Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (58)

Петдесет и седма глава

— Я виж ти кой е дошъл — каза Тайрън и я изгледа похотливо. — К’во става, сладурче?

— Здравейте, момчета — нехайно каза Попи, остави чантата си и влезе в продуцентската кабина до Джейк Ритър, който работеше на пулта.

„Менъс“ вдигнаха ръце за поздрав. Някои от тях й се усмихнаха, оголвайки зъби. Двама дори не я погледнаха.

— Носиш ли нещо за смъркане? — попита Кийт.

— Не — невъзмутимо отвърна Попи. — Съжалявам.

Изгледа я с нескрито презрение. Попи не се смути. Не смяташе, че между мениджъра и музикантите винаги трябва да съществуват приятелски отношения. „Менъс“ я бяха наели по препоръка на адвоката си. Просто искаха от нея да направи така, че да печелят пари, и това я устройваше.

— За к’во идваш тогава? — попита Тайрън.

— Хм, да видим. За какво ли? Ами за да чуя новите ви неща. Изкачвате се в класациите, радиостанциите искат да въртят още парчета.

Това привлече вниманието им. Започнаха да се поздравяват с успеха, ухилени до уши. Новината, че продажбите растат, бе добра за всеки, независимо дали свиреше кънтри или хип-хоп.

— Пусни й парчето, Джейк — обърна се Рийс към продуцента.

Той се поколеба и смутено погледна Попи.

— Може би е по-добре…

— Мамка му! Нека кучката да го чуе — настоя Тайрън.

Попи застина. Нямаше да позволи на този тип да я нарича „кучка“. Но преди да му се сопне, Джейк Ритър въздъхна — защо ли? Обикновено песните им не бяха трудни за записване — и зазвуча новото парче.

Докато слушаше, Попи зяпна от изумление.

„Не, не, не.

Кучката ревеше,

искаше да бяга.

Просеше си още.

Спипах я веднага.

Свърших аз, а после Рийс,

реда си всеки пази.

Товарен влак я сгази…“

Попи протегна ръка пред Ритър и натисна „Стоп“, за да спре отвратителните брътвежи. Хвърли убийствен поглед на музикантите.

— Какъв е този боклук?

— На к’ва ще ми се правиш, кучко? — гневно попита Тайрън. — Никой не ти плаща да ни критикуваш като шибаната Типър Гор!

— Песента е за групово изнасилване.

— К’во толкова? Това е рап.

— Пеем, че онази си го проси — изтъкна Рийс, избухна в циничен смях и всички се присъединиха към него.

Попи почувства, че се изчервява.

— Не можете да пишете такива гадости.

— Ще пишем каквото искаме — заяви Тайрън. — Това е черната култура, никой откачалник няма право да ми казва какво мога и какво не мога да правя.

Попи стана.

— Майната ти, Тайрън! Черна култура друг път. Работя с чернокожи музиканти и тази отврат няма нищо общо с тяхната култура. Това е култура на гангстерите и отрепките. Не е никаква култура. За мен е пълен боклук.

— Знаеш ли какво? Ти не възрази, когато написахме песен за убиване на ченгета. Значи нямаш нищо против това, а? Но изнасилването те тормози. Убийство, добре, но изнасилване… — подсвирна с уста. — Може би си преживяла нещо подобно, улучили сме слабото ти място…

— Шибани, противни животни — изръмжа Попи. — Намерете си друг мениджър.

— Уволнена си, кучко! — изкрещя Тайрън зад гърба й, преди да излезе.

Попи бе така обзета от гняв, че неусетно измина шест преки пеша и едва когато се задъха, й хрумна да спре такси. Умът й не можеше да побере, че някои намират това за забавно. Още по-непоносима бе мисълта да има нещо общо с тях. Но най-мъчителното бе, че онази злобна гадина Тайрън имаше право.

Тя бе лицемерка. Естествено, и тя се чувстваше застрашена от сексуално насилие, както всяка жена, и не можеше да лансира група, която подтиква към това. Но не бе отказала да работи с тях, когато бяха написали парче за убиване на полицаи…

Как бяха могли да си въобразят, че ще приеме така наречената им „песен“? Е, може би защото бе приела предишната.

Попи махна на приближаващо се такси и се върна във „Виктрикс“, където, залитайки, се качи в асансьора и измина пътя обратно до стаята си на автопилот. „Мили боже!“, помисли си тя.

Хенри бе прав. Напълно прав. Разбира се, че не ставаше дума за свободата на словото. Ако бе така, тя би направила всичко възможно да лансира тази гадост. Но истината бе друга. Просто бе отказала да отстъпи заради него. Хенри никога не я бе молил да се откаже от работата си, а тя почти го бе принудила да избира между кариерата си и нея.

Никой политик не би се обвързал с жена, която одобрява убийството на полицаи.

Леклерк я бе нарекъл „разглезено хлапе“. Може би наистина се бе държала детински и бе загубила най-ценното нещо в живота си заради глупавото си упорство.

Отпусна се на леглото. Беше единадесет часът, твърде късно, за да му се обади, а и той навярно бе някъде на официална вечеря. Почувства се виновна, глупава и уморена. Не само „Менъс“ й създаваха проблеми. Дори Травис я тормозеше. Изведнъж усети гадене, сякаш й се повдигаше от утешаване на хленчещи звезди. Беше й омръзнало да бъде едновременно квачка, изкупителна жертва, адвокат и гуру.

Но това бе нейната кариера. С какво друго би могла да се занимава?

Попи свали дрехите си и се отправи към банята. Бе твърде уморена, за да търси отговори на тези въпроси точно сега. Щеше да поспи, да се обади на Хенри и да му се извини… утрото бе по-мъдро от вечерта.

Но на следващия ден я очакваше изненада.

Сънено се надигна в леглото, когато телефонът звънна за събуждане в осем. Първото, което направи, бе да се обади на вицепрезидента на „Сони“ и да обяви, че прекратява договора на „Опиум Мениджмънт“ с „Менъс“ и отменя срещата. По-късно щеше да реши как да действа занапред. Остави съобщение на телефонния си секретар в Ел Ей, в което продиктува изявлението си за „Билборд“ и „Варайъти“. Бе кратко и категорично:

„Попи Алън от «Опиум Мениджмънт» прекратява отношенията си с «Менъс». Поради несъгласие с текстовете на групата госпожица Алън не желае да има нищо общо с тях.“

Беше по-добре от обичайните за индустрията обяснения за „разделяне на пътища“ и „музикални различия“.

Нека знаят истинското й мнение.

Най-сетне се почувства по-добре и взе сутрешните вестници. У дома бе абонирана за „Варайъти“, „Билборд“ и „Икономист“, но когато бе в хотел, се задоволяваше с „Ю Ес Ей Тъдей“, „Уолстрийт Джърнъл“ и „файненшъл Таймс“. Не се интересуваше какво пише „Файненшъл Таймс“ днес, но реши да прегледа заглавията по навик. Отвори розовите страници над чашата димящо кафе с канела и препечената питка и когато хвърли поглед към колоната за светска хроника, цялата й вселена се срина.

В нея се взираше собственото й лице. Попи подскочи. Чашата падна на пода, разби се и от ароматното колумбийско кафе остана само грозно кафяво петно върху чистия бял мокет. Но тя не можеше да помръдне. Стоеше като вцепенена, с поглед, прикован в снимката.

В първия миг помисли, че има халюцинации или нещо подобно, въпреки че само веднъж в живота си бе пушила марихуана. Но дори след като повтори нещата, които бе сторила Роуз… огледа лицето от всички ъгли, влезе в най-близката книжарница и си купи книгата, бе озадачена.

Тя бе дъщеря на семейство Алън от Бевърли Хилс. Това бе просто някакво странно съвпадение, като в предаването „Не е за вярване“. Нали?

Попи отмени срещите си за деня и в девет и четиридесет и пет позвъни на родителите си. По Западното крайбрежие бе седем без петнадесет.

— Попи? Знаеш ли колко е часът? — сърдито попита Марша Алън. — Имам нужда от сън за хубост, млада госпожице…

— Мамо — каза Попи, изведнъж обзета от напрежение, — ще ти задам един много странен въпрос…

Чу майка си да затаява дъх, сякаш цял живот бе очаквала този миг, и инстинктивно разбра, че Марша Алън се е досетила какво се кани да я попита. Досети се и за отговора, но все пак зададе въпроса.

— Мамо — прошепна Попи, — осиновена ли съм?