Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (47)

Четиридесет и шеста глава

— Някакви съобщения?

Попи стоеше пред рецепцията на „Фор Сийзънс“ в Ню Орлийнс и се олюляваше като върбова фиданка под напора на силен вятър. Виеше й се свят от изтощение.

Бе предпоследната спирка от турнето на Травис Джаксън. Билетите за всички концерти бързо се бяха изчерпали. Попи бе принудена да се справя с повече пречки, отколкото е срещнал Наполеон при нашествието си в Русия през зимата. Тур мениджърката, която се бе провалила и бе уволнена, заплашваше, че ще заведе дело за полова дискриминация. Две сладурани, известни със „слабия ластик на бикините си“, както се изразяваха дългокосите англичани, претендираха за признаване на бащинство, а няколко спонсори, изглежда, я смятаха за млада и наивна и се бяха опитали да я изиграят. Хищници от утвърдени агенции сваляха звезди на нейните протежета, а веднъж местни роудита я бяха взели за поредното груупи и бяха поискали да обслужи първо тях, за да я пуснат при музикантите. Естествено, бяха уволнени, но Попи чувстваше, че силите я напускат.

Слава богу, Травис бе лоялен. Питаше се дали нейното присъствие е изкушило „Савана“, трите русокоси сестри, които бе повикала за загряваща група. Техен мениджър бе баща им, който бе ужасно некомпетентен. Попи искаше да ги привлече и бе на път да успее. Предполагаше, че преди да стигнат до Далас, ще попитат дали при нея има място за още една група.

Далас. Господи! Денят й отново щеше да започне в шест сутринта. Понякога й се струваше, че няма смисъл да си ляга. Но точно сега очите й се затваряха.

— Да, госпожице.

Попи протегна ръка. „Дано някой друг не е загазил“.

Подадоха й бележка, на която пишеше: „Ако проявяваш интерес, намирам се в стая 201. Шоуто беше страхотно. Х. Л.“.

Изведнъж умът й се проясни, сякаш някой разсея умората с магическа пръчка. Грабна ключа си и се отправи към асансьорите.

Хенри Леклерк. „Полъх от миналото“, помисли си Попи, изминала повече от година от онзи уикенд в Ню Йорк…

Повече от година. По дяволите. Оттогава не бе правила секс. Бе толкова заета, че нямаше миг свободно време и дори мислеше за това.

„Не е вярно — каза тих, коварен глас в съзнанието й. — Често мислиш за секс, но желаеш Хенри, а си твърде горда, за да се обадиш“.

А сега той се бе появил. Уважаваният джентълмен от Луизиана бе решил да я навести, докато е в родния му щат.

Попи натисна бутона за втория етаж. Когато вратите се отвориха, тя се поколеба и ги остави отново да се затворят пред нея. Обзета от огорчение, натисна осем.

Стаята й бе малка и скучна. Естествено, Травис бе настанен в луксозен апартамент. Едно от нещата, които бе научила майсторите, бе, че звездите забелязват всичко, което прави мениджърът, и ако си позволява джакузи или хайвер от рум сървис за тяхна сметка, не им е никак приятно.

Леглото й бе двойно, банята й харесваше, а през прозореца се виждаше стената на съседната сграда. Имаше панер с плодове, все пак хотелът бе „фор Сийзънс“. Откри в стаята с голям букет рози. На картичката бе написано само „Хенри“.

Изхвърли ги и влезе под душа.

Струите обляха тялото й и най-сетне се почувства чиста. До най-добрият дезодорант и най-скъпият парфюм не можеха отстранят миризмата на пот, бира и цигари от прилепналите джинси и черните й тениски. Ползваше ментов гел, който създаваше усещане за свежест, а косите си измиваше с приготвен по поръчка шампоан и балсам „Видал Сасонс“.

Днес ритуалът премина неусетно. Умореният й ум работеше трескаво. Желаеше го толкова силно, че й се струваше, че ще припадне.

Но се бе появил изведнъж, след като толкова време нито се бе обадил, нито й бе писал. За още една мимолетна среща. От година насам се мъчеше да го забрави, а ето го сега, с нагла бележка в коя стая се намира и букет скапани рози. Сякаш се надяваше, че така всичко ще се уреди.

„Няма да му се обадя — реши Попи. — Няма. Няма!“

Изведнъж отново я налегна умора, по-силна от преди. Кариерата й процъфтяваше и бе доволна, но интимният й живот, един рок музикант, който я бе зарязал след кратка среща в евтин мотел, един скучен изпълнителен директор на звукозаписно студио и още две връзки, които не бяха продължили и месец. А сега Хенри. Беше си въобразила, че помежду им съществува духовна връзка, но той дори не си бе направил труда да й позвъни.

Попи страдаше заради него, но ако му се обадеше, би се принизила до нивото на момичетата, които пърхаха около Травис и се тълпяха до бек стейдж входа. Съществуваше двоен стандарт: Травис и музикантите му спяха с всичко, което се движи, и в това нямаше нищо необичайно. Дори роудитата изваждаха късмет. Но тя знаеше какво мислят за тези момичета.

„Мръсници. Повлекани“. Все пак нямаха нищо против да се позабавляват с тях час-два.

Дали мнението на Леклерк за нея бе такова? Наивна млада жена, която си пада по образовани по-възрастни господа? Кукличка от Ел Ей, впечатлена от неговата изтънченост и южняшки чар? Може би се надяваше, че ще се почувства поласкана, че я е потърсил, или поне, че ще се сети кой е.

Как би могла да забрави?

Все още настръхваше при спомена за всяка секунда. Зърната й се втвърдяваха и усещаше тръпка между бедрата. С копнеж погледна към телефона. После се сгуши в леглото и заспа.

Неприятното пиукане на телефона я накара да подскочи и след две секунди да бъде накрак. На турне човек свикваше да реагира на телефонен звън мигновено, като кучето на Павлов. Попи бързо се облече и събра багажа си в малкия си сак. За двадесет минути бе успяла да свърши всичко, дори да вземе душ.

Бе готова преди останалите от екипа. Така по-лесно успяваше да владее положението. Обади се на Дани по мобилния си телефон, докато тичаше надолу по стълбите. Често това се оказваше по-бързо, отколкото да чака асансьор.

Щом стигна до рецепцията, Попи остави ключа си и хвърли поглед към номер 201 на етажерката. Неговият ключ бе там.

— Виждам, че Хенри Леклерк си е тръгнал — каза тя с разтуптяно сърце.

— Да, госпожице — администраторът хвърли поглед към екрана на компютъра си. — Конгресменът напусна хотела в седем и десет.

Попи кимна.

— Остави ли съобщение за мен?

— Не, госпожице — отвърна той с приветлива усмивка.

Хенри Леклерк седеше в лимузината си и се опитваше да престане да мисли за случилото се. Всъщност какво бе очаквал? Тя бе просто вятърничава хлапачка. Все пак…

Леклерк бе гледал концерта на Травис Джаксън на „Дикси Арина“ от частната кабина, която обикновено резервираше за спортни мачове. Бе принуден да слуша музиката, защото нито стъклото, нито тапите за уши можеха да я заглушат напълно. Младият певец имаше приятен глас, въпреки че той не си падаше по стила „ню кънтри“. Бе впечатлен, но не като почитател, а като бизнесмен.

Леклерк забеляза сексапила, който излъчваше Джаксън, когато се приближаваше към момичетата от първия ред. Имаше чар, подобен на неговия, но не толкова изтънчен. Усмихна се, когато настървените тийнейджърки едва не разкъсаха ризата на певеца. След това се намръщи при мисълта за Попи Алън. Дали нямаха интимна връзка? Млади хора заедно на път? Леклерк си представи мускулестия мургав красавец, с петнадесет години по-млад от него близо до Попи и стисна зъби.

Бе озадачен от гордостта, която изпитваше. Едно от предимствата на властта бе достъпът до информация, понякога в изобилие. Знаеше какво е постигнала тази млада жена за дванадесет месеца. Би трябвало да бъде изненадан, но осъзна, че всъщност го е очаквал.

На всяка цена трябваше отново да се види с нея.

Едно телефонно обаждане бе достатъчно, за да узнае името на хотела и имената, под които бе регистриран екипът на турнето на Травис Джаксън. Бе наел стая, изпратил рози и бе изчакал.

Явно тя не проявяваше интерес.

Дори сутринта бе попитал дали съобщението му е предадено. Никакъв отговор.

Вероятно наистина с Травис Джаксън бяха любовници. „Момичето определено не е от срамежливите“, помисли си Леклерк и изпита ярост. Колко ли други връзки бе имала оттогава? Трябваше да я забрави. Проблемът бе, че не можеше.

Натисна бутон за бързо избиране на мобилния си телефон.

— Офисът на конгресмена Леклерк.

— Кейти?

— Да, сър — любезно каза секретарката му. Бе двадесет и две годишна, едрогърда и влюбена в него.

— Провери къде е следващият концерт на Травис Джаксън и ми уреди бек стейдж пропуск — нареди Леклерк. — Направи го така, че певецът да не узнае.

Молбата му озадачи момичето и последва кратко мълчание.

— А, сър…

— Действай! — настоя той.

Желаеше я и щеше да бъде с нея. „Толкова е просто“, помисли си Леклерк.