Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (14)

Глава 14

Пътуването беше приятно и й напомни за всичко, което бе пропуснала, стоейки далеч от Джей Ар. Той беше огромен на ръст, с гръмовит глас и смях, с изразителни жестове. На два пъти Тори трябваше да се свие, за да избегне ръката му, когато се обръщаше към нея да й покаже нещо по пътя.

Изглеждаше сякаш поглъща човека. Заразяваше всеки с простата радост, че живее.

Седеше в малката кола с колене, почти опрени в брадата, а големите му космати ръце държаха волана така, както беше виждала някои хлапаци да държат джойстика на своите видеоигри.

Ами просто така — за удоволствие и самоутвърждаване.

Настроението, с което се гмурна в деня, беше сякаш отиваха на някакъв невероятен луд пикник, а не при нещастната й майка. Която беше негова родна сестра, най-близката му роднина.

Да живееш сега, помисли си Тори, за мига такъв, какъвто е, беше такъв невероятен талант, дар Божи и умение, които тя все още не бе усвоила през краткия си живот.

Чичо й беше истински въодушевен от новата си кола. Пускаше компактдисковете на Клинт Блек и Гарт Брукс и бе накривил старата си бейзболна шапка на обратно върху вълнистата си кафеникава коса.

Загуби шапката малко след отбивката за Съмтър, когато един рязък повей на вятъра я подхвана и отнесе под гумите на някакъв микробус „Додж“. Джей Ар дори не намали скоростта и се разсмя като луд.

При сваления гюрук и гърмящата музика, разговорът помежду им се състоеше почти само от викове, но чичо й успяваше да го поддържа с достатъчно интересни теми, засягащи както магазина на Тори, така и политиката, нискомасления сладолед или стоковия пазар.

Когато стигнаха отбивката за Флоренция, той предложи да отделят малко време и да посетят майка му. За пръв път през целия път спомена темата семейство.

Тори беше готова да се съгласи, но след това се сети за Сесил и се зачуди дали Джей Ар знае за връзката им. Докато мислеше по този въпрос, подминаха Флоренция и продължиха на североизток.

Никога досега не бе ходила до новото място, където живееха родителите й, извън Хартсвил. Нямаше представа къде са сега и как прекарват времето си. Заедно или разделени.

Никога не бе питала баба си, а и Айрис не беше подхващала тази тема.

— Някъде тук е. — Джей Ар се поразмърда. Тори усети, че настроението му спадна. — Последното, което съм чул за тях е, че Хан си е намерил работа във фабрика. Били взели земя под наем и отглеждали пилета.

— Аха.

Чичо й прочисти гърлото си, сякаш искаше да проговори отново, сетне замълча и зави от главния път по една тясна асфалтова алея, цялата в дупки, гърбици и пукнатини.

— Не съм идвал тук. Сарабет ми даде указания, когато и казах, че ще я посетя да видя какво става.

— Добре, чичо Джими, не се тревожи заради мен. И двамата знаем какво да очакваме.

Пръснатите къщи наоколо бяха малки и паянтови. Сред градините и от огнищата стърчаха пожълтели кости. Един ръждясал пикап със строшено предно стъкло, като черупка от яйце, стоеше подпрян върху блокчета. Грозно черно куче, вързано за желязна верига, се дърпаше и давеше ожесточено, докато те минаха на крачка от едно дете, което не носеше нищо друго, освен сиви долни дрехи. Имаше сплъстена тъмна коса и седеше върху стара пералня, изоставена в някакъв тревясал двор. Тори стисна ръце и се загледа почти невиждащо напред, докато колата го подмина.

Да. И двамата знаеха какво трябва да очакват.

Пътят направи завой, изкачи се леко нагоре и после се разклони като вила. Джей Ар спря музиката и намали скоростта до пълзене, за да избегне мръсотията и прахта, които вдигаше от чакълестия път.

— Ето, за това плащаме данъци — рече той, опитвайки се да се пошегува. После въздъхна и намали съвсем, защото влезе в някаква съвсем тясна алейка, водеща към къщата.

Не, това не беше къща, поправи се Тори. Не можеш да наречеш такова нещо къща, още по-малкото дом. Колиба беше по-точната дума. Покривът й бе изкривен и наклонен и като в усмивката на старец зееха дупки там, където липсващите керемиди бяха паднали или са били издухани от ветровете. Старата мръсносива стена беше изровена, с изпадала мазилка. Единият от прозорците бе запушен с картон. Дворът беше обрасъл с плевели и храсти. Глухарчетата и магарешките бодили растяха на воля. Една стара чугунена мивка лежеше килната на една страна и излагаше на показ черната ръждясала дупка на сифона си.

Покрай и зад къщата имаше метална постройка, сива от кал и на червеникави петна от ръжда, които приличаха на кръв. От нея тръгваше телена ограда и оформяше едно пространство, в което около дузина пилета се ровеха в прахта и мръсотията.

Миризмата, която идеше откъм тях, направо я задуши.

— Господи! Мили боже! — промърмори Джей Ар. — И през ум не ми е минало, че са толкова зле. На теб също, предполагам. Никой не ми е казал. Никой.

— Тя знае, че сме тук — рече мрачно Тори и отвори вратата на колата. — Очаква ни.

Джей Ар тръшна вратата от своята страна и те тръгнаха към къщата. Той сложи ръка на рамото й.

Тя се зачуди дали го направи, за да я подкрепи, или за да получи от нея подкрепа.

Жената, която се появи пред тях, беше със сива коса. Стоманеносиви кичури, които се спускаха покрай финото й лице. Кожата й изглеждаше като опъната, сякаш костите искаха да изскочат от нея като възли. Бръчките около устата й сякаш бяха изрязани с нож, а дълбоките им бразди придърпваха устните надолу в маската на отчаяние.

Носеше оръфана памучна рокля, прекалено голяма за нея, а на шията й, между безжизнените съсухрени гърди, висеше малък сребърен кръст.

Очите й бяха зачервени. Тя погледна бегло Тори и бързо ги отмести, сякаш щеше да се изгори.

— Не ми каза, че ще я доведеш.

— Здравей, мамо.

— Не ми каза, че ще я доведеш — повтори Сарабет и бутна вратата. — Като че ли са ми малко другите неприятности!

Джей Ар стисна окуражително Тори за рамото.

— Дойдохме да видим с какво можем да помогнем, Сари — рече той и влезе вътре.

Въздухът бе пропит с миризма на боклук, на застояло, на пот. Или може би на безнадеждност.

— Не знам какво можете да направите, освен да намерите онази мръсница, дето лъже, и да я закарате в Хартсвил да признае истината. — Тя извади една кърпа от чекмеджето и издуха носа си. — Аз съм на края на силите и разума си, Джей Ар. Знам, че нещо ужасно се е случило с моя Хан. Той никога не е отсъствал толкова дълго.

— Защо не седнем? — Чичо й премести ръката си от рамото на Тори върху рамото на сестра си и огледа стаята.

Стомахът му се сви.

Имаше един стар, протрит диван с избеляла жълта дамаска и стол с отвратително зелена облегалка. Масите бяха отрупани с хартиени чинии, пластмасови чаши и нещо, което може би бяха остатъци от вчерашната вечеря. В ъгъла стоеше печка за дърва, цялата в сажди, на три крака. За четвърти й служеше един пън.

На стената висеше картина на разпнатия Исус в евтина метална рамка.

Сестра му все още държеше лицето си скрито в кърпата. Джей Ар я заведе до дивана и погледна умоляващо Тори.

— Защо не направим малко кафе?

— Останало е само нес. — Сарабет свали кърпата и се загледа в стената, вместо в дъщеря си. — Не се чувствах добре и не съм ходила да пазарувам. Не исках да излизам от къщи, в случай че Хан…

Без да каже нито дума, Тори се огледа. Къщата беше стандартна и тя бързо се ориентира къде е кухнята. Мивката беше пълна с чинии, а пръските по печката бяха стари и загорели. Линолеумът на пода беше скъсан.

Когато Тори беше малка, майка й беше голяма чистофайница. Фучеше из къщата като фурия, бършеше прах и миеше всяко петънце, сякаш бяха най-големият грях на света. Докато пълнеше чайника, Тори се зачуди къде ли се е дянал този навик на майка й. Кога безнадеждността и бедността бяха надделели над илюзията, че има дом. Или увереността, че Господ ще дойде в този дом, само ако подът е чист и идеално пометен.

След това спря да мисли, спря да се чуди, просто блокира съзнанието си. Чуваше единствено шумоленето на врящата вода. Взе лъжичка и гребна кафе от малкия стъклен буркан.

Млякото беше вкиснато, нямаше захар. Тя занесе две чаши с тъмна течност, която не вдъхваше особено доверие във всекидневната. Стомахът й отказваше да приеме питието.

— Тази жена — продума Сарабет. — Тя се опита да съблазни моя Хан. Разчита на неговата слабост, изкушава го. Но той не й се дава. Разказа ми всичко. Не знам къде са я били, сигурно някой извратен тип, на когото се е предлагала, но тя казва, че го е направил Хан, защото иска да му отмъсти, че е отхвърлил гнусните й предложения. Ето това се е случило.

— Добре, Сари. — Джей Ар седна на дивана до нея и я потупа по ръката. — Няма да се притесняваш повече за това, нали? Имаш ли някаква идея къде може да е отишъл Хан?

— Не! — извика тя и се отдръпна рязко от него, като за малко щеше да разлее кафето, което Тори беше сложила на масата. — Нима мислиш, че не бих отишла при него, ако знаех къде е? Аз държа на съпруга си. Казах го и на ченгетата. Казах им същото, което казвам на вас. Не очаквах тази шайка от корумпирани ченгета да ми повярва, но мислех, че поне вие, моята родна плът и кръв, ще знаете, че казвам истината.

— Вярвам ти, разбира се. — Брат й взе чашата от ръцете й. — Просто си мислех, че може би нещо ти е дошло на ума. Че може да си се сетила за някое място, където е ходил и преди.

— Той никога не е ходил просто ей така. — Устните на Сарабет потръпнаха. — Нуждаеше се от усамотение, за да мисли. Това е. Мъжете са така натоварени. Понякога Хан просто имаше нужда да остане насаме със себе си, да премисли нещата, да се помоли. Но сега отсъства прекалено дълго. Страхувам се, че може да е ранен.

Сълзите напълниха очите й.

— Тази жена лъже! Тя го въвлече в тази каша, в тези неприятности. А полицаите я смятат за жертва. Мислят, че той е беглец. Просто не разбират.

— Той беше ли подложен на програмата за лечение от алкохолизъм?

— Мисля, че да. — Тя подсмръкна. — Хан нямаше нужда от това. Той не е пияница. Само от време навреме си пийваше, за да се отпусне. И Христос е пил вино, нали?

Христос обаче, помисли си Тори, е нямал навика да пресушава по бутилка уиски, нито да се мъкне по жени. Но майка й явно не можеше да види разликата.

— Те винаги го плюеха и говореха лошо за него, защото знаеха, че е по-умен от тях. А и гледането на пилетата ни струва повече, отколкото смятахме. Това копеле, което ни продава просото и храната, вдигна цените и сега може да си държи пилетата за красота. Хан ми каза.

— Скъпа, трябва да приемеш факта, че изчезвайки по този начин и нарушавайки гаранцията, Хан е нарушил закона.

— Значи законът е лош! Какво да правя, Джей Ар? Просто съм отчаяна. Всеки иска пари, а няма откъде да ги взема, освен от яйцата. Ходих в банката, но онези крадливи, мазни лъжци са взели всичко, което имахме, а ми казаха, че Хан бил изтеглил парите. Бил изтеглил всичко, така казаха, с лъжливите си мръсни уста.

— Аз ще се погрижа за сметките. — Беше го правил и преди. — За това не се тревожи. Ето какво смятам да направим. Мисля, че трябва да си вземеш нещата и да дойдеш у нас. Можеш да останеш, докато всичко се оправи.

— Не мога да тръгна. Хан може да се прибере всяка минута.

— Ще му оставиш бележка.

— Това само ще го ядоса. — Очите й потъмняха и заприличаха на очите на птица, която търси някакво сигурно място, за да се скрие, далеч от яростта на съпруга си. — Мъжът има право да очаква от жена си да си бъде вкъщи, когато се прибере. Да го чака под покрива, който е създал за нея.

— Вашият покрив е протекъл, мамо — рече тихо Тори и получи в отговор поглед, който беше укорителен и пълен с презрение.

— За теб никога нищо не е било достатъчно добро, нали? Няма значение колко труд е хвърлил баща ти, а и аз, ти никога не си била доволна. Винаги си искала още и още.

— Никога не съм ви молила за нищо.

— Беше достатъчно умна да не го казваш на глас. Но аз виждах, виждах го в очите ти. Твоите подли очи, подли и лукави. Като теб. — Устните на Сарабет се свиха. — Нима не избяга при първия удобен случай и никога не се върна, защото не уважаваш нито мен, нито баща си. Беше длъжна да ни платиш за онова, което сме направили за теб, но ти си егоистка. Ние живеехме толкова добре в Прогрес, докато ти не провали всичко.

— Сарабет! — Безпомощен, Джей Ар я хвана за ръката. — Не е редно да говориш така. И освен това не е истина.

— Тя ни посрами! Тя ни срами от деня, в който се е родила. Бяхме толкова щастливи, преди да се появи на бял свят. — Майка й започна да плаче, с тихи хълцания, раменете й потръпваха.

Объркан, Джей Ар я прегърна. С абсолютно безизразно лице Тори се наведе и започна да чисти остатъците от масата.

— Какво си мислиш, че правиш? — извика Сарабет.

— След като смяташ да останеш тук, реших да почистя малко.

— Няма защо да ме критикуваш. — Тя замахна и хвърли чиниите на пода. — Не съм те канила да идваш с твоята надменност и модерни дрехи и да се опитваш да ме злепоставиш. Ти ми обърна гръб още преди много години.

— Ти ми обърна гръб, мамо. Първия път, когато той ме преби до кръв.

— Господ е направил мъжа господар. Никой нямаше да те натупа, ако не си го беше заслужила.

Натупа значи, помисли си Тори. Каква нежна дума за терора, на който беше подложена.

— Можеш ли да спиш спокойно, мамо?

— Не бъди нахална и груба с мен! Не смей да говориш лошо за баща си! Кажи ми къде е той, по дяволите! Ти знаеш къде е, нали виждам. Ще ми кажеш и аз ще отида да си го прибера.

— Не ме интересува. Дори да го видя в някоя канавка, ще го оставя там. — Главата на Тори отхвръкна, когато майка й я зашлеви по бузата така силно, че пръстите й се отпечатаха. Но тя само леко се отдръпна.

— Сарабет! За бога, Сари! — Джей Ар я сграбчи и задържа ръцете й, докато тя се дърпаше, бореше се с него и хълцаше.

— Исках да кажа, че се надявам да е мъртъв — тихо произнесе Тори. — Но няма да го кажа. Надявам се да се върне, мамо. Наистина се надявам да се върне и да ти даде живота, който заслужаваш.

Тя отвори чантата си, извади стодоларовата банкнота, която беше взела сутринта със себе си.

— Кажи му, когато го видиш, че това са последните пари от мен. Кажи му, че съм се върнала в Прогрес и че живея там. Ако иска да дойде и да ме бие отново, да го направи. Този път така, че да ме убие. Защото ако той не го стори, аз ще го направя. Ще го убия.

Тори затвори чантата си.

— Ще те чакам в колата — рече тя на чичо си и излезе.

Краката й се разтрепериха чак когато седна и затвори вратата. Треперенето започна първо от колената, така че трябваше да ги хване с ръце и да ги стисне здраво. Тя затвори очи и изчака да й мине.

Можеше да чуе плача, който идеше откъм къщата, както и монотонното писукане и кудкудякане на пилетата, търсещи храна. Някъде наблизо се носеше яростния лай на куче.

И въпреки това, помисли си Тори, птиците продължаваха да пеят.

Тя се опита да концентрира вниманието си върху този звук и да освободи съзнанието си. Най-неочаквано видя себе си, в своята кухня с глава, опряна на рамото на Кейд, който целува косата й. Странно.

Не чу стъпките на чичо си, докато той не седна до нея в колата.

Джей Ар не каза нищо. Запали мълчаливо и те се отдалечиха от къщата. Той кара така около миля и спря, с ръце на волана и очи, загледани напред, като в празно пространство.

— Не трябваше да те пускам да влизаш — рече накрая той. — Мислех… Всъщност не знам какво съм мислил, но кой знае защо ми се струваше, че тя иска да те види. Че вие двете може да се разберете, след като Хан си е отишъл.

— Аз не съм част от нейния живот. Освен когато трябва да ме обвинява за нещо. Той е нейният живот. Тя така иска.

— Но защо? Мили боже, Тори, защо ще иска да живее така? Да живее с мъж, който никога не й е доставил ей толкова радост?

— Тя го обича.

— Това не е любов. — Той изрече думите с ярост и погнуса. — Това е болест. Нали чу думите й, начинът, по който го извинява и оправдава. Всички други са виновни, но не и той. Жената, която е нападнал, полицията, дори банката.

— Желае да вярва, че е така. Нуждае се от тази вяра. — Като видя, че чичо й е много по-разстроен, отколкото предполагаше, Тори сложи ръката си върху неговата. — Ти направи каквото можа.

— Всичко, което можах. Дадох й пари и я оставих там, в онази дупка. Ще ти кажа истината, Тори. Благодаря на Бога, че тя не се съгласи да дойде вкъщи. Не искам тази лудост да влезе в моя дом. Срамувам се от сестра си. — Гласът му се пречупи и той подпря глава върху волана.

Тори откопча колана и се премести към чичо си. Сложи глава на рамото му и погали с ръка гърба му.

— Не се срамувай от това, чичо. Не е срамно, че искаш да защитиш дома си и леля Бутс. Можех да направя това, което тя искаше. Можех да й кажа къде е. Но не го направих и няма да го направя. И не се срамувам от това.

Той кимна и се изправи.

— Страхотно семейство сме, нали? — Много нежно Джей Ар докосна с пръсти все още червеното петно на бузата й. Сетне включи на първа и натисна газта. — Тори, сърце не ми дава точно сега да отидем при баба ти. Ако си съгласна, да оставим за друг път, какво ще кажеш?

— Добре, чичо. Да си вървим у дома.

 

 

Когато я остави пред къщата, тя не се прибра веднага, а се качи в своята кола и подкара право към магазина. Искаше да поработи още няколко часа и беше доволна, че работата ще задържи вниманието й заето с други мисли. Далеч от онова, което беше преживяла тази сутрин.

Обади се първо в цветарския магазин, където помоли да й донесат фикуса и другите цветя, които беше поръчала още преди седмица. След това позвъни в сладкарницата, за да потвърди поръчката си за дребните сладкиши и петифури, както и да им каже, че на другата сутрин ще мине да ги вземе.

Късно следобед цветята и саксиите бяха подредени и аранжирани на най-подходящите места. За да подсили празничната атмосфера, Тори започна да окачва цветни лампички сред листата на фикуса.

Звънчето на вратата звънна, което й напомни, че е забравила да заключи след получаването на последната поръчка.

— Видях те, като минавах — рече Дуайт, влизайки в магазина. Огледа се и подсвирна. — Дойдох да видя дали всичко е направено и дали не се нуждаеш от помощ в последната минута. Но както виждам ти си се справила.

— И аз тъй мисля. — Тори се изправи, все още държеше в едната си ръка края на гирляндата от лампички. — Твоите момчета свършиха чудесна работа. Не мога да ти опиша колко съм доволна.

— Просто спомени името Фрейзър, ако някой похвали дървенията в твоето обзавеждане.

— Разчитай на мен.

— Я виж, това наистина е добра работа — рече той и отиде до една дъска за рязане, направена така, че повърхността й бе на ленти от различно по цвят дърво и блестеше като стъкло. — Прекрасна изработка. И аз имам някои нещица, които си дялкам като хоби, но такова красиво нещо не бях виждал. Толкова е красиво, че чак е срамота да се използва.

— Красиво и функционално. Това е девизът на магазина.

— Лизи е много щастлива, че притежава онази лампа, която купи от теб. И непрекъснато се гледа в огледалото. Каза, че няма да ми се разсърди, ако намина покрай теб и погледна бижутата. Можел съм да намеря нещо, с което да повдигна настроението й.

— Не се ли чувства добре?

— Ами! Много добре си е — отвърна Дуайт, докато се разхождаше из магазина. — Просто се глезоти, това е всичко. — Пъхна пръсти в джобовете си и се усмихна смутено. — И без това съм тук, дължа ти извинение.

— Така ли? — Той явно нямаше намерение да си върви, затова Тори продължи да подрежда лампичките. — За какво?

— За това, че позволих на Лизи да си мисли, че ти и Кейд… тъй де, че имате нещо общо.

— Нямаме.

— Е, не знам дали си ми сърдита и дали няма да ме обесиш като тези лампички тук. Работата е, че Лизи просто не може да си държи езика зад зъбите. Непрекъснато все опитва да сватоса Кейд за някого. Ако не е Кейд, тогава ще е Уейд. Не знам защо си е наумила на всяка цена да ожени приятелите ми. Кейд искаше да се отърве от нея веднъж завинаги и при последния й опит да го сватосва ми каза да й обясня, че… — Той целият почервеня, докато Тори мълчаливо го гледаше. — Че е свързан с някаква жена. И аз й казах, че си ти, защото си достатъчно хубава и тъкмо беше дошла в града. Така че да го остави на мира.

— Аха. — Тя приключи с окачването на лампичките и отстъпи крачка назад, за да огледа резултата.

— Трябваше да се досетя — продължи Дуайт. — Ей Богу, Господ ми е свидетел, че знам колко Лизи обича да клюкарства. До деня, в който Кейд дойде да ми пили на главата, вече бях чул поне от шест различни места, че вие двамата сте почти сгодени и едва ли не бебето е на път.

— На твое място просто щях да й кажа истината. Че Кейд не иска да се жени. Което е много по-лесно.

— Ами, не бих казал, че е по-лесно. — Прекрасните му бели зъби просветнаха отново в усмивка, която беше чаровна и мила. — Като й кажа това, тя ще пита защо. Ще кажа, че някои мъже просто не искат да се женят. Тя веднага ще реши, че всъщност говоря така, защото аз го искам. „Ти това искаш, нали, да си ерген и да ходиш по фусти като двамата си най-добри приятели?“ Аз ще кажа: „Не, миличка“, но вече ще съм получил ритник. — Опитвайки се да изглежда отчаян и нещастен, той поклати глава. — Казвам ти, Тори, женитбата е като да вървиш по опънато въже, намазано с грес. И ако някой мъж ти каже, че няма да се пожертва, за да спаси приятеля си от подхлъзване, да знаеш, че е лъжец. Освен това, доколкото чух, вие с Кейд наистина сте излизали няколко пъти.

— Ти какво, заключение ли правиш, или задаваш въпрос?

Дуайт поклати глава.

— Май вече казах, че да си имаш работа с жена, е като да вървиш по въже. По-добре да си мълча, докато стъпя на по-здрава почва.

— Правилно.

— Ами, Лизи е събрала вкъщи приятелките си и кудкудякат… извинявай, има женско парти — поправи се той, като видя как Тори вдигна вежди. — Та съм тръгнал към Уейд да видя дали не иска да си вземем нещо за хапване и да си правим компания, докато стане безопасно да се прибера у дома. Ще дойда утре. Може би ще ми помогнеш да избера някои обеци или нещо друго.

— С удоволствие.

Дуайт отиде до вратата и поспря.

— Много е хубаво, Тори. От класа. Магазинът ще бъде добре дошъл за всички в града.

И тя се надяваше на същото, помисли си Тори, като го последва, за да заключи. Но много повече се надяваше тя да е добре дошла за всички.

 

 

Дуайт изчака, за да премине на зелено. Като кмет трябваше да дава добър пример. Не пиеше повече от две бири на вечер в бара и спазваше ограниченията за скоростта. Това бяха дребни жертви, мислеше си той, но понякога имаше желанието да наруши правилата.

Сигурно заради късния пубертет, предположи Дуайт, докато натискаше клаксона, за да поздрави Бетси Глюк. Не беше влязъл в час по тези въпроси поне до средата на тийнейджърските си години. После беше заслепен от откритието, че момичетата искат да си говорят с него. Накрая се озова на задната седалка на своята първа кола с Лизи, е, и с още няколко други, освен нея, и откри, че ходи сериозно с най-хубавото и най-популярното момиче в колежа. Преди да се опомни, се оказа сгоден.

Не че съжаляваше. Нито за миг дори. Лизи беше всичко, което бе искал. Тя все още беше хубава. Може би беше малко повече суетна и мърмореше, но има ли жена, която да не го прави?

Освен това си имаше хубава къща, прекрасен син и другото бебе беше на път. Това си бе направо страхотен живот. А и беше кмет на града, в който някога беше за посмешище.

Човек трябва да приема ирониите на съдбата.

Ако от време на време го засърбяваше между краката, то си бе съвсем естествено нещо. Но фактът бе, че не искаше да бъде женен за никоя друга, освен за Лизи, не искаше да живее никъде другаде, освен в Прогрес и искаше животът му да си остане същият както досега.

Дуайт отвори вратата в чакалнята на Уейд и едва не беше съборен от огромна овчарка, която се хвърли отгоре му.

— Извинете! Монго, внимавай! — Блондинката, която се опитваше да задържи кучето на верижка, беше хубава и непозната. Тя погледна извинително Дуайт и се усмихна. — Той току-що беше инжектиран и се чувства изоставен и предаден.

— Не мога да го обвинявам. — Тъй като всичко друго би компрометирало мъжествеността му, Дуайт рискува да загуби пръста си, но потупа кучето по сиво-бялата козина. — Не съм ви виждал. Нито вас, нито този Монго в града.

— Тук сме от няколко седмици. Преместих се от Дилън. Преподавам английски език в колежа, по-точно ще преподавам първо през летните курсове, а наесен ще започна с пълната програма. Монго, седни! — Като отметна косата си назад, тя му подаде ръка. — Шери Белоуз. По дънките ви има косми от кучето, извинете.

— Дуайт Фрейзър. Приятно ми е. Аз съм кметът, така че, ако имате някакви проблеми, можете да се обърнете към мен.

— О, всичко е чудесно! Но ще го имам предвид. — Тя обърна глава към чакалнята. — Всички тук са толкова мили и любезни. Най-добре да заведа Монго в колата, преди да е скъсал каишката и да ми напишете призовка.

— Да ви помогна ли?

— Не, ще се справя. — Тя се разсмя, когато кучето я повлече през вратата — Почти. Приятно ми беше, господин Фрейзър, кмете. Чао, Макси!

— На мен също — промърмори Дуайт и обърна очи към Максин, която седеше зад бюрото. — Защо, когато аз бях в колежа, нямаше такива учителки по английски! Щях да удължа следването си поне с още няколко години.

— Ама и вие мъжете сте едни! — захихика Максин, като вадеше чантата си от долното чекмедже. — Толкова сте прозрачни и предсказуеми. Монго беше последният ни пациент. Доктор Уейд се мие. Ще му кажете ли, че съм си тръгнала, за да не изпусна вечерната лекция?

— Върви. И приятна вечер.

Той отиде в кабинета и завари Уейд да затваря шкафа с лекарствата.

— Ще дадеш ли по нещо по-силничко?

— Ще ти дам малко стероиди, че да ти пораснат косми на гърдите. Все още не са ти пораснали.

— Затова пък ти имаш дори и на задника — отвърна Дуайт. — Е, какво ще кажеш за русичката?

— Ъ?

— Господи, Уейд! Сигурен ли си, че в този кабинет държиш само кучешки успокоителни? Говоря ти за блондинката с голямото куче, която току-що си отиде. Учителката по английски.

— А, Монго.

— Ясно — поклати глава Дуайт и седна на масата. Когато започваш да не забелязваш блондинките, които изпълват тесните си джинси така, както тази ги беше напълнила, а си спомняш само името на голямото й куче, значи е късно дори за Лизи да ти намери съпруга.

— Не ми трябват никакви съпруги. И освен това забелязах блондинката.

— Бих казал, че и тя те е забелязала. Награби ли я?

— Какви ги говориш, Дуайт? Тя е пациентка.

— Кучето е пациент. Голям си глупак. Изпускаш такива чудесни възможности в този кабинет, синко.

— Моят сексуален живот не те засяга.

— Че ти имаш ли такъв? — Дуайт се облегна на лакътя си и се ухили. — Ако аз бях ерген и само наполовина толкова грозен като теб, щях да просна блондинката ей тук, на тази маса, вместо голямото й космато куче.

— Може и да съм го направил.

— Да, в мечтите си.

— Но това са си моите мечти, нали? Ти защо не си си вкъщи, за да си измиеш ръчичките преди вечеря като добро момче?

— Лизи е събрала кокошарника да гледат нещо, „Тупеуейр“ или кой знае как му беше името.

— Това е марка грим. — Уейд затвори вратата на кабинета. — Майка ми също го ползва.

— Каквото ще да е. Ей Богу, жената не се нуждае от никаква боя за лицето, нито от изкуствени мигли, но става дяволски отегчителна, когато е бременна. Какво ще кажеш да си купим бира и нещо за хапване? Като в добрите стари времена.

— Имам малко работа тук. — Фейт може би щеше да дойде, помисли си Уейд.

— Хайде де! Само за няколко часа.

Уейд отново понечи да откаже. И изведнъж си помисли: „Но какво, по дяволите, ми става! Да се затворя сам в апартамента и да чакам Фейт да се обади! По-смешен съм и от влюбена ученичка, захласната по футболната звезда на училището. Дори много по-лошо!“

— Ти плащаш.

— По дяволите! — Доволен, Дуайт скочи от масата. — Хайде да се обадим и на Кейд и да си направим среща. Накрая ще го накараме той да плати.

— Става.