Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (27)

Двадесет и шеста глава

Таксито я остави в края на улицата, която водеше до стадиона. Паркингът бе пълен и хлапетата оставяха колите си на тревните площи или на улицата и продължаваха пеша.

— Слезте тук — настоя шофьорът. — Не мога…

Посочи към многолюдното шествие, което се стичаше към входовете. Имаше повече народ, отколкото в Токио в пиковия час. Навсякъде проблясваха капси и се развяваха гриви, фланелките варираха от „Слейър“ до „Синдърела“, от „Мегадет“ до „Бон Джови“, но естествено, най-често се мяркаше емблемата на „Грийн Дрегън“. Рокаджийска униформа.

Попи бе облякла черна тениска, кожено яке и джинси. Смяташе, че така би било най-професионално. Бе обута с боти и не носеше друг грим, освен малко фон дьо тен, с който бе прикрила тъмните кръгове под очите си. Косите й бяха пригладени и вързани на стегната конска опашка. Не бе имала време да ги измие. Бе благодарна, че някой е измислил бейзболните шапки. Ламинираната карта бе пъхната на сигурно място в сутиена й. Последното, което й трябваше, бе някой обезумял фен да я дръпне от врата й.

Не бе успяла да си почине. Недостатъчният сън и часовата разлика я караха да се чувства отпаднала. Когато се бе събудила, за секунда се бе запитала къде се намира и как се е озовала там.

Плати на таксиметровия шофьор и слезе от колата. Трябваше да се държи. Вля се в процесията от тийнейджъри и младежи и това й подейства по-ободряващо от чаша кафе. Сякаш я зареди с енергия.

Вълнението й нарасна, докато си проправяше път към стадиона. Вече чуваше една от загряващите групи и възгласите на публиката вътре. За миг бе леко замаяна. Изпита импулсивно желание да заподскача и размаха ръце. Тя бе част от всичко това. От екипа на „Дрийм Мениджмънт“.

Най-сетне стигна до гишето за билети. Сектори А-Е, F-K… Обърна се към един от охранителите.

— Къде е бек стейдж входът?

Той я погледна озадачено.

Попи извади ламинираната си карта. „Пален достъп“. Под логото на „Грийн Дрегън“ ясно се виждаше нейна снимка. Мъжът внимателно я огледа, изсумтя и с неохота посочи към малка желязна порта вляво от нея. Отпред стояха четирима бодигардове и тайфа груупита, всичките с високи токове, мрежести чорапогащници и горнища с изрязани деколтета, които горещо ги умоляваха.

Попи решително се приближи и показа картата си. Надменните изражения на охранителите изчезнаха. Отвориха вратата, за да я пуснат, и едва удържаха мацките, които се опитаха да се промъкнат след нея.

Вече бе вътре. Навсякъде се суетяха хора с ламинирани карти на врата. Имаше тенти и табели с надписи на френски и английски. „Доставки на храна“, „Преса“, „Продуцентски екип“.

Попи дълбоко си пое дъх. За миг остана неподвижна. Бе завладяна от искрена радост.

— Здравейте — каза тя.

Бе дръзнала да надникне в офиса на продуцентския екип. На дървени скамейки седяха множество хора, които крещяха по телефони или радиостанции. Никой не й обърна внимание.

— Търся Майк Рич — извика Попи.

— Аз съм — отвърна мъж с камуфлажни панталони, бяла риза, златен „Ролекс“ и няколко карти на врата, най-отпред от които бе тази с логото на „Грийн Дрегън“. — От „Спешъл“ ли сте?

Това бе името на спонсора.

— Не, от „Дрийм“.

Попи му подаде ръка. Той не я хвана.

— Онзи идиот Джоел. Изпратил ми е някакво хлапе — изгледа я с пренебрежение. — Ти си момиче.

— Наблюдателен сте — отбеляза тя.

— Не приемам жени в екипа.

— Жалко — каза Попи. — Какво искате да правя? Казаха ми, че ще бъда помощник-счетоводител.

Рич й подаде някакви пликове.

— Дай на групата днешния им дял. И ни донеси кафе.

Попи осъзна, че би трябвало да очаква тази враждебност. На път всички бяха изнервени, нали? Това бе част от рок културата. Първо се зае с кафето.

— Страхотно — обади се един от партньорите му. — Ще си имаме сервитьорка.

Не отвърна на тази реплика. „Въоръжи се с търпение“, каза си тя. Важното бе, че ще се срещне с музикантите. Развълнувана, грабна пакетите, пълни с банкноти от по сто франка, и се отправи към оградената с платнища зона с надписи „Само за групата“. Приличаше на палатка за градинско парти. Отвън стоеше охранител. Явно дори лица с ламинирани карти нямаха достъп.

Попи бе залепила плакати на „Грийн Дрегън“ на вратата на гардероба си. Блейз, вокалистът, имаше буйни тъмноруси коси и бе един от първите й идоли. Харесваше и Дрейк, басиста. Блейз, Дрейк, Тони и Марк. Четиримата бяха добре известни сред рокерите, които пиеха „Джак Даниелс“ в клубовете, и страстните тийнейджърки от цяла Америка. А сега тя работеше за тях.

Попи сдържа усмивката си. Трябваше да ги накара да я приемат сериозно. Бе навлязла в мъжка територия. Държеше да създаде впечатление на суперпрофесионалист.

— Не можеш да влезеш тук — каза пазачът. Беше американец, явно пътуващ с групата.

Попи показа картата си. Той поклати глава.

— Изпраща ме Майк Рич. Нося нещо за момчетата — обясни тя.

Охранителят се усмихна.

— Още една, а? Заповядай, сладурче.

Попи влезе в заграждението и застина.

Пет-шест красавици с разкопчани сутиени бяха наобиколили музикантите. Веднага позна Блейз. Стоеше прав, със смъкнати до коленете панталони, докато опитно момиче, чието лице не се виждаше, умело го обслужваше.

— Какво чакаш, малката? Поразхвърляй се — каза Марк.

Попи изпищя. Обърна се и побягна по тесния коридор от плат към главното бек стейдж помещение. Лицето й бе червено като домат и цялото й тяло гореше от срам. Връхлетя в продуцентския офис. Щом я видяха, мъжете избухнаха в смях.

— Мръсник! — просъска тя срещу Рич.

— Нима ще й позволиш да ти държи такъв тон? — каза партньорът му, който бе подхвърлил репликата за сервитьорката. Имаше натрапчив британски акцент.

— Кой сте вие, по дяволите? — изръмжа Попи.

— Лио Рос. Тур мениджърът — равнодушно отсече той.

— О… — промълви тя. Това я накара да успокои топката. На път тур мениджърът се считаше за бог. Той командваше парада. „Но също е назначен от ръководството на компанията и може да бъде уволнен от него“, напомни си Попи.

— Какво, ще плачеш ли, сладурано? — попита Рич. — Казах ти, на път няма място за жени. Защо не се качиш на някой самолет и не се прибереш у дома? Ще спестиш на всички ни доста главоболия.

— Тук съм, защото ме изпраща Джоел Стейн — каза Попи, полагайки усилия да се успокои.

— И ще звъннеш да му се оплачеш от големите лоши момчета в екипа? — попита Рос.

— Мога да се справя с положението — каза Попи. — Разбира се, не гарантирам, че няма да се изплюя в кафето на Майк, преди да му го поднеса.

Другите мъже се засмяха на тези думи.

— Защо не ми възложите някаква работа? Сигурно има куп досадни задачи, с които на вас не ви се заема — обърна се тя към Майк.

Той все още бе намръщен, но бе успяла да накара Рос да се усмихне. Сви рамене.

— Да я оставим, докато се издъни — предложи Рос.

— Няма да издържи дълго — увери го Рич. Погледна Попи. — Добре, малката. Намери Джак Реми, той е спонсорът. Помоли го да ти даде сведения за последните разходи и ги донеси тук. Внимавай да не загубиш нещо. После се обади в хотела на бандата и поискай сметката за снощи. Има оплаквания от момчетата, а Тони отказва да плати пет хилядарки обезщетение. Погрижи се за това.

— Добре — каза Попи. Поне щеше да свърши нещо. Пое си дъх. — Добре.

Излезе, преди да си направят друга жестока шега с нея.

Опита се да си припомни указанията, които й бе дал Джоел.

— Групите получават процент от нетната печалба. Счетоводството по време на турне се състои в установяване на приходите от продажба на билети, изваждане на разходите на спонсора и изчисляване на процент от нетните приходи. Нашият процент е деветдесет.

— Това е много.

Не й обърна внимание.

— Ти ще уреждаш сметките за хотели на групата и екипа и ще раздаваш хонорарите.

— Различни хотели?

Стейн се усмихна на наивността й.

— Нима мислиш, че рок звездите спят в един и същ хотел с хората от фирмата за доставки на храна? Не, разбира се. Ще трябва да се погрижиш и за някои други разходи. Проявявай инициатива.

— За какво например? — озадачено попита Попи.

В отговор Стейн се наведе над бюрото си, притисна пръст към едната си ноздра и изсумтя, имитирайки смъркане.

— Разбирам — тихо промълви Попи.

Той присви очи.

— Можеш ли да се справиш с това, хлапе? Нямам време да влизам в ролята на бавачка.

— Няма проблем — шеговито бе отвърнала Попи. — Ще се погрижа за всичко.

Веднага се зае да свърши нещо полезно. Спонсорът й даде папка с документи, без коментар. Попи ги занесе, а после се настани на дървен стол в продуцентския офис. Бе прочела в програмата, че групата е отседнала в хотел „Карл Велики“.

— Parlez-vous anglais?^[1] — попита тя.

— Разбира се, че говорим английски, госпожо — каза администраторката за нейно успокоение.

Попи чу шуртене на вода в слушалката. Водоскок? Явно хотелът бе от класа. Знаеше, че мъжете в офиса я наблюдават.

— Обаждам се от екипа на „Грийн Дрегън“. „Дрийм Мениджмънт“. Да уредим сметката.

— Задръжте, ако обичате — каза жената малко по-хладно.

Попи изчака. След малко заговори по-възрастен мъж със строг тон.

— Вие отговаряте за сметката на „Грийн Дрегън“? Възлиза на петдесет и осем хиляди франка.

Бързо направи изчисление наум. Равняваше се на над седем хиляди щатски долара.

— Освен това настоявам за незабавно плащане и екипът ви да изнесе багажа от стаите на тези „гости“ — сякаш видя гневната му гримаса. — Съсипаха две стаи и вече не мога да ги допусна в сградата ни.

— Бихте ли почакали само секунда?

— Много добре.

Тя натисна бутона за задържане. Обърна се към Майк Рич.

— Говоря с управителя на хотела, Майк. Казва, че иска бандата да се изнесе веднага. Изхвърля ги, а сметката е седем хиляди долара…

Рич я гледаше втренчено.

— Е, реши проблема. Назначена си за счетоводител, нали? Уреди го.

Попи отново включи телефона.

— Monsieur, идвам веднага. Трябва да се срещнем лично, за да обсъдим щетите.

— Заповядайте, госпожо.

Влезе Лио Рос.

— Имаме проблеми с мониторите. Някой да отиде при бандата и да разкара мадамите. Току-що пристигна лимузината на съпругите — погледна към Попи. — Докъде стигна, малката?

— Отивам да уредя нещата в хотела.

Рос се засмя.

— Така ли? Боя се, че този път ще трябва да се бръкнем.

— Връщам се след малко — увери го Попи.

Хотел „Карл Велики“ бе точно какъвто си го бе представяла. На централно място, луксозен, обзаведен с вкус и доста очевидно, скъп.

Попи влезе в мраморното фоайе. На стената бе монтиран японски фонтан. Парапетите бяха позлатени, а на пода имаше меки бели килими. Спря се на рецепцията и каза, че търси управителя.

Появи се около петдесетгодишен мъж.

— Последвайте ме, ако обичате, mademoiselle — каза той. Качиха се с асансьора на последния етаж.

— Тук са президентските ни апартаменти — осведоми я управителят.

Отвори вратите и й ги показа един по един. Наистина бяха съсипани. Попи бе смаяна. Не бе предполагала, че все още е възможна такава вандалщина. Преобърнати телевизори, разляно вино по килимите, счупени лампи, разпилени стъкла навсякъде и петна по стените. В баните вонеше на повърнато. В едната стая, вероятно на Тони, телевизорът бе натрошен на парчета, а пердетата бяха почернели, сякаш някой ги бе запалил. Изражението й стана сериозно.

— Monsieur — каза тя, — може ли да поговорим за това в офиса ви?

На бюрото му имаше семеен портрет. Попи го разгледа, когато се настани на един стол. Две дъщери, тийнейджърки. Започна уверено.

— Monsieur… — прочете името на значката му. — … Сурис, адвокат съм от кантора в Бевърли Хилс, Съединените щати. Представляваме много известни личности, включително и филмови звезди. Зная, че много от клиентите ни отсядат във вашия хотел — кимна към снимката на Том Круз, окачена на стената. — Не бих искала да развалим отношенията си.

Той преглътна с мъка.

— Но щетите…

— Да, щетите са значителни. Но не и за седем хиляди долара. Кога сте закупили онези телевизори? А пердетата? Преди години. Няма да платя за тях като за съвсем нови. А лампите? По няколко франка. Ако ми предоставите сметката, ще я покрия, но после ще ви съдя. Гарантирам ви, че ще похарчите многократно повече за съдебни такси, отколкото ще изкопчите от клиентите ми като обезщетение — управителят не откъсваше очи от нея. Попи продължи: — Както виждате, донесла съм фотоапарат, за да документирам всичко и да избегна неоснователни претенции. Не допускайте грешка. Ще ви съдим за измама.

— Но камериерките ми няма да чистят онова…

— Ако ги призова в съда и ги попитам дали сте ги молили да почистят повърнатото, какво ще кажат? — усмихна се Попи. — Дайте ми имената им и лично ще уредя да получат толкова щедри премии, че с удоволствие ще свършат работата — посочи към семейната му снимка. — Имате две прекрасни дъщери. Ще бъдат ли на концерта довечера?

— Не можах да се снабдя с билети — въздъхна той.

— Ще се погрижа за това — увери го тя, разтапяйки се от любезност. — Няма нужда да си създаваме неприятности, Monsieur. Две хиляди, групата остава, а аз лично се обаждам на шефа на компанията ви с прочувствени хвалби колко сте били отзивчиви, предоставям ви петстотин за премии на персонала и придружавам дъщерите ви и приятелите им до концерта като гости на групата. Трудно е с деца тийнейджъри, нали? Само помислете, Monsieur, какъв герой ще бъдете и в техните очи, и в тези на шефа си.

Отвърна на усмивката й.

— Много сте убедителна, mademoiselle.

— Знаех си, че ще проявите разбиране — Попи докосна компютъра му. — Бихте ли написали сметката?

 

 

Върна се до стадиона с четири въодушевени французойки на задната седалка на таксито. Придружи ги до бек стейдж вратата, остави ги в общото помещение за гости и продължи в полумрака към продуцентския офис. Майк Рич не беше там, но откри Лио Рос.

— Проблемът е решен — спокойно каза Попи.

Рос грабна листа от ръцете й и го прегледа.

— Ще те разцелувам — каза той.

Попи се усмихна широко.

— Не, благодаря.

— Дайте път, дайте път — нареди мъжки глас по пращящата радиостанция.

— Лио…

Попи се отдръпна. „Грийн Дрегън“ влязоха през кордон от страховити бодигардове с телосложение на горили. Мъжете около тях крещяха по радиостанциите си, сякаш охраняваха президента на Съединените щати. Попи се изчерви.

— Виж ти кой е тук — каза Марк с прочутия си английски акцент. Всички от групата я зяпнаха. — Пискалото.

— Избяга от нас, но теб явно те е харесала — засмя се Блейз. — Предпочита по-възрастни мъжкари, а?

— Момчета, Попи работи за Джоел — спокойно каза Лио.

— Не знаех, че Джоел си пада по жени — засмя се Тони.

— Тя е новият счетоводител. Ще помага на Майк.

Дрейк я изгледа недоверчиво и понечи да каже нещо, но Лио не му даде възможност.

— Нали знаете за онова недоразумение в хотела?

— Не ми напомняй отново, приятел — промърмори Тони с глуповато изражение. — Само няколко телевизора.

— Искаха пет хилядарки обезщетение.

— Седем — поправи го Попи.

Лио я стрелна с поглед.

— В лири, кукло.

Разбира се, те бяха британци.

— О, да — промълви тя.

— Мацето си го бива, а? — отбеляза Блейз.

— Няма да получат шибаните пет хилядарки, да си гледат работата — каза Тони, явно вбесен.

— Няма да се наложи.

Лио му подаде разпечатаната сметка. Попи затаи дъх, докато чакаше да прочете цифрите. На лицето му се появи доволна усмивка.

— Хиляда лири.

— За цялата банда, не само за теб, Тони.

— Как го е уредил Майк?

— Не Майк. Дължите го на Попи.

Останалите от групата, които следяха разговора, отново приковаха погледи в нея. Настъпи мълчание.

— Надявам се, че сте доволен, господин Уотсън — запелтечи тя.

— Господин Уотсън! — засмя се Тони. — Наричай ме Тони, скъпа. Страхотна си. Добра работа си свършила.

— Да, браво — присъедини се Дрейк.

Другите кимнаха. Попи се почувства така, сякаш бе спечелила златен олимпийски медал.

— Все пак искам да видя циците ти — каза Марк.

Тя застина, несигурна какво да отвърне. Но музикантите избухнаха в смях и усети как напрежението се разсея. Марк я шляпна отзад.

— Добре дошла на борда.

По време концерта гледаше отстрани, в полумрака, как музикантите притичват от единия край до другия, а роудитата се втурват зад тях. Техникът за ударните бе приклекнал до стойката и от време на време нагласяше нещо, а осветителите проверяваха огромните цветни прожектори. Бе виждала сцени и преди, когато свиреше на бас, но не можеха да се сравнят с това. Бяха тесни подиуми в малки задимени клубове, с шепа тийнейджъри за публика и пращящи тонколони. А тук, тук беше…

Попи притисна ръце към гърдите си. Тук беше раят.

Навън вече бе тъмно. На екран сияеше познатото лого на „Грийн Дрегън“. Имаше повече лампи, отколкото на Таймс Скуеър. Саундът бе мощен, богат и плътен. Лятното небе на Франция имаше цвят на индиго, но светлината на прожекторите закриваше звездите.

Стадионът бе пълен. Пред сцената се простираше безкрайно море от хора. Феновете подсвиркваха и надаваха толкова силни викове, че достигаха до слуха й през гръмкото звучене на баса, барабаните и китарата. Вълната от въодушевление се втурваше към сцената и обратно и кожата на Попи настръхваше. Прожекторите угасваха за миг и в мрака се открояваха огънчета на запалки, а после лъч силна светлина сякаш ги помиташе и се виждаха юмруци, вдигнати във въздуха, гора от шестдесет хиляди ръце на хлапета, които се бореха за място по-близо до сцената, до групата, до магията…

— Следва „Усили до дупка“! — изкрещя Блейз.

От публиката се надигна рев.

Попи изпита истинско блаженство. Това бе любимата й песен.

„Аз съм с бандата — помисли си тя. — Аз съм с бандата!“