Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (53)

Петдесет и втора глава

Лимузината „Линкълн Таун Кар“ спря и шофьорът слезе, заобиколи я и отвори задната врата. С крайчеца на окото си зърна онези дълги стройни крака върху меката кожена тапицерия на седалката. Трудно бе човек да не ги забележи.

Роуз Фиорело бе с шоколадовокафява вълнена рокля със светли копчета и кантове, дълъг ръкав и бежови кожени ръкавици. Прекрасните й крака бяха обути в кафяв вълнен чорапогащник и високи до коленете ботуши. След секунда топлото кашмирено палто обгърна тялото й.

Шефката му бе красива като филмова звезда. Всички колеги му завиждаха, че работи за нея, и настояваха да узнаят нещо интересно. Сладурана като нея сигурно имаше зад гърба си някой богаташ. Носеха се слухове, че я покровителства мафиотският бос Винсънт Салерни. „Сигурно понякога се вози с нея в лимузината, а? За да си получава дължимото?“ Но за съжаление той не можеше да им каже нищо. Фиорело бе привлекателна жена, но живееше като монахиня. Богата и вечно заета монахиня. Държеше се сурово с мъжете. Когато слушаше телефонните разговори, които тя водеше от колата, никак не му се искаше да бъде на мястото на хората от другата страна.

Беше се убедил, че Роуз Фиорело е много богата, много красива и много жестока. Бе уволнила четирима шофьори преди него за по няколко закъснения. Такава бе, изискваше уважение. Едно малко неподчинение водеше до уволнение. Тази жена бе като Чингиз хан в секси минижуп.

Може би бе лесбийка, но не я бе виждал да се вози на задната седалка и с жени. Струваше му се, че шефката му няма време за интимен живот. Веднъж в седмицата посещаваше майка си и това бяха единствените й лични срещи.

Не за първи път той си помисли, че е жалко.

— Кога желаете да дойда да ви взема, госпожице Фиорело? — попита той и почтително докосна периферията на шапката си.

Роуз не го погледна.

— Не съм сигурна, Бърни. Ще ти позвъня.

— Добре, госпожице — каза той и отново се качи в колата.

Видя я замечтано да съзерцава сградата. Понякога му се струваше, че единственото, което вълнува Роуз Фиорело, са проклетите сгради. Къщи, апартаменти, жилищни блокове, занемарени стари кооперации. Създания от тухли и мазилка, а не от плът и кръв.

Беше маниачка. Докато потегляше, Бърни си помисли, че й е нужно едно хубаво чукане. Жалко, че той нямаше да бъде този, който щеше да й го даде…

— Колко етажа? — попита Роуз.

Агентът на недвижими имоти бе дребничък нервен човечец с мазен поглед зад очилата с черни рамки, които непрекъснато наместваше на носа си. Бе чул, че Роуз Фиорело е нова легенда, и се бе обзаложил с всички свои колеги, че ще я впечатли.

Но не бе никак лесно. Беше ужасно скептично настроена и искаше да се откаже от сделката. Не му даваше възможност да владее положението.

— Осемнадесет — каза той. — Страхотна височина, Роуз.

— Не си спомням да съм ви помолила да ме наричате с първото ми име, господин Робинсън.

— Хм, добре. Госпожице Фиорело.

— Последните шест етажа са в окаяно състояние. Необходим е основен ремонт, ако поне конструкцията на сградата е стабилна. Но не мисля, че е така.

— Ще проверим това.

— Никоя банка не би приела ипотека на този бордей — решително заяви Роуз. — Това означава много пари. Ще бъда принудена да вложа всичките си приходи.

— Да, но помислете за възможностите… имот в централната част на Манхатън…

— Алфабет Сити — подигравателно каза Роуз, сякаш ставаше дума за район, който не става за живеене. — Нима според вас хора от висшата класа биха наели жилища тук? В близките паркове се въргалят спринцовки, на две преки има приют за бездомници, а стените са издраскани с графити.

— Източен Манхатън има бъдеще, госпожице Фиорело. Откакто Джулиани е кмет…

— Данъкът за такъв имот е почти двеста хиляди — изтъкна Роуз.

Той се поколеба.

— Както казах, предимствата са големи, госпожице.

Роуз вдигна поглед. Навсякъде ръжда, отпадъци и плъхове.

— Да се отдръпнем, преди сградата да рухне върху главите ни.

Преувеличаваше, но не би могъл да отрече мизерията.

— Това може да се превърне в голям, светъл жилищен блок с място за градина — неубедително каза той.

— Стоим пред нестабилна изоставена сграда в неугледна част на Манхатън, в която се спотайват отрепки. Никоя банка не би отпуснала заем. От осемнадесет месеца не можете да намерите купувач, защото цената ви е безумна.

— Значи не я искате? — каза той малко плахо. — Имаме други, по-добри сгради.

— Не съм казала, че не искам тази — отвърна Роуз.

— Но…

— Не я искам на безумната ви цена. Предлагам седемстотин и петдесет хиляди, без данъка, което означава почти милион.

— Цената е три милиона долара, това е…

— Неприемливо. Слушайте, господин Робинсън. Предлагате този имот почти от година. Какво би си помислил някой, който желае да продаде жилището си чрез вас? „Бенкмън Мартин“ не са готови на компромиси. Зная, че все повече клиенти се отказват от услугите ви. Защо? Защото не проявявате гъвкавост. Не сте сериозни. Мога да ви помогна бързо да решите проблема си. Репутацията ми ви е известна.

Реакцията му издаде нерешителност.

— След месец можете да приключите с това и знаете ли какво ще ви кажат в офиса? Джон Робинсън знае как да се отърве от излишния товар. Успя да продаде онзи бордей на Авеню А само с един оглед.

Робинсън примигна.

— Откъде… откъде знаете, че за първи път аз водя клиент на оглед тук?

Роуз го погледна в очите и каза:

— Имам източници.

Поддържаше връзка със Салерни. Той бе чул това. Изведнъж Робинсън изпита желание да се скрие в уютния си кабинет. От друга страна, имотът наистина бе трудно продаваем и от година очакваше купувач…

— Ще се наложи да водя дълги преговори със собственика.

— Кажете му, че според моите източници общината възнамерява да заведе дело срещу него за притежание на опасна сграда.

— Не зная…

Роуз извади от джоба на кашмиреното си палто бял плик. Леко го отвори, за да покаже на Робинсън съдържанието: пачка зелени банкноти.

— Стотачки — каза тя. — Сто на брой. Това прави десет хиляди долара. Донесете ми подписан договор тази седмица и са ваши.

 

 

— Може би това ще ви послужи за нещо — каза Грег Филкс. Плъзна кафяв плик по плота на махагоновото бюро и зачака.

Джейкъб Ротщайн го взе, извади снимките и листовете и се усмихна.

— Добра работа, Филкс.

— Благодаря, сър.

— Това е всичко засега — добави той за разочарование на младия управител, който се бе надявал синът на шефа да го поздрави и потупа по рамото. Но стана и безшумно излезе от офиса. Със сигурност щеше да получи премия или нещо подобно…

Всички знаеха, че престолонаследникът е загазил заради младата си приятелка, която бе откраднала информация от компанията, и търси начин да й отмъсти и вероятно да си възвърне уважението на баща си. Филкс бе намерил нещо ценно за господаря си и очакваше похвала и от бащата, и от сина.

Бяха се скарали за нещо дребно, но какво от това? Ротщайн бяха семейство и щяха да го преодолеят. Всички в компанията бяха сигурни.

Но Грег Филкс се лъжеше.

Джейкъб Ротщайн се взира в разпечатките двадесет минути, докато запамети всички подробности. „Добър избор, Роуз“, помисли си той, възхитен от вкуса й. Определено разбираше от недвижими имоти и при нормални обстоятелства би стигнала далеч. Но обстоятелствата не бяха нормални. Джейкъб Ротщайн бе по петите й.

Джейкъб се увери, че всичко е наред, преди да предприеме хода си. Нае нов адвокат, а не онзи, който работеше за фамилията, и му възложи да провери юридическия му статут. Бе разочарован, но не и изненадан, когато откри, че не може да разполага с по-голямата част от състоянието си. То принадлежеше на семеен тръст и Джейкъб не можеше да го докосне без разрешението на родителите си. Но апартаментът в Манхатън и всичко в него бяха лично негова собственост. Имаше двеста и дванадесет хиляди по текуща сметка, от които сто хиляди бяха годишна премия, и новият адвокат ясно му даде да разбере, че вероятно ще се наложи да ги върне.

Когато платеше на адвоката, щяха да му останат колата, апартаментът и сто хилядарки. За миг усети свиване под лъжичката, но бързо се стегна. В Голямата ябълка сто хиляди долара не бяха много. Само поддръжката на апартамента му струваше две хиляди на месец. Като прибавеше и разходите за марково вино, храна, нови костюми, такса за паркинг и химическо чистене, не бе сигурен дали ще му стигнат дори за три месеца.

Все пак Джейкъб нямаше никакви колебания.

През последните две седмици бе приключил с всичко недовършено, бе дал повече правомощия на подчинените си и привел цялата документация в ред за своя наследник. Тази сутрин бе напълно готов.

Извади дебел кафяв плик, адресира го до апартамента си и пъхна в него всичко, с което разполагаше за Роуз Фиорело. След това сам го пусна по пощата на компанията и отиде при секретарката си.

— Позвъни на баща ми, ако обичаш, Ела.

— Да, господин Ротщайн — задъхано каза тя. — Какво да му съобщя, че ще се качите при него ли?

— Точно така.

— Нали ще се върнете скоро? — попита тя и примигна съблазнително. Не подозираше, че го вижда за последен път.

 

 

— Не се дръж като разглезен хлапак, Джейк — гневно каза баща му. — В единадесет имам среща и не мога да губя време за глупости.

— Можеш да приемеш човека, когото очакваш, татко. Няма да променя решението си.

— Напротив, ще го промениш. Постъпваш импулсивно.

— Не! — Джейкъб поклати глава. Стоеше прав срещу бюрото на баща си, който нямаше намерение да става. — Напускам, татко. Исках да го чуеш лично от мен.

— Да не би да е заради онази кльощава кучка? Заради една фуста! Мога да изпратя няколко момичета, които изглеждат като нея в апартамента ти да се позабавляваш с тях и да престанеш с тези глупости.

Джейкъб потръпна. Вулгарността на баща му бе разтърсваща.

— Няма нищо общо с нея — отвърна той съвсем искрено.

Лицето на Фред помръкна.

— Значи си решил да избягаш с фирмените тайни и да се съюзиш с нея, така ли? Да ме предадеш заради някакво простовато момиче?

— Никога не бих постъпил така. За нищо на света — думите му прозвучаха убедително. — Не бих помогнал на никого да навреди на фирмата.

— Тогава какво си намислил, глупако?

Стисна зъби.

— Татко. Не ми харесва начинът, по който се работи тук. Не съм съгласен да изнудваме наемателите на сградите, които закупуваме, вместо да преговаряме с тях…

— Страхотно. Онази мацка е накарала сина ми да оглупее и да стане либерал.

— Не съм доволен от счетоводството и особено от това, че бях изхвърлен от отдел „Закупувания“.

Фред разпери ръце.

— Е, ще поговорим по въпроса. Не драматизирай нещата.

— Твърде късно е. Когато ме премести, веднага разбрах каква става. Просто не желая повече да изпълнявам твои нареждания — протегна ръка напред и даде знак на баща си да не го прекъсва. — Да, зная, че аз управлявам отдела. Но се нуждая от независимост. Просто не искам да отговарям за действията си пред никого и възнамерявам да ръководя своя собствена фирма по свой начин.

— Собствена фирма? Твърде млад си, Джейкъб. Наскоро завърши колеж…

— Млад, но не и некомпетентен, татко — Джейкъб пристъпи напред и сложи официалната си молба за напускане на бюрото на баща си.

Фред Ротщайн втренчи поглед в сина си. Явно слабоумния хлапак говореше сериозно.

— Ще се наложи да върнеш…

— Премията си. Зная. Вече я прехвърлих. Както и вилата Хамптънс и ферарито, което взе на изплащане за мен. Зная, татко. Наясно съм с финансовото си състояние.

— Откъде?

— Наех адвокат. Обмислил съм всичко.

— Отвори куфарчето си! — изкрещя Фред Ротщайн. — Нима мога да бъда сигурен, че не се опитваш да отмъкнеш документи, както онази кучка?

Джейкъб леко се усмихна и отвори закопчалката.

— Ето — показа на баща си, че в червеното кожено куфарче няма нищо друго, освен златната му химикалка „Монблан“. — Моя е. Подарък от баба, помниш ли?

— Неблагодарно копеле! — изръмжа Фред Ротщайн. — Разкарай се от офиса ми.

— Ще се видим на вечеря през уикенда…

— Не мисля — каза Фред Ротщайн. — Не си добре дошъл дома, докато не се откажеш от тази лудост и не се върнеш на работа при мен.

— Няма да се върна тук, освен ако имам пълен контрол върху акциите — решително заяви Джейкъб.

Фред примигна.

— Сигурно се майтапиш с мен.

Джейкъб въздъхна.

— Тактично казано, татко. Но не.

Остави баща си разгневен, отиде до асансьора за ръководния персонал и слезе във фоайето.

Прибра се в уютния си апартамент, който на първо време щеше да бъде и негов офис. Нямаше друго помещение, което би могъл да ползва.

Джейкъб бе освободил един ъгъл в библиотеката и инсталирал компютър и модем. Вече бе струпал куп папки с информация за агенции на недвижими имоти и списък от имена на банки, дълъг цяла страница.

Беше голяма крачка. Млад мъж с безброй привилегии, работещ в компанията на баща си, изведнъж решава да си проправя път сам. Похвално, но трудно осъществимо. Но Джейк бе уверен в успеха си.

Пазарът на имоти процъфтяваше. Беше подходящ момент да се възползва от собствеността си върху имота на Пето Авеню. Не желаеше да продава. Данък печалба бе твърде голям. Най-добрата тактика бе да го ипотекира. Печалбата щеше да се смята за заем и да бъде освободена от данъци. Джейкъб бе огледал няколко подобни имота и бе изчислил, че този ще му донесе пет милиона. Щеше да вложи четирите и да запази остатъка. Тези пари щяха да бъдат скътани за черни дни. Но пред банкерите щеше да му бъде нужно и нещо друго, освен информацията за работата му в голяма корпорация и чаровната му усмивка.

Джейкъб се усмихна на себе си. Наистина рискът бе голям, но той се чувстваше спокоен, почти безгрижен. Седна на малкото бюро, което представляваше целият инвентар на „Джей-Рот Корпорейшън“, взе списъка и се обади на първата банка в него.

Седмица по-късно Джейк прецени напредъка си. Бе получил ипотека, което бе страхотно, но банкерите не изглеждаха впечатлени.

— Нямате никакво обезпечение, господин Ротщайн. Съветваме ви да поговорите със специалист по инвестиции, преди да ни позволите да оперираме с парите ви…

Навсякъде същата стара песен.

— Три милиона не са никак малко — възразяваше Джейкъб, стараейки се да запази самообладание.

— Така е, но съвсем не е достатъчно за закупуване на сграда в Манхатън. Не и от желания от вас мащаб — вяло му подаваха ръка. — Обадете ни се, когато можем да ви бъдем полезни с нещо.

Джейкъб сви рамене.

— На ваше място не бих стоял до телефона в очакване — щеше да се наложи да играе малко по-смело, отколкото му подсказваше инстинктът. Щом не можеше да получи заем за строителство или индустриална ипотека, трябваше да се сдобие с някакво обезпечение.

Не че не бе правил това по-рано.

Джейкъб седна на бюрото си и потърси друга папка, онази със сведенията за Роуз Фиорело. Бе решил да я преследва. Не бе в негов стил, но си струваше. Всъщност бе забавно, че без да осъзнава, тя работи за него. Сградата бе ценна находка, ако човек познаваше подходящите хора от строителния бранш, и тя се бе съюзила със Салерни и мафията, но не бяха единствените в Бруклин. Досещаше се за намеренията й. Да сложи портал и охрана, да обзаведе чисти, функционални апартаменти и да чака районът да стане по-населен…

Щеше да плаща в брой, но той вече знаеше как процедира Роуз. Бе кралица на купуването на имоти на безценица и умееше бързо да убеждава собствениците. Беше си осигурила мощна финансова подкрепа, но Джейкъб притежаваше четири милиона на свое име. Може би тя щеше да успее да постигне целта си за месец, а той би могъл да започне още сега.

Мисълта го изпълни със задоволство. Вдигна слушалката и набра номера на „Бенкмън Мартин“.

— Добър ден — каза той. — Бих искал да говоря с Джон Робинсън във връзка с имота на Авеню А. Неотложно е.