Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (6)

Пета глава

Попи сви по алеята пред къщата за гости и паркира. Благодари на всички рокаджийски богове, че родителите й притежаваха този имот и бяха настанили домашната си помощница в него. Тук можеше да остави колата, без да се безпокои, че някой ще я открадне. Никой не си бе у дома, освен Кончита. В гаража се виждаше микробусът й „Мерцедес“, с който понякога я бе вземала от училище. Попи бързо слезе и се притаи в подножието на Холивуд Хилс. Може би Кончита нямаше да я издаде, но все пак защо да рискува?

Къщата бе просторна едноетажна постройка, без кой знае какъв изглед, но за сметка на това с фантастична малка градина. Баща й бе поставил фонтан, внос от Италия, който чудесно се съчетаваше с тропическите храсти и пълзящите рози край оградата. Уханието на цветята бе толкова силно, че почти не се долавяше мирис на бензин и смог. Естествено, от гледна точка на Попи, най-хубавото бе, че къщата се намираше толкова близо до „Стрип“, че можеше да се стигне пеша.

Затрака с токчетата си на юг, където на две преки бе сградата на „Хаят“, висока и скучно функционална. Отпред винаги имаше спрели таксита. Качи се в едно от тях и каза на шофьора да я откара до Рейнбоу.

— Но това е само на…

Попи размаха банкнота от десет долара срещу него.

— Зная, но не ми се върви пеша.

— Добре — каза шофьорът и потегли.

Попи се усмихна самодоволно. Както казваха в „Спайнъл Тап“: „Парите говорят, само глупаците ходят пеша“.

Обзе я приятно вълнение. Щеше да стигне навреме. Късният летен залез сияеше зад лъскавите кули на „Сънсет Стрип“ и тя забеляза няколко проститутки, застанали толкова близо до шикозните хотели, че портиерите изглеждаха притеснени. След секунда щяха да довтасат ченгетата. Задаваше се първата тайфа метъл „пичаги“ с дънки и черни кожени якета с шипове или дълги прави коси до под кръста и няколко глемъри, гримирани като „Мотли Крю“, Момчетата с червило трябваше да се движат на групи, защото иначе биха си изпатили. Момичетата също изглеждаха супер. Сред тях имаше пънкарки, рокерки и типичните за Ел Ей „пички“, както ги наричаха по радио KNAC, с черни панталони, изрисувани със спрей, широки колани с ниски токи, кожени ръкавици без пръсти и платиненоруси коси, стърчащи нагоре. Онези, които не можеха да си позволят пластични операции, носеха стегнати сутиени с дебели подплънки. Всяко момиче бе с очертани с молив устни, червен маникюр и самочувствие до небесата.

Попи тръпнеше в очакване. Запита се кой ли ще свири тази вечер. Дори когато групата бе слаба, си струваше човек да прекара една вечер тук, да се напие и да пофлиртува с момчетата или още по-добре — с музикантите. Мокрите й сънища бяха за Джон Бон Джови или Рик Севидж, а понякога дори за Ад Рок от „Бийсти Бойс“. По-впечатляващо бе да харесваш „Слейър“, но тя не си падаше по тях. Твърдият метъл дразнеше слуха й и все пак не пропускаше и изявите на подобни групи. Тя бе от метълското братство и изпитваше удоволствие да се присмива на феновете на Деби Гибсън.

Таксито спря пред клуба. Попи слезе и тръсна дългите си коси със съвършен червеникаворус цвят.

— Хей, бонбон.

— Здрасти, сладурче.

— Бомба си…

Попи си даде вид, че не обръща внимание на одобрителните подмятания, когато навлезе сред тълпата, но прехапа устни, за да сдържи усмивката си. Някой видя това и докато влизаше, след нея прозвучаха множество подсвирквания.

Здравенякът на входа й махна с ръка.

Попи повдигна изящните си вежди и сложи ръце с лакирани нокти на гърдите си, които изглеждаха още по-едри със стегнатия сутиен с подплънки, а вдлъбнатината между тях се подаваше над изрязаното деколте на корсажа й. Притисна ги с пръсти, сякаш за да каже: „Аз ли?“

— Да, ти, сладурано.

Тежкарят я огледа от главата до петите, поразен от изваяните й форми, светлите й очи и мургаво лице, скъпата боя за коса, черната къса пола, ботите с висок ток и мрежестия чорапогащник. С миловидното си лице и нежна момичешка кожа тя представляваше късче от метълския рай. Приличаше на модел от клип на „Синдърела“.

Тръгна към него с уверена походка. Обикновено връстничките й се приближаваха плахо, с отчаяна надежда да получат пропуск или билет или просто да не бъдат изхвърлени. Но не и това хлапе. Естествено, той не изпита уважение, не гледаше сериозно на момичетата. Просто бе впечатлен от външността й.

— В списъка си — каза той.

Попи го удостои със зашеметяваща усмивка, която разкри съвършено равни бели зъби, плод на осемнадесетмесечните усилия на най-добрия ортодонт в Бел Еър.

— Благодаря — каза тя.

— Мамка ти! — един от рокерите от „Хеле Ейнджъл“ застана пред опашката и изръмжа: — Не провери името й. Даже не я попита как се казва.

Портиерът го изгледа заплашително. Тренираше културизъм и би могъл да смели всеки пиян рокер.

— Казва се Бонбон — отвърна той.

Попи понечи да извади фалшивата си лична карта.

— Няма нужда.

Здравенякът й намигна и заслужи още една усмивка.

Подобни случки галеха самочувствието й и й напомняха колко е секси. Една от нечистоплътните рокерки без грим дръзна да я нарече „кучка“. Попи метна коси и влезе в клуба.

Някои хора, включително и родителите й, биха казали, че е опасна лудост едно момиче да ходи само в „Сънсет Стрип“. Особено еврейска принцеса от Бел Еър като Попи. Но според нея грешаха. Трябваше само да бъде внимателна и от време на време да подхранва егото на мъжете. Веднъж бе гледала „Бед Брейнс“ от първия ред и натискът на хората зад нея бе толкова мощен, че едва не я бяха премазали. Беше им се усмихнала и двама от тях бяха опрели ръце на ръба на сцената пред нея, така че тя да се озове в малка защитена ниша.

Клубът бе претъпкан. От стените буквално се стичаше кондензирала влага. Хлапетата бяха плувнали в пот, въпреки че бяха оставили якетата си на гардероба. Момичетата едно по едно сваляха пластове дрехи. Може би клубът бе проектиран толкова тесен именно с тази цел. Попи се огледа и видя, че всички момичета около нея са останали само по дантелени сутиени. Някои от тях имаха временни татуировки. Адреналинът й започна да се покачва. На сцената се суетяха роудита, които отнасяха една техника и инсталираха нова. По пода се въргаляха пластмасови чашки и други боклуци. Явно едната група вече бе приключила и трябваше да излезе следващата. Нямаше за какво да съжалява. Обикновено подгряващите групи бяха скапани. Попи се придвижи до бара.

— Здрасти, маце — каза барманът. Познаваше Попи. Често я бе виждал тук, въпреки забраната малолетни да употребяват алкохол. Бяха осемдесетте години, кой не я нарушаваше? Освен това момичета като нея трябваше да се напиват. Така шансовете на някого да му излезе късметът с тях бяха по-големи. Въпреки че обикновено такива хитруши не идваха сами, а наоколо се навърташе някое мускулесто гадже.

— „Джак“ и диетична кола — поръча тя не твърде самоуверено.

— Веднага — съгласи се той все пак.

Попи се настани на бара и отпи глътка от леденостуденото питие. Господи, това бе блаженство. Толкова много симпатяги с дълги коси и мускули… не че искаше да има нещо общо с тях. Беше твърде млада. Щеше да почака, докато се появи нещо по-сериозно от красавец, който търси компания за една нощ, въпреки че всичките бяха готини рокаджии.

Тези момчета бяха просто наслада за очите.

Тук се чувстваше като у дома си. В своята среда, в своето братство. Не бяха шестдесетте, но се бе появил дух, неразбираем за Типър Гор и майките от предградията на Лос Анджелис, които водеха кампания за забрана на метъл групите и агресивните им текстове. За срам на Попи, собствената й майка се бе присъединила към това движение. Но никой не възхваляваше Сатаната, хората просто се забавляваха. Секс, наркотици и рокендрол. Какво лошо имаше в това?

Майка й смяташе, че музикалната индустрия пречи на филмовата. Попи отпи още една глътка от огнената течност, която разхлаждаше устата й, но изгаряше гърлото й. Майка й щеше да побеснее, когато й каже, че е решила да прекрати уроците по актьорско майсторство. За какво й бяха? Тя искаше да стане рок звезда, а не скучна актриса. „Да ходя на прослушвания и да хленча пред продуценти. Не, благодаря“. Попи мечтаеше да основе изцяло дамска рок група, да мята русите си коси на сцената и да опъва жици. Или може би да свири на бас китара. Басистите бяха готини, защото трябваше само да поддържат ритъма и можеха да се движат по цялата сцена. Би искала да бъде соло вокал, но въпреки уроците по пеене при госпожа Тишбаум, гласът й звучеше малко по-добре от жабешко квакане.

— А сега…

Прожекторите угаснаха. Тълпата нададе викове и вдигна ръце във въздуха, показвайки знака на хевиметъл.

— Посрещнете… „Дарк Ейнджъл“!

„Дарк Ейнджъл“ започнаха да свирят.

Непрекъснато звучаха одобрителни възгласи, размахваха се юмруци и всички напираха към сцената, където момичетата от първия ред, притиснати към ръба, умолително протягаха ръце. По тях пробягваха светлини — червени, сини и златисти, докато звучеше първото парче на групата.

Попи бе завладяна от музиката. Отпиваше, без да откъсне поглед от сцената, като хипнотизирана. Бе пристигнала твърде късно, за да си намери хубаво място, и остана там, където бе седнала. За щастие виждаше всичко. Господи. Бяха зашеметяващи и свиреха страхотно. Отличаваха се от повечето дългокоси групи, но не свиреха типичен траш метъл.

Бяха нови, различни и… невероятни.

Явно знаеха това. Вокалистът крачеше по тесния подиум със самочувствието на хедлайнър на концерт в Медисън Скуеър Гардън. Китаристите флиртуваха с пищящите мацки на първия ред, а басистът…

Беше висок и слаб, имаше лъскави кожени панталони и кърпа на главата и от време на време чувствено поглаждаше баса си. Очите му бяха с форма на бадем, косите черни и буйни, а кожата на гърдите гладка. Разпали у нея страст. Повечето други момичета си падаха по вокала, а някои по китаристите. Но Попи бе привлечена от този мрачен, загадъчен чаровник. Надигна се на табуретката си и се озова под единия от кръглите прожектори над бара. Загледа се в него над главите на правостоящите.

И той я видя.

Очите му плъзнаха поглед по русите й коси, повдигнатия сутиен, тънката й талия и рокаджийските й одежди. Попи усети пулсираща топлина в тялото си. Винаги привличаше вниманието на мъжете, но за първи път я бе забелязал някой, когото харесваше. Начинът, по който я гледаше, я накара да се почувства разсъблечена и изгаряща.

Не можа да прикрие смущението си. Сведе очи. Когато отново ги вдигна, басистът все още се взираше в нея. Сякаш бе очаквал да го погледне. Бе пленена от него.

Попи се изчерви. Не че някой в клуба би забелязал това. Разтвори устни.

Той се усмихна и съблазнително й намигна.

Попи неволно вдигна ръка и закри устата си. До всяка клетка на тялото й пропълзяха топли вълни. Зърната на гърдите й изпъкнаха под сутиена. Не издържа и се отдръпна от светлината на прожектора. Басистът извърна глава. Вдигна китарата си над главите на феновете и притича от единия край на сцената до другия.

Барманът се засмя зад гърба й.

— Мисля, че те хареса — каза той. — Не бих го упрекнал.

Попи развълнувано се завъртя към него.

— Как се казва пичът?

— Рикардо Перес — отвърна барманът. — Наричат го Рик.

— Рик — повтори Попи, сякаш изрече вълшебна дума. Трябваше на всяка цена да се запознае с него.

Отпи нова, по-дълбока глътка „Джак Даниелс“. Алкохолът я отпусна и й вдъхна увереност. Попи се обърна към сцената и погълната от музиката и светлините, продължи да гледа Рик и да си фантазира с надеждата отново да хвърли поглед към нея.

Преди „Дарк Ейнджъл“ да слязат от сцената след втория бис и лампите да светнат, тя успя да намери вратата за бек стейдж помещението. Не беше трудно… там се бе събрала тълпа момичета, които горещо се молеха на якия охранител, застанал отпред, подскачаха или оправяха косите и грима си.

— Всички ли чакате за автографи? — попита Попи.

Кльощава блондинка с огромен изкуствен бюст й хвърли смразяващ поглед.

— Да, точно така… за автографи — подигравателно каза тя.

Другите момичета се засмяха на наивния й въпрос.

— Ще излязат ли? — попита Попи охранителя.

Той я изгледа глуповато.

— Не знам.

— Хайде, скъпи — глезено замърка едната от изрусените фенки и раздвижи гърди срещу него. — Аз съм в списъка. Трябва да ме пуснеш, станала е някаква грешка…

— Име? — отегчено попита мъжът.

— Трикси Кембъл — каза момичето и нацупи устни.

Той прегледа някакъв лист хартия.

— Не си записана, не можеш да влезеш.

— Хей, стига…

Някой леко открехна вратата отвътре. Всички момичета нададоха истерични викове.

— Зак! За-а-ак! Пийт! Карл! Рик! Джейсън! А-а-а!

Вокалистът подаде глава и се усмихна. Момичетата протегнаха ръце с хартийки.

— Може ли автограф?

— Ще се подпишеш ли на гърдите ми? — обади се Трикси, смъкна горнището си и показа забележителни форми в стегнат сутиен от черна дантела.

Попи бе смаяна, но се постара да го скрие.

— Разбира се, сладурче — отвърна певецът. Бе въоръжен с черен маркер и надраска нещо върху плътта на момичето, което се заливаше от смях.

— Пийт, нали мога да вляза? Нали мога да вляза? — настойчиво умоляваше някаква червенокоса. Не бе красавица, имаше твърде голям задник, за да носи къса прилепнала пола.

Китаристът поклати глава.

— Тук отзад е пренаселено, съжалявам.

Попи се изчерви и плахо се отдръпна назад. Това място не бе за нея. Никога по-рано не се бе опитвала да проникне зад сцената, но не желаеше да показва гърдите си, за да получи достъп. Застана встрани от тълпата с химикалката си и салфетката, която бе донесла от бара за автограф от басиста. Сега разбра защо другите момичета й се бяха изсмели. Автографите бяха претекст, начин да се доберат до звездите и да зададат въпроса: „Мога ли да дойда при вас?“

Такова бе и нейното желание, но начинът да го осъществи й се струваше унизителен. Тя не бе от момичетата, които биха поискали автограф на гърдите си. Срамуваше се от себе си. Явно не бе толкова печена рокаджийка, за колкото се бе смятала. Може би бе порядъчно еврейско момиче, което трябваше да си отиде у дома.

През вратата надникна Рик Перес. Попи затаи дъх. „Страхотен е — помисли си тя. — Изумително секси“. Тези леко дръпнати очи и катраненочерни коси. Имаше спирала на миглите, но така още повече приличаше на истинска рок звезда от „Ню Йорк Долс“. Страните й отново пламнаха, но този път лампите в клуба бяха включени. Беше толкова близо до него, а се чувстваше ужасно неловко. Искаше да каже нещо, но сякаш се бе вкаменила, със салфетката в ръка.

— Рик! — крещяха момичетата. — Рик!

Басистът раздаде автографи върху кутии от цигари и телесни прелести, а после хвърли поглед отвъд тълпата и съзря Попи.

Тя затаи дъх. Гледаше право към нея.

Рик й даде знак. Без съмнение, посочи точно нея и раздвижи свития си пръст.

Всички момичета едновременно се обърнаха натам. Залитайки, Попи се придвижи между тях, внимавайки потните й длани да не намокрят салфетката. Опита се да измисли какво да каже, освен „Може ли един автограф?“, но като че ли бе онемяла.

— Кучка! — тихо промърмори Трикси, но така, че Попи да я чуе. Вече стоеше срещу него и цялата тълпа се взираше в нея. Лицето й гореше чак до ушите. Просто не можеше да вдигне поглед. Той бе висок и очите й бяха на нивото на гърдите му. Усещаше, че я гледа.

— Чарли? — имаше дрезгав глас, навярно резултат от доста цигарен дим и алкохол. — Тази млада дама е с нас.

— Разбира се, Рик — каза охранителят.

— Хей! — в хор викнаха момичетата.

Попи зяпна от изненада. Басистът преметна нещо върху раменете й. Беше парче зелен плат с надпис „Гост“. Охранителят отвори вратата, за да влязат.

— Чакай малко! — изкрещя червенокосата. — Аз съм с нея! Приятелки сме! Познавам я…

Рик помогна на Попи да мине през вратата, която се затвори с трясък зад тях и заглуши недоволството на отчаяните момичета отвън. Озоваха се в коридор, боядисан в сиво, който водеше до широко отворени врати като на обикновен офис. Нямаше никакъв блясък, но тя бе там, сред музикантите от „Дарк Ейнджъл“, и Рик Перес закрилнически бе обгърнал раменете й.

Зак Мейсън, вокалистът, я огледа от главата до петите и се усмихна широко на Перес.

— Бива си я — каза той. — Най-готиното гадже в този клуб.

Попи едва дишаше.

— Виж — каза китаристът Пийт, — изчервява се. Не си спомням кога за последен път съм видял маце да се изчервява.

Рик Перес я погледна.

— Здрасти — каза той.

— Здрасти — едва прошепна Попи.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Перес. — Имаме хладилни чанти с бири и твърд алкохол.

— Благодаря, с удоволствие — възпитано отвърна тя.

Перес втренчи поглед в нея и избухна в смях.

— Много си сладка. Ела. Насам.