по-големия брат.

— Отживелици — промърмори Попи.

— Зная, че звучи нелепо… но в Европа титлите все още имат значение. Семейството ни е държало на традициите — обясни Роуз.

— Ако той няма деца, ние ще наследим замъка — изтъкна Дейзи.

— Само най-голямата от нас — каза Роуз. — Но коя е тя?

— Нямам нищо против да делим — каза Попи и погълна с поглед красотата на всичко наоколо. Изведнъж бе обзета от любопитство. — Това е семейното ни имение. Нали така се нарича? — попита тя.

— Да — отвърна Дейзи.

— Искам да влезем — нетърпеливо се обърна Попи към сестрите си. — Да разгледаме. Мислите ли, че ще ни пуснат?

Обиколиха замъка и огледаха от всички страни тухлената сграда във флорентински стил, съвършено възстановена, с балкони, кули и градина с висока ограда. На всяка постройка бе издълбано изображение на грифон, драскащ с нокти по щит.

— Какво е това? — попита Попи.

— Гербът му — отвърна Роуз и побърза да се поправи: — Нашият герб.

— Портите изглеждат заключени — каза Дейзи.

Роуз се приближи към масивната двойна врата в средата на стената и натисна звънеца. След миг прозвучаха стъпки по каменна настилка, които се приближаваха към портите.

Обърна се към сестрите си.

— Нека аз да говоря. Нали сте съгласни?

Вратата леко се отвори.

— Да?

Роуз съблазнително примигна.

— Идваме при принц Роберто Париджи.

— Принцът е в Рим — каза охранителят с дебел врат на безупречен английски.

Роуз нацупи устни.

— Сигурна съм, че ни продиктува този адрес. Ще бъде много разочарован, ако не го чакаме тук.

Тъмните му очи плъзнаха поглед по тялото й и на лицето му се появи усмивка.

— Специална поръчка? Американки? Заповядайте.

Когато вратата силно изскърца, Дейзи прошепна на сестрите си:

— Взе ни за проститутки!

Попи ехидно се усмихна.

— Шшт, Роуз е намислила нещо. Ще изненадаме стария мръсник.

Трите се усмихнаха широко, когато вратите се отвориха и пред тях застанаха още двама охранители с автомати на рамо. Дейзи пребледня и Роуз стисна ръката й.

— Много специална поръчка — каза тя и махна с ръка към сестрите си.

Двамата мъже с глуповати лица огледаха и трите и избухнаха в смях.

— Сестри! Тризначки! Голям късметлия е кучият му син — извика единият от тях на италиански.

Роуз им се усмихна.

— Предполагам, че трябва да почакаме в преддверието.

Поканиха ги в замъка.

— Стойте тук, ще се обадя в офиса му — каза охранителят.

Роуз изчака, докато той се отдалечи по стълбите, и даде знак на другите.

— Да вървим.

Бързо тръгнаха по старинните коридори и огледаха приемната, салоните, трапезарията с огромна камина, портретите и гоблените по стените, затаили дъх от удивление. През живота си Роуз не бе виждала толкова великолепна сграда. Затрепери при мисълта, че тя е собственост на убиеца на родителите й, стомахът й се сви и почувства нужда да седне.

Настани се на една резбована скамейка, но не след дълго охранителят се върна с по-хладно изражение.

— Нямат представа за тази поръчка. Сигурни ли сте, че е за тук?

— Може би ни очаква в Рим — въздъхна тя. — Е, добре, ще отидем с колата дотам.

— Знаете ли адреса? — попита охранителят с подозрително присвити очи.

Роуз бе направила проучване.

— Разбира се, скъпи. Appartamento Cinque, Numero Ottanto, Corso Vittorio Emmanuele Due^[1] — изрецитира тя по памет. — На последния етаж.

— Много добре — изсумтя той, повдигна оръжието си и им даде знак да си тръгнат.

Бързо се върнаха до колата си.

Попи промърмори:

— Още толкова път.

— Нали не искаш почивка точно сега? — попита Роуз.

— За нищо на света. Онази горила имаше автомат, което означава, че работата е сериозна. Може би ще се обади на Роберто. Трябва да стигнем там, преди да е намислил какво да прави с нас.

Попи потегли така рязко, че гумите изсвириха, но бяха в Италия и никой не забеляза.

— Знаете, че не можем да докажем нищо — каза Дейзи, когато сестра й взе остър завой с бясна скорост. — Ами ако ни се изсмее и каже, че сме луди?

— Ще измислим нещо — успокои я Попи. — Ако се наложи, Роуз отново ще позвъни на дон Салерни.

Дейзи примигна.

— Нима одобряваш насилието? Не искаме да прибягваме до насилие…

— Говори само от свое име — сопна се Попи.

— Почакайте — намеси се Роуз, за да предотврати кавга. — Няма нужда от това. Не бива да постъпваме като него, а и не искам да лежа в затвора или да се забъркам във вендета.

— Значи предлагаш да го оставим ненаказан? — недоверчиво попита Попи.

— Категорично не — отвърна Роуз. — Има и друг начин.

— Какъв по-точно? — полюбопитства Попи, докато фучаха по магистралата.

— Да го съсипем — каза Роуз — и да го лишим от всичко, което му е скъпо. Няма да пролеем дори капка кръв.

— Струва си да чуем плана ти — отбеляза Попи.