Нора Робъртс
Във вихъра на танца (1)

Пролог

По време на кратката почивка между обяда и коктейлите клубът беше безлюден. Подът бе изподраскан, но поне достатъчно чист, а боята по стените сивееше поради неуспешния опит да надвие цигарения дим. Наоколо витаеше характерният за подобни места тръпчив аромат — мирис на отлежал алкохол и стар парфюм, примесен с този на кафе, което отдавна вече не е прясно. За определен тип хора всичко това представляваше уют, не по-малко желан от бумтящ в камината огън и пръснати тук-там меки възглавници. Семейство О’Хърли се чувстваха у дома си навсякъде, където имаше публика.

С прииждането на следобедната тълпа под приглушеното осветление обстановката нямаше да изглежда толкова потискаща. В момента лъчите на яркото слънце струяха през двата малки прозореца и безпощадно осветяваха праха и петната. Огледалото зад бутилките на бара отразяваше част от светлината и най-вече малката сцена в центъра на помещението.

— Хайде, Аби, усмихни се, момичето ми.

Франк О’Хърли репетираше с трите си дъщери близначки краткия танц, който искаше да включи в тазвечерното представление пред курортистите в Поконос. И се надяваше, че гостите на хотела ще се разнежат от гледката на трите малки момиченца.

— Ще ми се да избираш по-подходящи моменти за изблиците на вдъхновение Франк.

Съпругата на О’Хърли, Моли, седнала край една от ъгловите маси, бързаше да пришие панделките на белите роклички, които момиченцата трябваше да облекат само след няколко часа.

— Знаеш, че не съм шивачка, трябваше по-рано да ме посветиш в плановете си.

— Сигурен съм, че ще се справиш, съкровище мое.

— Хич не ми се подмазвай — промърмори жената и се усмихна.

— Хайде, пиленца, нека опитаме отново! — бащата възторжено огледа трите малки ангелчета, с които Господ го бе дарил и то наведнъж. Щом Всевишният бе решил да отвърне на молитвите му в троен размер, това неизбежно навеждаше на мисълта, че не е лишен от чувство за хумор.

Шантел бе вече мъничка красавица с ангелско личице и тъмносини очи. Бащата и намигна съучастнически — за него не бе тайна, че повече я интересуват панделките по роклята, отколкото танцът, който трябваше да се разучи. Аби пък бе въплъщение на неподправена доброта. Тя бе готова да танцува, защото баща й искаше това от нея, а и защото смяташе, че ще е много забавно да се появи на сцената заедно със сестрите си. Франк й се усмихна окуражително и показа как да изпълни поклона в края на танца.

Мади, с личице на горска фея и коса, която вече добиваше медено червеникав оттенък, направи съвършено повторение на показаното, без да откъсва очи от тези на баща си. Франк почувства как сърцето му прелива от любов към трите малки създания.

— Хайде, Трейс — потупа той сина си по рамото, първите два такта от въведението. И ускори темпото.

Момчето послушно прокара пръсти по клавишите. За жалост, бащата не можеше да си позволи да му вземе учител. И онова, което Трейс знаеше, бе научил само с гледане и слушане. Прозвуча весела, игрива мелодия.

— Така добре ли е, татко?

— Страхотно! — Франк не се сдържа и отново го потупа по рамото. — Хайде, момичета, започваме отначало.

Репетицията продължи още петнайсетина минути, при което бащата наставляваше невръстните изпълнителки с огромно търпение и ги караше сами да се присмиват на грешките си. Краткото изпълнение съвсем не бе съвършено, ала той съзираше огромното очарование, което излъчваха мъничките танцьорки. Планираше постепенно да увеличи продължителността. Сезонът бе преминал, но ако успееха да направят добро впечатление, по всяка вероятност щяха да получат покана за по-дълготраен ангажимент. Така протичаше животът на семейството — хрумване, репетиция, първо представление и сетне очакване на покани за повече или по-малко дълготрайно изпълнение. И бащата не смяташе, че близките му имат причини да се оплакват.

И все пак, щом видя, че Шантел губи интерес, той прекрати репетицията, защото от опит знаеше, че сестрите й скоро ще се заразят от нейното настроение.

— Бяхте чудесни, деца мои! — наведе се и ги целуна една по една, като съжали, че не разполага с достатъчно пари да изрази любовта и грижата за тях, които изпълваха сърцето му. — Бас държа, че ще пожънем невероятен успех!

— Ще запишат ли името ни на афиша? — поиска да знае Шантел.

— Ти какво, хонорар ли искаш, птиче мое? — прихна да се смее Франк. — Чуваш ли какво става тук, Моли?

— Съвсем не се учудвам — рече съпругата и остави иглата да й отпочинат пръстите.

— Чуй какво ще ти кажа, Шантел, пари ще получиш, когато се научиш да правиш ето това — и Франк изтанцува няколко наглед прости такта степ, като протегна ръка към жена си. Моли се изправи и тутакси поде ритъма. Повече от десет години бяха танцова двойка, тъй че за тях не представляваше никаква трудност да влязат в синхрон още с първата стъпка.

Аби седна на пейката пред пианото до Трейс и се загледа в импровизацията. Усмивка озари личицето й.

— Шантел ще се упражнява, докато го научи — промърмори Трейс.

Аби му се усмихна.

— И после на всички ще напишат имената на афиша.

— А аз ще ти покажа как — прошепна брат й, заслушан в отчетливите стъпки на родителите им по дървения под на сцената.

— На всички ли ще покажеш?

Макар да беше само на десет години, Трейс често-често приемаше ролята на възрастен. Ето и този път му достави огромно удоволствие констатацията, че малките му сестрички неизменно се поддържаха. От всяка една би получил съшия отговор.

— Може и така да стане — отвърна той.

Доволна от отговора, тя отново се подпря на рамото му. Родителите й се разсмяха, насладили се на раздвижването, на неповторимото усещане, че ги носи приятен ритъм. На Аби й се струваше, че мама и татко постоянно се смеят. Дори когато на лицето на мама се появеше онази сърдита гримаса, татко успяваше да я развесели. Присвила очи, Шантел наблюдаваше, имитираше и повтаряше движенията, макар да не успяваше да постигне съвършенство. Страшно ще се ядоса, рече си Аби. Но все пак ядоса ли се, успява да постигне своето.

— Искам да опитам — обади се Мади от края на сцената.

Франк прихна да се смее. Обгърна талията на Моли и двамата направиха кръг по сцената, като ту потропваха, ту провлачваха крака, без да губят ритъма.

— Готова ли си, тиквичке?

— Вече и аз мога — настоя детето, смръщи инатливо вежди и се впусна във вихрен степ — отначало по-бавно, удар с пръстите, удар с петата, додето се озова в самия център.

Загубил равновесие, Франк внезапно спря и Моли се блъсна в него.

— Но, Моли, скъпа, виждаш ли това?

Моли отметна коси от челото си и се загледа как дъщеричката повтаряше току-що изпълнения танц. При това се справяше завидно добре. Усети гордост и съжаление, чувства, които само една майка бе в състояние да разбере.

— Май ще купуваме нов чифт обувки за степ, Франк.

— Нищо чудно — радостно отвърна Франк.

Бащата изпита двойно повече гордост и никакво съжаление. Той пусна жена си, за да се съсредоточи изцяло върху изпълнението на малката.

— Почакай, опитай ето така.

И повтори движенията много по-бавно. Подскок, провлачване, трак-трак. Стъпка напред, назад, после встрани. Подхвана ръката на Мади и като внимаваше да прави крачки не по-големи от нейните, отново поде танца. Детето тутакси го последва.

— А сега да опитаме ето това — с нарастващо вълнение, той даде знак на сина си. — Слушай такта, Мади. Раз-два, три-четири. Троп. Но без да преместваш тежестта на тялото. Замах с пръстите, после с петата — показа й и тя отново повтори всяко движение. — Сега ще изпълним целия ти танц, накрая завършваш с приплъзване и разтваряш ръце. Ясно ли е? — бащата направи пирует, с последния акорд разпери ръце и намигна игриво. — Ангажиментът ти е в кърпа вързан, детето ми!

— В кърпа вързан — повтори малката, съсредоточена върху поредното повторение.

— Хайде отначало, Трейс! — Франк хвана малката ръчичка, увлечен в удоволствието от синхрона с малката си партньорка. — Хей, Моли, та сред нас имало още една танцьорка! — Франк подхвърли детето във въздуха. Мади изписка, но не от страх, че баща й ще я изпусне, а защото чудесно знаеше какво ще последва.

Чувството, че пада сякаш от огромна височина, бе не по-малко опияняващо от вълнението в ритъма на вихрения танц. А тя искаше още и още.