Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (11)

Глава 11

Не исках да вярвам в това. Имаше и все още има поне дузина рационални, логични причини, които сочат, че Тори греши. Малки и големи причини, поради които твърдението, че момичето край пътя е убито от същия човек, не може да бъде вярно. Не е възможно момичето да бъде убито от същото чудовище, което уби моята сестра.

Малката Хоуп с коса като на пеперуда и очи, пълни със смях и тайни.

Сега мога да изброя тези причини веднага. Нещо, което не можах да направя миналата нощ. Знам, че се поддадох. Знам го заради начина, по който тя ме гледаше. Начинът, по който се измъкна и скри зад барикадата си от мълчание. Знам, че я засегнах, като не повярвах на твърдението й. Като настоявах и тя самата да стори същото.

Но всичко, което Тори ми каза, което ми позволи да видя през нейните очи, ужасът, който направо извираше от нея, а след това разказа случката със спокойно и необикновено самообладание, ме върнаха обратно. Към онова далечно лято, когато всичко в света се промени.

Може би ще ми помогне повече, ако пиша за Хоуп, а не за непознатото младо момиче, което никога не съм виждал.

Ето, седя на бюрото на баща ми. То винаги ще си бъде бюрото на баща ми и ничие друго. Дори не мое. И се опитвам да прелистя обратно дните, месеците и годините от деня, в който бях на дванадесет. Все още твърде невинен и безгрижен към хората, които обичам. Все още смятащ приятелите си за по-велики от всеки член на семейството. Все още мечтаещ за деня, когато ще бъда достатъчно възрастен да карам кола или да пия, или да правя онези вълшебни неща, които принадлежаха единствено и само на света на възрастните.

Онази сутрин бях свършил всички задачи, поставени от татко, както винаги. Баща ми беше много взискателен към отговорностите и към онова, което набиваше в главата ми. Поне така беше преди да загубим Хоуп. Излязох с него в късната сутрин, за да огледаме нивите. Спомням си как стояхме като прехласнати сред едно море от памук. Баща ми беше горд със своя памук, дори когато повечето от съседите ни минаха на соя, домати или тютюн. Бо Рев беше ферма за памук и аз никога не биваше да забравям това.

И аз не го забравих.

А през онзи далечен ден беше толкова просто да се види защо. Стояхме с татко и гледахме безбрежното пространство, бяло като снежно поле. Гледахме магията, чрез която малките бели топки се пръсваха като бели глухарчета. Какво вълшебство, да наблюдаваш как стъблата се накланят от тежестта, някои от тях носеха на себе си повече от стотици топчици, всички разпукани като яйца. Беше късно лято. Полето бе цялото бяло, препълнено от памук и дори въздухът миришеше на памук. Това беше горещото дихание на умиращото лято.

Никога няма да го забравя.

През онази година имаше добра реколта. Памукът щеше да бъде събран, обработен и пакетиран. Бо Рев щеше да просъществува, дори и само заради тези, които щяха да живеят в него като духове.

Бях освободен малко след обяд. Баща ми очакваше от мен да работя, да уча, но и да играя. Очакваше да бъда нормално, обикновено момче. Той беше добър баща. Беше човек и през първите дванадесет години от живота ми беше най-солидното, хубаво и стабилно нещо за мен.

Той ми липсваше дълго преди да умре.

Когато ме пусна онзи ден, аз си взех колелото, един двускоростен бегач, получен като подарък за Нова година, и го подкарах към моя приятел Уейд през плътния горещ въздух, който тежеше като завеса. Ние си имахме къщичка в задния двор на Уейд, високо сред клоните на стария явор. Дуайт и Уейд вече бяха там, пиеха лимонада и четяха комикси. Беше така ужасно горещо, че не можеше да се работи. Дори и ние, дванадесетгодишните, бяхме обхванати от мързел.

Но майката на Уейд никога не ни оставяше на мира. Тя непрекъснато идваше да ни пита дали не искаме това или онова, защо не слезем, за да си пийнем нещо студено или да хапнем сандвич с риба тон. Мис Бутс винаги е имала добро сърце. Но тогава, през онова лято, ние я мислехме за голяма досадница. Бяхме на прага на пубертета, пред възмъжаването, или поне така си мислехме, и за нас беше повече от досадно да ни се предлагат сандвичи с риба тон и пепси-кола от една майка, облечена с колосана престилка, и с всеопрощаваща усмивка да ни превръща отново в деца.

Затова си вдигнахме чуковете и слязохме към реката, за да поплуваме. Правехме доста груби, но според нас остроумни и смешни забележки по повод белия закръглен задник на Дуайт. Той пък на свой ред ни отвръщаше, като сравняваше нашите мъжки атрибути с различни, неособено привлекателни зеленчуци. Естествено, подобни щуротии ни поддържаха във форма и висок тонус около час.

Беше много просто и лесно да си на дванадесет години. Говорехме и дискутирахме много важни неща — дали Съюзът на бунтовниците ще се върне и ще разбие Дарт Вейдър и Империята на мрака? Кой беше по-силен — Супермен или Батман? Как можехме да навием родителите си да ни позволят да гледаме последното късно предаване „Петък, тринадесети“? Нямаше да бъдем в състояние да погледнем съучениците си в очите, ако не видим как лудият Джейсън коли годишната си дажба от тийнейджъри.

В момента това бяха най-важните проблеми в нашия живот.

Някъде след четири, предполагам, че беше толкова, след като почти бяхме се скапали от умора и от преяждане с праскови и круши, Дуайт си тръгна. Леля му Шарлот беше дошла от Лексингтън на гости и той трябваше да се измие и приготви за вечеря. Родителите му държаха много на точността и той не биваше да закъснява.

Знаехме, че ще го накарат да облече къси панталонки и папионка за вечерята, и с великодушието на приятели изчакахме да се отдалечи, за да започнем да си правим майтап с него.

Скоро след това си тръгнахме и ние с Уейд, като се разделихме на пътя. Той тръгна към града, а аз към Бо Рев.

По пътя си подминах Тори. Тя нямаше колело. Вървеше към тяхната къща Марш Хаус право срещу мен. Помислих си, че е била с Хоуп и двете са си играли. Краката й бяха боси и прашни, а рокличката й беше къса. Тогава може би не съм обърнал кой знае какво внимание, но сега си спомням абсолютно точно как изглеждаше. Тежката й кафява коса беше прибрана назад, а големите й сиви очи гледаха право в мен, когато я подминах, без да й кажа нито дума. Дори едно здрасти. Беше под моето мъжко достойнство да спирам и да си говоря с някакво си момиче. Но се обърнах след нея и я загледах как крачи с дългите си, загорели от слънцето крака.

Следващият път, когато видях краката й, по тях имаше свежи синини и драскотини.

Когато се прибрах у нас, Хоуп беше на верандата. Играеше си на ашици. Чудя се дали момичетата все още играят тази игра. Хоуп беше направо страшна и можеше да бие всеки, който излезе насреща й. Опита се да ме накара да играя с нея, дори обеща да ми пусне аванс. Което, разбира се, направо ме обиди. Доколкото си спомням, й казах, че нейните игри са бебешки и че имам много по-важни неща за вършене. Смехът й и звукът от подскачащото топче ме последваха в къщата.

Бих дал една година от живота си, ако можех да върна този момент и да седна на верандата с нея, а тя да ме бие в играта.

Вечерта мина като всички останали вечери. Лайла ме изпрати в банята с думите, че мириша на речен скункс.

Мама беше в приемната. Познах, защото чух, че свири музиката, която обича. Не влязох при нея. Знаех си от опит, че не си пада много-много по потни и прашни момчета.

Сега, като погледна назад, ми става смешно. Виждам колко много ние тримата — Уейд, Дуайт и аз, сме зависели от майките си. Майката на Уейд с нейните трептящи като на орлица ръце и топли очи, майката на Дуайт с нейните пликове със сандвичи и сладкиши, и моята майка с нейните неизбежни забележки кое е позволено и кое не.

Никога преди не бях го осъзнавал и не предполагах, че има значение. Може би ако тогава го бяхме разбрали, щеше да има значение.

През онази вечер онова, което имаше значение, беше да избягам от неодобрението на майка си, затова се качих направо горе. Фейт си беше в стаята и обличаше своите Барби с някакви смешни роклички. Знам, защото спрях за секунда пред вратата й и надникнах.

След това се изкъпах. По-точно взех един кратък душ, защото смятах, че ваните са за момичета и възрастни мъже. Сигурен съм, че хвърлих мръсните си дрехи в коша за пране, тъй като Лайла щеше да ми откъсне ушите, ако не го сторех. Облякох си чисти дрехи, сресах косата си и останах няколко минути пред огледалото, за да огледам мускулите си. Сетне слязох долу.

За вечеря имахме пиле. Печено пиле с картофено пюре и сос, а за гарнитура грах, който беше свеж, току-що набран от градината.

Фейт не обичаше грах. Затова отказа да го яде, което може би щеше да бъде прието, ако не беше направила от това голям въпрос, както правеше винаги, което ядоса мама и тя незабавно я изпрати в стаята й. За наказание.

Мисля, че Чонси, вярната стара хрътка на татко, която умря следващата зима, изяде остатъка от чинията на Фейт.

След вечеря се измъкнах навън, обмисляйки по какъв начин да говоря с татко да ми позволи да си построя форт в задния двор, тъй като всички мои опити в тази насока досега бяха завършвали с провал. Все пак се надявах, че ако намеря най-точното място, така че построеното от мен да бъде скрито и да не дразни очите на татко, бих могъл да успея.

Правех точно това разузнаване, когато открих колелото на Хоуп, скрито сред камелиите.

Нямах намерение да я предавам. Никога не бърборех излишни приказки. Това си беше неписан закон. Ние, малките, да не се предаваме, дори когато собственият интерес натежаваше над почтеността. Не ме засягаше, макар да си помислих, че сигурно има намерение да се измъкне и да се срещне с Тори някъде през нощта, защото те двете това лято бяха неразделни. Знаех, че го е правила и друг път, и не я обвинявах. Мама беше много по-строга с дъщерите си, отколкото с мен. Така че не казах нищо за скритото колело и продължих да си мечтая за форта.

Една моя дума тогава и плановете на Хоуп щяха да бъдат осуетени. Тя щеше да ме прониже с убийствен поглед и сигурно нямаше да ми говори поне няколко дни, ако издържеше, разбира се.

Но щеше да бъде жива.

Вместо това аз се върнах вкъщи и се разположих пред телевизора, което ми беше позволено през дългите летни нощи. Бях на дванадесет години, имах страхотен апетит, бях непрекъснато гладен. Затова си взех един пакет чипс и си пуснах едно крими, като се чудех колко ли е интересно да си полицай.

Когато съм си легнал с пълен корем и залепящи се от сън очи, сестра ми вече е била мъртва.

 

 

Кейд си мислеше, че може да напише повече, но не успя да се справи. Възнамеряваше да напише всичко, което знае за убийството на сестра си и за убийството на младото момиче на име Алис, но мислите му промениха посоката си, промениха логиката си и той позволи на спомените и скръбта да се върнат в него и да го обземат. Не осъзнаваше колко жива беше всъщност Хоуп за него. Не предполагаше, че картините от онази нощ и ужасната сутрин, която последва, щяха да преминат пред очите му като на филм.

Какво ли ставаше всъщност с Тори? Дали и тя виждаше картините като на филм, който не може да бъде спрян?

Не, сигурно беше нещо много по-различно. Дали знаеше, че когато бе обхваната от виденията миналата нощ, говореше с гласа на момичето Алис, а не със своя глас. Сигурно момичето Алис бе говорило чрез нея.

Каква сила трябваше да има човек, че да може да приеме тази дарба, да живее с нея и да успее да я овладее?

Кейд взе изписаните листи и понечи да ги заключи в чекмеджето на старото бюро. Вместо това обаче ги сгъна и ги сложи в един плик.

Трябваше да види Тори отново. Трябваше да говори с нея. Имаше това право още от оня първи ден, когато й каза, че духът на мъртвата му сестра стои помежду им.

Нямаше да има нито минало, нито бъдеще, ако те двамата не уточнят нещата и не нарекат с истинското му име онова, което бяха загубили.

Чу часовникът на дядо му да бие със своя глух, отекващ звън. Два удара. Сутринта трябваше да стане в четири, да се облече, да изяде закуската, която Лайла все още настояваше да му приготвя, после да обиколи нивите, да огледа посевите с цялата надежда и фатализъм, които всеки фермер носи в себе си, защото е роден с тях, да провери за химически торове, да огледа небето.

Въпреки всичката наука, или може би точно заради нея, Бо Рев за Кейд беше повече плантация, отколкото ферма. Беше наел много работници и държеше повече на ръчния труд, отколкото предишното поколение собственици. Влагаше повече усилия и средства за почистването на памука, компресирането и съхранението му, както и за обработката, отколкото баща му и дядо му. Това превърна Бо Рев в самостоятелна плантация отпреди Гражданската война, но в същото време и в една модерна фабрика.

И въпреки това, въпреки прогнозите, плановете и науката, Кейд всяка сутрин гледаше небето и се молеше на природата да бъде снизходителна към него.

В края на краищата, помисли си той, като прибра плика, всичко се свеждаше до съдбата и нейната благосклонност.

Загаси лампата на бюрото и остави на лунната светлина, която проникваше през прозореца, да го води, докато слизаше по стълбите от кабинета в кулата. Трябваше все пак да поспи малко, защото след сутрешната работа имаше няколко срещи в завода. Напомни си, че трябва да вземе оттам и няколко мостри за Тори и да обмисли предложение за цена.

Ако успееше да свърши всичко, щеше да я види на следващата вечер. Когато влезе в стаята си, той претегли тежестта на плика с ръка, сетне светна лампата и го прибра в чантата, поставена до работните му ботуши.

Тъкмо беше разкопчал ризата си, когато до ноздрите му достигна миризмата на цигарен дим и го накара да погледне към терасата. Видя, че вратата е отворена, и забеляза червеното огънче на цигара през стъклото.

— Чудех се дали си се върнал — обърна се към него Фейт. Беше с халата, който носеше напоследък, и се бе подпряла на каменния парапет в особено предизвикателна поза.

— Защо не пушиш в собствената си стая?

— Защото нямам такава хубава тераса, каквато има господарят на къщата. — Това си беше явна подкана за кавга. И макар да беше съгласен, че тя е направила много повече за апартамента, отколкото той самият, и имаше повече право да го обитава, не си струваше да се противопоставя на настояванията на майка си да се нанесе в него след смъртта на баща им.

Фейт вдигна цигарата си и всмукна.

— Все още си ми ядосан. Не те обвинявам. Онова, което направих, беше отвратително. Просто, когато откача, не мисля какво говоря.

— Ако това е извинение, приемам. А сега върви и ме остави да си легна.

— Аз спя с Уейд.

— Господи! — Кейд притисна слепоочията си с пръсти и се зачуди защо те просто не пробият мозъка му. — И смяташ, че това е нещо, което трябва да знам?

— Ами, тъй като открих една от твоите тайни, казвам ти една от моите. Сега сме квит.

— Ще си отбележа да направя съобщение във вестника. Уейд значи. — Седна уморено на металния стол, който бе на терасата. — Дявол да го вземе!

— О, недей тъй! Ние чудесно си допадаме!

— Докато не ти омръзне, не го сдъвчеш и изплюеш, нали?

— Не мисля да го правя. — Фейт се засмя кратко и тъжно. — Всъщност никога не съм искала да правя каквото и да е. То просто се случваше. — Тя изхвърли фаса през перилата, без да се замисли, че майка й ще го намери на двора и ще се раздразни. — Той ми действа добре. Защо непременно трябва да се случи нещо лошо?

— Не съм казал такова нещо. Това си е твоя работа.

— Както историята с Тори си е твоя. — Фейт пристъпи към брат си и го погледна внимателно. — Съжалявам, Кейд. Беше идиотски глупаво и необмислено да го казвам и бих искала да си взема думите обратно.

— Винаги го казваш.

— Не. Може да го изричам, но половината пъти не го мисля. А този път го мисля. — Тъй като в очите му имаше повече умора, отколкото гняв, тя вдигна ръка и прокара пръсти през косата му. Винаги бе завиждала на гъстата му къдрава коса. — Не обръщай особено внимание на мама. Тя няма право да ти казва какво да правиш. Дори и когато е права.

Кейд помириса жасмина на майка си. Цветето, което цъфтеше през нощта.

— Не е права.

— Е, аз съм последната, която ще ти дава съвети за любовните ти връзки…

— Точно така — прекъсна я остро Кейд.

Фейт вдигна вежди.

— Охо. Това беше добър и бърз удар с шпагата. Но както исках да кажа, преди да започна да кървя, това семейство си има достатъчно собствени грижи и без намесата на разни странични и главното странни елементи като Тори Боудийн.

— Тя е част от онова, което се случи онази нощ.

— Мили боже! Ние си имахме проблеми много преди да умре Хоуп!

Той изглеждаше така объркан, уморен и тъжен при това нейно изявление, че Фейт за миг реши да обърне всичко на шега. Но не! Откакто Тори се бе върнала в града, Фейт беше мислила много и сега беше дошло време да му го каже.

— Помисли! — Вече беше ядосана. И на него, но повече на себе си, затова гласът й прозвуча по-остро. — Имаме ги още от минутата, в която сме се родили. И тримата. И мама и татко са ги имали преди нас. Нима мислиш, че са се оженили по любов? Може да ти се иска да гледаш от хубавата, от приятната страна на нещата, но много добре знаеш истината.

— Те имаха хубав брак, Фейт, докато…

— Хубав брак ли? — В гласа й звучеше отвращение. Тя скочи и извади пакета цигари от джоба на халата си. — Какво, по дяволите, значи това? Един добър брак? Че са си подхождали? Че е било най-умното и правилно нещо наследникът на най-голямата и най-богатата плантация в района да се ожени за една подходяща девствена дебютантка? Добре, това е добър брак. Може би дори са имали някакви чувства един към друг за известно време, в началото. И са изпълнили задълженията си — рече тъжно Фейт, като щракна запалката си. — Направили са ни нас.

— Направили са най-доброто според силите си — продължи уморено Кейд. — Ти никога не си искала да го признаеш.

— Може би защото онова, което за тях е било най-доброто, не е достатъчно за мен. И не виждам как би могло да бъде за теб. Какви шансове ни дадоха те, Кейд? През целия си живот си бил възпитаван да станеш бъдещия господар на Бо Рев. Ами ако си искал да станеш водопроводчик, по дяволите?

— Това винаги е било тайната ми мечта. Затова толкоз често поправям течащите кранчета, за да задоволя нуждите си.

Фейт се разсмя и гневът й се стопи.

— Знаеш много добре какво искам да кажа. Може да си искал да станеш инженер или писател, или доктор, или нещо друго, но не ти беше даден никакъв шанс. Нито възможност да избираш. Ти беше най-големият син. Всъщност единственият син и пътят ти беше определен.

— Права си. Наистина не знам какво би се случило, ако бях поискал да се занимавам с нещо друго. Работата обаче е там, че аз не исках. И сега не искам.

— Че как би могъл, след като си израснал, чувайки само едно: „Когато Кейд поеме Бо Рев“ или „Когато Кейд вземе работата в ръцете си“. На теб не ти беше позволено да бъдеш нещо друго. Не ти бе позволено да кажеш: „Искам да свиря на китара в банда за рокендрол! Т’ва е!“.

Този път той се разсмя, а тя се облегна на перилата и въздъхна. Спомни си защо толкова често идваше в тази стая, защо толкова често бе търсила неговата компания. Защото на Кейд можеше да каже всичко. Всичко, което иска. Той й позволяваше. И умееше да я слуша.

— Не виждаш ли, че те са ни направили такива, каквито сме, и може би ти си получил онова, което си искал. Аз съм щастлива за теб. Това е самата истина.

— Знам.

— Но това в никакъв случай не поправя нещата. От теб се искаше да си умен, да знаеш много, да планираш. И докато ти се обучаваше на това, мен ме учеха на добро поведение. Как да говоря тихо, как да се грижа за къщата.

— Можеше и да се научиш, ако беше слушала.

— Можеше — промърмори Фейт. — Можеше, ако вече не бях осъзнала, че тази къща е тренировъчен лагер за една бъдеща добра и смирена съпруга, готова за един „добър брак“, точно както мама бе сторила преди мен. Никой никога не ме попита дали не искам нещо повече, нещо друго. А когато аз задавах въпроси, те ме караха да млъкна. „Остави това на баща си, или на брат си. Упражнявай се на пианото, Фейт. Чети книги, така че да можеш да говориш с хората интелигентно. Но не много интелигентно. Мъжете не обичат по-умните от тях жени. Когато се омъжиш, ще имаш задължението да създадеш приятен дом.“ — Тя се загледа във върха на цигарата си. — Приятен дом. Това трябваше да бъде върхът! Апогеят на моите амбиции според законите в семейство Лавил. И естествено, понеже съм си аз, бях против всичко и на нож с всички. И правех точно обратното. Не исках след време да се видя като една изсушена, потисната жена на тридесет години. Трябваше да направя така, че това да не се случи. Трябваше да съм сигурна. Да избягам с първото момче с уличен език и див блясък в очите, което ме е поискало. Някой, който беше всичко, което на мен не ми бе позволено да бъда. Омъжена и разведена, преди да навърша двадесет.

— Да им го върнеш тъпкано, така ли?

— Да, точно така. Същото беше и със следващия ми брак и развод. Всъщност нали бракът беше точно онова, за което бях обучена, в края на краищата? Но не мамината представа за брак. Въртях се и се задушавах. И ето ме на, сега съм на двадесет и шест, с резултат два на нула срещу мен. Нямам къде да отида, освен да се върна тук.

— Където си добре дошла — вметна Кейд. — На двадесет и шест години, красива, умна и достатъчно опитна, за да знае как да избегне предишните си грешки. Никога не си помолила за част от фермата или за нивите. Ако искаш да учиш, ако искаш да работиш…

Погледът, който сестра му му отправи, го накара да млъкне. Беше така откровено снизходителен.

— Ти наистина си прекалено добър към другите. Един Господ знае как го правиш. Вече е прекалено късно, Кейд. Аз съм продукт на моето възпитание и на собствената ми малка революция срещу него. Мързелива съм и това ми харесва. Някой ден ще си намеря някой богат и наивен старец и ще го накарам да се ожени за мен. Ще се грижа за него, разбира се, и ще му харча парите. Може дори да му бъда вярна. Бях с много мъже само защото ми беше приятно. После, с малко повече късмет, ще стана богата вдовица, което, както си мисля, ще ми прилича най-много.

„Така, както прилича на мама“ — помисли си горчиво Фейт. Много горчиво.

— Ти си много повече, отколкото си мислиш, Фейт. Много, много повече.

— Не, скъпи, вероятно съм много по-малко. Може би всичко би било по-различно, ако Хоуп беше останала жива. Но разбираш ли? Тя дори нямаше шанса да живее.

— Смъртта й не е ничия грешка. Никой не е виновен, освен онова чудовище, което я уби.

— Така ли мислиш? — запита тихо Фейт. — Чудя се дали тя би излязла онази нощ, дали би избягала с Тори, ако не се чувстваше затворница в тази къща? Също като мен. Дали би прескочила прозореца, ако знаеше, че е свободна да го направи, когато иска, с когото пожелае на следващата сутрин? Аз я познавах по-добре от всеки друг в този дом. При близнаците това е естествено. Връзката на пъпната връв. Хоуп трябваше да направи нещо Кейд, защото беше затворена зад решетките. Но нямаше късмет. И когато умря, илюзията за равновесие в нашата къща просто се срина, сгромоляса се. Отиде си заедно с нея. Те обичаха най-много нея, знаеш това. — Фейт стисна устни и хвърли и тази угарка зад парапета. — Повече от мен и от теб. Не мога да ти опиша колко пъти след това, когато някой от тях ме погледнеше и видеше в моето лице нейното, какво съм чувствала. Те си мислеха защо вместо Хоуп в онова блато не бях отишла аз!

— Не! — Кейд стана прав. — Това не е вярно. Никой не си го е помислял дори!

— Аз си го мислех. И го чувствах. Освен това непрекъснато им напомнях с присъствието си, че тя е мъртва. Те така и не можаха да ми го простят.

— Не. — Кейд нежно докосна лицето й и видя жената и детето, което все още беше в нея. — Чрез тебе и тя е жива.

— Но аз не съм тя, Кейд. — Сълзите напълниха очите й и ги направиха огромни и живи. — Тя олицетворяваше нещо, което мама и татко споделяха по особен начин. Не можеха да го споделят с никого друг и с нищо друго. Но не можаха да споделят загубата й.

— Не можаха.

— И затова татко си изгради своята гробница и намери утеха в леглото на друга жена. А мама стана още по-студена и по-жестока. Ти и аз, ние двамата, просто продължихме по пътя, който вече ни бяха начертали. И ето ни сега тук, по средата на нощта, без нито един близък човек. Все още няма никой, който да ни обича. Много. Най-много от всичко.

Болеше го, като слушаше думите й, но знаеше, че са самата истина.

— Не сме длъжни да продължим по този начин.

— Кейд, ние просто живеем по този начин. — Фейт се наведе към него и опря глава на гърдите му, когато той я прегърна. — Никой от нас не е обичал. Не достатъчно, за да възвърне равновесието. Може би обичахме Хоуп повече, защото знаехме, че тя е единствената, която поддържа това равновесие.

— Не можем да променим случилото се. Можем само да правим онова, което правим сега.

— Точно така. Аз просто не искам да правя нищо. Мразя Тори Боудийн само защото се върна. Защото ме накара да си спомня за Хоуп, да скърбя за Хоуп. Защото Хоуп ми липсва.

— Но Тори не е виновна, Фейт!

— Може би. — Тя затвори очи. — Но аз трябва да обвинявам някого.