Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите О’Хърли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dance to the Piper, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране
misi_misi (2009)
Разпознаване и корекция
Слава (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Във вихъра на танца

ИК „Коломбина прес“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0347-2

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

В коридора Рийд срещна баща си.

— Мади още ли е горе? — попита Едуин. — Искам да й кажа добрата новина. Тази вечер всички билети са продадени.

— Изчакай малко, татко — Рийд пъхна ръце в джобовете, за да прикрие отчаянието си. — Тя репетира някакъв откъс.

— Разбирам. Я ела да влезем тук за минутка — и той го въведе в кабинета на сценичния режисьор. — Навремето споделяше с мен проблемите си.

— Не е ли крайно време сам да ги решавам, как мислиш?

— Не се съмнявам, че си свикнал да ги преодоляваш и сам, Рийд. Което съвсем не означава, че трябва да ги пазиш в тайна.

Едуин извади пура, запали я и зачака.

— Направих предложение на Мади. Не — побърза да поясни, мярнал щастливото изражение на баща си. — Това не е истина. Изложих й формалностите в случай на брак. И тя отказа да ме слуша.

— Формалности?

— Ами да… — в тона на Рийд се прокраднаха нотки на враждебност. — Нали са необходими изследвания на кръвта, разрешително. И трябва всичко това да вместим в програмата с ангажиментите си.

— Всичко това? Говориш като за някакъв полуфабрикат Рийд. Не си ли предвидил портокалови цветчета?

— Мога да й поръчам цял камион, стига да поиска.

Стаята сякаш всеки миг щеше да експлодира, неспособна да побере бушуващата буря от чувства.

— Стига да поиска — отново повтори Едуин и седна. — Ако така разбираш брака с жена като Мади, ти наистина заслужаваш да ти откаже.

— Може би си прав. Може би така е най-добре и за двама ни. Един Бог знае защо започнах цялата тази история.

— Навярно защото си влюбен в нея.

— Подобни думички са лишени от смисъл.

— Ако ти наистина мислиш по този начин, ще смятам, че съм се провалил в най-важното начинание в живота си.

— О, не! Ти никога не си се провалял.

— Напротив. В брака си претърпях провал. Да, това е истина, Рийд. Никога не сме говорили на тази тема. Ти не я повдигаше, а аз смятах, че е излишно да ти причинявам повече болка — Едуин погледна пурата си, сетне бавно я изгаси. — Не е трябвало да мълча, сега го разбирам. Когато се ожених за майка ти, знаех, че тя не ме обича. Мислех, че ще я задържа при себе си, защото уреждах ангажиментите й за изпълнение и запис и можех да удовлетворявам капризите и. Колкото повече кариерата й напредваше благодарение на моите усилия, толкова по-зависима се чувстваше тя от мен. Когато най-сетне избяга, това бе точно толкова нейна грешка, колкото и моя.

— Не.

— Да, Рийд. Бракът е съюз между двама души, а не сделка. Не е уговорка или споразумение. Бракът не означава единият да се чувства вечно задължен.

— Не разбирам за какво говориш, татко. И не виждам причина точно сега да обсъждаме темата.

— Знаеш, че има причина и то много важна. В момента се намира на горния етаж.

Рийд спря с ръка върху бравата. Бавно я пусна и се върна.

— Имаш право.

Едуин се отпусна в стола си.

— Майка ти не ме обичаше, Рийд — продължи невъзмутимо да разказва. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но любовта не е нещо, което човек получава с раждането си, нито пък е задължение. Тя идва от сърцето.

— Тя те предаде.

— Да, но същата тази жена те остави при мен. Не мога да я мразя, Рийд, а за теб е крайно време да престанеш да рушиш живота си заради болките от миналото.

— Но аз мога да стана като нея.

— Това ли било? — Едуин се изправи и сграбчи сина си за реверите на сакото — за пръв път проявяваше към него подобно насилие. — Откога си си втълпил тази мисъл?

— Напълно е възможно. Да бъда като нея или като любовника й, когото дори не познавам. Откъде да зная какво се крие вътре в мен? Откъде да зная, че не съм наследил…

— Наистина не можеш да знаеш. Но можеш да се погледнеш в огледалото и да си дадеш сметка какъв човек си сега, а не какъв би могъл да бъдеш.

— О, татко, обичам Мади! — внезапно възкликна Рийд. — Но откъде да зная дали след месец или година няма да се променя?

— Този риск трябва сам да поемеш, Рийд. И ако я обичаш, ще го направиш, без да се колебаеш дори.

— Та аз най-много се страхувам да не я нараня. Тя е най-хубавото нещо в живота ми.

— Предполагам, тези неща не си й ги казал, когато изложи предложението си.

— Не, наговорих куп нелепости.

— Сега, след като си изясних причината, вече не се тревожа за теб синко. Не вярвам да оставиш да ти се изплъзне жена като Мади О’Хърли само защото не си се чувствал достоен да й признаеш любовта си. Хайде, време е да почерпиш баща си едно питие.

 

 

С опъната назад коса, навлякла най-вехтия си халат, Мади седна пред огледалото и се зае да довърши грима си. Оставаше й да си залепи изкуствени мигли. Колко различна се чувстваше тя от Мери, а колко бързо влизаше в ролята! Малко по-силен руж, малко по-ярко червило, извити изкуствени мигли и… Тя въздъхна и изчака да се отпусне възелът, стегнал стомаха й.

Най-обикновена сценична треска, типична за дните на премиерата, повтаряше си за кой ли път.

И все пак не можеше да отрече, че има и друга причина за вълнението й. Рийд й бе говорил за брак. Онова кътче в сърцето й, в което винаги се таеше надежда, отдавна очакваше потвърждение, че и той е осъзнал колко неизбежно е да свържат живота си. И ето че когато чу тъй дълго чаканите думи, тя осъзна, че не е в състояние да се съгласи на такова предложение.

Отвън в коридора хората се суетяха напред-назад. Гримьорната бе пълна с цветя, десетки букети, чиито отражения в огледалото превръщаха тясното помещение в райска градина.

Шантел бе изпратила рози. Бели рози. Майка й и баща й се бяха спрели на големи маргарити, дръзки и прекрасни, стегнати с панделка. За букета гардении се досети, че е от Трейс още преди да е прочела картичката, на която пишеше само: „Стискам палци.“

Имаше и други цветя, придружени с картичка или просто име на приятел, но не и от Рийд.

— Трийсет минути, госпожице О’Хърли.

Мади притисна стомаха си с ръка. Нима трябваше да мисли за Рийд в този момент? Току-виж отказала да излезе на сцената, да пее, да танцува. Току-виж се прибрала в стаята си и…

 

 

На вратата се почука и преди да отговори, вътре надникнаха родителите й.

— Искаш ли да видиш двама почитатели? — попита Моли.

— О, да! — И Мади се втурна да я прегърне.

— Залата вече се пълни — обяви Франк, като се огледа. — Нито едно свободно място. Всички билети са продадени.

— Сигурен ли си, татко? — Мади отново се хвана за стомаха и се запита дали да не изпие таблетка против киселини.

— Щом завесата се вдигне, ще се оправиш — рече Моли, разгадала причината за колебанието й. — Сценичната треска, освен ако нямаш някаква друга причина да нервничиш.

Дъщерята погледна нерешително, ала толкова от малка споделяше всичко със семейството си, че никак не й бе трудно да излее душата си.

— Просто съм влюбена в един абсолютен глупак.

— О, детето ми — въздъхна Моли и погледна към мъжа си. — Напълно те разбирам.

— Чакам подробностите — заяви Франк, ала съпругата му бързо-бързо го прогони навън.

— Нека ти помогна да се облечеш, малката ми — предложи Моли. — Глупчото, за когото говорим, да не би да е Рийд Валънтайн?

— Именно.

— Вечеряхме с него и баща му.

— Петнайсет минути, госпожице О’Хърли!

— Мисля, че ми призлява — прошепна Мади.

— Нищо ти няма — кротко я смъмри Моли. — Та твоят господин Валънтайн ми се стори твърде разсеян по време на вечерята.

— За много неща има да мисли мамо. Най-вече за договори. Но както и да е, мен това изобщо не ме интересува.

— О, личи ти, няма що. Те с нищо не ни помагат, тъй да знаеш детето ми.

— За кого говориш?

— За мъжете. Не са пратени на този свят да правят живота ни по-лек. Те просто се появяват. И да ти кажа… има нещо утешително в мисълта, че си вземаш един мъж за цял живот. Свикваш с него. Къде са ти обувките?

— Ето ги — Мади изпитателно се взря в майка си. — Ти все още обичаш татко, нали? Искам да кажа, точно толкова силно, колкото го обичаше някога?

— Не. Нищо не остава същото, детето ми — побърза да обясни Моли, зърнала как устата на дъщеря и увисва. — Любовта ми към Франк сега много се различава от любовта ми преди трийсет години. Имаме вече четири деца и цял живот, пълен с битки, смях и сълзи. Не е възможно толкова да съм го обичала, когато съм била на двайсет. И много се съмнявам, че мога сега да го обичам колкото ще го обичам, когато стана на осемдесет.

Скоро обявиха пет минути до вдигане на завесата и Моли тръгна към вратата.

— Мамо — повика я плахо Мади, — днес ще взривя публиката.

— Очаквам го с нетърпение, детето ми.

Мади напусна гримьорната си четири минути преди да се появи на сцената. Остави се да я води музиката и с всеки тон, като че ли малко по малко се отърсваше от Мади О’Хърли. Уонда бе вече зад кулисите и правеше дихателни упражнения.

Мади спря при приятелката си и решително сложи ръце на кръста.

— Тази нощ ще бъдем звезди!

Излезе на сцената, готова да извоюва тъй дълго кованата победа. Другите танцьори се присъединиха към нея в притъмнелия нощен бар. Маки се беше скрил зад кулисите вдясно. Мади погледна към него и отметна глава. Беше готова.

— Затъмни!

Тя си пое дъх.

— Първа сцена, давай!

Над главата й проблеснаха светлини, които я окъпаха в цветовете на дъгата.

Публиката притихна.

— Завеса.

Завесата започна да се вдига и едновременно зазвуча музиката. Когато Мади се оттегли вдясно за първата смяна на декора, салонът вече бе наелектризиран. Момичето, което й помагаше, тутакси съблече костюма и подаде следващия. Щом свали перуката, Мади тръсна глава и въздъхна щастливо.

— Поддържай това темпо до края и ти обещавам най-богатото угощение, което Филаделфия познава.

Мади срещна очите на Маки. Вдигна ципа на роклята, обу новите обувки и се втурна през прохода под сцената, за да заеме мястото си от другата страна. Близо до стъпалата сценичните работници бяха включили портативен телевизор и гледаха бейзболен мач. Звука бяха намалили почти докрай, за да не пречат на представлението. Мади поспря, знаеше, че разполага с още трийсетина секунди.

— Кой печели? — попита предизвикателно.

— Все още никой не е отбелязал точка. „Пиратите“ играят срещу „Копията“. Тъкмо започна третата част.

— Залагам за „Копията“.

Един от мъжете се засмя.

— Дано не ти е мъчно, като загубиш.

— Пет долара — обяви Мади, заслушана в последните акорди от песента на Джонатан.

— Прието — долетя отговорът.

Мади изкачи стъпалата, готова за първата си среща с Джонатан Уигинс Трети.

Бяха попаднали в подходящото настроение. Мери и Джонатан се запознават на стъпалата пред библиотеката. И между тях припламва искра. Младостта на двамата влюбени, невероятното привличане между стриптийзьорка и наследник наелектризираха публиката.

Последната поява на Мади преди почивката бе изпълнение на нейния танц в бара. Тя се втурна, както го беше правила десетки пъти на репетиция, набързо съблече скромната рокличка и я смени с предизвикателно разголен костюм и перука. Разправията с Уонда мина блестящо, спорът с Тери също. Скоро светлината се нажежи до розово и червено, а Мади се впусна в своя вихър с чувството, че е покорила света. И не беше далеч от истината.

Захвърли боата, увита около шията и, публиката ахна и ефирните пера плавно се приземиха в ръцете на баща й.

Специално за теб, татко, рече си наум, а на него намигна многозначително. Не съм забравила, че ти ме научи на всичко.

Мади удържа на думата си и наистина взриви публиката.

Антрактът не беше време за отдих. Трябваше да се сменят костюми, да се освежи гримът, телата да се презаредят с енергия. До Мади достигна новината, че нейният отбор засега губи, но тя го прие философски. В края на краищата нещо много по-важно бе изгубила същия този ден.

Заела обичайното си място зад кулисите, тя отпиваше малки глътки вода и наблюдаваше публиката. В един момент зърна Рийд, осветен от полилея над него. До него стоеше баща му, малко по-нисък, години по-възрастен, но по жизненост не му отстъпваше.

— Както си ги зяпнала, току-виж, си ги прогонила преди финала — подкачи я Уонда.

В момента и двете бяха облечени като стриптийзьорки за сцената в общия им апартамент.

— Знаеш какво сме си обещали, Уонда — рече замислено Мади. — Да бием рекорда от седемнайсет биса при спусната завеса.

— Той там ли е?

— Да, видях го.

— Струва ми се, искаш няколко неща наведнъж да докажеш.

Не е толкова сложно, отвърна Мади мислено. Ще докажа само, че умея да успявам, когато си наумя.

— Наистина имам да доказвам нещо, Уонда, и то на себе си, единствено на себе си.

В пиесата не е трудно авторът да промени хода на събитията, да го преиначи, стига краят да е щастлив. Мери и Джонатан намериха щастие в любовта си. Изгладиха недоразуменията, преодоляха различията, недоверието ма на родителите си. Очакваше ги безоблачно щастие.

И тогава гръмнаха аплодисментите. Надигнаха се като вълна щом се появиха хористките, екнаха гръмовно, когато се появиха изпълнителите на главните роли. Стиснала ръцете си една в друга. Мади чакаше. Тя щеше да излезе последна.

 

 

Вирнала гордо брадичка, с подходяща усмивка тя излезе на сцената. Ръкоплясканията изригнаха като вулкан, топли, възторжени. Стичаха се от балконите, събираха се с тези от партера, достигнаха невероятно кресчендо. Мади се поклони за първи път.

Зрителите взеха да се изправят на крака, един по един, на групи. Скоро стотици хора стояха прави и викаха името й. Зашеметена, Мади просто ги гледаше, невярваща на очите си.

— Хайде, поклони се пак — тихичко я подкани Уонда. — Заслужи си го.

Мади се изтръгна от унеса и се поклони отново, преди да хване ръцете на Уонда и партньора си. Цялата трупа се поклони отново и завесата се спусна. Аплодисментите продължаваха да прииждат на талази.

Завесата се вдига и спуска двайсет и шест пъти.

Мади с усилие се добра до гримьорната си. Отвред я прегръщаха, целуваха я. Маки я грабна на ръце, завъртя я и я целуна по устните.

— Внимавай, утре искам да видя същото изпълнение.

Зад кулисите вече празнуваха. Пиесата, тяхното представление щеше да бъде хит. Вече можеха да повярват, че някои мечти се сбъдват. Каквито и промени да направеха, преди да се появят на Бродуей, нищо не можеше да помрачи радостта от успеха.

Мади се промъкна сред тълпата най-сетне се добра до гримьорната си. Щом затвори вратата се стовари в най-близкия стол и се взря в огледалото насреща.

Масичката бе отрупана с кутийки и шишенца. Пудра, сенки, всички цветове на дъгата. Но над тях тя виждаше единствено лицето си, което в момента разцъфваше в усмивка.

Беше успяла.

Вратата се отвори и част от веселието отвън нахлу неудържимо. Първо зърна баща си, преметнал боата около врата си, същински победен знак. Мади почувства, че тялото й се зарежда със стократен запас от енергия.

— Татко! Беше невероятно! Кажи ми, че беше велико!

— Велико? Двайсет и шест биса, детето ми, заслужават много по-гръмки думи.

— Ти си ги броил.

— Естествено, че ще ги броя. Та нали моето момиче играеше на сцената. Собственото ми дете им взе ума. Ти накара татко си да се гордее с теб, Мади.

— О, татко, не плачи. Дори да се бях провалила, ти пак щеше да се гордееш с мен — и тя избърса очите му с кърпичката си. — И затова те обичам.

— Мама няма ли да прегърнеш? — протегна ръце Моли. — Мислех си единствено как навремето ти обухме за пръв път пантофки с палци. Просто не можех да повярвам, че това си ти. Толкова пламенна, толкова силна. Това си ти, Маделин О’Хърли!

— Ох, още не мога да си поема дъх — дотича Аби и тутакси се хвърли в прегръдките на сестра си. — Всеки път щом се появеше, хващах ръката на Дилън. Кой знае колко пръсти съм му изпочупила. Искаше ми се само…

— Зная и аз го искам. Шантел да беше тук при нас — Мади се наведе да получи поздравленията на децата. — После се обърна към Дилън. — Как мислиш готови ли сме за Бродуей?

— Ще превземете Бродуей на един дъх, мила. Поздравявам те Мади — сетне се усмихна закачливо и плъзна поглед по тялото й. — Костюмите също ми харесаха.

— Трябва да приберем децата — напомни Аби. — Утре ще се видим, мила, преди да заминем — и нежността, с която докосна ръката на сестра си, казваше всичко неизречено.

— Ние също ще вървим — промълви Франк по настояване на Моли. — Ти сигурно ще празнуваш с трупата.

— Знаеш, че сте добре дошли, стига да поискате, татко…

— А, не, не. Сега ни е нужна почивка. Имаме ангажимент в Бъфало след няколко дни — Франк избута семейството си навън, за да остане, макар и миг, насаме с дъщеря си. — Ти беше най-добрата, тиквичке!

— Не — в този миг в главата й нахлуха спомените — за безкрайното му търпение, за радостта, с която я бе обучавал. — Тези думи важат само за теб, татенце.

Мади въздъхна и отново седна. Извади една роза от вазата и я допря до бузата си. Най-добрата, повтори си, като затвори очи. Защо ли това не ми е достатъчно?

Вратата отново се отвори и тя изпъна гръб с широка пресилена усмивка. На прага стоеше Рийд. Много внимателно Мади върна розата на мястото й. Бляскавата усмивка й се стори неуместна.

— Имаш ли нещо против да вляза?

— Не — все пак не го погледна. Нарочно се обърна към огледалото и свали изкуствените си мигли.

— Не е нужно да ти казвам, че беше страхотна.

— О, скоро няма да ми омръзне да го чувам — рече тя и топна пръсти в крема. — Значи все пак остана за представлението.

— Но, разбира се — тя го караше да се чувства като идиот. Никога преди не беше преследвал жена, не и по този начин. А знаеше, че ако допусне още една грешка, ще я загуби завинаги. Когато застана зад нея, долови колебанието й, сетне трепета, преди да размаже крема по лицето си. Реакцията й донякъде уталожи страховете му. Все още имаше надежда да я спечели.

— Предполагам даваш си сметка, каква успешна инвестиция си направил.

— О, да — Рийд остави на масата голяма синя кутия. Мади си наложи да не обръща внимание. — Все пак искам да знаеш, че баща ми поема тази част от бизнеса на компанията. Помоли ме да ти предам с какво удоволствие е гледал, каза, че си била просто невероятна.

— Очаквах да дойде лично.

— Той разбра, че искам да те видя насаме.

Мади захвърли салфетките в кошчето. Мери бе изчезнала напълно. Сега бе останала само Мади. Тя се изправи и посегна към халата си.

— Трябва да се преоблека. Имаш ли нещо против?

— Не — отвърна той, без да отклонява поглед. — Нямам нищо против.

Мади се пъхна зад паравана.

— Ти сигурно заминаваш утре за Ню Йорк — продължи да бъбри, неспособна да понесе мълчанието.

— Не.

Копчетата упорито се съпротивляваха. Мади стисна зъби и опита отново.

— След като баща ти се заема с постановката, ти спокойно можеш да си заминеш.

— Никъде няма да ходя, Мади. Ако си решила да ме накараш да пълзя в краката ти, ще го направя.

— Не ставай смешен. Не съм искала подобно нещо от теб.

— Че защо? Не се ли държах като пълен идиот? Готов съм да се извиня, но не знам дали ще приемеш извиненията ми, затова ще почакам.

— Не играеш честно — заяви Мади, като излезе от прикритието на паравана. — Никога досега не си играл честно.

— Да, така е. И си платих за това — направи крачка към нея, но погледът й го накара да спре. — Ако това означава, че трябва да започна отначало, готов съм. Искам да бъдеш моя, Мади, и никога не съм имал по-силно желание.

— Защо го правиш? — тя прокара пръсти през коси си и трескаво се заоглежда ще успее ли да избяга. — Всеки път щом си внуша, че всичко е свършило, че няма надежда, ти ми дърпаш килимчето под краката. Изморих се да понасям удари от теб, Рийд.

Този път приближи до нея, защото нищо не можеше да го спре. Очите му бяха потъмнели, но тя не откри паника.

— Зная, че можеш да живееш и без мен. Зная, че можеш да достигнеш върха и без моя помощ. А може би, но това е само може би, аз също бих могъл да продължа живота си без теб. Но не искам да рискувам. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да го избегна.

— Нима не разбираш? Ако основата я няма, ако не се разбираме един друг, ако не си вярваме един на друг, никога нищо няма да се получи. Обичам те, Рийд, но…

— Не казвай нищо повече. Остави ме да се порадвам на тази мисъл поне минутка — той леко притисна младата жена към гърдите си. — Откакто те срещнах, аз много се промених, Мади. Преди това виждах нещата само в бяло и черно. Ти донесе пъстрота и цвят, а аз не искам да ги загубя. Не, не казвай нищо. Първо отвори кутията.

— Рийд…

— Моля те, просто отвори кутията — ако наистина я познаваше така добре, както предполагаше, мъничкото нещо щеше да е по-красноречиво от всякакви думи.

Силна. Майка й винаги й бе казвала, че е силна. И сега бе моментът да й повярва. Мади се обърна и вдигна капака на кутията. За миг остана като омагьосана.

— Не ти изпратих цветя — отново поде Рийд. — Предположих, че ще получиш десетки букети. Мислех… надявах се това да означава за теб много повече. Хана доста се постара, за да го получа навреме.

Загубила дар слово, Мади вдигна саксията. На мястото на унилите жълти листа бяха израсли нови, яркозелени, живи. Ръцете й така силно се разтрепериха, че тя се принуди да остави саксията.

— Малко чудо — промълви Рийд. — Не умря, когато почти всички го бяха отписали. Бори се докрай. Всеки може да стори чудо, стига да го желае достатъчно силно. Ти ми го каза веднъж, а аз не ти повярвах. Сега вече ти вярвам — докосна косите й и изчака да го погледне. — Обичам те, Мади. Единственото, което искам от теб, е един живот време, за да ти докажа любовта си.

Тя се сгуши в прегръдките му.

— Започни отсега.

— Онова, което ти наговорих днес следобед…

Мади постави пръст на устните му, за да го накара да замълчи.

— Да не вземеш сега да оттеглиш предложението си за женитба!

— О, не, за нищо на света! Но едва ли бих могъл да го повторя, преди да ти разкажа всичко за себе си — и започна тъжната си изповед: — Виж, Мади, баща ми…

— … е изключителен човек — довърши тя вместо него. — Рийд, той отдавна ми разказа всичко.

— Той ти е разказал?

— Да. И да не мислиш, че би имало някакво значение?

— Не бих могъл да бъда сигурен.

Мади поклати глава. Повдигна се на пръсти и отново го целуна.

— Сега бъди сигурен. Няма запалени свещи, не искам и да падаш на колене. Но искам да чуя как ще поискаш ръката ми.

Той хвана дланите й, поднесе ги към устните си, без да откъсва очи от нейните.

— Обичам те, Мади. Искам да бъдем заедно до края на живота си, да имаме деца, да поемаме рискове заедно. Искам да сядам на първия ред, да гледам как искриш на сцената, как възпламеняваш всичко и всички около себе си, а когато представлението свърши да се прибереш у дома. Ще се омъжиш ли за мен?

Усмивката се плъзна по устните й бавно, в миг озари цялото й лице. Отвори уста, но от гърлото й се изтръгна гневен рев; някой чукаше на вратата.

— Който и да е, изгони го! — настоя Рийд.

— Ти стой тук — кратко рече тя. — И не мърдай. Дори не дишай — рязко отвори вратата, готова да я затръшне след миг.

— Вашата петачка, госпожице О’Хърли — насреща й стоеше един от сценичните работници с банкнота в ръце. — Вашият отбор спечели с четири на три. Май днес ви е ден само да печелите.

Мади пое банкнотата. Когато се обърна към Рийд, на устните й трептеше усмивка.

— Имаш право, приятелю. Днес е невъзможно да загубя.

Край
Читателите на „Във вихъра на танца“ са прочели и: