Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (50)

Четиридесет и девета глава

Дейзи погледна картата. Дали не бе сбъркала пътя? Б 237, на около километър от Куийн Аделайд… да, табелата бе очукана и покрита с прах, но надписът се четеше. Аштън Ъндър Уичууд. Движеше се във вярната посока. „Хептънстол Хаус“ трябваше да се намира някъде наблизо…

Най-сетне го откри. Край широката чакълена алея се издигаха два великолепни стари дъба. Дейзи дълбоко си пое дъх, завъртя волана и навлезе в имението на Едуард Пауърс.

Нейният любим. Женен за друга.

Докато камъчетата хрущяха под гумите на бентлито, надникна в огледалото, за да се увери, че изглежда безупречно. Малко вероятно бе да открие някакъв недостатък. Сутринта се бе приготвяла почти три часа. Трябваше да намери идеалния баланс между красота и небрежност, да изглежда секси, без да личи, че се е старала толкова.

Бе решила да бъде с леко разрошени коси, подходяща прическа за развлечения като… събиране на сено, возене на трактор или нещо подобно. Бе облякла памучна риза на червени карета, която подчертаваше формите й, и тъмносини джинси. В съчетание с обици с тюркоази, разпуснати къдрици, сиви сенки, лек руж и гланц на чувствените устни, изглеждаше невероятно привлекателна. Ако пъхнеше сламка в крайчеца на устата си, би могла да съблазни всеки.

Не можеше повече да отлага гостуването у Едуард и запознанството си с Уина. Трябваше най-сетне да се срещне лице в лице със съперницата си. Да види жената, която Едуард бе предпочел пред нея.

Думите, които бе изрекъл в клуба, все още отекваха в ушите й. „Бих предложил на теб при най-малко насърчение“.

Бе пропуснала момента. Дяволски късмет. Дейзи спря пред великолепната къща от епохата на Елизабет I. Не бе твърде голяма, но изглеждаше внушително. Страничните й стени бяха покрити с разцъфнал повет. Имаше решетки на прозорците и прекрасна градина, в единия, край на която се виждаха ябълкови дървета, отрупани с плод. Тя слезе, грабна чантата си и с приветлива усмивка се отправи към входа.

Наистина не му бе дала никакво насърчение. Но можеше да поправи грешката си. Бе дошла тук именно за това.

— Дейзи!

Старата входна врата се отвори и навън се втурнаха три кучета, кафяв лабрадор, жилав „Джак Ръсел“ и жълтеникав мопс, който бе доста затлъстял и се движеше тромаво. Дейзи ги погали и махна с ръка на Едуард, който бе застанал на прага със съпругата си.

Уина бе с елегантен черен панталон, подходяща жилетка и огърлица от черни перли. Изглеждаше точно както на снимката в „Хелоу!“. „Висока, с аристократични черти, стройна, но малко студена“, помисли си Дейзи.

Тя й се усмихна приятелски, а Едуард енергично я подкани с жест да се приближи, явно истински доволен да я види.

— Здравей, Едуард — Дейзи влезе в преддверието, в което имаше няколко чифта гумени ботуши и градинарски инструменти. — А това е Уина! Най-сетне — другата жена я целуна по бузата и Дейзи със завист забеляза, че ухае на бебешка пудра. „Разбира се, нищо плебейско като парфюм за мис Съвършенство“, помисли си тя. — Поздравления, Уина! Съжалявам, че пропуснах сватбата.

— Аз също. Заповядай — покани я домакинята с впечатляваща любезност, навярно усвоена в швейцарски лицей.

Дейзи се почувства като недодялано момиче от средната класа.

— С удоволствие.

— После ще те разведа из къщата — Уина я поведе по коридора с дъбов паркет към кухнята. Държеше се уверено, властно. — Зная, че никога не си идвала тук, Едуард ми каза. Прекрасен дом.

Наистина ли й бе казал?

— Виждам, че е такъв — съгласи се Дейзи. Крадешком погледна към Едуард, усмихна му се и когато той й намигна, сърцето й подскочи.

Обстановката в кухнята й напомни за тази в дома на Фенела. Разбира се, имаше същата стара печка, а Уина очевидно си падаше по сухите цветя, защото висяха множество малки, изящно оформени букети. Дейзи не зададе въпрос за тях. Не се интересуваше дали съпругата на Едуард има някакво хоби или дарба.

— Ти ли готвиш? Страхотна кухня.

— О, не! — отвърна Уина. — Госпожа Олсъп идва всяка сутрин да ни сготви. Не бих могла да живея без нея.

— Разбира се, Едуард ми каза, че имате готвачка. Както и приятелят ми — многозначително добави Дейзи.

— Имаш приятел? — Едуард грабна чайника от ръцете на Уина. — Не трябва да вдигаш тежки неща, скъпа.

— За бога, Едуард, все още дори не ми личи!

— Дейзи, голяма хитруша си. Не си споменавала, че се срещаш с някого. Кой е късметлията?

— Магнус Сорен. От Ню Йорк.

— Онзи Магнус Сорен ли? — попита Едуард.

— Да — невинно отговори Дейзи. — Познаваш ли го?

— Мисля, че да — нетърпеливо се намеси Уина. — Понякога се виждат на приеми, нали, скъпи? Често се появява сред висшето общество на Лондон. Мислех, че ходи с някаква руска манекенка.

— Явно е скъсал с нея — каза Едуард. — Браво, Дейзи. Добра партия е. И е щастливец — добави той с лек поклон.

Дейзи забеляза как нехайно погали ръката на съпругата си. Тази проява на нежност разби сърцето й.

— Миналата седмица се видяхме в Лондон. След десетина дни ще летим заедно за Ню Йорк. Казах му, че имам нужда от още малко време, за да завърша книгата си.

Погледна Едуард с крайчеца на окото си. Той се намръщи. Намръщи се!

„Чудесно — помисли си Дейзи. — Ревнува“. Трябваше само да подхрани това чувство.

Уина й показа къщата, която й напомни за уютния апартамент в Оксфорд. Мебели антики, изтъркани кресла, оригинални тапети „Уилям Морис“. Докато се разхождаха, Дейзи не се чувстваше неловко. Лесно бе от време на време да казва „колко красиво“ или някоя друга банална фраза.

— Всичко е старо, но ни харесва — каза Уина.

— Ммм, чудесно е — съгласи се Дейзи. Хвърли поглед към Едуард. — Магнус има сериозни намерения. Мисля, че иска да има дете от мен.

Едуард изглеждаше смаян.

— Какво? Откога излизаш с него? Направи ли ти предложение?

— Все още не, но не бъди толкова консервативен, Едуард — каза Дейзи. Колко още трябваше да стои тук? След обяда щеше да намери повод да си тръгне.

Но дотогава имаше много време. Умът й се луташе насам-натам като животно в клетка, търсейки начин да откъсне Едуард от богинята на домашния уют, която го бе обсебила.

„Мисли — повтаряше си тя. — Мисли!“

По време на обяда всички се държаха сковано, а после Уина прегърна Дейзи на раздяла.

— Ще те изпратя до вратата — каза Едуард и я хвана под ръка. Тя сви рамене и едва прикри задоволството си.

— Добре — отвърна Дейзи.

Когато стигнаха до колата й, той стисна ръката й и я погледна в очите.

— Слушай, онзи приятел Магнус Сорен… Не приемай връзката си с него твърде сериозно, Дейзи. Не мисля, че е подходящ за теб.

През тялото й премина радостна тръпка, но внимателно освободи ръката си и седна зад волана.

— Щом той не е подходящ, Едуард, тогава… кой? — шеговито попита Дейзи, преди да потегли.