Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (26)

Двадесет и пета глава

„Няма да издавам колко се радвам“, каза си Попи.

Стоеше в офиса на Джоел Стейн, кротка като слугиня пред господар. Малкият й номер се бе оказал сполучлив. Класическа тактика за проникване в звукозаписната индустрия. Ако се представеше добре на интервюто, щеше да работи за него.

Това бе началото на кариерата й в музикалния бизнес.

— На колко години си?

— На двадесет и една — задъхано отвърна тя. Едва сдържаше доволната си усмивка.

Пръстите му си играеха с касетата на „Силвър Булет“.

— Не учиш ли в колеж?

Попи направи гримаса. Родителите й се бяха опитали да я придумат да кандидатства. Имаше достатъчно висок успех, но не желаеше да пропилее три години от живота си.

— Не. Следването е нещо твърде бавно за мен.

— Ще се наложи да започнеш от дъното.

— Не като секретарка. Аз открих тази група…

— Няма да те назнача за секретарка. Но не и за мениджър.

— Но…

— Не знаеш достатъчно, за да представляваш една група, скъпа. Нямаш понятие от договори, сделки и спонсориране. Може би… може би притежаваш усет за добрата музика. Или ще стигнеш далеч, или ще се откажеш, но и в двата случая трябва да започнеш да се учиш. Разбираш ли? Добре — каза той, без да изчака отговора й. — Как си с математиката?

— Доста добре — разочаровано промърмори Попи.

— Организирана ли си?

— Да — излъга тя.

— Харесваш ли „Грийн Дрегън“?

Попи погледна огромния плакат на „Грийн Дрегън“, една от най-нашумелите групи, лансирани от „Дрийм Мениджмънт“. Бяха здрави, твърди и мултиплатинени. Отдавна си падаше по вокалиста им.

— Шегувате ли се? — очите й засияха. — Обожавам ги. Велики са. Невероятни…

— … и са на турне с „Мишън Стейтъс“. Връщаме се при публиката — каза Стейн с лека ирония. — Трябва ми помощник-счетоводител за турнето — взе бейзболната топка с автограф от Сид Фернандес, която стоеше на бюрото му, и й я хвърли без предупреждение. Попи имаше добри рефлекси и с лекота я хвана с лявата ръка. — Наета си, малката.

 

 

Доведе групата още същия следобед. Бяха измили косите си и облекли сценичните си дрехи. Очевидно бе, че са нервни, но изглеждаха страхотно.

Кейт я обсипа с благодарности.

— Попи, как бихме могли да ти се отплатим? Ще останем с теб завинаги, ти промени живота ни… Не знаеш откога се мъчим…

С жадни очи огледаха лъскавите офиси на „Дрийм“. Стейн покани Попи да седне, докато чертаеше плановете за бъдещето на групата. Изяви, студийно време, технически подробности.

— Вървете да се подготвите за пробен запис — каза той най-сетне.

Групата се въодушеви.

— Супер! Благодарим ви…

— Толкова сме ви признателни…

— Не можем да повярваме…

— Благодарете на Попи — каза Стейн. — Тя ви откри.

Веднага подписаха договорите за мениджмънт. Щом излязоха от офиса, Стейн се обърна към нея.

— Имаш ли международен паспорт?

Тя кимна.

— Добре. Турнето е във Франция. Утре заминаваш.

 

 

Родителите й настояха да я откарат до летището.

— Не се безпокой, мамо, всичко ще бъде наред — увери Попи майка си.

— С онези наркомани и пънкари — завайка се тя.

— Попи, просто отказвай. Ако ти предлагат наркотици, не си длъжна да ги вземаш. Мога да ти уредя страхотна работа в „Артемис Студиос“ — добави баща й.

— Слушайте, няма да направя нищо опасно. Напоследък звукозаписният бизнес е чист. Всички пият само вода и си лягат рано — Попи слезе от колата и взе червените си чанти. — Няма за какво да се тревожите. Честна дума. Обичам ви и двамата.

Целуна родителите си и забърза към входа. На раздяла винаги се просълзяваше, а и навярно носът й бе пораснал с няколко сантиметра…

— Добре дошли на борда на „Континентал“ — каза една от стюардесите. — 4 F? Ето там.

Не откъсваха очи от нея. Навярно се чудеха коя е. Кинозвезда или нещо подобно? Не им се струваше позната, но бе облечена с черно кожено яке и панталони, които прилепваха към високото й стройно тяло, и имаше буйни гарвановочерни коси. Попи бе боядисала косите си и ги бе оставила да растат в естествения им цвят.

Изглеждаше като модел от рок видеоклип. Фланелката на „Металика“ бе последната капка. Но явно тези жени искаха да обслужват богати бизнесмени, а не някаква тийнейджърка с кожени дрехи и капси.

— Желаете ли шампанско, госпожице?

— Не съм пълнолетна — любезно отвърна Попи. Не искаше да им дава повод да поискат личната й карта и да развалят настроението й с подобни дребни унижения. Тя пътуваше за Франция.

Настани се удобно на широката кожена седалка и извади от чантата си графика за турнето. Бе напечатан на няколко листа, прихванати с телбод, а на първата страница имаше емблема с нарисуван скелет на дракон. Турне 1993-та, „Битка или бягство“. Бе пълно със суховати указания за автобуса, хотелите, документацията и телефонните номера на продуцентския — офис.

За Попи това бе най-вълнуващото четиво в живота й. Прие чаша пресен портокалов сок, облегна се назад и прелисти страниците. Със „Снегълтуут“ не бе стигнала по-далеч от клубовете в предградията на Ел Ей. Това бе нещо съвсем различно. Истинският свят на музикалния бизнес.

Когато самолетът се издигна над красивия залез, забулен в смог, Попи докосна ламинираната карта на врата си и се усмихна.

Най-сетне животът й се превръщаше във вълнуващо приключение. Сякаш бе попаднала в рая.

— Не ме интересува как ще ме откарате. Просто искам да стигна там — изръмжа Попи.

Шофьорът я изгледа учудено. Лицето му бе мургаво и загрубяло като стара кожа, в таксито му вонеше на цигарен дим, а малките му подли очи имаха враждебен израз. Нагло сви рамене с типично галски маниер.

— Voila^[1], „Нанси“ — каза той.

— Знам, че е на „Нанси“, по дяволите! — Попи бе изтощена. Полетът бе единадесет часа, а дори в бизнес класата бе неприятно да стои на едно място толкова време. Буквално бе запомнила наизуст графика на турнето, бе изгледала три скучни филма и се бе схванала. Сега искаше единствено да отиде в хотела си и да поспи. Колко бе часът тук? Напълно бе загубила ориентация.

Негодникът зад волана на таксито се преструваше, че не разбира английски. Попи бе забравила за ненавистта на французите към американците. Откара я до „Нанси“, но не и до хотела й. Искаше да я остави на площада.

— Hotel Reine Catherine^[2] — настоя Попи.

Извади от портфейла си три банкноти от по сто франка.

— Ah, oui, La Reine Catherine, je leconnais^[3] — каза шофьорът с фалшива усмивка.

— Да, така си и помислих — промърмори Попи.

Да върви по дяволите. Нямаше да получи бакшиш. Надяваше се денят да не започне зле още от сутринта.

Хотел „Кралица Катрин“ бе сива бетонна сграда. Напомняше й за някой новотел. Въпреки парещото френско слънце, тук нямаше нищо екзотично. Отпред бяха паркирани автобуси, а туристите бутаха чанти на колела към входа. Денят бе горещ и Попи бе плувнала в пот. Нямаше търпение да влезе в стаята си.

Мина през въртящата се врата и застана на рецепцията.

— Почакайте една минута — каза пъпчивият администратор. Продължи телефонния си разговор, явно личен. Смееше се и бърбореше, а Попи едва стоеше на краката си.

Огледа фоайето. Бе застлано с пътека на зелени и лилави шарки и украсено с изкуствени фикуси в саксии и витрина с брошури, рекламиращи екскурзии до местни забележителности. В един ъгъл имаше бар и кресла, на които седяха тайфа гръмогласни американци. Бяха късо подстригани, със зачервени от слънцето лица, ключодържатели и издайнически червени връзки за ламинирани карти на врата, пъхнати в деколтетата на тениските им.

Роудита.

Двама от тях одобрително изгледаха Попи. Единият подсвирна, а другият извика:

— Ooh la la.

След това всички избухнаха в смях.

Пиколата от хотела и администраторът не казаха нищо. Явно бяха виждали това неведнъж. Никой не ги упрекна и не ги предупреди да не закачат Попи.

— Хей, сигурно е сбъркала хотела — обади се някой от компанията.

— Не е нужно да й го казваме. А може би са я изпратили нарочно, като бонус.

Явно никой от тях не предполагаше, че тя говори английски.

Всички отново се засмяха. Администраторът все още бъбреше по телефона. Попи бе вбесена. Наведе се над плота и сложи пръст на слушалката.

Той смаяно вдигна поглед.

Попи измъкна картата изпод блузата си.

— Monsieur — изръмжа тя. — Тук съм с „Грийн Дрегън“. Всъщност изпращат ме от „Дрийм Мениджмънт“. Счетоводител съм за това турне, така че с мен ще уреждате сметката. Ако не искате да се обърна към управителя, съветвам ви веднага да ми дадете шибания ключ.

— Ооо! — възкликнаха роудитата със смях.

Попи не им обърна внимание. Администраторът се изчерви и припряно извади малък хартиен плик с пластмасова плочка вътре.

— Mademoiselle, ah oui^[4], добре дошли. Стаята ви е на третия етаж, номер 346. Искате ли помощ за багажа?

— В този хотел? Не — сопна се тя. Грабна ключа и се отправи към асансьорите. Наложи се да застане точно до роудитата.

— К’во има, сладурче? — подхвърли един от тях.

— Хей, малката, добре ги подреди онези французи — обади се друг.

Попи не долови на лицата им друго, освен враждебност. Но сега бе твърде уморена, за да мисли за това.

— Ще се видим по-късно, момчета — промърмори тя.

За щастие в този миг вратите се отвориха. Качи се до стаята си и пъхна електронния ключ в ключалката. Светна зелена лампичка. Тя стовари чантите си на пода и се изкуши веднага да се просне на леглото. Не, по-важно бе да се отърве от мириса на пот. Залитайки, се придвижи до банята, така уморена, че се чувстваше като пияна. Ваната бе толкова малка, че човек не можеше да се изтегне в нея. Все едно, щеше само да вземе душ. Хрумна й мрачната мисъл, че ако легне във ваната сега, би могла да заспи и да се удави.

Свали дрехите си и ги хвърли върху плочките на пода. След това пусна водата. Оказа се хладка, а упътването бе на френски. Попи не си направи труда да го разгадае. Машинално се обля с душа и сапуниса тялото си. Когато посегна да вземе кърпа, осъзна, че не се намира в Америка. Хавлиите в хотела бяха с размерите на носни кърпички. Родителите й имаха по-голяма дори за кучето.

С тромава походка се върна в стаята. На прозорците висяха плътни завеси, а под тях ефирни дантелени пердета. Нямаше сили дори да ги спусне. Нагласи будилника за два часа по-късно и се пъхна в леглото. Заспа след няколко минути.