Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (30)

Глава 30

Уейд се бореше с възела на вратовръзката си. Мразеше тези проклети неща. Всеки път, когато си слагаше вратовръзка си спомняше за майка си, докарана за Великден с шапка, подобна на купа за салата, как завързваше възела на яркосинята му вратовръзка, избрана да подхожда по цвят на костюма му.

Тогава беше на шест години и още тогава прозря, че това парченце плат ще го тормози цял живот.

Човек си слага вратовръзка за сватби и за погребения. Иначе нямаше никаква нужда от нея, особено ако си имал щастието да си избереш професия, която не изисква проклетата примка около врата ти.

Сега обаче нямаше как. След час щяха да погребват леля му.

Валеше дъжд. Всъщност си беше направо буря с гръмотевици. Погребенията като правило изискват лошо време, помисли си Уейд, така както им подхождат вратовръзки, черни костюми и цветя.

Беше готов да даде една година от живота си, за да може да се върне в леглото, да се завие през глава и да остави цялата тази дандания да мине без него.

— Максин каза, че ще се грижи за кучетата — рече Фейт, като влезе в стаята, облечена в най-скромната черна рокля, която можа да открие в гардероба си. — Уейд, какво си направил с тази вратовръзка?

— Завързах я, какво! Нали това се прави с вратовръзките?

— Само си я изпомачкал. Я да видя какво мога да направя аз по въпроса. — Тя отвърза вратовръзката му, прегъна я и започна да се занимава с възела.

— Стига си се суетила. Няма значение как е вързана.

— Да не държиш на всяка цена да излезеш с нещо като черен лигавник под гушата? Моята пралеля Хариет имаше такива, но не бяха никак красиви. Постой мирен една минута, почти свърших.

— Стига, Фейт. — Той се обърна, за да вземе сакото си. — Искам да си останеш тук. Няма никакъв смисъл да идваш в този дъжд. Ти вече направи достатъчно.

Фейт остави чантичката, която току-що бе взела.

— Не ме ли искаш с теб?

— Най-добре си върви вкъщи.

Тя го погледна, сетне огледа стаята. Парфюмът й ухаеше във въздуха, халатът й висеше на закачалката зад вратата.

— Странно. Аз пък си мислех, че това тук е моят дом. Или съм грешила?

Уейд извади портфейла си от чекмеджето и го пъхна в задния си джоб.

— Погребението на леля ми е последното място, където би трябвало да бъдеш.

— Това не е отговор на въпроса ми, но аз ще ти задам друг. Защо погребението на леля ти да е последното място, на което трябва да бъда?

— За бога, Фейт, помисли малко! Мъжът на леля ми е човекът, убил сестра ти! Можеше да убие и теб преди два дни. Ако си забравила това, то аз не съм.

— Не съм забравила нищо. — Тя се обърна към огледалото и за да бъдат заети ръцете й, взе четката за коса. Въртеше я безцелно, в очакване все пак да се успокои. — Знаеш ли, много хора, вероятно всички, смятат, че имам мозък колкото зелена ряпа. Че съм глупавичка и повърхностна, и прекалено празноглава, за да се замисля за каквото и да е, освен как да си лакирам ноктите. Както и да е. — Тя остави четката и взе шишенцето с парфюм. — Както и да е — повтори тихо. — За повечето хора нека да е вярно. Но смешното е, че очаквах ти да мислиш по-хубави неща за мен. По-различни.

— Аз мисля за теб прекалено много.

— Наистина ли? — Очите й срещнаха неговите в огледалото. — Така ли, Уейд? И в същото време смяташ, че можеш да ми изтъкнеш някакви си причини и да ме отстраниш от живота си днес. Може би ще е по-добре да отида на фризьор, отколкото на погребението на леля ти, тогава следващия път, когато трябва да се справяш с нещо трудно или неприятно, ще взема да отида на пазар. А след това — продължи тя, като гласът й укрепна и стана по-овладян — просто ще замина нанякъде, както съм правила неведнъж досега.

— Сега е различно, Фейт.

— И аз мислех, че е различно. — Тя остави шишенцето. — Надявах се. Но ако ти не ме искаш днес, ако мислиш, че не би трябвало да те придружа, тогава какво се е променило от миналото? Не си падам по повторенията.

Очите на Уейд преливаха от чувства, докато ръцете му се свиха в юмруци.

— Мразя това. Не искам да виждам баща си съсипан. Ужасно е да знам, че семейството ми е било отново насилено, че аз също имам участие в това. Ненавиждам мисълта, че си била в една стая с Ханибал Боудийн, защото си представям какво би могло да се случи.

— Аз също мразя всички тези неща. И ще ти кажа нещо, което може би не знаеш. След оня ден, след онази случка, когато започнах отново да мисля нормално, те поисках. Ти беше единственият човек, с когото исках да бъда. Единственият. Знаех, че точно ти и само ти можеш да се погрижиш за мен. Да ме държиш в ръцете си, да ме прегърнеш и утешиш, да ми вдъхнеш вярата, че всичко ще бъде наред. Ако ти не желаеш същото, ако не се нуждаеш от същото, то и аз няма да си го позволя. Достатъчно себична съм, мога да спра. Днес или ще дойда с теб и ще се опитам да ти помогна, или ще се върна в Бо Рев и ще се постарая да го забравя.

— Можеш да го направиш, разбира се — отвърна тихо Уейд. — Защо толкова ми харесваш? Глупавичка значи, повърхностна? — Той поклати глава и отиде при нея. — Ти си най-силната жена, която познавам. Остани с мен. — Наведе глава и повтори още веднъж: — Остани с мен.

— Това беше и моето намерение. — Фейт обви ръце около кръста му и прокара пръсти по широкия му гръб. Искам да бъда тук… за теб. Това чувство ми е непознато. Но ти си виновен. Преследваше ме, докато се влюбя в теб. За пръв път инициативата не е моя. Първа да те сваля и първа да те оставя. Знаеш ли, харесва ми.

Фейт се притисна в него. Усети как той се приюти в нея и това й хареса. Никой друг досега не се беше приютявал в нея.

— А сега да вървим — рече тя, като го целуна. — Ще закъснеем, а погребенията не са най-подходящото събитие, на което да предизвикаш вниманието на всички към себе си.

Той се засмя.

— Правилно. Имаш ли чадър?

— Разбира се, че не.

Докато той отиде до килера, тя наведе глава и му се усмихна.

— Уейд, когато се сгодим, ще ми купиш ли пръстен със сапфир вместо с диамант?

Той точно беше хванал дръжката на чадъра, когато чу това изявление, и ръката му замръзна.

— Ще се сгодяваме ли?

— Малък и красив пръстен, не някакъв снобски. С квадратен камък. Онзи малоумник, за когото се омъжих първия път, не ми подари никакъв, а вторият ми даде най-лепкавия диамант. — Тя взе черната сламена шапка, която бе оставила на леглото, и отиде до огледалото, за да си я сложи под правилния ъгъл. — Приличаше на голямо парче стъкло. Продадох го след развода и прекарах две чудесни седмици с парите от него. Затова искам квадратен сапфир.

Уейд извади чадъра и излезе от килера.

— Предложение ли ми правиш, Фейт?

— Съвсем не. — Тя вирна назад глава, за да огледа носа си. — И не си мисли, че след като ти съобщавам предварително какъв ще бъде отговорът ми, това те освобождава от задължението да помолиш за ръката ми. Очаквам да спазиш традицията, всяка стъпка от нея, включително падането на едно коляно. И — добави лукаво Фейт — с пръстен с квадратен сапфир в ръката.

— Трябва да си го запиша.

— Може. Направи тази дреболия за мен. — Тя му подаде ръка. — Готов ли си?

— Бях свикнал да мисля, че съм винаги готов. — Той пое ръката й и стисна здраво пръстите й в своите. — Никой никога не е достатъчно готов за теб, Фейт.

 

 

Погребаха майка й в дъжд, който биеше по земята като куршуми, докато светкавиците деряха с ноктите си небето на изток. Насилие, помисли си Тори. Майка й беше живяла в насилие, беше умряла от насилие и дори сега, в часа на нейното погребение, то сякаш не я пускаше, а я преследваше.

Не слушаше словото на свещеника, макар да бе убедена, че думите му може би щяха да й донесат утеха. Чувстваше се прекалено самостоятелна, за да се нуждае от майка си, и не съжаляваше за това. Тори не познаваше жената, която лежеше между цветята. Никога не я беше разбирала, не беше зависима от нея. Ако изпитваше скръб, то бе заради липсата на майката, която всъщност не бе присъствала изобщо в живота й.

Гледаше как дъждът бие по ковчега, чуваше трополенето му по чадърите. И очакваше всичко да свърши. Бяха дошли повече хора, отколкото предполагаше. Сега стояха в малък мълчалив кръг около гроба. Тя и чичо й от двете страни на баба й, точно зад тях се извисяваше Сесил. Кейд стоеше зад Тори.

Бутс с доброто си сърце, хлипаше тихо между съпруга и сина си.

Главите на всички бяха наведени, докато свещеникът четеше молитвата, но Фейт вдигна очи и срещна очите на Тори. Беше утешително и приятно, да видиш така неочаквано някого, който те разбира.

Дуайт също беше дошъл, в качеството си на кмет, предположи Тори. И като приятел на Уейд. Стоеше малко встрани, изглеждаше тържествен и респектиращ. Тори си представи, че ще бъде щастлив да приключи с тази мръсотия и да си отиде вкъщи при Лизи.

Беше дошла и Лайла. Стоеше сериозна, очите й бяха сухи и тя безгласно мълвеше молитвите заедно със свещеника.

И колкото и странно да бе, тук беше и леля Роузи, лелята на Кейд, цялата в черно, с шапка с воал. Беше взела дъха на всички, които пазеха около къщата предната вечер, когато пристигна най-неочаквано с един куфар.

Каза им, че Маргарет си стои постоянно затворена вкъщи. Което означаваше, че самата Роузи моментално е решила да пребивава където и да е другаде, но поне на сто мили разстояние от сестра си.

Тя предложи на Тори сватбената рокля на майка си. Коприната бе цялата пожълтяла и проядена тук-там от молците. Сетне сама я облече и я носи цялата вечер.

Когато спуснаха ковчега в земята и свещеникът затвори своята библия, Джей Ар пристъпи напред.

— Тя имаше по-тежък живот, отколкото заслужаваше. — Той се прокашля. — И по-жестока смърт, отколкото заслужаваше. Сега спи в мир. Когато беше малко момиченце, най-много обичаше жълти маргарити. — Той целуна маргаритата, която държеше в ръката си, и я пусна върху ковчега на сестра си.

После се върна при жена си.

— Той можеше да направи много повече за нея, ако тя му беше позволила — рече Айрис. — Ще отида до гроба на Джими за малко — обърна се тя към Тори — и после си отиваме вкъщи. — Прегърна и целуна внучката си по бузите. — Радвам се за теб, Тори. И се гордея. Кинкейд, ще се грижиш за моето малко момиче, нали?

— Да, мадам. Надявам се, че ще ни гостувате двамата със Сесил, когато идвате в Прогрес.

Едрият водопроводчик се наведе, за да целуне Тори.

— Аз ще се грижа за баба ти — прошепна й тихичко той. — Ти не се тревожи.

— Няма. — Тори се обърна. Знаеше, че е длъжна да приема съболезнования. Роузи беше точно до нея. Очите й зад воала бяха като блестящи топчета, като очи на птица.

— Беше много хубава служба. Кратка и достойна. Отрази се добре на всички.

— Благодаря, мис Роузи.

— Никой не може да избира родителите си, но можем поне да изберем как да преживеем живота, който са ни дали. — Тя погледна към племенника си. — Направил си добър избор, момчето ми. Маргарет може да се върне, може и да не го стори, но ти не бива да се тревожиш за нищо. Ще отида да видя Айрис. Искам да разбера кой е този голям и хубав мъж, когото е довела със себе си.

И величествено се отдалечи под дъжда, без да му обръща внимание, макар че носеше костюм на Шанел за две хиляди долара.

Борейки се с желанието да се разсмее и да се разплаче едновременно, Тори сложи ръка върху рамото на Кейд.

— Върви я скрий с чадъра си. Аз съм добре.

— Веднага ще се върна.

— Тори, моите съболезнования. — Дуайт й протегна ръката си и стисна нейната. После я целуна по бузата и премести чадъра си така, че да я скрие. — Лизи искаше да дойде, но аз я убедих да си остане у дома.

— Радвам се, че ти си тук. За нея не е добре да излиза в това време. Благодаря ти.

— Е, знаем се от толкова години. А и Уейд, той е един от най-добрите ми приятели. Тори, мога ли да направя нещо за теб?

— Не, благодаря. Мисля да отида до гроба на Хоуп, преди да си тръгна. Ти сигурно трябва да се връщаш при Лизи.

— Да, вземи това. — Той й подаде чадъра си.

— О, не, всичко е наред.

— Вземи го — настоя Дуайт. — И не стой прекалено дълго в тази влага.

Той се отдалечи и се върна при Уейд.

Благодарна за чадъра, Тори тръгна от прясната могила на майка си и премина между надгробните камъни и плочи, за да стигне до гроба на Хоуп.

Дъждът се стичаше по лицето на ангела като сълзи, които падаха върху розите. А вътре в стъкленото кълбо, което бе оставила, крилатият кон сякаш всеки миг щеше да полети.

— Всичко свърши вече. Но защо имам чувството, че не е? Продължавам да усещам онази тежест вътре в себе си. Е, сигурно ми дойде много наведнъж. Бих искала… Ох, има толкова много неща, които бих искала, Хоуп.

— Никога не съм носила цветя тук — рече зад гърба й Фейт. — Не знам защо.

— Тя си има своите рози.

Тори я погледна и се отмести така, че да застанат двете една до друга.

— Не мога да я почувствам тук. Може би и ти също не можеш.

— Не искам да ме слагат в земята, когато ми дойде времето. Искам да пръснат праха ми. Край морето. Имам намерение там да се омъжа за Уейд. Край морето. Може би и тя е чувствала нещо подобно, но обичаше реката и блатото. Там беше нейното място.

— Да, беше. И е. — Тори посегна и хвана Фейт за ръката. Стори й се, че е особено важно да го направи. — Има цветя в Бо Рев, а и там също беше нейното място. Ще откъсна малко от тях, след като премине бурята, и ще й ги занеса в блатото. При реката. Ще ги дам на Хоуп. Може би това е най-правилният начин, да хвърля цветята във водата, вместо да ги оставя да умрат в пръстта. Ще дойдеш ли с мен?

— Мразех да я деля с теб. — Фейт спря и затвори очи. — Сега вече не. Днес следобед времето ще се проясни. Ще кажа на Уейд. — Тя тръгна и се спря. — Тори, ако отидеш там първа…

— Ще те чакам.

Тори се загледа след нея. През завесата от дъжд над земята се издигаше лека мъглица. Видя баба си и Сесил, Роузи с воала и Лайла, която държеше над главата й чадър.

Джей Ар и Бутс все още стояха до гроба на майка й. Джей Ар обичаше сестра си повече, отколкото сам бе осъзнавал.

Там беше и Кейд с приятелите си.

Когато закрачи към тях, дъждът намаля и първите лъчи на слънцето си пробиха път през облаците.

 

 

— Разбираш ли защо искам да го направя?

— Разбирам, че искаш.

Тори се усмихна, докато изтръскваше капките дъжд от лавандулата, която бе откъснала.

— И си малко учуден, съвсем малко, че не те моля да дойдеш с мен.

— Съвсем малко. Но това се компенсира от факта, че ти и Фейт сте станали такива големи приятелки. Всъщност, всичко е подчинено на истинския ужас от необходимостта сам да правя компания на леля Роузи, докато се върнете. Тя ми е приготвила подарък и аз дори успях да го видя. Някакъв мухлясал цилиндър, който очаква да сложа на главата си на сватбата.

— Ще си подхожда много с изядената от молците рокля, която даде на мен. Знаеш ли, намислих нещо! Ти ще си сложиш цилиндъра, аз ще облека роклята и ще накараме Лайла да ни снима. Ще сложим снимката в красива рамка и ще я подарим на мис Роузи. А дрехите ще опаковаме и скрием на тъмно и безопасно място.

— Страхотна идея. Знаех си, че съм си избрал умна жена. Но ще трябва да се снимаме още тази вечер. Защото сватбата е утре.

— Какво? Утре ли? Но…

— Тук — отвърна Кейд и я прегърна. — Съвсем скромно, в градината. Вече съм уредил повечето неща, остава съвсем малко за днес следобед.

— Но баба ми…

— Вече говорих с нея. Тя и Сесил ще останат още една нощ. И ще присъстват. Не се безпокой.

— Няма да имам време да си купя рокля.

— И баба ти се сети за същото и се надява, че ще облечеш роклята, с която тя се е омъжила за дядо ти. Затова тръгна за Флоренция, за да я донесе още днес. Каза, че това би означавало много за нея.

— Помислил си за всичко.

— Да. Нали не те дразни? И не ти създава проблеми?

— Мисля, че ще имаме достатъчно проблеми през следващите петдесет-шестдесет години, за да се дразня още отсега. Не. Не се дразня.

— Окей. Лайла ще направи тортата, а Джей Ар ще донесе каса шампанско. Идеята му хареса и много го ободри.

— Благодаря ти, Кейд.

— След като си ми толкова благодарна, ще използвам случая да добавя, че леля Роузи смята да пее.

— О, това не ми го казвай. — Тори се отдръпна. — Не ми разваляй настроението. Но след като всеки си има задача и роля в програмата, аз какво ще правя? Ти сигурно вече си планирал и медения ни месец? — Тя го изгледа подозрително и завъртя очи. — Кейд, наистина ли?

— Няма да спориш за едно пътуване до Париж, нали? Разбира се, че не. — Целуна я бързо, преди тя да успее да му отговори. — Можеш да затвориш магазина за няколко дни, но Бутс предлага да не го правиш, защото искала да поработи там вместо теб. А и Фейт има няколко свежи идеи.

— Господи!

— Но ти сама ще си решиш.

— Благодаря ти за всичко. — Тя прекара ръка през косите си. — Главата ми се върти. Ще го обсъдим още веднъж, когато се върна.

— Добре. Аз мога и да почакам.

— Ама че си дявол! — разсмя се Тори. — Поне претендираш, че си. — Тя вдигна кошницата с цветя и му я подаде. — Само не започвай да кръщаваш и децата, докато ме няма.

Нетърпеливец, помисли си Тори, докато сядаше в колата си. Остави кошницата на седалката до себе си. Беше планирал всичко зад гърба й. Беше планирал точно такава сватба, за каквато си беше мечтала.

Колко вълнуващо и колко приятно бе, че имаше човек, който така добре я познава. Тогава защо не се чувстваше спокойна?

Тори зави към шосето и сви рамене. Просто не можеше да се отърси от напрежението. Но за това имаше обяснение.

Беше преминала през ужасно изпитание. Погреба майка си преди няколко часа. И не можеше да си представи, че ще се омъжи на другия ден, когато всичко вътре в нея все още беше вързано на стегнат възел.

Искаше да започне отново. Искаше да затвори тази страница от живота си и да отгърне нова. Да отвори нова врата, следващата. Погледна цветята до себе си. Може би Хоуп, на която ги носеше, също.

Спря край пътя, където някога Хоуп паркираше велосипеда си. Слезе от колата и прекоси малкото мостче, където тигровите лилии бяха приказно разцъфтели. Сетне тръгна по пътечката, по която беше вървяла приятелката й през онази нощ.

Хоуп Лавил, момичето детектив.

Дъждът се беше превърнал в пара, която се вдигаше от земята на къдрави талази. Те се цепеха, разделяха и събираха отново около глезените й. Сякаш стъпваше в облаците. Въздухът се стелеше тежък, влажен и мокър, изпълнен с ухание на свежа зеленина и гнилост. Заключил в себе си тайни, очакващи да бъдат разгадани.

Когато стигна до полянката, Тори си помисли, че би трябвало да вземе малко сухи дърва. Всичко наоколо беше прекалено мокро, за да запали огън, а и всъщност беше пълна глупост да пали огън в тази жега. Но почувства, че би трябвало да го направи. Така, както беше направила Хоуп тогава. В памет на Хоуп.

В мига, в който си го помисли и си спомни за онази нощ, усети миризмата на пушек.

Наистина имаше огън, малък и внимателно подреден, така че да гори бавно. Пламъците му бяха очертали малък кръг. До огъня стоеше натрупана купчинка съчки, приготвени да пекат на тях слез.

Тори премигна, за да прогони видението. Но огънят продължи да гори, а димът му се смесваше с мъглата. Слисана, Тори пристъпи, а цветята от кошницата се изсипаха в краката й.

— Хоуп? — Тя притисна ръка към сърцето си, сякаш да се убеди, че то все още бие. Мраморното момиче, което някога беше нейна приятелка, стоеше сред цветята, без да каже нищо. С трепереща ръка, Тори вдигна една пръчка и видя, че е съвсем прясно отчупена.

Значи не беше видение, нито сън. Беше реално. И ставаше точно сега.

Но не ставаше с Хоуп. Никога повече с Хоуп!

В тялото й се надигна страх и увереност, защото вече знаеше какво ще последва.

Откъм храстите се дочуха стъпки, шляпащи и прокрадващи се.

Тори се обърна натам.

Паролата! Отново виждаше и чуваше всичко в главата си. Но тя не беше Хоуп. И не беше на осем години. О, мили боже! Все още нищо не беше свършило! Кошмарът продължаваше!

 

 

Кейд беше в градината и търсеше най-подходящото място, на което да сложат масата за сватбения обяд, когато пристигна полицейският началник Карл Д. Рус.

— Радвам се, че те намерих, Кейд. Получих новини, които смятам, че трябва да знаеш.

— Ела да влезем на хладно.

— Не, трябва да се връщам, но искам да ти го кажа лично. Получихме балистичната експертиза на Сарабет Боудийн. Пушката, с която е била убита, не е същата, която намерихме у мъжа й. Дори не е от същия калибър.

Кейд почувства стягане и лек трепет.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Онази, с която Боудийн е нахълтал при Тори и сестра ти, е била открадната от една къща на около петдесет мили оттук същата сутрин, когато е била убита съпругата му. Къщата е била разбита и обрана между девет и десет сутринта.

— Как е станало тогава?

— Само ако Боудийн е имал криле и е прелетял от окръг Дарлингтън дотук. Или този, който е застрелял госпожа Боудийн, е друг човек.

Карл Д. хвана замислено брадичката си с ръце и я разтърка. Очите му бяха уморени.

— Свързах се с онези федерални агенти и се опитахме да подредим нещата. Телефонните записи показват, че някой се е обадил на госпожа Боудийн в два часа сутринта от телефонна кабина извън Уин-Дикси, северно от града. Досега мислехме, че се е обадил Боудийн, за да я предупреди, че отива при нея. Дотук добре, но не се връзва с останалото.

— Но Боудийн със сигурност се е обадил. Иначе защо тя е събрала багажа си?

— Не мога да ти кажа. Разполагаме със следните факти. Той й се обажда оттам в около два сутринта, вдига се, отива и я убива между пет и пет и половина, после отпрашва на около петдесет мили на юг, разбива една къща и открадва пушката, бутилката и нещо останало от вечерята на хората. Е, можеш ли да ми кажеш защо ще прави този зигзаг напред и назад?

— Защото беше луд.

— Няма да споря. Но лудостта не обяснява как може да подобри рекордите по бързо придвижване и да прекоси щата от единия до другия край за една сутрин. Освен това, както изглежда, не е разполагал с кола. Не казвам, че не може да се извърши. Казвам, че няма смисъл.

— Какъв смисъл търсиш от един луд човек? Кой друг би убил майката на Тори?

— Не мога да отговоря и на този въпрос. Просто ти излагам фактите. Пушката не е същата, а нищо не подсказва, че е имал кола. Може би ще открием все пак оръжието, което е използвал, за да убие жена си. Може би. — Карл Д. Рус извади кърпа от джоба и избърса врата си. — Но ми се струва, че Боудийн не е извършил тези убийства в окръг Дарлингтън. Дори ми се струва, че той не е убивал никого. Нито сестра ти, нито Шери Белоуз. Което означава, че който и да е убиецът, все още е на свобода. Надявах се да говоря и с Тори.

— Тя не е тук. Тя… — Кейд изведнъж потръпна и усети как целият настръхва и се изпотява от страх. — Тя отиде при Хоуп.

 

 

Тори отвори вътрешното си око, отвори цялото си съзнание, опитвайки се да го почувства, да го хване. Този път трябваше да го хване. Но единственото, което видя, беше мрак. Студен и непрогледен.

Шумоленето идеше, приближаваше се в кръг, обграждаше я. Тя се обърна, макар че устата й пресъхна. Искаше да го посрещне лице в лице.

— Коя от нас искаше през онази нощ? Или това за теб нямаше значение?

— Не беше ти. Защо ще искам теб? Ти беше грозна, а тя беше красива.

— Тя беше дете.

— Наистина. — Дуайт пристъпи и излезе на открито. — Но и аз бях дете.

Когато го видя, сърцето й сякаш се пръсна. Един бърз и съкрушителен удар.

— Ти беше приятел на Кейд!

— Да. На Кейд и на Уейд. Двамата бяха като близнаци. Богати, привилегировани и красиви. А аз бях тяхната бузеста малка притурка. Шишкото Дуайт. Е, аз ги преметнах всички, нали?

Бил е на дванадесет години, помисли си Тори, загледана в безгрижната му усмивка. Само на дванадесет години.

— Но защо?

— Да го наречем възстановяване на справедливостта. Те винаги бяха първи. Единият или другият, но винаги първи във всичко. Аз пък щях да бъда първият от тримата, който е бил с момиче.

Забавление. Онова, което играеше в очите му, беше единствено и само забавление. Той се забавляваше!

— Не че бих могъл да се похваля пред тях. Беше невъзможно, затова щях да бъда като Батман. Щях да си свърша работата и да остана невидим.

— Господи, Дуайт!

— Ти не можеш да ме разбереш, ти си момиче. Това са мъжки работи. Направо ме сърбеше между краката. Защо пък да не се възползвам от сестрата на най-добрия ми приятел Кейд, за да се почеша?

Говореше тихо, спокойно и така обикновено, че нищо не наруши мира в блатото. Дори птиците продължаваха да пеят. Тори имаше чувството, че звуците са течни. Сякаш падаха сълзи.

— Не знаех, че ще я убия. Това… стана случайно. Просто се случи. Бях си пийнал малко от уискито на татко. Като мъж, нали разбираш? Умът ми беше леко замъглен.

— Но ти си бил само на дванадесет години! Как си могъл да искаш подобни неща?

Дуайт обикаляше малката полянка, но не се приближаваше към Тори. Двамата се дебнеха като котка и мишка.

— Обикновено ви наблюдавах двете, когато скачахте във водата, или лежахте по корем и си говорехте разни ваши си тайни. Същото правеше и твоят старец — добави с хилене Дуайт. — Може да се каже, че бях вдъхновен от него. Той искаше теб. Баща ти искаше да те чука, но не му стигаше смелостта. Шубе го беше, не му стискаше. Аз бях по-добър от него. Аз съм по-добър от всички. И го доказах онази нощ. Бях мъж.

Кметът на града, уважаваният и горд баща, преданият съпруг, верният приятел. Каква лудост криеше този човек в душата си толкова много години?

— Ти изнасили и уби едно дете. Това ли те направи мъж?

— През целия си живот чувах само едно и също. „Бъди мъж, Дуайт!“ — Забавлението в очите му отстъпи място на нещо друго, студено и непроницаемо. — „За бога, бъди мъж!“ Можеш ли да бъдеш мъж, ако си девствен? И освен това никое момиче не ме поглеждаше. Но аз оправих нещата. Онази нощ промени живота ми. Я ме виж сега!

Той разпери ръце и пристъпи към нея, без да я изпуска от очи.

— Станах уверен, влязох във форма и свалих най-красивото гадже в Прогрес. Всички ме уважават. Имам красива жена, имам син. Имам собствена фирма и високо обществено положение. Всичко това започна онази нощ. Постигнах го благодарение на онази нощ.

— А другите момичета?

— Че защо не? Ти не можеш да си представиш какво ми доставяше това! Или може би можеш? Ами да, можеш, разбира се. Твоята специална дарба. Знаеш как се чувствах, нали? Можеше да усетиш страха им. Докато го правех, аз бях най-важният човек в техния свят. Всъщност аз бях светът за тях. Това ми доставяше страхотно удоволствие.

Тори се запита как би могла да избяга. Идеята премина за секунда през главата й и изчезна. Защото видя в очите му проблясък и разбра, че той точно това очаква от нея. Да побегне. Тя се опита да успокои дишането си и отново да отвори съзнанието си. Имаше нещо замъглено. Отново не успяваше да види всичко. Беше като в яма, но по стените и ръбовете й се промъкваше нещо, което й напомняше грозен, свиреп животински глад.

Да го осъзнае и възприеме, това беше единственото оръжие, което имаше срещу него.

— Ти дори не си ги познавал, Дуайт. Те са били непознати момичета.

— Просто си представях, че е Хоуп. За мен винаги беше първата нощ. Те не бяха нищо друго, освен бездомници и неудачници, докато аз не ги превръщах в Хоуп.

— Но с Шери не беше така.

— Не исках да чакам. — Той сви рамене. — Напоследък Лизи не си пада много по секса, нали разбираш? Но аз не я обвинявам, има си причини. А онази малка сексапилна учителка, тя направо си го просеше. Искаше да го направи с Уейд, кучката му глупава. Е, получи си го от мен. Но тя не ставаше. Хич даже. Фейт е идеалната.

Видя как Тори подскочи.

— Да, вие станахте много гъсти с нея, нали? И аз също планирам да стана много близък с нея. Мислех да я чакам до август, за да изпълня своя малък ритуал. Ти знаеш кой. Но май ще трябва да ускоря нещата. Тя ще закъснее, между другото. Казах на Лизи да отиде да я види, а аз си познавам жената. Ще задържи Фейт достатъчно дълго.

— Този път ще те хванат, Дуайт. Няма да се измъкнеш безнаказано. Няма на кого да го припишеш.

— Досега баща ти много ми помогна. Казах ли ти, че аз убих майка ти? Обадих й се по телефона, представих й се като приятел на любимия й съпруг, който е на път към нея. Беше много хитър номер. Накара ченгетата да хукнат подир баща ти, а аз само си седях и ги наблюдавах от височината на кметското си кресло.

— Тя не означаваше нищо за теб.

— Никоя от тези жени не значеше нищо за мен, с изключение на Хоуп. А ти не се притеснявай. Никой няма да ме заподозре. Аз съм известен и уважаван гражданин и точно сега купувам мече за нероденото си дете. Голямо жълто мече, Лизи много ще го хареса.

— Никога не съм могла да те почувствам докрай — прошепна Тори. — Сега вече знам защо. Защото вътре в теб няма нищо. Ти си абсолютно празен.

— И аз съм се чудил за това. Дори понякога се чувствах зле. Днес нарочно те хванах за ръката, просто за да проверя, да видя какво ще стане. Ти не усети нищо, никакъв знак, никакви следи. Но сега ще ме почувстваш, преди да го направим. Защо не бягаш като нея? Знаеш много добре как тя бягаше и викаше. Ще ти дам възможност, шанс.

— Не. Няма да бягам — отвърна Тори и без колебание замахна с пръчката, целейки се в очите му.

Когато той извика, тя побягна, както някога Хоуп.

Мъхът се заплете в косите й, земята беше хлъзгава под краката й и те затъваха в мочурливата почва. Обувките й се плъзгаха по мократа папрат, а клонките на храстите деряха лицето й.

Видя онова, което Хоуп беше видяла. Двете видения се сляха в едно. Горещата лятна нощ се сля с влажния летен следобед. И Тори почувства онова, което Хоуп беше почувствала. Нейния ужас и страх, които се смесваха със собствения й ужас и страх.

Чу, както и Хоуп беше чула, стъпките, които я настигаха, чупенето на клонки, тежкото дишане зад гърба си. Яростта, която я обзе, я накара да се обърне, преди дори идеята какво да направи да се оформи в главата й. Яростта я изгори, превърна я в черна пепел и тя се хвърли върху него с нокти и зъби.

Изненадан от неочакваната атака, недовиждащ от бликналата от лицето му кръв, Дуайт се оказа под нея, виещ от болка, когато Тори впи зъбите си в рамото му. Опита се да се отбранява, но тя заби и ноктите си в лицето му като бодли.

Никоя от другите не е била в състояние да се бори с него, но тя щеше да го направи. Господи!

Аз съм Тори!

Думите звучаха като боен вик в ушите й. Аз съм Тори и ще се боря и бия с теб!

Дори когато ръцете му я хванаха за шията, тя продължи да го дере. Когато зрението й се замъгли и не можеше повече да си поеме въздух, продължи да го удря с юмруци.

Някой извика името й. Беше див, нечовешки вик, който зазвуча като ехо сред бумтежа на кръвта в главата й. Тя беше впила нокти в ръцете, които я стискаха за гърлото, и усети, че хватката им се отпуска.

— Ето, сега вече те почувствах! Страх те е и те боли. Сега знаеш. Сега вече знаеш, мръсник такъв!

Усети нечии ръце да я вдигат и се опита да се бори инстинктивно, без да откъсва очи от лицето на Дуайт. По него се стичаше кръв, бузите му бяха издрани, очите също.

— Сега вече знаеш. Сега знаеш.

— Тори! Спри! Престани! Погледни ме.

Лицето на Кейд беше пребледняло и цялото в пот. Той я държеше, докато очите й се проясниха.

— Той е убил Хоуп. И всички останали. Никога не успях да го видя. Мразил те е през целия си живот. И теб, и Уейд. Мразил е всички ни.

— Ранена ли си?

— Не, нищо ми няма. Това е неговата кръв.

— Кейд, Господи, тя е полудяла. — Кашляйки, Дуайт се извъртя и се опита да се изправи на колене. Имаше чувството, че кръвта му изтича от хиляди рани. Дясното му око направо гореше. Но мозъкът му работеше, при това бързо и хладнокръвно. — Кой знае защо реши, че аз съм баща й.

— Лъжец! — Яростта и гневът отново обзеха съзнанието й и тя се опита да се изтръгне от ръцете на Кейд. — Той уби Хоуп! А сега чакаше мен. Следващата му цел е Фейт. Защото е идеалната. Близначката.

— Убил съм Хоуп? — От устната му се стичаше кръв. Дуайт се опита да застане на колене. — Оттогава са минали почти двадесет години. Тя е болна, Кейд. Всеки може да види, че е болна. Господи, окото ми! Трябва да ми помогнеш.

Той се опита да се изправи на крака и беше искрено изненадан, когато установи, че те не го държат.

— За бога, Кейд, трябва да извикаш линейка! Ще изгубя окото си!

— Ти знаеше, че те идват тук. — Кейд държеше ръцете на Тори здраво в своите, докато разглеждаше изподраното лице на своя стар приятел. — Знаеше, че се измъкват през нощта и идват тук. Аз сам ти го казах. И се смяхме на акъла на глупавите малки момичета.

— Че какво друго да правим? — промърмори Дуайт и обърна здравото си око в посоката, откъде дочу стъпки и пукот на счупени вейки. Карл Д. си пробиваше път между шубраците. — Слава богу! Полицай, повикай линейка! Тори изпадна в истерия. Явно има проблеми с разума. Погледни на какво ме направи.

— Мили боже! — прошепна Карл Д., като приближи.

— Той искаше да бягам. Но аз спрях да бягам. — Тори престана да се дърпа и остави ръката си в ръката на Кейд, докато Карл Д. извади кърпа и я притисна към окото на Дуайт. — Той е убил Хоуп и другите момичета. Той е убил и майка ми.

— Нали ти казах! Луда е — извика Дуайт. Не можеше да вижда. По дяволите, не виждаше! Зъбите му започнаха да тракат. — Явно не може да приеме онова, което направи баща й.

— Ще те закараме в болница, Дуайт, сетне ще видим какво става тук. — Карл Д. погледна Тори. — Ти ранена ли си?

— Не съм. Но вие не ми вярвате. Не искате да повярвате, защото е живял сред вас толкова много години. А трябва. Това обяснява нещата. — Тя погледна Кейд. — Съжалявам.

— И аз не искам да ти вярвам. Но ти вярвам.

— Знам това. — Като се съсредоточи, Тори продължи. — Оръжието, с което е убил майка ми, е на тавана в къщата му, под гредите на покрива, откъм южната стена. — Тя разтърка внимателно шията си, където пръстите му бяха оставили сини следи. — Ти сбърка, Дуайт, като ме остави да навляза толкова навътре. Не трябваше да ми позволяваш да се приближа толкова близо до теб. Трябваше да бъдеш по-внимателен с мислите си.

— Тя лъже! Сигурно сама е оставила пушката там. Луда е! Всички вие го знаете! — Дуайт се препъна, докато Карл Д. го изправяше на крака. — Кейд, ние бяхме приятели през целия си живот. Ти поне трябва да ми вярваш.

— Трябва да има поне едно нещо, заради което да ти вярвам — отвърна му Кейд. — Ако бях дошъл по-рано, сега щеше да си мъртъв. Запомни го добре.

— Трябва да дойдеш с мен сега, Дуайт! — Карл Д. щракна белезниците около китките му.

— Но какво правиш? Какво е това, по дяволите? Вярваш на думите на една луда жена вместо на мен? Аз съм кметът!

— Ако пушката не е там, където тя казва, и ако се окаже, че с нея не е убит един млад полицай и една беззащитна жена, ще ти се извиня. А сега тръгвай с мен. Мис Тори, ще бъде най-добре, ако ти също отидеш в болницата.

— Не. — Тя избърса кръвта от устните си с опакото на ръката си. — Все още не съм свършила онова, за което дойдох.

— Ти върви пред мен, Дуайт! — нареди Карл Д. — Аз ще се погрижа за останалото. Мис Тори, ще намина по-късно да те видя.

— Тя е луда — викаше през целия път Дуайт.

— Оскърбен е. — Тори притисна с ръце очите си, като се засмя нервно. — Това е единственото чувство, което го вълнува в момента. Обиден е, че се отнасят с него като с престъпник. Обидата му е по-силна дори от омразата и страха.

— Не го гледай — каза й Кейд.

— Прав си.

— За втори път едва не те загубих. Проклет да съм, ако позволя това да се случи още веднъж.

— Ти ми повярва — прошепна Тори. — Чувствах, че това те измъчваше, но ти ми повярва. Не мога да ти опиша какво означава това за мен. — Тя обви с ръце врата му. — Ти си го обичал. Съжалявам.

— Дори не съм го познавал. — „Изглежда все още не го познавам“ — помисли си Кейд. — Ако можех да върна времето…

— Не можем. Трябваше да преживея много неща, за да науча тази истина.

— Лицето ти е изранено. — Той докосна с устни драскотините.

— Неговото е повече. — Тя сведе глава и я облегна на гърдите му, и тръгна с него. — Аз се затичах и щях да продължа да тичам, когато изведнъж почувствах в себе си сила. Едно безумно желание за живот. Той не биваше да спечели, не биваше да ме преследва и да ме хване както лисицата заека. Поне веднъж трябваше да почувства какво е това да се бориш за живота си.

Кейд знаеше, че случилото се преди малко никога няма да бъде забравено или заличено от времето. Картината беше пред очите му. Тори, цялото й лице в кръв, хвърлила се като котка върху Дуайт, и неговите ръце, стиснали здраво шията й.

— Той ще продължи да отрича — рече Кейд. — Ще си наеме адвокати. Но това вече няма значение. В края на краищата той вече е без значение за нас.

— Мисля, че можеш да разчиташ на агент Уилямс. Тя ще успее да разкрие всичко. Горката Лизи. — Тори въздъхна. — Какво ли ще прави?

Тя спря на полянката и започна да събира разпилените цветя. Огънят беше догорял и бе останала само жарава, а през дърветата подухваше лек ветрец.

— Ще се върна и ще го направя още веднъж с Фейт. Сега ще го направим аз и ти. — Те тръгнаха към брега на реката.

— Ние я обичахме и винаги ще я помним. — Тори хвърли цветята във водата. — Но всичко вече свърши. Най-накрая. Чаках толкова дълго време, за да ти кажа сбогом, Хоуп.

Тя почувства как сълзите напират в нея, но това бяха сълзи на успокоение, на облекчение. Те се стичаха по лицето й, когато се обърна към Кейд.

— Искам утре да се омъжа за теб и да облека роклята на баба ми.

Кейд пое ръката й и я целуна.

— Наистина ли искаш?

— Да. Много. И искам да отида в Париж с теб, да седя на припек на тротоара в уличното бистро и да пия вино. Да правя любов с теб, когато се стъмни. После искам да се върна тук и да заживея с теб.

— Ти вече живееш с мен.

Тя се притисна силно към него. Слънчевите лъчи блещукаха и се отразяваха във водата, а мъхът беше напоен с дъжд.

По течението на реката бавно и тържествено плуваха ярките прекрасни цветя.