Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (54)

Петдесет и трета глава

Денят на Роуз започна нормално.

Будилникът й звънна в шест часа и тя веднага стъпи с босите си крака на пода, влезе в кухнята и сложи на котлона кафе с канела, преди да се отправи към банята. Сутринта й се струваше най-приятната част от деня и се наслаждаваше на времето, което прекарваше сама преди работа. Едва ли можеше да каже, че има някакъв друг личен живот, освен гостуванията при майка си в неделя. Роуз изми косите си, изсуши ги с мощен сешоар за по-малко от пет минути и намаза лицето си с овлажняващ крем. Струваше двеста долара, но поддържаше кожата й свежа като на бебе. Седна в кухнята по бял хавлиен халат и докато пиеше кафе, се загледа в изгрева над Манхатън. Правеше това всяка сутрин и й харесваше.

По-късно слезе във фоайето, за да вземе сутрешните си вестници. Четеше „Уолстрийт Джърнъл“ и лондонския „Файненшъл Таймс“, както и седмичника „Икономист“. Отново повдигна чашата с димящо кафе, разтвори „Файненшъл Таймс“ и видя собственото си лице.

Роуз примигна, обзета от паника. Какво бе това? Разкритие за връзките й със Салерни? Последното, което й бе нужно сега, бе федералните да тръгнат по петите й. Или нещо, свързано с Ротщайн? Дали не бяха завели дело срещу нея за изнасяне на поверителна информация?

Остави чашата, взе вестника и се вгледа по-внимателно.

„Дейзи Маркъм — пишеше под снимката, — британската авторка на бестселъри, раздаде копия с автографи от последния си роман «Портокаловият цвят» вчера в «Барне енд Нобъл»“.

Роуз разгледа снимката. Някои хора просто си приличаха. Но, не, това бе нейното лице.

„Полудявам ли?“, помисли си тя. Отнесе вестника в банята, сгъна го на четири и го задържа до отражението си в огледалото. Кожата на момичето от снимката изглеждаше розова, защото цветът на страниците за светска хроника бе такъв, но освен тази малка подробност биха могли да минат за един и същ човек.

„Това е глупава шега“, помисли си Роуз. Но лицето от снимката я гледаше със загадъчната усмивка, която бе свикнала да вижда в огледалото.

„Кой носи отговорност, по дяволите? Откъде са се сдобили с моя снимка?“ Но, разбира се, снимката не бе нейна. Никога не бе седяла на маса, отрупана с книги, и не бе раздавала автографи. Вероятно бе фотомонтаж, направен така, че писателката да изглежда като нейна… близначка.

Сърцето на Роуз се разтуптя. Зави й се свят и вестникът падна от ръцете й на пода. Веднага се обади на майка си. Обикновено не ставаше толкова рано, но на Роуз й бе все едно. Трябваше да говори с нея на всяка цена.

След множество позвънявания най-сетне в слушалката сънено прозвуча нейният глас.

— Ало?

— Мамо?

Явно доловила вълнението й, майка й изведнъж се разсъни и тревожно попита:

— Какво има, скъпа? Добре ли си? Да не би да си претърпяла злополука?

— Не — успокои я тя, опитвайки се да овладее дишането си. — Добре съм, мамо. Нали съм осиновена?

— Знаеш това.

— В болницата… имаше ли и друго бебе?

— Какво искаш да кажеш, Роуз?

— Близначка. Две сестри, от които сте взели само мен?

— Роуз! — Даниела Фиорело бе шокирана. — Нима мислиш, че бих разделила сестри? И бих го крила от теб? Не, беше единствената. Имаше и други бебета, но не много. Казаха ни, че ти си наред за осиновяване, и щом те подържахме в ръцете си, двамата с баща ти поискахме само теб, скъпа.

Роуз въздъхна. Бе толкова объркана, че не знаеше какво да мисли.

— Защо ми задаваш такива въпроси рано сутринта?

— Видях… жена, която изглежда точно като мен.

Майка й отвърна с характерния си топъл, гърлен смях и Роуз изведнъж се почувства по-добре.

— Сигурно е оптическа измама, скъпа. Ти си толкова красива, че не може да има друга като теб.

Такава бе нейната майка, толкова горда и мъдра. Роуз почувства, че светът й започва отново да става нормален.

— Благодаря, мамо.

— Добре, скъпа. Обади ми се, ако ти трябва нещо или искаш да поговорим за това.

— Разбира се — увери я Роуз и затвори.

След кратко колебание позвъни на новоназначената си секретарка, Фиона със сигурност вече бе станала. Веднага вдигна мобилния си телефон.

— Офисът на Роуз Фиорело.

— Обажда се Роуз.

— Добро утро, госпожице Фиорело. Графика си за днес ли искате да чуете?

— Не. Отмени всичките ми уговорки — каза Роуз.

Последва мълчание.

— Болна ли сте, госпожице Фиорело?

— Добре съм — троснато отвърна тя. — Има нещо, за което трябва да се погрижа. Постарай се да го уредиш.

— Добре, госпожице — каза Фиона. — Приятен ден.

Роуз долови в гласа й изумление. Нима бе толкова необичайно за нея да си вземе почивен ден? Навярно майка й бе права, че се преуморява, но по какъв друг начин би могла да живее?

Погледна стенния часовник. Наближаваше седем. Най-близката книжарница щеше да заработи след цели два часа.

Роуз отвори вградения гардероб. Какво да прави дотогава? Реши да отдели повече време за тоалета си днес. Не вярваше, че съществуват двойници. Щеше да разнищи тази история.

 

 

Джон Робинсън овлажни устни.

— Не че не проявявам интерес, господин Ротщайн — плахо каза той. — Просто сроковете ви са нереалистични…

— Готов съм да ви предложа с двадесет процента повече от другата оферта — обеща Ротщайн. — Да не говорим за личната премия.

Очите на агента светнаха.

— Всъщност…

— Колко? — попита Джейкъб.

— Десет хиляди.

— Аз ще ви дам тридесет — спокойно каза той. — Всички печелят.

— Освен конкурентката ви.

— Е, така й се пада, щом се опитва да прецака „Бенкмън Мартин“, нали? — усмихна му се Джейкъб. — Това е непочтено и не е начин за постигане на успех в бизнеса.

— Прав сте — съгласи се Робинсън с нотка на злорадство. Спомни си за суровото държане на красивата Роуз Фиорело. „Кучка“. — Просто губи сделката.

— Уредете ми този договор днес, до края на работното време, и ще продадете имота на по-добра цена, с тридесет хиляди печалба за вас. Освен това ще спечелите благоразположението на единствения син на Фред Ротщайн — добави той.

Робинсън нетърпеливо кимна.

— Разбира се, господин Ротщайн. Веднага ще се заема.

Роуз чакаше пред вратата на „Барне енд Нобъл“ на Пето Авеню и нервно потропваше с крака, когато служителите най-сетне пристигнаха и отвориха.

— Добро утро, госпожице — каза управителят, когато тя влезе в голямата книжарница. — Нещо определено ли търсите?

— Да. Книга от писателка на име Дейзи Маркъм — отвърна Роуз.

— О, чудесен избор. Тази авторка превзе света на любовните романи с гръм и трясък, а новата й книга бързо се изчерпва. Ето… — взе луксозно издание с лъскави корици от масата с надпис „Бестселъри“ и й го подаде. — Почитателка ли сте? Бях впечатлен от „Лимоновата горичка“…

Роуз вече вървеше към касата, но се спря.

— Ще взема и двете.

— Разбира се, госпожице — отвърна той. Стори му се някак странна. Беше красавица, носеше розов костюм „Шанел“, и все пак в нея имаше нещо чудато. Бързо й подаде другия роман от рафта за бестселъри. — Още нещо? Имаме чудесни четива в същия жанр, горещо ви препоръчвам последния роман на Джени Колгън…

Но Роуз вече се бе отдалечила. Плати и бързо се отправи към изхода, без да обърне внимание на касиерката, която й напомни за рестото.

Роуз влезе в заведение „Старбъкс“, поръча кафе с мляко и дълго се взира в снимката на задната корица на книгата, докато питието изстина и сервитьорката се приближи, за да я попита дали се чувства добре. Най-сетне стана, излезе и се върна с такси до апартамента си в центъра.

Това момиче определено бе нейна двойница. Сигурно бяха близначки. Но Роуз знаеше, че майка й не би я излъгала. Обмисли вероятностите. Може би от приюта вече бяха намерили родители за първото бебе и не бяха казали на майка й и баща й, че тя има близначка. Но това момиче бе англичанка, а агенцията, чрез която я бяха осиновили, се намираше тук, в Ню Йорк.

Трябваше да разбере какво се е случило. Както и да се запознае с Дейзи Маркъм. Роуз не бе сигурна защо се почувства така. Какво значение би имало това, че са кръвни сестри? Двете нямаха нищо общо, освен биологичните родители, които ги бяха изоставили. „Истинското ми семейство е майката, която ме е отгледала, а не онази, в чиято утроба съм живяла девет месеца, като на квартира“, помисли си Роуз с огорчение.

И все пак трябваше да се срещне с Дейзи Маркъм. Не би било трудно да накара неуморната Фиона да уреди това, но реши да запази чувствата си в тайна.

Това бе нещо, което трябваше да свърши лично.