Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (33)

Тридесет и втора глава

Ето я отново тук.

Беше осем и двадесет сутринта, полъхваше хлад, а Ню Йорк кипеше от енергия след лятната почивка. Покрай нея бързаха мъже и жени с официални костюми и хартиени чашки с димящо кафе. „Малко топлина и доза кофеин за ободряване в началото на деня“, помисли си Роуз. Амбицията витаеше във въздуха.

Голяма част от нея бе в „Ротщайн Риълти“.

Беше шестнадесетгодишна, когато бе дошла тук, за да се добере до Уилям Ротщайн. Шест години по-късно, вече на двадесет и две, помнеше всяка подробност от онзи ден. Дали Уилям Ротщайн все още оглавяваше „Връзки с обществеността“ и отговаряше на телефон 1156?

Сградата никак не се бе променила. Лъскавите гранитни стени на небостъргача все още блестяха на слабата слънчева светлина. Роуз дълбоко си пое дъх и влезе във фоайето.

И то изглеждаше както в спомените й. Мрамор с тънки розови жилки, администраторки с перлени огърлици, персийски килим. Само картините бяха нови, но в същия стил. По всичко личеше, че тук се борави с внушителни суми.

Пред рецепцията се бяха събрали нейни връстници. Бяха около дванадесет, сред тях имаше само едно момиче, с проницателни очи и невзрачна бежова рокля и жилетка. Роуз бе избрала тъмносин костюм „Дона Карън“, с пола до над коляното, обувки с платформи, чифт малки златни обици, лек грим и часовник с кожена каишка.

Бе постъпила лекомислено, като бе отишла при Джейк облечена с „Шанел“. Не биваше да издава благосъстоянието си. Роуз не искаше никой тук да я забележи, преди да постигне това, което иска.

Присъедини се към останалите.

— Здравейте — приветливо им се усмихна тя. — Аз съм Роуз Фиорело.

— Боб Флет — представи се нисък рус хлапак и я изгледа с неодобрение. — Пристигаш последна.

— В осем и двадесет и пет — каза Роуз.

Изражението му не се промени.

— Цепиш секундата, а? Трябва да се регистрираш.

Роуз се придвижи между тях и продиктува името си на администраторката.

— Тъкмо навреме, Роуз — не „госпожице Фиорело“, забеляза тя. — Ще изслушате въведение заедно с останалите стажанти, преди да се явите пред госпожа Томпсън в офиса на господин Уайт.

— Благодаря — сухо каза Роуз.

— Не мога да повярвам, че са назначили и друга кучка — подхвърли един от младежите. Всички се засмяха, освен скромното момиче, което си даде вид, че не ги чува. — Обявили са квота, а?

— Или може би съм по-квалифицирана от вас? — предположи Роуз.

Той завъртя очи.

— Завършил съм в Харвард, сладурче. Едва ли! Приели са те просто за украса. Пазарът на недвижими имоти е като Уолстрийт. Не е игра за момичета.

— Чу ли, че „Ротщайн“ са купили онзи парцел в Хеле Китчън? — попита го Боб Флет.

— Да, хубаво място за кула с места за отдих и паркинг. Страшно искам да бъда там…

Младежите започнаха да си говорят разпалено, без да обръщат внимание на двете жени.

Роуз се обърна към невзрачното момиче.

— Какво те накара да се насочиш към недвижимите имоти? — попита тя.

Момичето смутено се усмихна.

— О, не съм тук, за да се занимавам с недвижими имоти. Ще стажувам в отдел „Личен състав“.

„Нищо чудно“, помисли си Роуз. Компании като „Ротщайн“ натъпкваха жените в този отдел и им поверяваха задачи като разпределяне на дежурства през отпускарския сезон и места за паркиране. Назначаваха по някоя от тях за заместник-началник на „Личен състав“ и понякога на „Връзки с обществеността“ само за добрата репутация на компанията.

Просто за украса.

Студентите продължиха да си говорят, съзнателно изключвайки Роуз. Едва сдържа усмивката си, когато ги чу да си служат със специализирана терминология само за да покажат колко много знаят.

— И ти ли ще бъдеш в отдел „Личен състав“? — попита я скромното момиче.

— Не. Ще работя за Ричард Уайт.

Младежите изведнъж замълчаха.

— За Ричард Уайт? — попита Флет.

— Точно това казах.

— Той е дясната ръка на Джейкъб Ротщайн — със завист отбеляза един от другите.

Роуз примигна.

— И какво от това?

— Какво ли? Не си чувала за Джейкъб Ротщайн? Той е най-изявеният млад търговец на недвижими имоти.

— Новак на годината — каза Флет.

Младежите се засмяха с възхищение.

— Дами и господа — пред тях бе застанал пълничък мъж с елегантен костюм. Изведнъж настъпи мълчание. — Последвайте ме. Преди да започнете работа тук, ще изслушате кратко въведение.

Мъжете тръгнаха в колона. Роуз и другото момиче запристъпваха след тях към асансьорите. Когато вратите се отвориха, момчетата побързаха да се качат заедно с големия началник от „Ротщайн“. Роуз понечи да влезе, но скромното момиче я спря.

— Пълен е. Да изчакаме следващия.

— Но…

Момичето здраво я задържа за ръката, когато Боб Флет натисна един бутон и вратите се затвориха.

Роуз рязко се освободи, обзета от гняв.

— Какво правиш, по дяволите? Да не живеем в Ирак? Нима искаш да вървим две крачки зад тях?

Момичето пребледня.

— Тук не може да се говори така. Миналото лято също бях на стаж. Има консервативни порядки.

— Искаш да кажеш, полова дискриминация.

— Не се гледа с добро око на жени, които проявяват неподчинение. Това не им харесва. Казвам ти го за твое добро — сниши глас. — Миналата година в отдела имаше едно момиче на име Сали. Настояваше да я преместят в отдела за закупувания и… просто я уволниха.

— Разбира се — въздъхна Роуз.

— Не се безпокой, зная къде се провежда въведението. Скоро ще свикнеш с реда тук. Ще ги предразположиш, ако им вариш кафе. Старай се да бъде такова, каквото го харесват, защото са много придирчиви — уверено добави момичето.

— Как се казваш? — попита Роуз.

— Джоан.

Тя натисна бутона за десетия етаж.

— Джоан, ако смяташ себе си за по-низша от мъжете, и те ще гледат на теб така — Роуз й намигна. — Просто съвет.

Джоан я изгледа хладно.

— Добре. Опитах се да ти помогна — суховато каза тя.

Роуз сдържа смеха си.

— Насам.

Вратите се отвориха и Джоан я поведе по коридора. Влязоха в голяма, идеално чиста стая с прожекционен екран, дълга празна маса и редица столове пред нея.

Момчетата вече се бяха настанили. Свободни бяха двете най-неудобни места. Роуз седна на едното и усети как от цялото тяло на Джоан до нея заструи ненавист. След миг влезе мъж, който намали осветлението и застана пред прожекционния екран така, че внушителната му фигура се открои на светлината от апарата.

Роуз затаи дъх.

Беше Уилям Ротщайн.

— Шшт! — просъска Джоан.

— Казвам се Уилям Дж. Ротщайн и съм главен директор на отдел „Връзки с обществеността“ на „Ротщайн Риълти“.

— Добро утро — в хор го поздравиха младежите.

— За нас е чест, господин Ротщайн — тихо изчурулика Джоан.

Роуз не каза нищо. Вече знаеше малко повече за бизнеса. Навярно Уилям не притежаваше талант и затова го бяха назначили за началник на отдел „Връзки с обществеността“. Удобна длъжност. Разбира се, той „ръководеше“ отдела, командваше милион жени, като онази едрогърда секретарка, с която се бе разминала на прага на офиса му.

— Тук сте или защото сте имали голям късмет, или защото сте много упорити — Ротщайн се усмихна на собствената си шега. — Това е една от най-престижните фирми в Ню Йорк, с капитал над милиард долара. Годишният ни оборот е стотици милиони — натисна някакъв бутон с месестия си пръст и на екрана се появиха снимки на сгради. Престижен хотел, небостъргачи и редица луксозни кооперации в Бруклин. — Ще сътрудничите на отговорни лица от компанията, които сключват сделки за такива имоти. Това е невероятна възможност да се учите, за която се бориха стотици кандидати. Вие спечелихте — Ротщайн присви очи. — От вас ще се изисква точност и съвестно изпълнение на задълженията. Ще се обръщате към началниците си със „сър“, освен ако ви бъде наредено друго. В отдел „Личен състав“ ще се пазят сведения за представянето ви и въз основа на тях ще бъде решено дали да останете на работа тук.

Джоан злобно изгледа Роуз.

— В момента „Ротщайн“ е в процес на разрастване. Много от новите ни сделки се оказват изключително печеливши — лекторът превключи още няколко кадъра и спря на лъскав небостъргач. — Това е най-успешната от тях за последните пет години. Когато бе извършена покупко-продажбата, донесе на компанията дванадесет милиона печалба след данъчно облагане.

Роуз втренчи поглед. Позна изображението на екрана. Беше сградата, в която се бе намирал магазинът на баща й „Прочутите деликатеси на Пол“. Сега представляваше внушително корпоративно здание на „Старбъкс“.

— Така — Уилям Ротщайн изключи апарата и усили осветлението. — Помнете, че само двама от вас ще бъдат назначени за постоянно. А сега, да се залавяме за работа.

Роуз се изправи заедно с останалите и наведе глава, за да не бъде случайно разпозната.

„Да се залавяме за работа, а? С най-голямо удоволствие“.

— Господин Уайт, тук е Роуз Фиорело.

Секретарката застана на прага на офиса. Бе пълна противоположност на Джоан — ниска, но едрогърда, с платиненоруси коси, твърде къса пола и три пласта спирала. Казваше се Мери-Бет и бе от Тексас. Изгледа Роуз, сякаш бе гърмяща змия.

— А, да. Покани я да влезе — вяло отвърна Ричард Уайт.

Мери-Бет се обърна към Роуз.

— Можете да влезете — каза тя, макар и да бе излишно.

Роуз пристъпи напред и дъхът й спря.

Офисът на Уайт бе великолепен. Имаше огромни прозорци от пода до тавана, през които се откриваха поразителни изгледи към централната част. От едната страна се виждаше катедралата „Сейнт Патрик“, на чиито стъпала седяха хора със сандвичи в ръце, като малки мравки, а от другата — центърът „Рокфелер“. Ледената пързалка блестеше на слабото есенно слънце като голям диамант, обграден със знамена. На двете стени, които не бяха от стъкло, висяха модернистични картини. Роуз мразеше абстрактното изкуство, но бе убедена, че са невероятно скъпи. Подът бе застлан със светлобежов мокет, а върху него имаше турски килим за двадесет хиляди долара. Бюрото бе от резбован махагон, оборудвано с компютър и телефон, последна дума на техниката, сякаш от епохата на „Старшип Ентърпрайз“. Столовете пред и зад бюрото бяха ултрамодерни и ергономични.

На най-внушителния от тях седеше Ричард Уайт. Роуз моментално го прецени с поглед. Изглеждаше твърде млад за такъв офис, на не повече от тридесет и осем години. Имаше бузесто лице, нежни ръце с лакирани нокти, очи с форма на лешник, малък нос, увиснала брадичка и месести устни. Добре скроеният му костюм прикриваше тяло, което не бе пълно, а просто отпуснато.

Роуз едва не потръпна от отвращение.

— Ела тук — каза Уайт и й даде знак с ръка, като паша на робинята си.

„Значи не е гей — помисли си Роуз. — Лошо“. Покорно се приближи към бюрото му с фалшива усмивка.

— Добро утро, господин Уайт.

— „Добро утро, сър“ — поправи я той.

Роуз стисна юмруци и преглътна.

— Добро утро, сър.

— Имаш голям късмет, че ще работиш тук, Роза — отбеляза Уайт.

— Казвам се Роуз, сър.

— Ще те наричам както ми харесва. Роза. Защо не са те изпратили в отдел „Личен състав“?

— Интересувам се от недвижими имоти.

Уайт завъртя очи.

— Това е много сериозен бизнес. Моята специалност са продажбите. С какво мислиш, че е свързана работата тук?

— С продажби — троснато отвърна Роуз, преди да се разколебае.

Малките очи на Уайт я разсъбличаха с поглед. Одобрително огледаха цялото й тяло, преди да се спрат на гърдите й.

— Аха… ха… Разбирам защо Джейк е решил да те назначи при мен — засмя се той. — Това момче е голям шегаджия. Страхотно чувство за хумор. Понякога жените са полезни за продажбите… Конференции, срещи с клиенти… — телефонът на бюрото му звънна. Уайт натисна бутона. — Важно ли е? — процеди той през зъби.

Изведнъж Роуз изпита съжаление към Мери-Бет. Навярно бе кошмар да се работи за такъв човек. От пръв поглед разпознаваше тираничните мъже. Все пак Мери-Бет трепереше за мястото си. Защо някои жени се държаха така?

Тя застина.

Уайт нехайно я потупа отзад с малката си ръка. Роуз светкавично се отдръпна. Уайт закри микрофона.

— Трябва да бъдеш мила — каза той. — Нали искаш да стигнеш далеч?

— Важно е, сър — неспокойно отвърна Мери-Бет. — Господин Джейкъб Ротщайн е тук и иска да се види с вас.

— О, добре — изведнъж Уайт се превърна от тиранин в подмазвач. — Покани го веднага.

Вратата се отвори със замах и Джейк влезе. Уайт се изправи, широко усмихнат, приближи се, пренебрегвайки Роуз, и сграбчи ръката му.

— Радвам се да те видя, Джейкъб. Искрено се радвам. Как си? Получи ли съобщението ми за лизинга на Уокър Билдинг? Вече са изплатени шестдесет и пет процента.

Държеше се като кутре, припкащо около господаря си, но без истинска привързаност.

Положението й се струваше абсурдно. Това бе Джейк, с когото се бе съревновавала в университета като с равен и често се бе държала грубо и предизвикателно с него. Въпреки че целта й бе да съсипе тази империя, изпитваше негодувание, че се бе наложило да се престори, че го моли за услуга…

А сега виждаше да се отнасят с него като с бог или най-малкото с принц. Почти очакваше дребничкият мазник да му се поклони до земята.

Уайт застана почтително пред него и Джейк намигна на Роуз над главата му.

„Не!“, каза си тя.

В тялото й безмилостно нахлу топла вълна. „Стига! Няма нищо възбуждащо в това, че всички му се кланят. Не бива да има власт над теб! Този мъж е твой враг“.

— Не беше нужно да идваш дотук, Джейкъб. Можеше просто да се обадиш и аз щях да се кача при теб.

Уайт се разтапяше от раболепие.

Джейк освободи ръката си.

— Виждам, че при теб има стажантка, Ричард.

— Какво? А, да — бузестото лице на Уайт се обърна към Роуз с гримаса на раздразнение. — Излез. Не виждаш ли, че господин Ротщайн е тук. Ще говорим за бизнес.

Роуз се изчерви от ярост.

— Всичко е наред. Наминах, за да се уверя, че всичко е наред. Роуз Фиорело е специално избрана за стажантската програма лично от мен.

— Чудесно, благодаря… — каза тя.

Уайт втренчи поглед в нея. Роуз с неохота добави:

— … сър.

— Аха — каза Уайт, явно разбрал как стоят нещата. Ротщайн искаше момичето за себе си и той трябваше да отстъпи. — Роуз ще свикне, радвам се, че ще работи в нашия отдел, Джейкъб.

— Добре. Нали ще я въведеш в работата, Ричард? Искам да добие ясна представа какво вършим тук. Лизинги, продажби и всичко останало.

Джейкъб хвърли поглед към нея. Изглеждаше толкова прелестна с официалния бизнес тоалет. И очевидно й бе ужасно неприятно да го нарича „сър“. Никога не се бе наслаждавал на властта си повече, отколкото сега.

— Хм, разбира се, Джейкъб. Цялостна основа — Уайт едва сдържаше гнева си. — Естествено, ще изпълнява и обичайните стажантски задължения, нали? Подреждане на документация, такива неща?

— Разбира се. Както всички останали кандидати — сериозно каза Джейк.

— Добре — Уайт се обърна към Роуз. — Отиди да ни направиш две кафета. Без захар. Мери-Бет ще те заведе до кухнята.

„Дишай дълбоко“, каза си Роуз.

— Заповядайте, сър — каза тя, когато поднесе кафето на Уайт. С Джейк бяха седнали на столовете пред бюрото и разговаряха. — И за вас, сър.

— Благодаря, Роуз.

Джейк пое чашата и изпита задоволство, когато тя се наведе и прекрасните й гърди се доближиха до лицето му, а онези вълчи очи сведоха поглед. „Сигурно за да скрие, че ме желае“, помисли си той. Очевидно бе, че е готова да го разкъса. Естествено, първо щеше да я поизмъчи. Докато бе в кухнята, ясно бе дал на Уайт да разбере, че не бива да я докосва. Нямаше търпение да види на какво е способна.

Искаше да изпробва нещо радикално в компанията и му трябваха хора с радикално мислене, за да й вдъхнат живот. Може би тя бе един от тях.

Джейк знаеше, че Роуз притежава страхотен инстинкт. Беше й нужен само известен опит. Но не виждаше пречка да я подразни малко в началото.

Искаше Роуз Фиорело да изгаря от копнеж за него. Когато най-сетне я вкараше в леглото си, сама щеше да го моли да задоволи страстта й.

— Чудесно кафе — каза той, след като отпи глътка.

Страните на Роуз пламнаха.

— Роуз, секретарката ми Мери-Бет ще те разведе из отдела — каза Уайт. — Ще й помагаш с документите и копирането.

— Да, сър — смирено каза Роуз.

Излезе и тихо затвори вратата след себе си.

— … И така, вчера успях да уредя четиригодишно споразумение с Елисън Броудкастинг…

— Да, чух — „всичко, което става в тази компания, ми е известно“, помисли си Джейк. — Това е страхотно. Добра работа, Ричард. Но не искам да товариш Роуз твърде много. Не губи времето й с досадни чиновнически задължения. Нека понякога подготвя документи, но искам да се учи. Ако има проблеми, обади ми се да ги разреша.

— Да не върши чиновническа работа? — примигна Уайт. — Да не би да искаш да й поверявам истински сделки? Каква е тя, смяташ я за изключителна?

— Всъщност да — Джейк присви очи. — Приятели сме. Ще се справиш ли с това, Ричард? Ще ми направиш ли тази услуга, или предпочиташ Роуз да работи пряко за мен?

— Не! Разбира се, че не — запелтечи Уайт. — С радост ще го направя за теб, Джейкъб, винаги съм на твоите услуги…

— Добре, приятел — каза Джейк. — До скоро.

Когато излезе, Роуз стоеше наведена до секретарката, която й изнасяше лекция по боравене с документация. Двете се изправиха и настъпи почтително мълчание.

— Довиждане, Роуз — нехайно каза Джейк.

— Довиждане, господин Ротщайн — промълви Роуз.

Мери-Бет я смушка в ребрата.

— Нищо — снизходително каза Джейк. — Може да ме нарича „господин Ротщайн“.

Докато вървеше по коридора, тихо се засмя под носа си. Сякаш усещаше как яростният поглед на вълчите й очи го пронизва откъм гърба.